Деби Макомбър
Стефани (1)

Първа глава

Стефани Блумфийлд дотътри тежкия куфар до края на стълбите при портала на голямата къща с бели колони. Стъпваше тихо и внимателно, за да не събуди двете си сестри, но през ума й мина, че може и да са в болницата.

Преди около седмица Нора, по-малката й сестра, успя да се свърже с нея по телефона в Италия и съобщи, че баща им е получил сърдечен удар. Бил в тежко състояние и Стефи трябваше бързо да се прибере у дома. Оказа се обаче, че е по-лесно да се каже, отколкото да се осъществи.

Тя живееше в Рим и посещаваше лекциите в университета. Специализираше история на Ренесанса и учеше италиански език. За три години бе пропътувала страната надлъж и шир. А сега, когато отчаяно се налагаше да отлети за дома, транспортна стачка бе парализирала Италия и летищата бяха затворени. Отгоре на всичко, по това време Стефи имаше ваканция и бе отишла на гости у семейството на приятелка. Бе отседнала в едно малко, почти изолирано селце, на стотици километри от Рим.

Необходими бяха няколко дни, за да уреди пътуването до дома, но те й се сториха цяла вечност. Последната седмица бе най-напрегнатата през живота й. Поддържаше връзка със сестрите си и последния път Нора бе съобщила, че баща им бавно се възстановява. Не бе трудно да вникне в думите й и да долови страха в гласа на сестра си. Дявол да го вземе, по-малката й сестра никога не можеше да скрие истината. Беше се опитала да говори спокойно, ала Стефи разбра, че състоянието на баща им се е влошило. И тогава направи най-отчаяния ход в своя живот. Свърза се с някакви хора със съмнителна репутация, продаде всички ценни лични вещи и си набави средства за напускане на страната през Япония с престои на места, които никога не бе предполагала, че ще посети. Несъмнено маршрутът до Орегон беше доста заобиколен, но сега вече си беше у дома.

След цял ден чакане на летището в Токио и след дългия полет Стефи очакваше да чуе новини за баща си със свито от страх сърце.

Отвори вратата и тихо влезе в потъналата в сън къща. Часовникът й вече отмерваше местното време, ала мислите й още се рееха някъде между Италия и Токио. Умората се бе превърнала в изтощение. Безпокойство потискаше глада й, макар че не помнеше кога е яла за последен път.

Остави неимоверно тежкия куфар на пода в антрето и пое дълбоко дъх, за да се наслади на мириса на полирано дърво и топлината на домашния уют. Беше у дома.

Кабинетът на баща й се намираше вдясно и някаква сила я тласна натам. Спря на вратата и се огледа — всичко напомняше за него. Огромна каменна камина заемаше цяла една стена, а други две бяха заети от библиотеки. Погледна към люлеещия се стол, тапициран с мека кожа. Затвори очи и с наслада вдъхна смесения мирис на стари книги и тютюн… Кабинетът на баща й… Никога досега не й бе липсвал толкова много.

Кабинетът сякаш бе изпълнен с присъствието му. Не й бе трудно да си го представи, седнал зад бюрото от черешово дърво пред разтворените счетоводни книги.

Снимката на майка й привлече нейния поглед. Дейвид Блумфийлд не би могъл да остави по-добро наследство на дъщерите си от любовта, споделена с майка им. Как само го промени смъртта на Грейс! Стефи забеляза промяната още преди да напусне Орчард Вали. Но когато миналата пролет той й гостува в Италия, се убеди в това напълно. Баща й бе загубил страстта към живота.

С всеки изминат месец за нея ставаше все по-трудно да чете писмата му. В тях прозираше униние и апатия. Жена му я нямаше и Дейвид Блумфийлд се чувстваше отчаяно самотен.

Погледът й се плъзна към оставения на дивана вестник. Имаше чувството, че баща й всеки момент ще влезе през вратата, ще се настани в стола и ще продължи да чете. Но това бе само илюзия.

