Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Братята Торсен (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Wholesale Arrangement, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 45гласа)

Информация

Сканиране
savagejo(2009)
Корекция и форматиране
ganinka(2014)

Издание:

Дей Леклеър. Любовта на викинга

ИК „Арлекин-България“, София, 1993

Редактор: Ани Димитрова

ISBN: 954-11-0131-3

История

  1. —Добавяне

Седма глава

Утрото бе сиво, навън ритмично ромолеше дъжд. Андреа огледа стаята. На срещуположната стена видя голям модел на кораб под стъклен капак. Искаше й се да го разгледа отблизо, но не веднага. После. Сега беше доволна и щастлива и нямаше намерение да си разваля хубавата сутрин.

Силното мускулесто тяло, върху което се беше облегнала, би трябвало да й създава усещане за неудобство, но в действителност беше точно обратното. Тя се чувстваше съвсем уютно. Главата й почиваше върху мощен гръден кош, от което би трябвало да я заболи врата, но нямаше такова нещо. Само чуваше ритмичното биене на сърцето му, което я унасяше. Гъстите косъмчета, които усещаше под дланта си, би трябвало да я боцкат и гъделичкат и те наистина гъделичкаха, но едновременно с това дразнеха и предизвикваха желание да погали могъщото тяло.

Пръстите й трепнаха и поддавайки се на непреодолимо изкушение, лекичко се заровиха сред рижавите косъмчета.

— Харесвам те в моята риза — измърмори сънен глас и ръката й замря на място. — Избрах я нарочно за теб.

Тя се протегна, като че ли току-що се беше събудила.

— Благодаря. Получаваш моята вечна благодарност за това.

— Няма ли да попиташ защо съм я избрал?

— Не. — Сгуши се по-близо до него с надеждата, че той пак ще заспи и ще я остави да продължи своите проучвания. Кога ли щеше да има такъв шанс отново?

— Нищо, аз пък ще ти кажа. Защото е прозрачна — усмихна се със затворени очи той. Андреа замръзна. — М-м-м! — Прокара пръста си по гръбнака й. — През нея се вижда например една твърде съблазнителна бенчица точно по средата на гърба ти. Ето тук.

— Престани! — подскочи тя. — Гъдел ме е!

— Така ли? Е, нищо, не възразявам, ако подскачаш така всеки път.

Като разбра значението на думите му, сърцето й пропусна един удар.

— Трябва вече да ставам…

Задавяйки се от смях, той плъзна пръста си по-надолу.

— Също така имаш малък белег като звезда върху самата извивка на…

С негодуващ вик тя скочи, шляпна го по бузата и се втурна към спалнята. Остатъкът от неделния ден мина бързо и приятно. Двамата разговаряха за дребни неща, без да споменават случката в „Константин“.

Оказа се, че Тор е направил модела на кораба. Андреа остана поразена — моделирането изисква толкова умение и внимание, търпение и целенасоченост! Колко много говореше това за самия човек…

Привечер Тор й предложи да остане за още една нощ и тя не възрази. Не би могла да се върне на тавана. Обаче настоя да си прибере колата. В понеделник я чакаше работа, а не искаше да зависи от Тор.

Преди да заспи в неделя вечер, сгушена в леглото, тя прехвърли в паметта си събитията от последните три дни. Дотук всичко вървеше добре…

 

 

Следващите две седмици минаха с учудваща бързина. Андреа настоя да се върне „вкъщи“. За нейно учудване и скрито разочарование, Тор се съгласи. Тя обаче отиде да живее в мотел. Сега парите й свършваха и не й оставаше друго, освен да се прибере на тавана.

Като си помисли за това, тя се намръщи, минавайки от влажното хранилище към хладилника за плодове. Нали вече нямаше защо да се страхува — Тор се беше погрижил за всичко. И следователно, можеше да спи на тавана още тази вечер. От яд ритна щайга с круши. Някой я сграбчи и тя извика от страх.

— А, кара, намерих теб! — каза ухиленият Джо и я разцелува по двете бузи. — Добре ли изплаших? Как си? Изглеждаш много хубаво. Твоя сватба много хареса мен.

Тя изчака пулсът й да се успокои и се пошегува:

— Ти беше като риба във вода.

— Да, аз добре язди на кон. — Наведе се и тихо добави: — Аз отправям целувки към много жени и те изчервяват се. — Джо приглади мустаците си и изразително вдигна едната си вежда.

Устните на Андреа трепнаха.

— Не се съмнявам.

