Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Братята Торсен (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Wholesale Arrangement, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 45гласа)

Информация

Сканиране
savagejo(2009)
Корекция и форматиране
ganinka(2014)

Издание:

Дей Леклеър. Любовта на викинга

ИК „Арлекин-България“, София, 1993

Редактор: Ани Димитрова

ISBN: 954-11-0131-3

История

  1. —Добавяне

Първа глава

— Тя… Какво?

Тор Торсен ритна стола и скочи на крака. С огромния си ръст той доминираше над всички в стаята и почти я изпълваше. В гласа му се появи заплашително ръмжене.

— Тя… Какво? — повтори той.

— Ти ме чу. — Райнър вдигна единия си крак и опря износена маратонка в ръба на лъскавото бюро. — Андреа надува цените. Знаеш какво означава терминът „да надуваш цените“, нали? Това е когато едната страна по договора поставя другата натясно и започва да затяга гайките…

— Прекрасно зная всичко това. Но ти дай факти, доказателства. Сигурно знаеш какво означава терминът „доказателство“? Това е когато едната страна може да потвърди своите обвинения срещу другата с документи. — Гневният му поглед се премести върху спътника на Райнър. — А ти какво ще кажеш, Ред? Предупреждавам, че няма да слушам празни приказки.

Ред нервно прокара пръсти през прошарената си коса.

— Да го наречеш надуване на цените е може би малко пресилено, ала вероятно.

Райнър изпъшка и наведе стола си назад така, че той остана да се държи само на два крака.

— Ами да! Андреа Константин е невинно агънце, а пък аз нося патладжани вместо обувки!

Небрежен удар свали крака му от бюрото.

— Остави го да говори или ще ти набутам тези патладжани в устата — прекъсна Тор на брат си. — Продължавай, Ред!

— Този термин… е-е-е… Предполага известна преднамереност в действията на госпожица Константин. Обаче ние… м-м-м… Не сме сигурни, че е така. Това би могло да е малко недоразумение.

— Недоразумение — повтори тихо Тор. — Райнър твърди, че на нея плащаме двойно повече от това, което плащахме на баща й преди шест месеца. И ти наричаш това недоразумение?

— Аз мисля… Може би да.

— Пък аз мисля, че не!

— Доказателства, казах аз. — Тор гневно изгледа брат си.

— Вие питате — ние отговаряме. — Райнър хвърли върху бюрото на брат си обемиста папка с надпис „Константин: доставки на едро“. — Това са фактурите отпреди една година или шест месеца преди смъртта на Ник.

Тор седна и отвори папката. С твърда решимост се съсредоточи върху книжата, бързо поглъщайки нужната информация.

— Това е, след като нашият договор с „Константин“ бе влязъл в сила.

— Точно така. А ето това доказателство — хвърли върху бюрото втора папка Райнър — е отпреди седем месеца — веднага след смъртта на Ник.

— Цените на марулите и краставиците са скочили. Това е средата на декември. Причината може да е била застудяването в Калифорния или проливните дъждове в Мексико.

Очите на Райнър бяха безмилостни.

— А това са фактурите за миналия месец — последното ми доказателство и окончателна улика.

Дявол да я вземе! Защо, Андреа? Защо трябваше да ми нанесеш такъв удар?

Разликата в цените беше огромна и не можеше да се обясни с инфлация. В душата му се надигна гняв, парлива и дълбока омраза. Стисна устни, като опита да се овладее. Е, Андреа винаги съумяваше да предизвиква у него силна реакция, независимо каква.

— Това не е всичко. Направих график на цените само на някои основни стоки за последните дванадесет месеца и ги сравних с тези от миналата година.

Тор погледна очертаната рязко нагоре червена линия.

— Веднага след смъртта на Ник цените са скочили и сочат някъде към небето. — Той хвърли папката на бюрото. — Това не може повече да продължава. Вашите предложения?