Стефи осъзна, че съществува вероятност той никога повече да не влезе в кабинета. Сърцето й се сви от болка. Баща й можеше никога повече да не се пресегне към някоя от любимите си книги и да запрелиства старателно страниците до желания пасаж. Никога повече да не седне до камината с лула в ръка. Да не вдигне поглед при нейното влизане и да не се усмихне — на нея, неговата „принцеса“.

Изпита силно желание да изплаче завладялата я мъка, но се овладя, както бе правила хиляди пъти. Да не е оплаквачка! Три дълги години бе потискала чувствата си стоически. Още от онази нощ с Чарлз Томазели, когато той…

Прогони мисълта от съзнанието си. Чарлз бе една болезнена част от миналото. Добре забравена или поне — игнорирана. С месеци не бе мислила за него и се отказа да мисли и сега. Рано или късно щеше да бъде принудена да си размени любезности с него, но тогава щеше да се престори, че й е трудно да си спомни за него, все едно, че е бил случаен познат, а не мъжът, разбил сърцето й. Това, изглежда, бе най-добрият начин да излезе от ситуацията — да се престори, че е забравила последната унизителна среща…

Ако той настоеше да се срещат отново, което бе малко вероятно, щеше да се представи като зряла, изискана и космополитна жена. Тогава той щеше да съжали за жестокостта и безразличието, проявени към нея.

Откъм коридора се чу шум и когато Стефи излезе от кабинета, видя Нора в подножието на стълбището.

— Стефи? Боже мой, значи си дойде! — възкликна Нора и се втурна да я прегърне.

После Валери, най-голямата от трите сестри, с радостен възглас се понесе надолу по стълбите, а дългата памучна рокля затанцува около нозете й.

— Стефи, толкова се радвам, че си у дома! — Обви ръце около двете си сестри. — Кога пристигна? Защо не ни съобщи да те посрещнем на летището?

— Пътувах непрекъснато и не бях сигурна кога ще кацна. Наех носач на летището, а после взех такси. — Пое дълбоко дъх. — Просто съм доволна, че съм тук.

— Аз също — каза Валери и, странно, без да прикрива чувствата, изтри сълзите от страните си. Обикновено Валери бе пример на резервираност и самообладание. Разстроеният й вид ясно разкриваше колко безнадеждно е било състоянието на баща им.

Трите сестри мълчаливо се пренесоха в кухнята. Валери се зае с приготвянето на чая. Часовникът на микровълновата фурна показваше малко след единайсет. Стефи не бе осъзнала, че е станало толкова късно. Вече не помнеше кога за последен път бе спала в легло. Преди четири дни може би.

— Как е татко? — Копнееше да зададе този въпрос от момента на пристигането си. Въпрос, от чийто отговор се страхуваше.

— Добре е — отвърна Нора и мекият й глас прозвуча по-силно в знак на задоволство. — За малко да го загубим, Стефи. Двете с Валери изпаднахме в паника, защото нещата изглеждаха зле и доктор Уинстън не можеше повече да отлага хирургическата намеса. А татко прескочи трапа! Но…

— Но той… — поде Валери, когато Нора се поколеба.

— Какво „той“? — попита нетърпеливо Стефи. Макар новината, че баща им е преодолял кризата, да я развълнува приятно, недоумяваше защо сестрите й сякаш не желаеха да продължат.

— Кажете ми — настоя тя. Не искаше да й спестяват истината.

— Явно татко е имал преживяване близко до смъртта — най-накрая довърши Нора.

— Това не е ли съвсем нормално? Особено при такъв вид операции? От години чета за хора, които пътуват през някакъв тъмен тунел към светлината.

— Не знам колко е нормално да говориш с някого от отвъдния свят — отсече Валери.

— Татко твърди, че е говорил с мама — съобщи Нора.

— С мама?! — Стефи онемя, не знаеше как да реагира.

— А всички знаем, че е невъзможно.

Валери прекоси кухнята, за да налее заврялата вода в чайника. Постави три чаши, три чинийки и захарницата върху табла, а когато чаят се запари, го наля в чашите, видимо вглъбена в задачата си. Отнесе таблата до масата и отскочи да донесе чиния с домашни бисквити, приготвени от Нора.

