Дей Леклеър
Любовта на викинга (5)

Пета глава

Андреа стоеше до прозореца и наблюдаваше как августовското небе светлее. Тъмносини и пурпурни ивици обагриха спокойните води на залива и запълзяха към върховете на планините. Денят обещаваше да е хубав и ясен.

На вратата леко се почука и Джордан надникна в спалнята.

— Стори ми се, че си станала — прошепна тя и доотвори вратата с лакът. На таблата под салфетката подрънкваха прибори. — Не можа ли да спиш?

Андреа бързо пое таблата и я постави на масичката.

— Не съм мигнала. Ако си донесла кафе, ще ми бъдеш най-добрата приятелка за цял живот.

— Много важно! Отдавна съм най-добрата ти приятелка — каза Джордан и като видя лицето на Андреа, добави: — Да, нося ти кафе и нещо за ядене.

— Тогава ще ми бъдеш най-добрата приятелка и в следващия живот.

Внезапно Андреа почувства глад и си спомни, че на голямата семейна вечеря снощи едва се бе докоснала до храната. Апетитът й бързо бе изчезнал под любопитните погледи на многобройните роднини на Тор.

— Кроасани с конфитюр направо от фурната — засмя се Джордан и махна ленената салфетка. — Соня също не е могла да спи. Заварих я да шета в кухнята.

— Тя няма ли да се присъедини към нас? — Андреа погледна към вратата и нервно опипа колана на пеньоара си.

— Тя предполага, че след снощния банкет предпочиташ да бъдеш сама. — Джордан й се усмихна окуражаващо. — Ще видиш, Соня е много деликатна и тактична свекърва.

— Наистина е голям дипломат. Колко добре се справи с онези… дискусии.

— Не е нужно да бъдеш учтива. Това беше ожесточена, раздираща слуха, грандиозна битка. — Джордан отхапа от кроасана си. — Страхотно беше, нали?

— Не.

— Виждаш ли колко сме изпуснали, като сме израснали в малки семейства? Торсенови не враждуват помежду си, те просто обичат да спорят за всичко. Бяха ми необходими цели шест месеца, за да го проумея. Имаш късмет, че има кой да ти обясни положението на нещата още от първия ден.

— Благодаря — сухо каза Андреа. — Тор и Райнър вдигнаха такава врява, че от банкетната зала би трябвало да им поискат допълнителен депозит за застраховка. Семейството е невероятно голямо — отбеляза тя и отпи живителна глътка кафе. — Всъщност колко са? Преброих някъде до петдесет и се обърках.

— Осемдесет и трима! — Джордан се засмя, като се потупа по корема. — И две трети при последното преброяване!

— Вярвам ти. — Андреа разчупи ронливия кроасан. — И всички като че ли се радват.

— Те наистина се радват. — Джордан изпитателно погледна приятелката си. — Какво има, Андреа?

— Чувствам се като мошеничка… — въздъхна тя.

— Те се постараха всичко да е чудесно, да не говорим за разходите. — Започна да брои на пръсти. — Вечерята снощи, специалните носии, колите и конете за шествието… Да не говорим за празненствата, които ще продължат още ден и половина след венчавката.

— Благодаря, че ми напомни, та да се почувствам още по-добре… — въздъхна Андреа.

Джордан се поколеба и като внимателно подбираше думите си, попита:

— Кой от вас двамата предложи да направите голяма сватба?

— Тор. За да се разчуе новината и моите снабдители да не ме тормозят повече. Като имам Торсенови зад гърба си…

— И ти се хвана на въдицата?

— Не трябваше ли?

— Според мен причината е доста неубедителна.

Андреа се намръщи. Думите на нейната тъмнокоса приятелка само засилиха безпокойството й. Ако сватбата можеше да мине без този сложен и богат спектакъл, защо да го правят?

— Имай предвид — в очите на Джордан блесна лукаво пламъче, — никой, освен теб не смята, че този брак ще бъде временен.

Андреа скочи на крака, като за малко не разсипа кафето си.

