Деби Макомбър
Стефани (6)

Шеста глава

— Татко, изслушай ме. — Стефи рязко се изправи и извърна глава от страх баща й да не забележи сълзите в очите й. — Прави каквото искаш, само, моля те, не споменавай пред Чарлз за… Знаеш за какво.

— За това, че е влюбен в теб?

— И за това, но имам предвид женитбата…

— Да не би да се притесняваш, Принцесо?

— Да, татко, притеснявам се, и то много.

— Преструваш се, че нищо не разбираш, така ли?

— О, татко, ти си този, който нищо не разбира!

— Стефи, не се ограничавай само с нещата, които разбираш. — Дейвид говореше с възможно най-нежен тон. — В противен случай рискуваш да пропуснеш половината от удоволствията на живота.

Трябваше да избяга, преди да избухне неудържимо в плач…

Едва когато се качи в колата и потегли в незнайна посока, осъзна, че баща й не бе дал никакво обещание. Дейвид спокойно можеше да изтърси всичко пред Чарлз.

Когато наближи центъра на града, Стефи се успокои. Щеше да прибере прането, да посети местната библиотека и да изпрати картичка в Италия за рождения ден на малкия Марио. После щеше да поеме към Портланд. През почивните дни Мейн Стрийт бе много оживена. За щастие Стефи успя да намери свободно място на паркинга. Е, не искаше да спира точно пред редакцията на вестника, ала нямаше друг избор.

Около десет минути тя размишляваше в колата дали сама да разкаже всичко на Чарлз. Трябваше ли да го занимава с налудничавия сън на баща си?

Още си блъскаше ума над проблема, когато видя Чарлз. Той говореше с момичето от първото бюро. Беше свалил сакото си и ръкавите на бялата му риза бяха навити до лактите. Изглеждаше толкова привлекателен! Няколко минути Стефи го гледаше като хипнотизирана, а сърцето й биеше лудо.

Първоначално помисли, че той вероятно говори с Нора, но бързо осъзна абсурда на предположението си. И все пак, имаше някаква прилика. Момичето бе русо и изключително симпатично. Дори от колата тя видя изпълнените му с обожание очи, впити в Чарлз.

Внезапно Стефи изтръпна от страх. Ревнуваше и бе напълно безпомощна да надмогне парливата болка на чувството. Блондинката вероятно бе Уенди — стажантката, за която Чарлз бе споменал. Без съмнение, тя бе влюбена в него. Не можеше да я вини. Някога и Стефи се бе озовала в ролята на всеотдайна обожателка. Изпълняваше тази роля дори сега, въпреки неимоверните усилия на волята си.

Чарлз още говореше със стажантката. Двамата преглеждаха някакъв материал и той бе наведен напред, а главите им се допираха. Блондинката се засмя и вдигна поглед към него.

Гледката стана непоносима. Стефи се върна назад в спомените и се почувства като абсолютна глупачка. Бързо слезе от колата и метна чантата си през рамо. Тъкмо се канеше да тръгва, когато Чарлз излезе навън.

— Здравей, Стефани. — Бе приятно изненадан и не скри удоволствието си от случайната им среща.

— Здрасти — отвърна Стефи с нотка на вина в гласа. Защо се измъчваше? Не бе имала никакво намерение да го шпионира.

— Накъде си тръгнала? — попита той и погледна с гордост към редакцията на вестника.

— Мислех да отида с колата до Портланд и да мина край университета, обаче първо трябва да изпълня няколко поръчки тук. Възнамерявам след време да наема собствен апартамент в Портланд, ала татко…

Той се усмихна с разбиране.

— Баща ти сигурно не е бил очарован от идеята.

— Именно. Обещах му да изчакам още две седмици.

— Защо точно две седмици?

— Ами… — Едва успя да прикрие смущението си. Дали Чарлз се бе досетил? Дали знаеше за съня на баща й? Нали Дейвид бе дал дума да не казва нищо? Разяждана от съмнения, Стефи отчаяно се луташе в лабиринта от въпроси. — Попитай него.

— Имаш ли минутка свободно време? Бих искал да те запозная с Уенди. Стажантката, за която ти говорих. И Барт е тук. Не си забравила Барт, нали?

Тя прехапа устни. Не изгаряше от желание за запознанство с чаровната блондинка.

— Време е за обяд, Чарлз, и… Е, добре, имам малко време.