— Не се съмняваш в какво? — прекъсна ги гласът на Тор.

Изненадана, тя смутено се обърна. Джо се изкашля.

— Торсен? Приятно ми видя те. Поздравявам със сватба.

Тор скръсти ръцете на гърдите си и го погледна отгоре.

— Ти тук по работа ли си, или просто така?

В очите на Джо засвяткаха дяволити пламъчета.

— Ако съм умен, трябва кажа, че съм по работа. Тъй че това казвам. — Джо демонстративно му обърна гръб и хвана Андреа за ръцете, колкото и да се мъчеше тя да ги издърпа. — Ах, кара миа! Зеленчуци тази седмица били вълшебни! Специално дойдох кажа колко са възхитителни твоите… Е-е-е… грейпфрути.

— Достатъчно! — Тор тръгна към Милано. С ловкост и гъвкавост, придобити благодарение на голяма практика, Джо се изплъзна от разярения съпруг, без да пуска обаче ръцете на Андреа, като говореше все по-бързо:

— А твои праскови, толкова хубави и сладки! А ябълките били тлъсти, хрупкави и сочни. Е, вярно, малко кисели, но аз обича тях леко недозрели.

— Изчезвай оттук! Преди да си станал на ябълково пюре!

Джо се захили.

— А зеленчуци твои просто райски! Да опиша ли скромното цвете на твоя карфиол?

Тор хвана Андреа през кръста.

— Само опитай и носът ти ще стане на смачкан карфиол!

Джо целуна пръстите на Андреа.

— Нищо, аз кажа все пак. Обожавам го. След тях идват моркови, такива дълги, твърди и… И оранжеви. И млади репички — той се облиза, — те лютят на езика като целувка на любима. А какво ще кажеш за…

Тор със сила издърпа пръстите й от ръцете на Джо.

— Аз още не казал за краставица нищо! — запротестира той.

— Я дръж своите краставици по-далеч от жена ми! — отвърна му Тор и изведе Андреа от хладилното помещение.

Гласът на Джо ги догони:

— Ти ревнуваш, Торсен, да? Недей ревнуваш.

Андреа се закова на място. Да ревнува ли? Тор? Възможно ли бе? Хилейки се като глупачка, тя последва мъжа си.

— Ще поговорим в твоя кабинет — подхвърли той през рамо.

— Искаш да кажеш, че това е заповед ли?

— Да.

Той влезе в кабинета и се обърна към нея. Без да каже дума, затръшна вратата и я сграбчи в прегръдките си.

— Решил съм да променя някои неща, като започна с това! — каза той, хвана с длани лицето й и я целуна.

Целувката бе гневна и жадна. Андреа се съпротивява не по-малко от три секунди — в края на краищата имаше гордост, нали? — преди да се подчини.

— Ако следващия път Милано докосне дори нокът от пръста ти, ще му смачкам физиономията и ще направя носа му на безформен картоф — измърмори Тор, като леко захапа крайчеца на ухото й.

— Но това нищо не значи… — Андреа млъкна, защото езикът му докосна врата й. — Той… се държи така с всички.

— Но не и с жена ми!

— С твоята временна жена.

Той се отдръпна и й хвърли разярен поглед. По скулите му се разля тъмна руменина, а в очите припламна гневен огън.

— Ти си му казала, че бракът ни е временен? Затова ли е тук?

— Не.

— Той не бива да го разбере. Никога!

— Но нали рано или късно ще научи?

— Как?

Тя въздъхна.

— Когато се разведем.

На устата му се появи странна усмивка, той се наведе и отново я целуна — нежно, с дълбока обич. Наложи й се да се хване за ризата му, за да се задържи на крака.

— Щом ще е чак тогава, нека… Къщата ми е празна без теб. Това е основната причина, поради която съм тук — каза Тор след секунда колебание, — но не е единствената. Щом настояваш, ще обсъдим и другия проблем.

О-хо! Това не обещава нищо добро… Той извади от джоба си лист хартия и й го подаде. Тя сви рамене.

— Това е-фактура.

— Да, твоя фактура. Но защо на такава сума? Както каза Милано, качеството на стоката е фантастично. Цената е още по-фантастична. Направо космическа.

— Не те разбирам — помръкна тя. — Защо космическа? Слагам ти най-обикновена надценка върху това, което плащам самата.

Той огледа кабинета й.

— Само погледни. При теб е пълен хаос. Как можеш да ръководиш бизнеса, когато книжата ти са струпани в купчини по два метра без ред и система?