— В такъв случай вие всички се заблуждавате! Ако не бяха проблемите с „Константин“, нямаше да се омъжа за Тор!

— Не го ли обичаш?

— Не…

— И той не те обича?

— Ни най-малко!

Джордан замислено изтръска трохите от роклята си.

— Това е много сигурна основа за брак. Да ти напълня ли ваната? Според мен ти трябва едно ледено къпане, за да дойдеш на себе си.

Устните на Андреа трепнаха. Джордан я погледна лукаво и в следващия миг и двете се смееха неудържимо.

— Винаги си била калпазанка! — каза Андреа и прегърна бременната си приятелка. — С теб ми е добре, знаеш ли това?

— Да. А е време и ти да го разбереш. — С тези думи Джордан се отправи към банята, напълни ваната и изсипа в нея шише течен сапун с дъх на рози. — И затова ще сключа с теб един малък облог.

— Какъв? — Изгледа я с подозрение.

— Обзалагам се, че след около два месеца, когато това бебе се роди, ще си забравила за това, че бракът ти е временен и други подобни глупости. Ако спечеля, ще ми изпратиш в магазина цяла палета от най-едрите и сочни рубиненочервени грейпфрути. Безплатно, естествено.

— Разбира се. А ако аз… спечеля? — заекна Андреа.

— Ще получиш хубав ритник по дупето и може би ще поумнееш.

— Какво-о-о?

— Добре де, ще ти осигуря двама нови клиенти.

— Дадено.

— Вече усещам вкуса на грейпфрута. Ваше Величество, ваната ви е готова — съобщи тържествено Джордан и като направи грациозен реверанс, излезе от стаята.

Андреа се потопи в пенливата гореща вода. Джордан е добра приятелка, макар и да витае в облаците, помисли тя. Загреба с две ръце розова пяна и леко я духна. Грозд от искрящи балончета се откъсна от дланите й и започна плавно да се издига нагоре.

Тор не я обичаше. Той я желаеше. И тя ни най-малко не се съмняваше в това. Само че любовта беше нещо съвсем различно. Каквото и да приказваше той, неговият живот бе изцяло отдаден на бизнеса — също като баща й.

Тя добре познаваше Тор — първо бизнесът, после всичко останало. Тя духна пак от розовата пяна и хиляди балончета се разлетяха на всички страни. Шепите й останаха празни. Такъв ли щеше да бъде и бракът й — изпразнен от съдържание и смисъл?

Тя се потопи по-дълбоко в топлата вода и затвори очи. Въображението й рисуваше различни картини. Усмихната Джордан, седнала върху грамада кашони с грейпфрути, и с бебе в ръце. Тор гледа Андреа със същия израз в очите си, както Райнър гледа жена си… Празнуването на петата годишнина от сватбата им, и десетата, и петдесетата…

Мехурчетата във ваната започнаха да се пръскат, краткотрайни и ефирни като нейните фантазии. Тъжна сълза се отрони от стиснатите й очи, бавно се стече по бузата и капна сред нежната розова пяна…

Към десет часа спалнята се изпълни с бъдещи роднини, горящи от желание да помагат. Всеки коментираше прическата и грима й, тоалета и бижутата. В края на краищата с няколко кратки думи, казани на норвежки, Соня ги разпръсна.

— Не им обръщай внимание — каза тя на Андреа. — Всички обожават Тор и искат да помогнат на булката му.

— Няма нищо — увери я Андреа. Тя се погледна в огледалото и не можа да се познае. Соня беше успяла да подреди късите й лененоруси къдрици в сложна плитка, която изглеждаше още по-хубаво под бродираното булчинско боне, сложено високо на главата й и завързано под брадичката. Андреа докосна края на яркочервеното елече. Страните й бяха добили същия цвят, вълнение и уплаха блестяха в големите й кафяви очи.

— Как изглеждам? — запита тя, смутена може би за първи път в живота си.

— Поразително. Хубаво е, че си висока и стройна. След няколкото дребни корекции, тоалетът ти стои идеално. — За последен път оправи зелената пола. — Разбира се, за Тор ще бъдеш красива, каквото и да облечеш, но с тази носия… Той ще бъде много доволен.

