Деби Макомбър
Стефани (4)

Четвърта глава

— Сега не съм в настроение — твърдо отсече Стефи.

Нямаше желание да слуша лекции за своите безпочвено отправени обвинения и прибързани действия. Още повече да се измъчва от самообвиненията на Чарлз, че я е целунал.

— Ако някой дължи някому извинение, това несъмнено съм аз. Защо просто не спрем дотук? Не бях права.

Той стоеше с гръб към нея и гледаше втренчено към обора.

— Никой и никога не ме е изкарвал така от нерви — прошепна Чарлз. Обърна се, остави настрана чашата с чая и пъхна ръце в джобовете си. — През живота си не съм срещал друга жена, която да ме е нервирала повече от теб.

Стефи изтръпна.

— Вече се извиних за прибързано направените заключения. Признах си грешката. Мога единствено да се оправдая с онази адска седмица, през която се опитвах стоически да се добера у дома. Не бях спала нормално с дни и…

— Недей — прекъсна я той. — Не ми трябват твоите оправдания… Всъщност дойдох да се извиня. Държа да знаеш, че съжалявам за онова преследване. Беше прекалено рисковано. Можех така да изплаша Вихър, че да те хвърли на земята.

— Да не говорим, че имаше вероятност и да си изпотрошиш колата.

— Така е.

— Нека забравим това — предложи Стефи с усмивка. — Не трябваше да бягам. Беше чиста детинщина.

— Ти също беше сърдита.

— През живота си не съм срещала друг мъж, който да ме е нервирал повече от теб. — Думите й прозвучаха като заглъхващо ехо на изреченото от него преди малко, ала тя съзнателно се стремеше да влезе в стила му.

— Явно взаимно си лазим по нервите, не съм ли прав? — Усмивката му бе топла и нежна.

Също както и вчерашната целувка, помисли Стефани. Странно, обаче намираше усмивката му не по-малко завладяваща.

— Вярно, до този момент всеки от нас е вбесявал другия по някакъв повод.

Трябваше й повече кураж от обикновено, за да спомене и миналото. Изведнъж й се стори, че и то може да бъде на свой ред забравено.

— Как щях да намеря покой, ако нещо се беше случило с теб?

— Нямаше никаква опасност Вихър да ме хвърли от гърба си.

Е, това бе малко пресилено, но нали бе успяла да се задържи на седлото?

— Страхотна среща излезе, няма що. — Гласът му бе приглушен и пресипнал. Приближи се към нея. Тя сведе поглед, но успя да долови, че цялото му внимание е насочено към устните й. — Не съжалявам само заради едно нещо. — Пристъпи още крачка към нея и докосна с ръка бузата й. Отметна настрани един непокорен кичур коса. Стефи застина на място. Не бе в състояние да мисли свързано. Едва дишаше. — Не съжалявам, че те целунах — прошепна той.

Чак тогава тя излезе от вцепенението. Разтреперана, отстъпи назад и се стрелна към другия край на стаята.

— Стефани?

— Наричай… Наричай ме Стефи… — Ръцете й така трепереха, че се принуди да ги скрие зад гърба си.

— Предпочитам да те наричам Стефани. Вече не си малко момиченце.

Усмивка озари лицето й. Сега беше подходящият момент да блесне пред него като изискана и зряла жена — резултат от тригодишния престой в Италия. Точно такъв тип жена би харесал той.

— Що се отнася до целувките, наистина ми беше приятно — съгласи се тя с надменен тон. Дали не преиграваше? — Ти вложи в тях нежност, което ме изненада. Както знаеш, повечето мъже не са такива. Те се целуват горещо и пламенно, а момичетата направо остават без дъх.

— Разбирам — леко повдигна вежди Чарлз.

Стефи постави ръце на бедрата си с маниер на манекенка, отметна назад глава и леко разлюля дългите си кафяви коси.

— Тези три години ме промениха много. — Тук имаше основание. — Вече съм пораснала.

— Така изглежда.

— Признателна съм ти, че ме докара до нас — каза тя на излизане от кухнята. Надяваше се Чарлз да я последва, защото не знаеше още колко ще издържи на този театър.

— А горещите и пламенни мъже научиха ли те на нещо друго? — В гласа му се долавяше униние. Посегна към студения чай с явното намерение да не си тръгва толкова скоро.