— Много добре зная кое къде се намира — обясни му тя. — Кажи ми какво ти трябва и ще го намеря веднага.

— Карфиолът — каза той, гледайки фактурата. — Дай да видя сметката ти за карфиола.

След три секунди сметката беше в ръцете му.

— Е? — попита го с победоносна усмивка тя.

Той сравни двата документа.

— Да, надценката ти е в границите на нормалното. А как правиш поръчките?

— Имаме си кръг доставчици, с които работим според сезона и вида на зеленчуците. Когато свършат, правим нова поръчка. Ако имат нещо по-специално, сами ни се обаждат.

— И посочват цената?

— Да.

— И ти я приемаш? — възмути се той. Тя го погледна с недоумение. — Не се ли пазариш? Нали знаеш какво е да се пазариш? Всички го правят. Това е търговия. — Погледна я с подозрение. — Мислех, че си възпитавана в бизнесменски дух.

Тя се изчерви. Тъкмо това бе голямата й слабост! Никой не я беше учил как да управлява фирмата, защото баща й не смяташе това за необходимо. Честно казано, той не искаше да предава лостовете на властта в ръцете на една жена. Винаги ги държеше сам — и със закупуването на стоката и с подбирането асортимента се занимаваше само той. Какво беше виновна тя, че й доверяваха само рекламата и счетоводството?

— Е? — нетърпеливо попита той.

— Зная какво значи да се пазариш.

И това беше вярно. Само че не знаеше как да го прави.

— Тя знаела какво значи да се пазариш! Донесете шампанско! — Тор затвори очи и полугласно изруга. — Всичко е ясно. Ти караш слепешката и си твърде горда, за да го признаеш.

— Не е вярно, аз…

— Предполагах, и това ми беше грешката, че поне нещичко разбираш. Което беше доста глупаво от моя страна.

— Но аз…

— Също така предполагах, и това беше още една грешка, че проблемът ти е в отношенията с доставчици и конкуренти, които искат да надиграят една жена.

— Така е, но…

— И през ум не ми е минавало, че вършиш своята работа с две леви ръце!

— Не е вярно! Просто нямам опит.

— Нямаш опит! — Това не беше въпрос, а обвинение. — Защо?

О, колко страдаше, че трябваше да признае, задето Ник не й се доверяваше! С голяма неохота тя каза:

— Баща ми винаги се занимаваше сам със закупуването на плодовете и зеленчуците. След смъртта му Марко пое асортимента, а аз — закупуването.

— Макар че нищо не разбираш от това — констатира той. — Нещо друго?

— Какво имаш предвид? — гузно трепна тя.

— Че нещо криеш — рязко каза той. — Очите ти, любов моя. Те пак те издават. Та какво още си пропуснала да си признаеш? Какво друго би следвало да зная?

Заемът! Досега тя си мълчеше за него. Но всъщност това не беше проблем. Като имаше подкрепата на Торсенови вече щеше редовно да изплаща месечните вноски. Трябваше да му каже, но заради Ник, а и заради собственото си душевно спокойствие, щеше да е добре да се изрази някак си… по-тактично.

— Има няколко стари сметчици — започна Андреа, мъчейки се все пак да не излиза от границите на истината. — И затова фирмата не носи такива доходи, както едно време. Но ако сме пестеливи, ще си покриваме разходите. А с подкрепата на Торсенови би трябвало да си възвърнем позициите, на които сме били преди няколко години.

— Какви стари…

Телефонът иззвъня. Като се извини неискрено на Тор, Андреа дигна слушалката.

— Това е Райнър — каза тя.

— Да, какво има? — пое слушалката Тор.

Тя го наблюдаваше с неволна усмивка. Като говореше, той разсеяно прекарваше ръка през светлите си кичури с медени отблясъци и разрешената коса му придаваше вид на момче, което упорито и нетърпеливо налага своето мнение. Тя винаги обичаше да го наблюдава — още от първата минута, когато го видя на товарната рампа на тържището на „Константин“. Тогава бе усетила, че помежду им има непреодолимо привличане. Той също го знаеше. Но тя нямаше да позволи на чувствата си да надделеят над здравия разум! Ако имаше по-лесно решение за текущите им проблеми, сега нямаше да носи халка!

Андреа сви лявата си ръка в юмрук и я пъхна в джоба на джинсите си. Като не можеше да промени нещата, следваше да ги игнорира. Погледна Тор. Е, нямаше да го игнорира, но щеше да го държи на разстояние.