— Нали все пак тя е жена… — започна Ред. Тор и Райнър го погледаха с недоумение. — Струва ми се, че това обяснява много неща… Една жена в този бизнес… — Ред се намръщи. — Не зная. Може би си струва първо да проверим дали няма някаква грешка.

— Ред е прав — неохотно се съгласи Райнър.

— Дадено. — Тор за минута замълча. — Нека секретарката се свърже с „Дродюс Инкорпорейтид“, главния конкурент на „Константин“. Нека не казва откъде се обажда. Просто да попита колко струва при тях кашон банани, щайга ягоди и кашон марули.

— Добре! — присви очи Райнър. — Ако „Дродюс“ даде на съвсем непознат човек по-добри цени, отколкото „Константин“ дава на най-добрия си клиент, със сигурност ще знаем какво върши Андреа.

— Ред — каза Тор, — погрижи се веднага за това. — Когато остана насаме с брат си, продължи: — А сега ми кажи това, което премълча пред Ред.

— Дочувам оплаквания от търговци на дребно. Андреа е доставяла некачествена стока.

Очите на Тор се присвиха.

— Това обяснява телефонните разговори, които имах напоследък. Освен „Дродюс“, още три фирми искат да обслужват нашите магазини и предлагат големи отстъпки.

— Нямаме късмет. Договорът с „Константин“ ни задължава да купуваме само от тях — намръщи се Райнър. — Хванем ли се с някой друг, губим правото да обслужваме веригата „Милано“.

— Приехме този вариант, защото от ресторантите „Милано“ печелим добре. — Тор прелисти друга папка и рязко я затвори. — Но договорът е с „Константин“, а не с „Милано“. Ако държим на тях, длъжни сме да работим с Андреа.

— Защо не подпишем договор направо с „Милано“?

Тор поклати глава.

— Опитах вече два пъти. Цезар ми даде да разбера, че контрактът му е с „Константин“ и друг не му трябва. Той е стар приятел на семейството и не иска промени.

— Което ни връща към началото на разговора — намръщи се Райнър. — Ние купуваме само от семейство Константин, а техният добър приятел Милано купува само от нас. — Той направи пауза. — И всеки печели.

Тор почука с пръсти по папките.

— Ако си забелязал, през последните месеци печалбите ни са приблизително на точката на замръзване. Вече става дума да запазим престижа на нашите магазини, а не да говорим за Милано като клиенти. Кажи ми къде е тук печалбата?

На вратата се почука и в стаята влезе Ред.

— Може би надуване на цените действително е най-точният израз — измърмори той, въздъхна и веднага излезе.

Пламтящият поглед на Тор се спря върху Райнър.

— Предполага се, че тази ситуация е в рамките на твоите задължения. Защо си изгубил толкова много време?

— Трябваха ми точни факти и доказателства, нали самият ти каза така?

— Доказателства? — повтори Тор. — Или може би фактът, че Андреа е най-добрата приятелка на жена ти?

— Джордан няма нищо общо и не я забърквай във всичко това. Просто не исках да обсъждам твоята годеница.

— Бивша годеница — грубо го поправи Тор.

— Аз изчаках, както би постъпил и ти. Не забравяй, че Ник вече го няма и да поемеш целия контрол над тържището е изключително сложно. Затова й дадох време да поеме бизнеса.

— И тя пое не бизнеса — отмести встрани книжата върху бюрото си Тор, — а един нож, който заби в гърба ни.

Тор се изправи и отиде до прозореца. Долу животът в Сиатъл следваше своя нормален ход. Какво има да мисли? Възможностите за избор бяха дяволски малко.

— Или ще прекратим договора, или… Може би е по-добре да обсъдя положението лично с Андреа.

— Какво има да се обсъжда?

— Много неща — не се съгласи с него Тор. — Например защо се опитва да ни прави тези номера.