Андреа се зае с червилото. Нека Тор да е доволен! Нека я гледа с горещо желание в искрящите си сини очи! Тя искаше да види как в очите му припламва огънят на страстта, искаше да чуе дрезгавия му от вълнение глас, искаше да знае, че го е развълнувала като никоя друга жена. Когато постави червилото на тоалетката, ръката й трепереше.

— Време е да вървим — съобщи Джордан от вратата. — Райнър казва, че всички са заели местата си. От полицията съобщиха, че улиците са заградени с кордон и са готови за шествието.

Това е! Андреа пое дълбоко дъх и излезе от спалнята. При всяко нейно движение фустите и полата й грациозно танцуваха около краката, обути в бели чорапи.

Последва Соня. Навън ги чакаше редица от каруци, коне и файтони. Езическото великолепие на гледката я порази. Навсякъде блестяха сребърни украшения и пъстроцветни костюми. Конете, вчесани и украсени с панделки, чакаха търпеливо, богатите им юзди и кожените седла лъщяха на яркото слънце. В каруците седяха малки деца и хора, за които би било трудно да яздят или да вървят пеш. Някой дори се беше погрижил за „изгребвачи“, които трябваше да вървят след шествието и да почистват след конете. Марко я повика от тълпата и тя му махна с ръка. С него бяха и други нейни служители. Слава богу, че сред това множество имаше нейни познати! След това тя видя Тор.

Той стоеше до два светлобежови коня. Лицето му беше сдържано и сериозно, а очите му — чисти и светли като небето над Сиатъл. Направи й впечатление колко непринудено се държи той в традиционната носия — зелен голф, червена жилетка със сребърни копчета и бели чорапи, подобни на нейните. Черното му палто беше разкопчано.

Като че ли усетил погледа й, се обърна към нея и замря. Тя не разбираше какво точно изразява лицето му. Доловил несигурността й, той се приближи и застана пред нея — висок и силен. С нисък поклон й каза:

— Год морн, кьоресте.

„Кьоресте“. Беше чувала тази дума от Аларик и Соня я беше превела — „любима“. Тя направи реверанс.

— Год морн, манен ман.

Тор й подаде ръка и я поведе към тяхното място в редицата. Тя застана пред своя кон, погали го по кадифената муцуна и горчиво се усмихна. Най-после Тор я беше погледнал с цялата страст и желание, за които бе мечтала, а тя се смути като глупачка.

— Конете са прекрасни. Каква порода са? — попита тя, почувствала непреодолима нужда да каже каквото и да е.

— Норвежки фиордски коне, много редки в тази страна.

Андреа се навъси. Удоволствието сигурно бе много скъпо.

— Къде си ги намерил?

— При един братовчед, който има ферма близо до границата.

— Още един братовчед?

— Ужасно, нали? — призна Тор и погали покорното животно. — Той отглежда тези красавци и ни зае два коня за днешната церемония. Това е негов сватбен подарък. А ето го и синът му, Ерик. Той ще води твоя кон.

Андреа кимна с облекчение. Вече знаеше, че да яздиш върху дамско седло не е лесно и много се страхуваше от тази част на церемонията, защото си представяше как се претъркулва и стоварва на паважа с пола, заметната над главата. Тор я хвана през кръста и с лекота я качи върху седлото. Без да бърза, се зае да оправя полата и фустите й.

— Сега изглеждаш идеално.

Тя усети силните му ръце върху глезена си и трепна.

— Моля те — прошепна тя, като хвърли бърз поглед наоколо, — хората ни гледат.

— Няма винаги да бъдем сред хората — тихо отговори той. — Каква ли причина ще измислиш тогава?

Пусна я с явна неохота и с един скок се качи на своя кон. Животното тръсна глава, сребърните звънчета на оглавника весело задрънчаха.

Изведнъж Андреа чу цигулка. Тя се обърна. Начело на колоната стоеше музикант, който настройваше инструмента си. Той засвири весел марш и с танцова стъпка тръгна по улицата. След него затрополи голяма натоварена с буре каруца, управлявана от Цезар Милано.

