Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Where There’s a Will, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Таня Недялкова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,9 (× 44гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Desi_Zh(2009)
- Корекция и форматиране
- ganinka(2014)
Издание:
Дей Леклеър. Завещанието
ИК „Арлекин-България“, София, 1993
Редактор: Ани Димитрова
ISBN: 954-11-0043-0
История
- —Добавяне
Пролог
Правило 7:
Работното ти място трябва да прилича на ума ти: Хармонично, Акуратно, Организирано, Сериозно.
Точно в седем часа и петдесет и пет минути сутринта Джулиън Лорд застана на кръстовището на улиците Уест Чикаго и Норт Диъборн. В седем часа и петдесет и шест минути вече лежеше, проснат от едно такси, по гръб. Бяха му необходими тридесет и три секунди, за да оцени положението си. Други седемнадесет секунди изгуби в търсене на очилата и черното си, ръчно изработено, кожено куфарче. За това време таксито, което едва не го уби, отдавна бе изчезнало.
Когато Джулиън се качи на двадесет и първия етаж на сградата Макмилън, беше осем часът и една минута. Бе закъснял за работа с минута и една секунда и беше страшно ядосан.
— Господин Лорд! — ахна госпожа Прингъл, когато той отвори дебелата стъклена врата с надпис „Организация и управление на труда“. — Какво, за бога…
— За нищо не е виновен Господ, госпожо Прингъл! Чикагските таксиметрови шофьори винаги са били дяволски изчадия и имат за цел да пратят всички ни в ада! Осуетяването на последното им покушение над моя живот се дължеше единствено на бързите ми рефлекси и силния ми инстинкт за самосъхранение. — Той оправи вратовръзката си и устните му се разтегнаха в лека усмивка. — Успокояващо е да открия обаче, че не съм изгубил форма по време на престоя си в Калифорния.
— Вярвам, че пътуването ви е било успешно.
— Доста успешно — засмя се той. Хвърли поглед на купчината писма, струпани върху бюрото на секретарката, и веселото му изражение изчезна, заменено от деловитост. — Да започваме.
— Коляното ви! — възкликна тя и многозначително погледна скъсания му крачол. — Кърви. Да повикам ли…
— Благодаря, не се безпокойте. Ще се погрижа за него веднага щом свършим. Кое е най-неотложно?
— Всичко — въздъхна госпожа Прингъл.
Джулиън не каза нищо, а не се и налагаше. Едно повдигане на веждите му бе достатъчно. Секретарката му подаде няколко писма.
— На тези трябва да се отговори веднага, господин Лорд. Останалите могат да почакат. — Взе химикалка и бележник, готова да запише инструкциите.
Джулиън прелисти документите.
— Включете компанията „Телемат“ в нашия курс по управление на труда през втората седмица на септември, а „ФМТ“ — за следващата. — Той смачка третото писмо и го хвърли в кошчето за боклук. — Губим си времето, като се опитваме да работим с този господин. А що се отнася до другия въпрос… — Замисли се за миг, потупвайки писмото в ръката си. — Обадете се на господин Макмил и му кажете, че се интересуваме от неговото предложение. Уговорете му среща с Брад.
— Да, господине. А последните три писма?
— Отговорът на първото е „да“, на второто и третото — „не“ — нареди той, след като внимателно ги прочете и ги остави на бюрото й. — Някакви съобщения по телефона?
— Всичките са на бюрото ви, с изключение на това от доведената ви сестра. — Секретарката му подаде лист хартия. — Обади се вчера след пет часа.
— Каза ли какво иска? — Той смръщи вежди.
— Не можах напълно да разбера какъв е проблемът. Когато й обясних, че сте на път към вкъщи със самолета и ще може да говори с вас едва днес, тя изглежда малко се обърка.
— Като познавам Кали, изобщо не се съмнявам в това. — Той престана да се мръщи и се усмихна снизходително. — Ще й позвъня веднага щом ми остане време да се занимая с последната сполетяла я беда. Това ли е всичко?
— Да, това е.
— Тогава, моля ви, запишете. Първо, искам да се срещна с Брад Андерсън. Сега. Най-добре щеше да бъде, ако това бе станало преди три минути. Второ, след тридесет минути ще имам нужда от вас и вашия бележник, за да се справим с останалата част от задълженията. Трето, преда края на работното време искам да ми бъде донесен черен костюм на райета от „Канали“ или „Джефри Бийн“, както и да ми бъде доведен добър шивач. И последно, четвърто. Свържете се с моя очен лекар за рецепта на очила и ми поръчайте нови. Този път искам черни рамки, които да бъдат удобни и да изглеждат делово. Погрижете се да ги доставят възможно най-бързо. Засега това е всичко. Някакви въпроси?