Тя се обърна с усмивка и решена да му даде заслуженото, разпалено продължи:

— Ще останеш изненадан. Както предполагаш, имах възможност да се срещна с мъже от всички националности — студенти от цяла Европа — и да разбера как се целуват.

Това бяха обикновени целувки при посрещане и изпращане, но той нямаше как да научи. И естествено, да не забрави жизнерадостните прегръдки на Марио! Марио бе само на четири години, ала Чарлз не биваше да узнае и това!

Тогава той се навъси и рязко остави чашата на тезгяха, като разплиска чая. Мина покрай Стефани и през рамо изрече със студен глас:

— Довиждане, Стефи.

Едва когато трясъкът от хлопването на входната врата стигна до съзнанието й, усети оскърбителната нотка в последните му думи. Той бе размислил и бе дошъл да каже, че си е променил мнението. Но устроеното от нея представление явно го е убедило в противното — беше същата наивна и самонадеяна хлапачка!

 

 

Тя вървеше между две редици напъпили ябълкови дървета и разсъждаваше за стълкновението с Чарлз. На фона на залязващото слънце градината бе озарена в розов блясък. Като малка Стефи често идваше тук, за да размишлява. Мястото я успокояваше. А от последната среща с Чарлз й се бяха струпали доста проблеми. Да не говорим за стаената обида. Не се бяха виждали няколко дни и това до някъде помагаше, но също й причиняваше и много болка. Разделяха ги безброй незададени въпроси и несподелени мисли.

Стефи чу шум от стъпки зад гърба си и се обърна. Нора вървеше към нея.

— Трябва да направиш нещо! — изстена Нора.

— Какво да направя? — попита Стефи, когато сестра й се приближи.

— Трябва да помогнеш на Валери! — Бе развълнувана и напрегната. — Ти си по-голяма от мен и имаш опит с мъжете.

Стефи успя да потисне спонтанния изблик на смях. Каква ирония! Мислеше за нелепия театър, който бе разиграла пред Чарлз.

— Какъв проблем има Валери?

— На път е да допусне най-голямата грешка в живота си — заяви тъжно Нора.

За жалост, Стефи не бе в състояние да влезе в ролята на идеалната наставница на Валери в любовта.

— Вече ти казах, че Валери и доктор Уинстън са влюбени. Това не може да убегне на никого. А когато са заедно, не откъсват поглед един от друг.

— Тогава какъв е проблемът?

— Те вече не се виждат.

— Какво искаш да кажеш?

— Странят един от друг. Вече дни наред не са обелили и дума помежду си.

Нора докосна болезнена струна в душата й. Стефи много добре разбираше какво прави Валери, защото самата тя бе изпаднала в подобно положение. Не бе виждала Чарлз от деня, в който я бе откарал от болницата до дома й. И двамата полагаха старателно усилия да не се виждат — също както Валери и доктор Уинстън.

— Не виждам какво мога да направя — промълви Стефи.

— Говори с Вал.

— И какво да й кажа?

Нора се намръщи.

— Не знам, все ще измислиш нещо. Опитах вече всичко, но нали познаваш Валери… Думите ми изобщо не стигнаха до нея. Обаче има вероятност ти да постигнеш успех.

— Радвам се, че ми гласуваш такова доверие — бодро заяви Стефи.

— Наистина вярвам в теб! — Сините очи на Нора гледаха сериозно. — Сега си съвсем различна от преди.

— Три години в Италия са достатъчни да променят някого.

Както по време на разговора с Чарлз, така и сега Стефи се стремеше да говори като човек с голям житейски опит, издигнал се над дребните проблеми.

— Нямам това предвид. Вече си по-улегнала. Според мен си станала… по-зряла. Преди да напуснеш Орчард Вали, изглеждаше твърдо решена да се изявиш пред очите на целия свят. Но явно си се осъзнала, защото напоследък не съм те виждала да вършиш обичайните си лудории.

Само че Нора нямаше как да узнае за нейното „улегнало“ поведение през последните дни. И, слава богу, никой в семейството не беше в течение на нелепите номера, които бе погодила на Чарлз преди три години, когато се бе опитвала да привлече вниманието му.