Чарлз я хвана за лакътя и я въведе в редакцията. Стефи изпита облекчение. В крайна сметка, отдаваше се чудесна възможност да прекарат известно време заедно, дори и само броени минути.

Дали така й се струваше, или работещите във вестника наистина се радваха да я видят и я приемаха радушно? Двама репортери я поздравиха със завръщането в Орчард Вали. Барт, работникът от пресата, се заинтересува от състоянието на баща й. Дори Уенди се държа приветливо с нея и засвидетелства своите симпатии, което още повече подсили чувството й за вина.

— Ще се върна в един часа — заяви Чарлз на излизане.

— Но… — Барт рязко млъкна, щом Чарлз го стрелна с поглед.

— Ще дойда тук навреме, Барт. Къде предпочиташ да отидем? — обърна се той с усмивка към Стефи.

— Където ще бъде най-удобно за теб.

— В „Хаф Мун“ сега предлагат сандвичи. Как ти звучи идеята?

— Примамливо.

„Хаф Мун“ се намираше надолу по улицата, близо до редакцията на „Апел“. Преди Стефи да замине за Италия, това бе обикновено малко кафене. Сега собствениците го бяха разширили и модернизирали. Докато Чарлз даваше поръчката, Стефи зае маса. Няколко стари познати я поздравиха и попитаха за баща й. Още преди да се опомни, успя да се отпусне напълно и се смееше и шегуваше с хората наоколо.

Чарлз се върна с кафето и сандвичи с пуешко месо и домати и тя се усмихна щастливо. Доволна бе, че успя да разсее неприятните си мисли. Поне временно…

— Как е баща ти тази сутрин? — Чарлз придържаше сандвича с две ръце да не изпадат доматите и марулята.

— Държи се своенравно, както винаги.

Седяха един срещу друг и разговаряха безгрижно. Светът им се струваше удивително прекрасен. „О, миг поспри!“

Единият час се изтърколи неусетно. Истинското щастие е мимолетно, помисли тя. Как искаше да задържи това щастие завинаги! А и Чарлз с неудоволствие прие края на почивката.

Стефи изпрати Чарлз до редакцията.

— Благодаря за обяда. — Стефи стоеше на тротоара пред офиса.

— Ще ти се обадя — обеща Чарлз, когато Барт излезе от редакцията и нетърпеливо погледна към часовника. — Време е да тръгвам — припряно каза Чарлз и се обърна се към Стефи. — Ще се видим ли утре?

— Разбира се — кимна тя.

Утре по някое време! Бяха откраднати няколко мига заедно, а й се сториха като цяла вечност.

 

 

Валери заминаваше. Стефи настойчиво се опита да я разубеди. Човек не може насила да избяга от любовта. Тя ще смущава сънищата му и ще го следва неотклонно. Сестра й я изслуша и мълчаливо опакова багажа си.

В неделя сутринта, когато Валери се канеше вече да потегля, неочаквано се появи Колби. Стефи се развълнува повече от всякога. Сякаш всичко онова, което бе чела за силата на любовта и в което тайно бе вярвала, бе вярно. Колби щеше да го докаже. Щеше да разкрие чувствата си и да спечели сърцето на любимата жена.

Скоро стана ясно, че Колби не е дошъл заради Валери. Не бил разбрал, че тя ще излети със самолета същия следобед, обаче прие новината като нещо неизбежно. На всичко отгоре, нямаше никакво намерение да я спира или моли да остане. Дори изпита известно облекчение от предстоящото й заминаване.

Дойде време Валери да потегля. Стефи с мъка сдържаше сълзите си. Любовта премахвала бариери и преодолявала препятствия! Къде се криеше разковничето на нейната жизнеутвърждаваща сила сега?

Валери прегърна всички на сбогуване и с гордо вдигната глава измина разстоянието от вратата до наетата кола. Преди да потегли, погледна към Колби. Стефи никога нямаше да забрави топлината в погледа на сестра си. Сякаш се обръщаше назад за последен път да си вземе сбогом… И да му благодари. Така поне се стори на Стефи. Никога досега не се бе трогвала от нечий поглед. Очите на сестра й бяха пълни с любов, изразяваха достойнство и внушаваха гордо примирение. Валери замина и Стефи остана сама с тръпчивия вкус на болката и гнева. С върховно усилие на волята се стърпя да не се нахвърли срещу Колби. Той гледаше безучастно след колата на сестра й. В очите му се четеше страдание.