Госпожа Прингъл записа нарежданията му, вдигна очи и поклати глава.
— Не, господине. Веднага ще се погрижа за всичко.
— Отлично. — Той й хвърли одобрителен поглед. — Не знам какво бих правил без вас.
— Нито пък аз без вас, господин Лорд.
— Вашата скромност ви прави чест, госпожо Прингъл — отбеляза той и влезе в кабинета си.
Преди вратата да се затвори зад него, Джулиън вече си бе съставил план за деня. Нещата в компанията щяха да претърпят драстична промяна — промяна, която щеше да предизвика безпорядък както в работата му, така и в установения ред. Доста голямо предизвикателство щеше да бъде да вкара застрашителния хаос в собствената си изрядна и стройна система на организация. Той се усмихна със задоволство. Винаги бе харесвал предизвикателствата.
Пристъпи към бюрото, лекото пулсиране в левия крак му напомни за инцидента с таксито. Направи гримаса и се взря в дупката на панталоните си. Гледката не беше красива.
Прекоси стаята до банята, отвори шкафчето за лекарства и свали кутията с комплект медикаменти за първа помощ. След няколко секунди замърсената рана на коляното му бе почистена, намазана с антисептична паста и покрита с марля.
— Дори жена ми не би могла да се справи по-добре — чу се глас от прага на вратата.
Джулиън хвърли бегъл поглед на съдружника си, след което каза невъзмутимо:
— Тогава се отърви от нея. Винаги съм вярвал, че жените са надценявано удобство. Тяхната функция в обществото е чисто декоративна и следователно — безпредметна.
— О, не знам. — Брад Андерсън се облегна на рамката на вратата и се засмя. — Сещам се за едно-две други неща, за които също служат.
Устните на Джулиън се извиха в усмивка. Това бе стара игра, която знаеха от момчешките си години и продължиха в училище и колежа.
— Главната функция на брака е узаконеното размножаване на човешката раса — изрече Джулиън нужната молитва. — И тъй като вече сме се размножили достатъчно… — Той сви рамене, без да завърши изречението.
— А какво ще кажеш за другата им функция?
— Въпреки съвременната пропаганда, приятното време, прекарано с тях, не изисква женитба. — Той мина покрай Брад, свали изцапаното си сако и го закачи в гардероба.
— Бедният Джулиън! — Приятелят му поклати глава със съжаление. — Започвам да мисля, че наистина вярваш на глупостите, които някога приказвахме. Погледни се: тридесетгодишен, богат, неженен и тайно нещастен.
— Кой, аз ли? — Лицето на Джулиън изразяваше учудване.
— Да, ти. Но няма да мине много време и ще разбереш, че грешиш. Един хубав ден ще захапеш някое готино маце и ще се окажеш с въдица в уста. Тогава красивото създание ще издърпа въдицата, ще те нареже на малки парченца и ще те сервира.
— Как ли пък не! Това бе твоята грешка, приятелю, но аз няма да я допусна. Трябва да приемат закон, забраняващ женитбата с ученическата ти любов.
— Ха, и това го казва мъжът, който имаше толкова много любими в гимназията, че не можа да реши коя да избере!
— Ето защо целунах нежно всичките за сбогом и ги изпратих всяка по своя път — начин на действие, който горещо препоръчвам. — Той предпазливо смени темата. — А сега ми разкажи какво пропуснах през изминалата седмица. — Джулиън се отправи към бюрото си и седна зад него. — Как се справиха Грийг и Сампсън? Способни ли са да водят сами занятия?
— И още как! Те са невероятно откритие. Ако питаш мен, още утре можем да ги изпратим да преподават. Предвидил съм толкова лекции, че ще имат работа най-малко за следващите осемнадесет месеца.
— Отлично. — Джулиън кимна със задоволство.
— Добре де, стига вече сме се занимавали със земни дела! — Брад закрачи напред-назад пред бюрото. — Какво стана в Калифорния?
— Нищо особено. — Джулиън се облегна в креслото си, запазвайки вежливо изражение. — Третата по големина компютърна компания в страната предлага съвместна сделка. Искат да съчетаят курсовете ни по организация и управление на труда със специално разработена компютърна програма. Идеята е следната — разпространение в цялата страна и голяма реклама, представяща нашите курсове и тяхната изключителна програма. — Той изчака малко да види какво е впечатлението и добави: — Има само една пречка.
Брад седна в креслото пред бюрото на Джулиън, на лицето му бе изписано разочарование.
— Знаех си, че звучи прекалено хубаво, за да е истина.
— Почакай да чуеш. В края на съвместната ни работа искат да се напише книга. Сигурни са, че ще се продава като топъл хляб. Можеш ли да повярваш? Та нали ние с теб обсъждахме такава идея! Дори съм извършил по-голямата част от подготвителната работа. Няколко месеца усилена работа и ще е готова!