— Не съм забравила времето, когато се метна на неоседланата Принцеса и препусна из двора. Голям късмет извади, Стефи, че не си строши врата.

Помнеше добре този инцидент. Съвсем наскоро бе починала майка им и Стефи бе изпаднала в горчива скръб, но опасното приключение й помогна да излее болката и скръбта си. Нора имаше основание. Тогава беше извършила истинска лудост.

— Добре, Нора. Ще се опитам да поговоря с нея, но не знам дали ще има някаква полза…

 

 

Тя удържа на дадената дума, макар че разговорът със сестра й не протече според предвижданията. Стефи нямаше опит, но от пръв поглед разпозна симптомите на любовната мъка. Въпреки че се държеше, Валери изглеждаше направо сломена.

Впуснаха се в дълги излияния за любовта и накрая стигнаха до извода, че нито едната, нито другата е в състояние да дава съвети. Мислиха да извикат и Нора да се включи в обсъждането, ала предложението предизвика неочакван изблик на смях. Как да се допитат до Нора, като тя непрекъснато ходеше на срещи и не можеха да я видят?

От разговора Стефи научи интересна подробност — Чарлз изглеждал доста угрижен, докато тя се бе опитвала да се добере до Орчард Вали. А когато не пристигнала навреме, се обаждал на няколко места с надеждата да я открие…

Макар да не бяха обсъждали открито отношенията с Чарлз, Валери явно бе наясно с чувствата на сестра си. Не че Стефи се бе опитала да ги прикрие. Напротив, веднага си бе признала за неловката ситуация заради статията във вестника. После бе насочила разговора към темата за влюбването. Валери бе достатъчно проницателна да се досети за останалото…

 

 

Дейвид Блумфийлд вече се възстановяваше у дома и състоянието му се подобряваше. Стефи още не бе виждала Чарлз. Възможно бе да намине край тях да посети баща й. Неговото изписване от болницата се бе превърнало в малък празник.

Тя остана доволна, когато видя Валери и Колби да се усамотяват за кратко, но се съмняваше, че срещата им ще протече резултатно. Бяха излезли на разходка в градината и на връщане Валери изглеждаше бледа и тъжна, а по време на вечерята, посветена на завръщането на Дейвид, Колби упорито мълча.

Срещата с Чарлз бе неизбежна и Стефи се опита мислено да се настрои за нея.

Едва ли обаче можеше да предположи, че ще се засекат на местната бензиностанция.

— Я виж ти, Стефани Блумфийлд — поздрави я Дел от „Дел — кафе и бензиностанция“, когато влезе вътре да плати сипания бензин и да купи бутилка газирана вода. — Кълна се, ти си като балсам за моите болни очи.

Тя се разсмя. Дел наближаваше шейсетте и имаше бирено шкембенце, но из града се носеше славата му на зевзек.

— И аз се радвам да те видя отново. Колко ти дължа за бензина?

— Ако бях богаташ, щях да ти кажа, че бензинът е безплатен. Щеше да ми стигне само да видя красивото ти лице. Така ли е, Чарлз?

Винаги се срещаха ненадейно, когато Стефи най-малко очакваше това.

— Да, прав си — отговори Чарлз без каквато и да било нотка на ентусиазъм в гласа.

— Здравей, Чарлз — обърна се да го поздрави тя, като се опита да се държи колкото може по-сдържано. Усмихна се, твърдо решена да не му позволи да я смути, както бе ставало винаги досега.

— Стефани…

— Не знам дали си чул, че татко вече си е вкъщи — прекъсна го тя.

— Разбрах това онзи ден. — Извади портфейла от страничния джоб на панталона си и плати бензина.

Стефи отвори бутилката с газираната вода и отпи.

— Очаквах да се отбиеш на гости, Чарлз.

По-точно казано, бе се надявала в мислите си.

Чарлз не отговори и я последва навън. Обслужващият бензиностанцията миеше предното стъкло на колата й и Стефи забави ход. Искаше й се да каже нещо, каквото и да е, само да постави ново начало в отношенията им.

— Доколкото си спомням, една от първите ти статии бе за бензиностанцията на Дел, нали?

— Имаш добра памет. — В гласа му се прокрадна нотка на искрено възхищение.

Момчето бе измило предния прозорец и Стефани вече нямаше причина за протакане. Тя отвори вратата на колата с нежелание.