— Замина си — прошепна Стефани, покъртена от раздялата. Гневът й прерасна в мрачна безнадеждност.

— Ще се върне. — Самоувереният тон на баща й подсили усещането за безизходност от положението.

— Няма да се върне — отвърна тя с разтреперан глас. — Ще трябва да мине много време.

Стефи се отдаде на философски разсъждения. Нервите й не издържаха. Не можеше повече да гледа нито баща си, нито да наблюдава Колби и се втурна към къщата. И Нора я последва. По лицето на по-малката й сестра също се стичаха сълзи.

— Сега ще се омъжи за Роуди Касиди — простена Нора. — И което е още по-ужасно, тя изобщо не го обича.

— Тогава защо мислиш, че Вал ще извърши подобна глупост? — спокойно попита Стефи. Валери можеше и да страда от раздялата с Колби Уинстън, да я преживява, да тъгува, но бе достатъчно разумна да не се обрече на брак без любов.

— Нищо не разбираш — продължи да хлипа Нора. — Той е влюбен в нея. Обаждаше се почти всеки ден и изпращаше цветя, а точно сега Валери е много уязвима. Знам само, че е на път да стори най-ужасната грешка в живота си.

— Вал няма да извърши глупост — увери я Стефи.

Валери нямаше да се омъжи за шефа си напук — бе убедена в това. Дълбоко в себе си знаеше точно какво щеше да прави сестра й през следващите три години, ако не и повече. Помнеше от горчив опит. Валери щеше да потърси утеха в работата и да забрави за всичко останало. Само работата бе в състояние да потисне неприятното усещане от пулсиращата болка, да сподави самосъжалението и терзанията по загубеното щастие. Нямаше да има време да се връща назад и да съживява спомените.

Час по-късно Стефи занесе чаша чай на баща си. Дейвид упорито отказваше да се отдели от портата. Седеше в люлеещия се стол и тревожно изучаваше пътя.

— Ще се върне — промълви той.

Стефи не искаше да убива илюзиите му. До вечерта щеше да се принуди да приеме истината, без някой да го убеждава.

Десет минути след Валери бе заминал и Колби. Не се бе впуснал да я догонва, напротив, спокойно бе поел пътя към центъра на града с явното желание да се прибере у дома.

— Помни ми думата, Принцесо. Валери и Колби ще се оженят преди края на юни — упорстваше баща й.

— Татко… — започна Стефи.

— А пък вие двамата с Чарлз ще ги последвате към олтара две седмици по-късно. И трите ми дъщери ще се омъжат до края на лятото. Сърцето ми го подсказва. Да не ми викат Дейвид, ако не стане така.

Стефи едва не припадна, но си спести възраженията и мълчаливо преглътна доводите. Изпита физическа нужда да се разведри, да разсее усещането за безнадеждност и оседла Принцеса. Вече имаше обица на ухото и изобщо не дръзна да си пробва късмета с Вихър. Кобилата, макар и хрисима по природа, явно предусети настроението на Стефи и препусна лудо надолу по дългия път към пасището, през каменистото поле, та чак до отвесната скала. Точно там, където я бе отвел и Вихър.

Като държеше здраво юздите, Стефи слезе от гърба на Принцеса и седна на голямата скала. Унесе се в мисли за Валери и Колби и загуби всякаква представа за времето. В съзнанието й изплува нейната пагубна връзка с Чарлз. Заради собственото си твърдоглавие бе проиграла всички шансове преди три години. Сега се откриваше ново начало, макар и несигурно. Валери доброволно се бе принесла в жертва. Очакваха я дни на самота и безкрайна борба. Нямаше никаква справедливост в живота. Любовта не гарантира безоблачни дни, мислеше Стефи.

На връщане яздеше бавно. Точно разтри Принцеса и я въведе в нейното отделение, когато се появи Чарлз.

— Стори ми се, че някой се върна тук. — Бе застанал усмихнат до вратата на конюшнята с ръце на хълбоци.

— Чарлз! — Посещението му не биваше да я изненадва толкова. Бе обещал да се обади.

— Баща ти мислеше, че си излязла на езда, но останах с впечатлението, че няма да се бавиш.

— Отдавна ли ме чакаш?

— Не съвсем. С баща ти си правихме компания.

— Той още ли седи пред портата?

— Откакто съм дошъл, не е мръднал от там.