— Вярно. — Райнър помълча и продължи: — Между другото защо ли наистина е започнала тези недостойни игрички?

— Имам две обяснения. Или е на лична основа — Тор се намръщи, — или имаме работа с една жена, абсолютно некомпетентна да ръководи тържище за продажби на едро.

 

 

Сметки, сметки и само сметки. Андреа Константин погледна бюрото и потисна чувството на паника. Страхът няма да й помогне. Само пари биха помогнали. А много пари щяха да помогнат още повече. Най-добре биха й се отразили няколко камиона едри банкноти.

Телефонът иззвъня и я стресна. Камионите на мечтите й потеглиха от рампата, без да оставят нито пени. Погледна го почти разярена и грабна слушалката.

— Андреа Константин — отговори с професионален навик.

— Къде са ми парите? — изръмжа някой в ухото й. Пак тази отвратителна дума „пари“ и пак от този отвратителен досадник.

— Предполагам, че сте вие, господин Хартсуърт.

— Същият, да ви вземат дяволите! И така, къде са парите? Не приемам повече извинения. Пратих ви камион царевица и искам да ми я платите!

— Нека бъдем по-точни, вие ми изпратихте камион червясала каша. След като шофьорът ви пътува два дни, защо не сте използвали хладилен камион?

— Това не може да бъде! Якима е само на двеста километра от вас!

— Точно това имам предвид. Да не би камионът ви за по-пряко да е минал през Хаваите? Камионът беше загрял като печка. Чудя се как царевицата не пристигна във вид на пуканки!

— Внимавай какво приказваш, момиче!

Момиче… Андреа се усмихна, въпреки че положението съвсем не беше розово. Господин Хартсуърт никога не я бе виждал. Иначе едва ли щеше да я нарече така. Както и всеки друг, пред когото се изправеше с нейните сто и седемдесет сантиметра височина. Знаеше, че е излишно да спори с този човек, но поне трябваше да опита.

— Господин Хартсуърт, представители на федералната инспекция направиха оглед на вашата царевица и са на същото мнение. Тя не става за нищо.

— Ти не ставаш за нищо! Карал съм царевица на баща ти, преди още да се родиш. Затова не ме учи какво да правя! Търговията на едро не е като приготвянето на следобедния чай.

— Напълно съм съгласна…

— Инспекторите да си гледат работата. Ако не ми платиш, ще съжаляваш. Да знаеш, че ще се погрижа репутацията ти да стане по-черна от катран в каменовъглена мина в полунощ.

Тя се изправи. Ако репутацията й пострада, това в никакъв случай няма да облекчи финансовото положение на тържището. И все пак… Този Хартсуърт й прати боклук. Ако баща й беше жив, нямаше да посмее да направи това. Ръката й се сви в юмрук. Ако днес отстъпи на един, утре всички доставчици ще се надпреварват да я затрупват с боклуци.

— Отказвам да плащам за некачествена стока — каза тя твърдо. — И не вие сте единственият, който може да цапа хората с катран и да разваля репутации.

— Само да пошепна на другите, че не плащаш, и няма да намериш фермер или брокер да ти доставя стока. И съм на път да го направя, да знаеш.

— Не смейте да ме заплашвате! Заплахите ви няма да ми помогнат да започна да работя по-добре

— Може би ще заработиш по-добре, когато ти обещават. Защото ти обещавам, че ако до пет часа не получа чек, моят адвокат ще оскубе банковата ти сметка така, че ще заприлича на бостан след конгрес на просяците. Разбра ли?

— Но… — Тя потрепери, като чу как с гръм и трясък сърдитият господин затвори телефона. После добави сама на себе си: — Освен това просяшкият конгрес мина през сметката ми още миналата седмица и не остави в нея нито стотинка… Да не говорим за дини…

Андреа си помисли, че може би не трябваше да сърди този човек. Ако господин Хартсуърт изпълни заканата си и я злепостави пред другите фермери и брокери, тя ще банкрутира. Не че това не можеше да стане и без него.