— Радвам се, че те видях. Между другото, Валери ми разказа, че си се опитвал да ме откриеш, когато се мъчех да се прибера у дома от Италия. Оценявам помощта, която си оказал на семейството ми.

Той сви рамене. Стефи понечи да влезе в колата, но изведнъж спря и погледна към него.

— Чарлз!

Той се обърна с нескрита изненада.

— Трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

— Чувствам се задължена към теб за твоето приятелско отношение, проявено спрямо мен и моето семейство. — Мушна се в колата с разтуптяно сърце и потегли, без дори да се обърне назад…

 

 

За жалост, този ден вечерята беше ужасно мъчителна. Час преди нея Нора бе съобщила на Стефи новината, че вече три поредни вечери Колби се среща с някаква медицинска сестра, приятелка на Нора. Нора се колебаеше дали да каже на Валери и помоли за съвет.

Най-добре беше да запазят неприятната вест в тайна, докато не се убедят със сигурност.

Подозираха, че Валери е почувствала всичко със сърцето си. И макар да не бе уведомила семейството, явно по-голямата им сестра тайно се подготвяше за завръщането си в Тексас, за да заеме поста си на вицепрезидент на софтуерната компания „ЧИПС“.

Никой не отрони дума по време на вечеря. Възцари се тягостна атмосфера. Всички се държаха сковано, сякаш се намираха сред непознати. Това само увеличи напрежението.

Баща им се извини, че е уморен и с помощта на Нора се оттегли да си почива веднага след вечеря.

Очевидно Валери също нямаше настроение за разговори, защото се извини и на свой ред се прибра в стаята си, като остави Нора и Стефи да правят каквото си искат.

Щом измиха чиниите от вечерята, Нора отиде на сватбено празненство на приятелка, на което, съгласно обичая, щели да даряват младоженката с подаръци.

И понеже нямаше друга работа, Стефи внимателно се огледа в кухнята. Съвсем спонтанно реши да приготви сос за спагети, както бе обещала на баща си. Измъкна възможно най-големия съд и започна да вади продуктите. Пресни домати, лук, доматено пюре, чесън… Нямаше пресни подправки, но и сухите щяха да свършат работа. О, чудесно, бутилка калифорнийско червено вино…

Като си тананикаше, Стефи пусна касета със запис на „Аида“ от Верди и така усили звука, че музиката закънтя. Емоционалната наситеност и драматичност, характерни за италианския композитор, напълно съответстваха на настроението й.

Тя изнамери отнякъде старата бяла престилка, с която баща й преди години печеше месо на скара. Опаса я около кръста, издърпа дългите връзки отпред и ги завърза.

Половин час по-късно вече разбъркваше последната доза доматено пюре в съда. Обилно наля червено вино и през цялото време пееше с цяло гърло. Някой думкаше по задната врата и силният шум я върна към действителността.

Изтича боса през кухнята, отвори вратата и видя Чарлз, застанал със саксия азалии в ръце.

— Чарлз! Какво правиш тук?

— Никой не отвори предната врата — отвърна сухо.

— О, извинявай! — Отиде до тезгяха и спря музиката. — Заповядай, влез.

Настъпи оглушителна тишина.

— Нали каза, че са изписали баща ти от болницата и вече си е у дома… — Подаде й саксията, сякаш се стесняваше да я държи в ръце.

Стефани пое цветето и го остави настрана.

— Той е тук. Сигурна съм, че ще му хареса. Колко мило!

— Цветето не е за Дейвид.

— Как така?

— Ами… Аз… Точно получихме цяла рекламна страница за рубриката „Това е моята домашна градина“ и реших, че няма да е лошо, ако в знак на добри чувства купя нещо. Предположих, че азалията повече подхожда на теб…

Стефи не знаеше как да реагира и затова само благодари.

Чарлз сви рамене. Очевидно проявяваше нетърпение да си тръгне и пристъпи към вратата. Тя трескаво започна да мисли как да го задържи.

— Вечерял ли си? — попита го бързо, въпреки че сосът току-що бе започнат да ври и най-вероятно щеше да стане готов едва на следващия ден.

— Защо питаш?