Тор затвори слушалката и се обърна към нея:

— За какво говорихме?

Бяха говорили за неплатените сметки, не че тя имаше намерение да го подсеща за това. Но защо да признава за заема?

— Ти анализираше моите професионални недостатъци — отвърна му тя студено. — Беше решил, че съм некадърна и че тъкмо затова „Константин“ стигна до задънена улица.

— Натрил съм ти носа, нали?

— Да. Имаш ли някакво конструктивно предложение?

— По проблемите в бизнеса или по личните ни проблеми?

Тя стисна зъби.

— В бизнеса. Ако питаш мен, нищо друго не ни свързва. Нищо лично.

— Ще ти кажа какво мисля. — Тръгна към нея. — Имаше две седмици да свикнеш с мисълта, че сме женени. Време е да преразгледаме някои от твоите основни правила. Ти ще се нанесеш при мен. Съпруг и съпруга трябва да живеят заедно.

— Забравил си, че съм дала клетва. На леля Марта.

— Матилда.

— Все едно.

Тор сви рамене.

— Ние няма да й кажем. Аз ще готвя. Ти можеш да чистиш.

— Мразя да чистя! — ядоса се тя.

— Тогава ти ще готвиш, а аз ще чистя.

— Не умея да готвя!

— Ще наемем икономка. — Той помете три купа документи и я хвана, преди тя да се измъкне. След това седна на стола пред нейното бюро и я сложи в скута си. — На твое място не бих се дърпал така, любима. — Тор целуна ъгълчето на устата й. — Отвличаш вниманието ми от разговора.

Тя изстина и с отчаяние му напомни:

— Говорехме по работа.

— Да. Ще работим заедно и ще ти помагам при закупуването на стоките. И без това не използваш кабинета на Ник, затова, ако не възразяваш, ще се разположа тук.

— Възразявам! По всички правила, но никой не ме чува.

— Моята секретарка — продължи той, сякаш не бе я чул — може да ти помага някоя и друга седмица.

— Това ще ми струва скъпо.

— Няма. Аз ще й плащам, ти няма да дадеш нито стотинка.

Андреа се замисли. Наистина й трябваше помощ. Всеки ден да работи заедно с Тор — цената не бе чак толкоз голяма, ако работата потръгнеше. Тя вдигна очи към небето. Кого ли беше тръгнала да лъже и защо? Всеки ден да работи заедно с Тор бе райско блаженство, от което обаче трябваше да избяга на всяка цена!

— Добре — съгласи се най-сетне. — Само че няма да се нанасям при теб.

— Трябва да се научиш да правиш компромиси. Те помагат във всеки бизнес. — За миг млъкна и добави: — Добре, съгласен съм. Не се нанасяй при мен, аз ще се нанеса при теб.

— Не! — извика тя. — Нямах предвид това.

Той поклати глава.

— Така няма да стане. Компромисът е когато един отстъпва в едно, а друг — в друго. — Пръстите му бавно описваха кръгове нагоре по ръката й. — Аз отстъпих по въпроса къде да живеем. Сега и ти трябва да отстъпиш.

Като че ли тя не искаше! Пречеше й само инстинктът за самозапазване. Нали щеше да живее с последиците от днешното решение? Ако не желаеше да умре от мъка след шест месеца, трябваше да е твърда и днес. Дано да й стигнат силите!

— Недей да галиш ръката ми, това няма да ти помогне. Аз отстъпвам само по отношение проблемите на бизнеса. Ти отстъпваш по въпроса за съвместния живот. — Дори съумя да му се усмихне. — Или за липсата на такъв. Утре ще идваш ли?

Тор се изправи на крака. Влюбеният мъж изчезна и пред нея стоеше бизнесменът.

— Бъди сигурна. — Взря се в очите й със студен и решителен поглед. — Бъди сигурна и в нещо друго. Ти ще живееш с мен като моя жена. Може би не днес. Но скоро. Много скоро.

Телефонът иззвъня и тя вдигна слушалката:

— „Константин“!

— Госпожице Константин? Обажда се Джек Максуел.

— Госпожа Торсен — поправи го тя. — Преди две седмици се омъжих за Тор Торсен.

Последва дълго мълчание.

— От „Торсен Продюс Маркетс“ ли? — попита той.

— Същият.

— Това е то, като човек не е в града — позасмя се Максуел. — Предполагам, че не смятате да продавате фирмата си в близко бъдеще?

— Засега не — отвърна тя.