Стегни се! Така ли трябва да реагираш на всеки проблем? Къде е твоята решителност, енергията и амбицията ти? Защо не атакуваш? Не можеше, а и не трябваше. Сега имаше нужда от всяко грамче решителност и гъвкавост, която притежава.

Докосна огледалните призми, закачени на лампата на бюрото, и се вгледа в танцуващите по стените многоцветни отражения. През целия си живот винаги бе гледала на нещата откъм светлата им страна. Особено се гордееше с убеждението си, че някога, по някакъв начин, все ще открие един плюс сред купа от минуси. Винаги бе вярвала — досега.

Ако „Константин“ беше бент, нямаше да й стигнат пръстите на ръцете и краката, плюс лактите, за да запуши всички дупки. Трябва да предприеме нещо, и то светкавично, ако не иска фирмата на баща й да потъне.

— Ако… — започна, ала веднага млъкна и поклати глава. Ако той не беше умрял. Ако не беше заел толкова пари от банката. Ако тя не беше жена в един определено мъжки свят. Но баща й Ник Константин умря, беше взел предостатъчно заеми и тя със сигурност все още не се е превърнала в мъж. Оставаше й един-единствен избор — да плува по-енергично, за да не потъне. Да, обаче не умееше да плува кучешката.

— Андреа? Кара миа?

Тя вдигна очи. Джо Милано! Тъкмо това й трябваше сега — едно освежаващо питие под формата на този хубав, тъмнокос и висок, при това със секси италиански акцент, мъж.

— Джо! Радвам се да те видя. Влизай и сядай.

— Аз също се радвам. Изглеждаш добре, много добре. — Той влезе и се огледа с недоумение. — А къде да седна? Нова обстановка? Стаята е… друга, доста… симпатична.

Бузите й леко порозовяха. Само Джо с неговата вродена деликатност можеше да нарече този хаос „нова обстановка“.

— Може би тук — предложи тя, като вдигна с две ръце купчината оферти, нахвърляни върху един стол.

— Не, не — възкликна Джо и пое товара й. — Аз ще ги преместя. — Той се огледа, върху красивото му лице се изписа тревога, която явно ставаше все по-силна. — Е, кара, искаш ли това на някое определено място? Моля, кажи ми къде.

Тя скри усмивката си.

— Може би в онзи ъгъл, ето там?

— А, добре — с облекчение въздъхна той, прекоси стаята, хвърли купчината на пода, изтупа праха от ръцете си и се обърна с усмивка към нея.

— Аз мога да помагам. Да преместя ли още нещо?

— Благодаря, но вече направи повече от достатъчно.

— И така, как си? — Той я целуна по едната буза, след това по другата. — Аз скучая без теб. А ти скучаеш ли без мен?

Тя се засмя и също го прегърна.

— Винаги. И не съм сменила обстановката. Всички тези документи са от кабинета на баща ми плюс мои неща. Още се мъча да разбера кое къде е…

В тъмните очи на Джо пламна съчувствие.

— Горката Андреа! А аз идвам да те безпокоя с нови грижи. Може би да дойда утре?

— Не, не, ти си винаги добре дошъл. Сядай. — Сещаше се какво го е довело — лошото качество на стоката, закупена от тържището. Наистина нови грижи. Помъчи се да запази спокойствие и дори се усмихна. — Как е Цезар?

Джо се отпусна на стола и оправи острия ръб на панталона си.

— Моят папа е добре, много благодаря. Той винаги пита за теб. А ти вече седмици наред не ни идваш на гости.

Андреа се почувствува виновна. Цезар Милано се бе преселил в Америка преди двадесет и две години, когато майка й вече е била починала. Той бързо се сприятелил с баща й. Оттогава в дома на Цезар се отнасяха към нея като към галена дъщеря на семейство, състоящо се само от мъже. Семейство, от което тогава отсъстваше Джо. Като най-голям син той бе останал в Италия да се грижи за престарелите си дядо и баба. Тук пристигна едва преди няколко години. За нейна голяма радост я прие радушно и така тя се сдоби с още един брат.