— Точно приготвях сос за спагети. Татко ме помоли да направя някакво италианско ястие и… Ами, ако нямаш нищо против да почакаш, ти предлагам да го опиташ. Редно е да поври по-дълго време, но от опит знам, че може да става за ядене и след час.

Всичко това бе изречено на един дъх.

— Вече съм вечерял. Все пак благодаря за поканата. Бих изпил само чаша кафе. — Той кимна към полупълната кана, оставена на тезгяха.

— Разбира се… Чудесно. Бих повикала татко, обаче той легна да спи — поясни тя, докато сипваше кафето в две чаши.

— При тази силна музика? — Чарлз кимна към касетофона.

— Да. Двамата с татко харесваме една и съща музика. Освен това стаята му се намира чак в другия край на къщата. Съмнявам се, че изобщо е чул нещо.

Не спомена, че трагичната музика би паснала и на настроението на Валери. Но тъй като спалнята на сестра й се намираше точно над кухнята, най-вероятно бе устроила серенадата на нея…

Чарлз обгърна чашата с ръце и отиде да провери произведението на нейното кулинарно изкуство.

— Значи, докато беше там, си се научила да готвиш?

— Малко — отвърна тя.

— Не съм и предполагал, че се занимаваш с домакинство. — Разбърка соса с дървена лъжица, извади я от съда, опита с пръст и повдигна вежди. — Вкусно е.

— Не се прави на изненадан.

— Сигурно си искала да направиш добро впечатление на някой италианец.

Единственият мъж, когото някога бе искала да впечатли, беше този, който в момента се намираше с нея в кухнята!

— Прекалено много имах да уча, за да ходя на срещи — призна, като изхвърляше празните консервени кутии от доматеното пюре в боклука.

— Онзи ден останах с друго впечатление.

Стефи се поколеба и остана с гръб към него.

— Знам. Изглежда ми стана навик да се правя на глупачка, когато сме заедно.

— Понякога и аз имам същия проблем. — Гласът му прозвуча мрачно.

Това неочаквано признание я извади от равновесие. Обърна се и впи поглед в него.

— С никой не съм излизала повече от два-три пъти — прошепна тя с пресъхнал глас.

— Вероятно е имало някой.

Стефи поклати глава отрицателно. Погледите им се сляха мълчаливо и тя напълно загуби представа за времето.

Чарлз пръв се съвзе от унеса.

— Твоята тенджера сякаш завря.

— По дяволите, забравих да изключа котлона!

Прекоси на бегом кухнята, завъртя копчето на печката и чевръсто заразбърква соса. Молеше се да не е загорял.

Стоеше до печката и непознато радостно усещане стопляше сърцето й. Душата й пееше! Беше заедно с Чарлз, без да е нужно да напада или да се отбранява, без да се държи като съкрушена от любов девойка. За първи път бе истински спокойна в негово присъствие.

— Сигурна съм, че сосът ще стане чудесен — измърмори тя и взе чашата с кафето.

Той придърпа стола и седна.

Точно вземаше сметана, захар и малки лъжички, когато смътно долови някакъв шум на горния етаж. Погледна угрижено към тавана и се смръщи.

— Да не би нещо да не е наред?

Стефи се присъедини към него на масата, сложи само сметана в своето кафе и избута захарницата пред Чарлз.

— Притеснявам се за Валери — заговори открито. — Нора също се тревожи. Виж, татко приема нещата много спокойно. Това е добре. Достатъчно е да мисли как да се грижи по-добре за здравето си след операцията. Защо да го обременяваме и с нашите проблеми?

Чарлз сложи лъжица захар в кафето си, после спря и задържа лъжицата над чашата.

— Откъде знаеш, че пия кафето със захар?

— Веднъж, преди години, пихме заедно кафе, не помниш ли? — Избягна погледа му.

— Не — последва светкавичен отговор.

Стефи предпочиташе да остави неприятните спомени в миналото. Нима Чарлз бе забравил всичко?

— Тогава за първи път ме помоли да те оставя на мира.

— За първи път… — повтори той като ехо след нея и смутено поклати глава.

Стефи се вглъби в мислите си. Господи, та той не помни онзи случай, който се бе врязал болезнено в съзнанието й до най-малката подробност!

— Вчера Нора изпече курабийки. Искаш ли да ги опиташ? — смени темата тя.