— Татко трябва да се посъветва с психоаналитик — заяви тя.

— Валери — въздъхна Нора, сякаш това бе банален довод, — прекалено много се вживяваш.

— И ти би направила същото, ако татко ти каже същите неща, които каза на мен. — Разбъркваше чая, без да вдига поглед.

— Татко искрено вярва, че е говорил с мама — въздъхна Нора. — Ако това го кара да се чувства по-добре, няма смисъл да омаловажаваме преживяването му.

— Какво се предполага, че му е казала мама? — попита Стефи, заинтригувана от диалога на сестрите си и взе две бисквити.

— Точно това ме притеснява най-много. — Валери повиши тон, явно раздразнена. — Внушил си е някаква глупава идея, че всички ще се омъжваме.

— Виж, това вече е прекалено. — Стефи не успя да сдържи смеха си. И трите бяха на възраст за женене. Рано или късно щяха да се задомят.

— Но той твърди, че знае за кого ще се омъжим — каза Нора и смутено се засмя.

— От два дни не сваля тази нелепа усмивка от лицето си — простена Валери и притеснено потърка чело. — Говори също и за къща, пълна с внуци. Тези, с които се предполага, че ще го дарим. И всичко това ще стане през следващите няколко години. Ако не беше толкова нелепо, щях да се разплача.

— Споменавал ли е за кого евентуално ще се омъжа? — попита Стефи, любопитна да узнае своето бъдеще.

Валери вдигна глава и гневно я изгледа, а Нора се изкикоти.

— Това е другото нещо, от което Валери се дразни — обясни тя. — Татко не е казал на никоя от нас, поне не директно. Засега.

— Той се държи така, сякаш знае тази чудна тайна и я пази само за себе си, като от време на време отправя по някой намек. Кълна се, това ме влудява.

— На мен ми е все едно — заяви Нора. На някой друг думите биха прозвучали самодоволно, ала Стефи усети съчувствения тон в гласа на по-малката си сестра. Знаеше, че тя има основание. — Татко си възвърна усмивката. Вълнува го бъдещето и дори да се държи странно с нас, честно казано, нямам нищо против. Радвам се, че е жив.

Валери кимна в знак на съгласие.

— Мисля, че и аз мога да приема някои негови изявления.

— За първи път не прекарваме цялата нощ в болницата — обясни Нора и нежно се усмихна. — Доктор Уинстън настоя, че вече не е нужно.

— С този човек шега не бива — промърмори Валери. — Може да има вид на посредствен, мекушав провинциален лекар, обаче е железен до мозъка на костите си.

Внезапно Стефани помисли, че онова сигурно е вярно, щом Валери реагира така. От думите на сестра й пролича, че най-накрая е срещнала мъж с воля, силна като нейната. Значи или Валери бе променила нрава си, или — възможно ли бе? — таеше топли чувства към доктор Уинстън.

— С други думи — заключи Стефани, — пропуснала съм най-лошото. Татко е вън от опасност и с времето ще се възстанови, нали така?

— Да — отвърна весело Нора. — Всичко ще си дойде на мястото.

— Не точно — възрази Валери. — След няколко седмици татко ще бъде в цветущо здраве, а ние трите ще си скубем косите, като слушаме приказките му за женитби, съпрузи и внуци!

 

 

Ярките слънчеви лъчи струяха през отворения прозорец в спалнята. Когато Стефи се събуди към два часа, в къщата бе тихо, а навън кипеше живот. Весело чуруликаха птички. Пролетният бриз поклащаше звънците на задната врата и играеше със завесите. Работните бригади пръскаха ябълковите дървета в градината.

След онези безкрайни дни борба да се добере до дома, сега сърцето й пееше от радост, че е вкъщи. Баща й щеше да живее и светът изглеждаше по-светъл, по-хубав, по-щастлив.

С неохота се измъкна от леглото, взе от куфара спортен панталон и лек пуловер и се облече. На кухненската маса намери бележка, в която пишеше, че Валери и Нора са в болницата. Щели да запазят пристигането й в тайна за баща им, за да го изненада, така че тя можеше да отиде по всяко време, щом се приготви. Нямаше нужда да бърза.