— Съжалявам, че не можах да намина. Много съм заета. Нали знаеш.

— Това не е хубаво, Андреа. — В погледа му имаше упрек. — Твоят бизнес е прекалено тежък и аз се безпокоя за теб. Папа — също. Моите братя — махна той с ръка, — е, те не се безпокоят, но то е защото са глупави и не разбират.

Той я изучава известно време с угрижено лице.

— Е, кара миа. Надявам се, че не си идвала толкова време не заради нашия малък проблем.

— Съжалявам, че качеството на стоката толкова бързо започна да се влошава. — Тя гледаше Джо и си мислеше дали вече е занимавал с този болезнен проблем Тор Торсен. Ако тя има поне малко късмет, не е ходил. А ако има малко повече, няма и да отиде. — Ти… ммм… Няма нужда да безпокоиш Тор с това нещо. Аз сама ще ви компенсирам за лошото качество.

Джо се изправи на стола, като искаше да покаже колко е оскърбен.

— Ти мислиш, че аз идвам с протегната ръка? Не! Аз идвам да видя как си. Не исках да го казвам, кара, но съвсем не изглеждаш тип-топ. Тази работа те убива.

— Какво според теб трябва да направя? Джо, аз съм само една жена.

Той се засмя й я огледа с очи, в които се четеше възхищение.

— Е, да, забелязал съм.

Погледна го сърдито.

— Съвсем нямах предвид това! Аз говоря за вечната мъжка позиция по въпроса за положението на жените в бизнеса. Престани да се държиш с мен така, сякаш имам в тиквата си захарен памук. Да говорим по същество.

Той я погледна и попита, като се мъчеше да изглежда сериозен.

— За захарния памук и тиквата ли?

— За бизнеса, Джо. Хайде да говорим за бизнеса. Трябва да се разберем по контракта между нашите две фирми, нали?

— Разбираш, че това е много трудно и деликатно — проговори той след дълга пауза.

— Да, разбирам отлично. Баща ми мислеше по същия начин. Обаче него вече го няма. Затова кажи каквото имаш на мен, Джо!

— Добре. Ще говорим. — Джо сви рамене. Веселото пламъче в тъмните му очи угасна. — Кара, имаме проблем. Лошата стока се отразява зле на ресторантите. Хората очакват от „Милано“ само най-хубавото и се… оплакват. Ние още се държим, но много скоро „Милано“ ще бъде понесен от течението надолу по реката — посочи той с палец пода. — Казано по друг начин, ще се насадим на пачи яйца.

— Нямах представа, че положението е толкова трагично — прошепна тя разстроена. — Дай ми време да помисля.

Накъдето и да се обърнеше, се сблъскваше с каменна стена — недобросъвестни доставчици, ниско качество, свирепа конкуренция, лоши цени и ядосани клиенти. Ала най-лошото беше този огромен заем с невероятно високи лихви. Тя бе готова да се бори отчаяно за спасяването на бизнеса. Но какво да прави, ако в тази стена няма една врата!

Отговорът се налагаше сам по себе си. Макар да мразеше тази възможност, нямаше никакъв друг избор. Защото където се беше провалила тя, можеше да успее един мъж, добре познаващ търговията с плодове и зеленчуци.

Този мъж беше Джек Максуел, той извършваше продажби на едро, обслужваше ресторанти и редовно й предлагаше да му продаде тържището „Константин“. Наистина даваше смешно ниска цена, обаче това представляваше някакъв изход от безизходицата, в която се бе озовала. Предложението му съдържаше едно условие. Андреа погледна Джо.

— Нашият контракт не е променен, нали? Той е все още между „Милано“ и „Константин“?