Обезсърчена, Стефи извърна поглед встрани.

— Това най-много ме притеснява. Валери замина, а той си е наумил, че ако чака там достатъчно, тя ще се върне.

— Какво става тук? — Чарлз се намръщи. — Да няма някакъв проблем?

— Не — отвърна тя толкова прибързано, че Чарлз подозрително присви очи. — Имам предвид, че няма нищо, което да си заслужава притеснението. Татко отчаяно се надява, че Колби и Валери ще се целунат и ще се сдобрят, затова се е заинатил толкова. Към залез-слънце ще бъде принуден да се откаже да упорства.

От притеснение или от вълнение, а най-вероятно от недоглеждане, Стефи се спъна в някаква бала сено. Разпери ръце в опит да запази равновесие, но политна напред. Преди обаче да се озове на земята, Чарлз я улови през кръста и рязко се обърна, за да поеме с тяло силата на удара при падане.

Сякаш времето бе спряло. Преди три години пак бяха попаднали в същото положение и Стефи лежеше върху Чарлз с разтуптяно сърце. Само че този път всичко стана съвсем случайно. И двамата дишаха тежко. Завладяна от противоречиви страсти, Стефи се подпря на ръце и бе готова бързо да се отмести и изправи. Но той я възпря.

— Това сякаш се случва за втори път. — Впи поглед в нея.

— Аз… — Внезапно млъкна и кимна.

— Помниш ли какво стана онзи ден?

Неспособна да каже каквото и да е, тя кимна отново.

— Помниш ли целувката ни, Стефи?

Не искаше да срещне погледа му, не желаеше Чарлз да прочете отговора в очите й.

— Пусни ме да стана — настоя тя тихо, без да отваря очи.

— Не още.

Тя се възпротиви и опита да се изправи. Но Чарлз я задържа в прегръдките си цяла вечност, преди да благоволи да я пусне.

— Нека поговорим за онова време.

— Не! — отсече тя. Щом се освободи, веднага скочи на крака, без да подозира, че си е навехнала глезена. Когато стъпи с цяла тежест на левия си крак, изпита остра болка. Изохка и се подпря на вратата.

— Ти се нарани! — Чарлз незабавно скочи на крака. Обгърна я с ръка през кръста.

— Убедена съм, че нищо ми няма. Обикновено навяхване на глезена. Изобщо не ме боли — излъга тя.

Той я вдигна на ръце с лекота.

— Чарлз, моля те! — сърдито възропта Стефи. — Не нужно да ме носиш! Повярвай, мога да ходя и без чужда помощ.

Отговор не последва. Чарлз я понесе извън конюшнята.

— Къде ме носиш?

— В кухнята. Трябва веднага да сложиш лед.

— Държа да знаеш, че подобна допотопна народна медицина изобщо не ми е по вкуса.

— Ще стане по-зле, затова послушай ме! — настоя той.

Когато стигнаха до задния вход на къщата, Чарлз бе останал без дъх. Това ядоса Стефи.

— Веднага ме пусни на земята! — сопна се тя.

— Изчакай само секунда — отвърна той.

Успя с известно затруднение да отвори вратата и най-безцеремонно я пусна в един стол като торба брашно. Стефи побесня от яд. Чарлз отвори хладилника и започна да вади формичките за лед. Тя подпря наранения глезен върху дясното си коляно и понечи да събуе обувката си.

— Остави това на мен — спря я Чарлз.

— Не ставай смешен!

Той не отговори, а внимателно се зае да събуе първо обувката, после чорапа. Опипа глезена й. Стефи потръпна. Стори й се прекалено интимно да я докосва така.

— Казах ти вече, изобщо не ме боли. Сигурно съм станала прекалено бързо и съм стъпила накриво. Не чувствам никаква болка!

— Опитай се да станеш.

Стефи се подчини. Докато се изправяше, той я придържаше с ръка през кръста.

— Виждаш ли! Нищо ми няма — настоя тя.

— На твое място нямаше да съм толкова сигурен. Опитай да ходиш.

Подът беше студен. Тя внимателно пристъпи напред и прехапа долната си устна, защото изпита болка. Опита повторно. Същият резултат.

— Виждаш ли? Добре съм. — И в потвърждение закрачи победоносно из кухнята, макар че я болеше.

— Радвам се, Стефи. — Върна формата за лед обратно в хладилника, но се намръщи.