Избра един банан от фруктиерата и го изяде. Докато чакаше да се стопли кафето в микровълновата печка, отиде в кабинета и взе вестника с намерение да го отнесе в болницата. Реши да прочете местните новини, макар че едва ли щеше да й остане време за тях. Всъщност защо да се самозалъгва? Взе вестника поради една-единствена причина. Чарлз Томазели! Отгърна на трета страница. Вестник „Апел“ на Орчард Вали. Бегло прегледа заглавията на статиите.

Чувствата заприиждаха на вълни. Първо опасението. После гнева. Би дала всичко, за да предотврати срещата с Чарлз. Бе я унизил. Бе й се присмял. Никога нямаше да му го прости. Никога! Горчивината от унижението се усещаше дори и сега, години по-късно. И все пак, въпреки усилията, не можа да намрази Чарлз. Вече не го обичаше. Всичко бе свършило, край. Бе я излекувал от любовта по най-ефикасния начин. Не, успокои се тя, не го обичаше, но не можеше и да го мрази.

Щеше да го преживее. Налагаше се. Освен това, вероятно той също се стараеше да предотврати срещите с нея…

Тя пъхна вестника под мишница и грабна от кухненската маса ключовете за колата, предвидливо оставени там от Нора. Устреми се навън с чашата димящо кафе в ръка.

Щом пристигна пред Градската болницата на Орчард Вали, спря, обладана от внезапен пристъп на печал. За последен път мина през тези врати в деня, когато майка й почина. Сърцето й се сви от съкрушителната сила на мъката. Нужни й бяха няколко минути, за да дойде на себе си. После продължи към асансьора.

В чакалнята Нора говореше с една от сестрите, а Валери четеше седнала. Така се изненада, че по-голямата й сестра върши нещо в седнало положение, че едва не падна.

— Стефи! — възкликна Нора и лицето й грейна. — Наспа ли се?

— Да, много добре — отвърна тя, макар че едва ли можеше да се съвземе от изтощението за една нощ.

— Закуси ли нещо?

— Да, малка мамичко, разбира се. Сега мога ли да видя татко или ще ме питаш и нещо друго? — Радостно възбудена, обгърна с ръка тънката талия на сестра си. Чудесно бе, че си е у дома, при близките.

— О, вече си тук — присъедини се и Валери. — Татко вече ме пита кога сме се чули за последен път. Казах, че е било тази сутрин.

— Утре ще го местят от интензивното хирургическо отделение — щастливо отбеляза Нора. — Ще можем да го виждаме всички едновременно. А сега само една от нас може да влиза при него.

— Нора, да заведа ли сестра ти да види баща ви? — подкани ги една закръглена медицинска сестра.

— Да, моля — нетърпеливо отвърна Стефи вместо Нора.

Медицинската сестра я поведе по коридора. Спряха пред една стая и сестрата й направи знак да влезе.

Баща й седеше в леглото. Усмихна се и протегна ръце към нея.

— Стефи — гласът му беше отпаднал, — ела тук, Принцесо.

Тя забеляза, че е свързан към няколко устройства с монитори. Потопи се в прегръдката му, като внимаваше да не се оплете в жичките и тръбите. Господи, болестта бе изцедила силите му до краен предел! Сестрите й твърдяха, че си е възвърнал блясъка в очите. Обсъждаха колко добре изглеждал. Стефи обаче не можеше да се съгласи. Порази я бледият, призрачен вид на баща й. Ако сега беше много по-добре, как ли е изглеждал тогава?

— Радвам се да те видя! — Гласът му бе дрезгав от вълнение. — Липсваше ми, Принцесо.

— И ти ми липсваше! — Изправи се и изтри сълзата в крайчеца на окото си.

— Ще си останеш ли у дома, в Орчард Вали?