— Защо Цезар е най-отпред? — попита тя.

— Той е церемониалмайстор и разпоредител. В Норвегия тази роля се поверява на някоя видна личност от града, богат земевладелец или преуспяващ търговец.

— Много е тактично от твоя страна да я повериш на него — каза Андреа и многозначително го изгледа.

— И аз така си помислих — безгрижно се засмя той. — Разпоредителят отговаря за храната, а фирмата на Милано обслужва нашия банкет. Освен това негова грижа е всички сватбари да дойдат на церемонията трезви. Като познавам добре някои от моите роднини, няма да му остане свободна минута.

Тя избухна в смях.

— Защо тогава кара бурето?

— Това е ябълков сок. Нека пият колкото си искат.

— Да не би случайно да е ферментирал?

— Според Цезар не е — поклати глава Тор, — въпреки че в очите му има опасен блясък, който не ми вдъхва доверие.

— Значи сега е наш ред.

— Притесняваш ли се?

— Малко. — Докосна с ръка бонето си да провери дали то е на мястото си и прибра един непослушен кичур коса под него.

— Много си красива. Искам да ти благодаря.

— Да ми благодариш ли? За какво? — погледна го недоумяващо Андреа.

— За всичко това. — Тор посочи наоколо с ръка. — Зная, че не ти е леко.

— Не е — съгласи се тя. — И на теб не е.

— Но аз пожелах да бъде така.

Това й напомни думите на Джордан и тя плахо поде:

— Между другото, защо всъщност…

— Почакай, мила. Наш ред е — прекъсна я той.

Андреа присви очи, убедена, че той е отгатнал въпроса. Явно бе предпочел да го отбегне. Соня се обърна и махна с ръка, лек ветрец развя панделките на бонето й.

От двете страни на улицата се тълпяха хора, привлечени от гледката. Като разбра, че се намира в центъра на всеобщото внимание, Андреа се смути и закова погледа си в бялата грива на коня, без да гледа встрани.

— Отпусни се — прикани я Тор. — Всички ти се радват. Порадвай се и ти. Никога повече няма да изпиташ нещо подобно. Изживей удоволствието,

Андреа надзърна встрани. Едно момиченце подскачаше и я сочеше с пръст. Никога не беше виждала такъв възторг, изписан на детско лице. Тя се усмихна колебливо и махна с ръка. Тор е прав, трябваше да се радва на тези мигове.

— Колко време ще продължи шествието? — попита тя.

— Около час. Като пристигнем, по същия ред ще влезем в църквата.

— И цигуларят ли? — Андреа си представи как танцува по пътеката между пейките. — Виж, това е интересно.

— Не — погледна я той снизходително. — Не му е позволено да влиза. Той ще свири навън и ще посреща гостите.

Тя се почувствува засегната заради горкия музикант. Щеше да е забавно да потанцува по пътеката, пък и нямаше да мисли за какво е дошла в църквата.

— Защо не е позволено?

Тор смушка коня си да се приближи към нея и поправи бонето, при което докосна с пръсти бузата й. Тълпата реагира със смях и аплодисменти и тя усети как по страните й избива руменина. Той забеляза, че тя се притеснява, и се засмя.

— Защото той е рожба на дявола, любов моя. За цигуларите няма място сред благочестиви хора.

В този момент четирима ездачи, по двама от всяка страна, излязоха от редиците и със силни викове се впуснаха напред. Тор моментално сграбчи юздата на нейния кон.

Андреа се държеше за седлото и се чувстваше безпомощна. За първи път осъзна, че е уязвима и че мъжът до нея е неин защитник. Това беше обезпокояващо и все пак приятно.

— Какво…?

— Това са предвестници. Не ме укорявай, идеята беше на Райнър. Те трябва три пъти да отидат до църквата и обратно, като вдигат колкото се може повече шум.

В тъмните й очи заискри весело пламъче.

— Това е в стила на Райнър. И за какво го правят?