— Съжалявам. — Той бързо се съвзе. — Срещал съм няколко пъти съпруга ви. Радвам се, че сега има кой да ви помага.

— Макар и да губите „Константин“?

— Макар и да го губя — отговори Максуел без колебание. — Бих се радвал да купя вашата фирма евтино. Но почти толкова бих се радвал да я взема и на по-висока цена. Ако някога промените решението си, нека да бъда първият, към когото се обърнете.

Този човек стреляше право в целта. При всеки техен разговор той бе прям, откровен и учтив. Което й харесваше.

— Добре. Но това е малко вероятно.

— Надеждата крепи човека — каза той и затвори.

Андреа дълго гледа слушалката. На лицето й внезапно се появи усмивка. В края на краищата нещата винаги се уреждат, помисли тя.

 

 

Нарочно седя до късно в кабинета си. Вече не можеше да си позволи нито една нощувка в мотела, а и защо да го прави? Никой, освен У или, не знаеше за таванското помещение. Имаше само една причина, поради която не й се оставаше тук и тя не й харесваше — не желаеше да е сама на тавана. Искаше да бъде с Тор!

Стана и се протегна. Защото, колкото и да се помайваше, нямаше никаква полза. Като си легнеше в старото легло, всичките й страхове щяха да изчезнат. Устните й трепнаха. Изгаси лампата, заключи кабинета и тръгна към стълбището.

— Госпожице Константин? Извинете, госпожо Торсен? Защо сте тук? Да не сте забравили нещо?

— Ъ-ъ-ъ… Не… — Внезапно се вдъхнови. — Днес работих до късно и утре трябва да ставам рано. И реших да пренощувам на тавана, вместо да бия път до вкъщи.

Уили я гледаше със съмнение.

— Не знам дали това е хубаво, като се има предвид нападението и други работи. А-а-а… М-м-м… И господин Торсен няма нищо против да останете тук, така ли?

Погледът й се плъзна встрани.

— Аз съм много уморена и искам да си легна.

Андреа се усмихна на пазача и изкачи едно стъпало. Той обаче я спря:

— Металният прът, който ви дадох, там ли е?

— Да — отвърна тя и направи още две крачки.

— Гледайте да го държите под ръка — не отстъпваше пазача.

— Добре, обещавам.

Андреа се изкачи на тавана, отвори вратата и запали единствената крушка. Огледа помещението и потрепери. В сравнение с къщата на Тор стаята беше направо жалка. И ужасно самотна…

Решена да се не поддава на самосъжаление, отиде при котлона да си направи чай, взе термоса и го разклати. Беше празен. Нямаше кураж да слезе до долу за вода и се просна върху леглото. Не заслужаваше чай. Не заслужаваше дори чаша обикновена вода. Така й се падаше!

Облече си нощница, храбро прекоси стаята, загаси лампата, върна се в леглото и се сви под завивките. Но след минута пак скочи, хвърли се към вратата и започна да шари с ръка по пода. Напипа тежък метален прът. Тук беше! Легна отново, мушна лоста под леглото и се зави през глава. Сега да идва който иска, тя бе готова!

Близо час лежа, без да може да заспи. Ослушваше се при всяко скърцане. Сън… Имаше нужда от сън. Само да се успокои още малко…

Силен трясък право под стаята я извади от полузаспалото състояние. Тя мигновено извади металният прът и седна, като го притисна към гърдите си. Сърцето й биеше лудо. В съзнанието й проблесна успокоителната мисъл, че това е Уили, който проверява дали всичко е наред. Нямаше от какво да се страхува.

Някой обаче се качваше по стълбището. Равномерните стъпки отекнаха на площадката и продължиха нагоре.

Още шест стъпала до нейната врата! Тя се опита да преглътне, но устата й беше пресъхнала. Ако това бе Уили, защо не й се обажда?

Зениците й се разшириха от страх. Може би не е той… Още пет стъпала! Дали беше заключила вратата? Не успя да си спомни.

Още четири! Андреа скочи от леглото и усети с босите си крака студените дъски на пода.

Още три. Тя полетя към вратата.

Още две. Дръжката свободно се завъртя в ръката й.

Още едно стъпало! Тя отчаяно търсеше ключалката.

Вратата с трясък се разтвори и я отхвърли назад, отворът се изпълни от гигантски черен силует. Тя извика и сляпо замахна.

Прътът се спря във въздуха, хванат от огромна ръка.

— Какво, по дяволите, правиш?! Луда ли си?

— Тор! — ахна тя и се свлече на пода, губейки съзнание.