Не знаеше какво да му отговори. Родният дом значеше много за нея, дори повече, отколкото бе предполагала, но обичаше и Италия. Все пак, като погледна овощните градини сутринта, осъзна колко много й бе липсвал живота в Орчард Вали. Бе заминала наранена и уязвима, а сега се върна силна и уверена в себе си. Престоят в Италия бе излекувал раната й. Вече нямаше причина да не остане. Точно се опитваше да реши какво да предприеме, когато получи вестта за сърдечния удар на баща си. Лекциите бяха приключили, но се изкушаваше да остане в Италия. Известно време щеше да пътешества, да продължи образованието си или да преподава. Можеше да се премести някъде в Бостън или в Ню Йорк. Или да се върне в Орчард Вати. Още не бе решила.

— Ще си бъда у дома, докато имаш нужда от мен.

— Ще останеш — настоя той с непоклатима убеденост. — О, да.

— Защо си толкова сигурен?

— Майка ти ми каза — прошепна с тайнствена усмивка той.

— Майка?! — Стефи разбра безпокойството на Валери.

— Да. Предполагам, че и ти като сестрите си ще предложиш да се прегледам при някой измислен доктор. Наистина говорих с майка ти. Между другото, изпраща ти много поздрави.

Стефи не знаеше какво да отвърне. Дали трябва да й предаде някакво съобщение по него?

— Какво ти каза мама? — престраши се да попита.

— Главното беше, че са ми останали още няколко години живот, при това обещаващо добри. — Спря, за да се засмее закачливо. — Майка ти знае, че си падам по бебетата. А през следващите няколко години в семейството ще се родят куп бебчета.

— Бебчета?!

— Цяла дузина. — Страните му се обляха в бледа руменина. — Представи си само! Моите малки момиченца ще ме направят дядо дванайсет пъти!

— Ъъ…

— Знам, звучи налудничаво, сякаш дъската ми хлопа, обаче…

— Татко, мисли каквото си искаш, щом това те прави щастлив.

— Не е въпрос само на мислене, Принцесо. А е сигурен факт, както е сигурно, че аз лежа тук. Нека не говорим за това сега. Я да те поразгледам. Боже мой — захили се гордо, — станала си дори по-хубава, отколкото те помня.

Стефи засия от щастие. Вярно, не беше очарователна красавица, но външността й бе приятна. Имаше дълга, права черна коса. Носеше я сресана назад, за да подчертае издадените скули и правилните черти на лицето. Очите й бяха тъмнокафяви.

Точно се зае да развеселява баща си с приключенията от миналата седмица и същата сестра, която я доведе при него, се появи, готова да я отведе обратно в чакалнята. Стефи искаше да се възпротиви. Не ги оставиха и пет минути заедно! Все пак се въздържа — не желаеше да разстройва баща си. Целуна го по бузата и обеща скоро да дойде отново.

Валери я чакаше, а Нора беше отишла някъде.

— Е? — попита Валери, като вдигна поглед от списанието. — Спомена ли ти нещо за разговора с мама?

— Явно копнее за внуци — кимна Стефи развеселено. — Не искам да го виждам разочарован, а ти?

— Моля? — измърмори Валери.

— Тъй като ти си най-голямата, логично е ти да си първата. — Доставяше й удоволствие да се шегува със сестра си и да гледа каменното й изражение.

— В какво? — попита Валери.

— Да дариш татко с внук. Доколкото си спомням, в последното писмо разказваше много за Роуди Касиди. Можеш да се прицелиш високо — да се омъжиш за мултимилионер, дори и да ти е шеф.

— Роуди… — Валери повтори името му, сякаш го казваше за пръв път. — Аа… Роуди. Да, бе. Как не се сетих! — и продължи да чете списанието.

Стефи смаяно поклати глава. Разходи се до кафемашината, наля си кафе и седна до сестра си. Посегна към вестника, който донесе, и зачете статиите поред. С облекчение позна няколко имена — явно в нейно отсъствие не бяха станали много промени. Като отгърна на втора страница, погледът й се прикова на малката черно-бяла снимка на Чарлз Томазели. Сърцето й за секунда сякаш спря да бие. Не беше променен. И тази негова привлекателност! Никой мъж нямаше правото да бъде толкова красив. Тъмна коса и живи тъмни очи… Най-много я подразни въздействието на снимката върху нея. Това не биваше да става. Би следвало да е освободена от емоционалната обремененост на спомена. Да гледа снимката, без да изпитва нищо. А вместо това бе толкова объркана и смутена, че дъхът й секна.