— Да! — извика Брад и скочи на крака. — Сега няма какво да ни спре!
— Да разсъждаваме практично, Брад. Несъмнено това е фантастична възможност. Но ние трябва да действаме. Сега. Това означава промени и доста напрегната работа през следващите няколко месеца.
— Готов съм. — Брад запретна ръкави. — Чакам заповедите ти.
— Първо. Ще трябва да поемеш задълженията ми и работата тук. Каза, че Грийг и Сампсън са подготвени, използвай ги да вършат обичайната работа, докато ти наблягаш на ръководенето.
— Ще ни трябват повече хора — предупреди го Брад.
— Тогава погрижи се за това. Второ, съгласувай всичко с мен. Не искам никакви провали. Трето, смятам да се установя в Уилоус Енд. Ще имам нужда от спокойствие, докато пиша тази книга.
— Тихото и спокойно местенце на леля Моуди? Ти се шегуваш. Нима очакваш да свършиш някаква работа в Уилоус Енд?
Джулиън отхвърли съмненията на съдружника си с усмивка.
— Способността на Моуди да внася безпорядък вече не ме ядосва.
— Преди два месеца говореше друго — изсумтя Брад. — Накара ме да ти обещая, че следващия път, когато се наканиш да посетиш това място отново, да те убия.
— Винаги казвам така. Но този път смятам да подходя по друг начин — осведоми го Джулиън. — Все пак организацията и управлението са моя специалност.
— Те и преди бяха твоя специалност — отбеляза съдружникът му, — обаче каква бе ползата? Знаеш, че никой и нищо не е в състояние да управлява Моуди. Така че кажи ми четвъртата и последна задача. Винаги имаш в списъка си четвърто.
— Четвърто и последно: излез и купи най-голямата и най-скъпа бутилка шампанско, която можеш да намериш.
— Имаш я! — Очите на Брад заблестяха от радостно предчувствие.
— Господин Лорд? — Секретарката надзърна в кабинета, на лицето й бе изписана тревога. — Току-що за вас пристигна телеграма. Спешна е.
Джулиън бързо прекоси стаята и грабна телеграмата. Разкъса плика и зашари с поглед по съдържанието. Лицето му побледня и той пое дълбоко дъх.
— О, господи! — промълви той, след което нареди: — Госпожо Прингъл, позвънете в Уилоус Енд. Вижте дали ще можете да се свържете с Кали. И, моля ви, побързайте!
— Веднага, господин Лорд. — Тя бързо излезе от стаята.
— Какво има, Джулиън? Какво се е случило? — настоя Брад.
— Отнася се до леля Моуди. Кали съобщава, че си е отишла.
— Отишла си е? — Брад сбърчи чело. След това изведнъж разбра. — Умряла е, така ли? О, не! Велики боже! Много съжалявам.
— Останахме само двама. — Джулиън знаеше, че думите му звучат студено, ала не можеше да каже нищо друго — не и когато чувстваше, че най-хубавата част от живота му току-що си е отишла. Той се запъти към бюрото и позвъни на секретарката. — Успяхте ли да се свържете, госпожо Прингъл? Трябва да говоря с Кали.
— Опитвам, но никой не отговаря. Ще продължа да звъня.
— Моля ви! — Той разхлаби вратовръзката и се отпусна в креслото. — Не и Моуди — прошепна той и прочете телеграмата още веднъж. — Още е рано да я загубя.
— Тя те отгледа, нали? — предположи Брад. — На колко години беше, когато почина майка ти? На шест?
Измина една дълга минута, докато Джулиън отговори. След това кимна и бавно заразказва, гласът му беше дълбок и дрезгав.
— На шест и бях най-лошото малко чудовище, което някога е бродило по земята. Баща ми не желаеше да бъде обезпокояван заради вечните ми пакости и лудории. Археологичните му разкопки винаги бяха най-важни. Моуди обаче имаше време за мен. Тя винаги намираше време. Така че се пренесохме при нея — поне аз го направих.
— Какво пише в телеграмата? — попита Брад.
— Не много. Поне не мога да разбера кой знае колко. Имам уговорена среща за днес в три часа. Ако Моуди е… Трябва да отида в Уилоус Енд. — Той грабна една писалка и започна да прави списък. — Бих искал да се погрижиш вместо мен за тези подробности.
— Разбира се. Няма проблеми.
Джулиън откъсна първия лист и започна да пише на втория, писалката се счупи под натиска на пръстите му. Тъмносиньото мастило бликна и се разля по хартията. Думите, които беше написал се размазаха. Той изруга и натисна копчето за пряка връзка със секретарката.
— По дяволите, госпожо Прингъл! Защо се бавите? Искам да науча всичко и то веднага!