— Да, така е.

— Ако… Ако „Константин“ премине в други ръце, контрактът ще продължи ли да е валиден за новия собственик, а няма да премине в Торсенови например?

Джо нищо не разбираше.

— Да. Ние имаме контракт с теб, а ти — с „Торсен“. Това означава, че ние ще останем страна по договора с новия стопанин. Защо питаш?

Прости ми, Тор, горчиво си помисли тя, преди да каже:

— Много просто, Джо. Ако не успея да направя нещо, ще се наложи да продам тържището.

Възцари се мълчание.

След това Джо скочи от стола:

— Не, не трябва! Та това е семеен бизнес. Как така ще продаваш семеен бизнес? Не, не… Аз не искам от теб такова нещо, папа — също. Моите братя може би искат, но тях аз бия на главите, защото са глупави.

Андреа не можа да се сдържи и се разсмя.

— Ти мислиш, че това е смешно? Аз те защитавам пред моите братя, а ти ми се смееш! — Той отиде при бюрото и приседна на ъгъла му. Огромна купчина документи заплашително се разклати и рухна настрана.

— При сегашното положение на нещата трябва или да продам, или да седна и да плача. Обаче сълзите ми вече свършиха. Има обстоятелства, които са извън моя контрол.

— Защо не обсъдим тези обстоятелства?

— Не, няма нужда.

Той се наведе по-близо към нея.

— Какво ще кажеш, ако ти предложа подкуп? Например домашно приготвени сладкиши.

— Това не е честно — обидено го погледна тя. — Прекрасно знаеш, че обожавам сладкишите.

— Особено тези, които правя сам. Знаеш, че италианците са добри готвачи, обаче аз съм велик готвач — заговори той, без да проявява капка скромност. Възхитеният му поглед се устреми към косата й. — Можем да се договорим. Ти обожаваш сладкишите, а аз — русите жени.

— А също така и тъмнокоси, и червенокоси — добави Андреа.

— Е, да — съгласи се той с широка усмивка. — Но русите са нещо съвсем друго. Те са ми най-любимите.

— Всички до една — съгласи се тя.

— Е, кара — упрекна я той, — да намериш подходяща съпруга е много трудна работа. Омъжи се за мен. Така хем аз няма повече да търся, хем някак си ще оправим твоя бизнес. Ще те направя невероятно щастлива.

За свое собствено учудване изпита смътно желание да се съгласи. Което показваше колко е отчаяна.

— Няма да стане — заговори тя, като се опитваше да изглежда напълно сериозна. — Проблемът е в това, че не обичам деца.

Цяла минута той я гледа, без да каже нито дума.

— Никакви? Нито даже най-малките? — попита най-после ужасен. — Как е възможно? Ти се подиграваш с мен, нали?

— Не — усмихна се тя с престорена наивност. — Вече разбра защо от идеята ти няма да се получи абсолютно нищо.

Джо притвори очи и лицето му придоби мъченически израз.

— Добре, кара миа. Готов съм на голяма жертва, която не бих предложил на никоя друга жена. Готов съм да изчакам цели три месеца, през които да се научиш да обичаш поне малките момченца. След това ще се оженя за теб.

Мустаците му подозрително трепнаха, а в тъмните очи светна лукаво пламъче. Андреа разбра, че се шегува с нея. Двамата дълго се гледаха, после прихнаха от смях.

Джо я хвана за ръцете, издърпа я от стола и я прегърна.

— Лицето те издаде! Не трябва да лъжеш, защото го правиш много лошо.

— Тогава ме научи да го правя по-добре — намръщи се тя.

— Ще те науча на всичко, каквото пожелаеш — погледна я многозначително той. — Днес ще ти покажа как…

Думите му бяха прекъснати от силен и дълбок глас:

— С риск да бъда банален бих искал да попитам дали не съм попречил на нещо.