— Не се прави на разочарован — подразни го тя, като обуваше чорапа и обувката си.

— Все бях слушал за изобретателността на жените, когато искат да отбягнат целувката на някой мъж, но… — Не довърши. Погледна я и бавно и чувствено се усмихна. Седна до нея и придърпа стола й към себе си. Колената им се допряха. Той обгърна раменете й, а Стефи затвори очи.

— Стефани… — прошепна Чарлз и дишането му се затрудни. Наведе се и устните им се допряха.

Стефи се страхуваше от целувката му, боеше се от себе си. Тръпка на възбуда премина през тялото й. Той долови вълнението й и изстена. Силата на неустоимото влечение го бе завладяла. Желаеше я повече от всякога. Тя плъзна ръце по гърдите му и усети стегнатите мускули. Примря от удоволствие и се отдаде изцяло на магията от целувката му.

Той рязко се отдръпна и застана с приведени от прегръдката рамене. Стефи изненадано отвори очи. Дълго се гледаха. Дъхът й пареше. Чарлз протегна ръце, хвана я през кръста, вдигна я от стола и внимателно я издърпа в скута си. Не й остави възможност да протестира, а впи устни в нейните.

Целуна я бавно и нежно. Тя престана да се съпротивлява и се отпусна блажено в прегръдката на любимия мъж.

— Искам да поговорим за миналото — прошепна той.

— То отдавна потъна в забрава — отклони Стефи неприятната тема.

Сцената в конюшнята бе мъчителна дори сега, когото от нея ги деляха години. Не искаше да разваля удоволствието от споделената нежност. Да можеше завинаги да прогони призрака на горчивия спомен!

— Нека да обсъдим всичко заедно.

— Не — отсече тя и се опита да отклони мислите му от неприятната тема с дълбока и страстна целувка.

— Стефи, преди да започнем да мислим за бъдещето, сме длъжни да си изясним миналото — прозвуча дрезгаво гласът му.

— Та ние току-що се запознахме, забрави ли?

Нали бе предложил да започнат всичко отначало? Тя не можеше да зарови миналото, а после да го съживи повторно…

— Просто ме изслушай…

— Не сега — помоли тя. Сърцето й трепна при мисълта за преживяната болка.

— Но скоро трябва да го направим. — Зарови пръсти в косите и обсипа лицето й с целувки.

— Може — съгласи се тя най-сетне.

Силен смях наруши магията на блаженството им. Поне така се стори на Стефи. Измина доста време, преди да разбере, че смехът се носи от портата и сигурно принадлежи на баща й. Напълно шокирана, тя се отдели от Чарлз.

— Дейвид ли се смее? — попита той.

Стефи сви рамене в недоумение.

— По-добре да отида и да проверя какво става.

Двамата отидоха при портата. Държаха се за ръце.

— Татко? — обърна се към баща си Стефи, щом приближиха.

Баща й доволно се засмя. В очите му проблесна лукаво пламъче, когато съзра дъщеря си и Чарлз, хванати за ръка.

— Би ли проверила какво има в хладилника? Господи, трябваше по-рано да помисля за това!

— За хладилника ли? — повтори недоумяващо тя и погледна Чарлз, сякаш настойчиво питаше дали баща й не е загубил разсъдъка си. — Защо да го проверявам?

— Днес ще се наложи да приготвим нещо по-специално за вечеря. Ще празнуваме!

— За какво празненство говориш? — Стефи го изгледа с почуда.

— В семейството ще има сватба.

— Татко… — простена тя.

— Не спори с мен, Принцесо, нямаме време.

— Но…

— Виждаш ли там? — посочи Дейвид към шосето. — Какво ти казах?

Стефи погледна натам. Какво трябваше да види? Някъде, далеч на хоризонта се мержелееше смътно едно малко кълбенце пушек и нищо повече.

— Вече съвсем ги бях отписал — иронично се засмя баща й. — И двамата упорито бягаха от щастието си. Трябва да призная, че ме накараха да се разколебая, но майка ти излезе права. Май трябваше да й се доверя напълно, без да се съмнявам.

— За бога, татко, какви ги приказваш?

— Сестра ти и Колби. Те са вече на път за вкъщи.

Тя отново вдигна поглед и този път успя да различи марката и цвета на колата. Колби се връщаше! И макар да не виждаше кой седи отпред до него, бе почти сигурна, че е Валери…