Чарлз поклати глава отрицателно и отново погледна към тавана.

— Кажи какво става със сестра ти.

Стефи се колебаеше как точно да представи дилемата на Валери пред него. Нора бе споменала, че Чарлз е бил в болницата по време на операцията на баща им. А значи би следвало да е в течение на отношенията между Вал и Колби.

— Влюбена е.

— В доктор Уинстън, нали?

Стефи кимна.

— Явно работата е сериозна, Чарлз.

— Тогава какъв е проблемът?

Стефи започна да търси подходящите думи, обаче се озова в задънена улица. Как да обясни нещо, с което самата тя не е наясно?

— Според мен Колби иска от нея невъзможното. Валери е преуспяваща бизнесдама. А той има нужда от жена, която с удоволствие би стояла у дома и би вършила домакинската работа. В това, разбира се, няма нищо лошо, но просто не приляга на Валери. Изглежда никой от тях няма намерение да отстъпи.

— Ако Валери истински го обича, то би трябвало първа да направи компромис. — Чарлз отпи от кафето. — Нека тя предприеме първата стъпка.

— Ами Колби? Защо винаги жените трябва да отстъпват? Недей, знам какво ще отговориш. Жените били принуждавани да издържат капризите на мъжете поколения наред, така че това се приема като нещо естествено. Не съм ли права?

— Не съм дошъл тук да спорим за сестра ти.

— Знам, но изявлението ти…

Стефи млъкна по средата на изречението, защото нямаше никакво желание да влиза в пререкание с Чарлз. Стига толкова! А и не искаше срещата да завърши като всички останали.

— Извинявай. Притеснена съм и не мога да не се застъпя за сестра си. Напълно съм убедена, че се кани да замине за Тексас. А това изобщо не ми харесва.

— Не сте били дълго време заедно, нали?

Стефи гледаше утайката на кафето и монотонно почукваше с лъжичка по чашата.

— Това не е истинската причина, поради която искам да остане тук. — За момент се умълча. — Човек не може да разрешава проблемите си, като бяга от тях. Не и преди да е опитал всички възможности за постигане на компромис. Според мен заминаването на Вал само би усложнило нещата. За съжаление не мога да я накарам да осъзнае истината. Странно, ние хората сме склонни да издигаме бариери помежду си и после болезнено да ги преодоляваме. Ще поговоря пак с нея, но едва ли ще има полза…

В черните очи на Чарлз се четеше съчувствие.

— Надявам се да те послуша.

Стефи благодари за разбирането с усмивка.

— И аз искрено се надявам на това, макар че и трите сме опърничави.

Чарлз разтри очи и тя за първи път осъзна, че вероятно е капнал от умора.

— Отказвам се да го коментирам — засмя се той с усилие.

— Още ли работиш толкова много?

— Около петдесет часа на седмица. Сега вестникът излиза два пъти седмично, но в бъдеще вероятно ще се превърнем във всекидневник. Има дни, когато мисълта, че съм женен за вестника, започва да ме гнети.

Думата „женен“ увисна във въздуха. Едно време нищо не бе в състояние да разубеди Стефи, че съдбата е отредила двамата с Чарлз да се оженят. Именно това непоколебимо самовнушение бе станало причина за последвалите пререкания между тях. Колко наивно бе постъпила! Бе си наумила да му докаже, че двамата са създадени един за друг. Сега вече знаеше, че в живота и любовта действат други закони.

— Още ли изпълняваш ролята на момче за всичко във вестника? — попита тя с разбиране.

Чарлз работеше къртовски. През него минаваше цялостния цикъл от работата — от написването на материалите и редактирането им до художественото оформление и разпространението на тиража.

— Донякъде. Сега обаче сме включени в компютърна мрежа и се спестява много време. Слава богу, вече се свърши с лепенето и рязането.

— Пак ли имаш стажант?

Чарлз се облегна удобно и кимна.

— Да. Казва се Уенди. Остават й само две години в университета в Портланд.

На Стефи започна да й причернява.

— Какво стана с Лари? Смятах, че работиш с него.

Представата, че Чарлз прекарва дълги часове с някаква симпатична млада колежанка, я изпълни с мрачни опасения.

Тогава я осени мисълта, че вече няма нужда да се бори за чувствата му.

Беше вън от играта!