Тор високомерно вдигна едната си вежда.

— Те ни предпазват от зли сили.

— Зли сили ли? — Тя демонстративно се озърна наоколо. — Като зная, че ме пазят, се чувствам много по-добре.

Тор я погледна съвсем сериозно.

— Никога няма да позволя да ти се случи нещо лошо.

Цяла минута тя не откъсна поглед от неговия. Нищо не бе в състояние да я нарани повече от Тор. А как би могъл той да я защити от самия себе си?

Водовъртежът от цветове, музика и смях продължаваше. Хора от публиката и участниците в церемонията си махаха с ръце, поздравяваха се с приятели и роднини. Най-после шествието се приближи до голяма сива каменна църква, разположена сред борова горичка. Цигуларят застана пред входа и засвири по-лека и нежна мелодия. Тор слезе от коня си, хвана Андреа за кръста и я притегли към себе си. Тя сложи ръце на раменете му, силните му мускули се стегнаха под пръстите й. Очите им се срещнаха. Тор бавно я свали на земята. Шепнейки нещо на норвежки, той наведе глава и нежно допря устни до нейните.

— Време е — прошепна той, хвана я за ръка и двамата тръгнаха нагоре по стъпалата. Отпред вървяха Аларик и Соня, отзад — кумовете им, Райнър и Джордан. Вътре свиреше орган. Тор се наведе по-близо до нея: — Всичко е наред, любима. Погледни наоколо. Пътеката е украсена със зелена мирта, символ на любовта в норвежките церемонии. Свещите горят, а във въздуха се долавя благоухание. Усещаш ли?

Тя кимна и прошепна:

— И навсякъде има бели рози. Никога не съм виждала толкова много рози.

— Джордан ми каза, че това са твоите любими цветя.

Органът засвири сватбения марш и двамата тръгнаха по пътеката. Пред олтара седнаха на отредените им столове. Церемонията започна и всичко беше като на сън.

Без да разбира непознатите норвежки думи, тя знаеше, че пасторът говори за семейни отговорности, но си мислеше единствено за необратимата промяна в живота си. Той обясняваше що е вярност и търпение, а тя си спомняше за своите огледала, обещали й сякаш по-добро бъдеще. Той спомена обич и всеотдайност — неща, които не бяха за нея. Андреа гледаше как слънцето струи през стъклописа и облива двамата с Тор в светлина. Една от лелите на Тор пееше. Ясният й глас изпълни Андреа с надежда и тихо упование. Ръката на Тор обхвана лакътя й. Те се изправиха и застанаха пред свещеника, който тържествено се обърна първо към Тор:

— Вземаш ли тази жена за своя съпруга, за добро и зло, в радост и беда, докато смъртта ви раздели?

— Да — изрече Тор високо и силно.

Пасторът се обърна към нея и повтори въпроса. Изведнъж Андреа осъзна, че действително желае да даде този обет. С цялото си сърце! Сълзи напираха в очите й. Няма значение какво щеше да се случи през следващите месеци. Днес и вероятно утре Тор щеше да й принадлежи, та той бе тук, до нея!

Усети, че всички са впили поглед в нея и очакват отговора й. Тя се усмихна, изпълнена с едва сдържана радост.

— Да, обещавам! — ясно изрече Андреа. Двамата коленичиха за благословията. Още малко и всичко ще свърши — ще стане съпруга на Тор! Те се изправиха отново и размениха пръстени. Тя се вгледа в златната плетеница и отбеляза майсторството, с което бе изработен сложният модел.

— Хванете се за ръце — каза пасторът, прекъсвайки мислите й. Със силен глас той изрече финалните думи:

— Обявявам ви за мъж и жена. Бъдете заедно в хубави и лоши дни до края на живота си!

Двамата се обърнаха с лице към присъстващите. Органът засвири по-силно и Андреа — ръка за ръка с Тор — тръгна към изхода. На прага на църквата тя се стресна от светкавиците на фотоапарати и камери. Тор я сграбчи в прегръдката си и я целуна.

— Андреа Торсен! — изръмжа той. — Най-после!