Реши да насочи вниманието си в друга посока и зачете статия, писана от Чарлз. Беше в проучвателната рубрика — явно част от цяла поредица — за нездравословните и често опасни условия, при които много от работниците живееха и работеха в района на ябълковите овощни градини.

Цели два абзаца с подобно съдържание! Стефи престана да чете. Бе стигнала до името на баща си заедно с името на овощната им градина. Очевидно Чарлз не бе направил проучването си както трябва! Тя знаеше колко труд бяха положили родителите й, за да облекчат положението на работниците. Майка й бе основала и клиника. А за разлика от други собственици на овощни градини, Дейвид бе построил прилични жилища за работниците и полагаше грижи да бъдат хранени добре, както и да им се плаща справедливо. Опита се да продължи четенето, но гневът замъгли погледа й. Изправи се. Стомахът й болезнено се сви на топка.

— Валери, какво правеше татко, когато получи сърдечния удар?

— Нора спомена, че седял пред портата. Защо питаш?

— Четял е вестника, нали?

— Не съм сигурна, но не мисля така.

— Трябва да е било точно така! — заяви Стефи на път към асансьора. Рязко натисна бутона. Всички факти сочеха едно. Бе намерила вестника отворен в кабинета. Баща й явно бе взел „Апел“, бе прочел статията и ужасен едва бе стигнал до портата.

— Какво има, Стефи?

— Чела ли си това? — Тикна вестника пред сестра си. — Видя ли какво е написал Чарлз Томазели за баща ни?

— Не, не съм, но…

— Виж датата! — Отгърна на заглавната страница.

— Е, и? — недоумяваше Валери.

— Не е ли това денят, в който татко получи сърдечен удар?

— Да, обаче…

— И ти би се разстроила, ако цял живот си работила за подобряване условията на живот на работниците, а някой се подиграе с усилията ти пред цялата община!

— Стефи — сестра й нежно я стисна за ръката, — това не е за вярване. Чарлз е приятел на татко. Обажда се няколко пъти да пита за него. Та той беше тук дори в нощта на операцията!

— Вероятно се е почувствал много виновен.

Изглежда прекрасно бе осъзнал какво е сторил. Баща й бе получил удар в деня на публикуването на статията. Следователно, Чарлз трябва да е знаел, сам да се е досетил. Затова се е обаждал, беше убедена в това.

След като изложеше фактите пред Чарлз, възнамеряваше да се отбие в кантората на Джоан Линд. Макар да беше стара като света, Джоан бе дяволски добър адвокат.

Асансьорът пристигна и Стефи влезе в него.

— Къде отиваш? — заинтересува се Валери, когато вратите започнаха да се затварят.

— Да влея на Томазели малко мозък!

 

 

Когато Стефи стигна до Мейн Стрийт и намери място за паркиране, от гняв и болка й се виеше свят. Страните й пареха, а стомахът я свиваше. Чарлз я мразеше и си го изкарваше на баща й. Да, но тя щеше да му го върне!

Влезе в офиса на вестника, после се поколеба. Нямаше рецепция, а полирана дървена преграда разделяше пространството за посетители от помещението за работа с компютърни терминали, телекс и звънящи телефони. Отвъд преградата две редици с репортерски бюра разделяха стаята и образуваха по средата пътека, която водеше право към бюрото на редактора.

Веднага забеляза Чарлз. Като редактор на „Апел“ работното му място заемаше цялата площ в дъното на стаята. Говореше по телефона, ала погледите им се срещнаха веднага. Гледаше я с изненада, възхищение и удоволствие. Някога това би я накарало да литне от щастие. Някога, много отдавна, но не и сега!

Смело отвори летящата врата и тръгна право към бюрото му. Явно Чарлз вече бе разбрал, че посещението й не е случайно.

— Брент, нека да ти звънна по-късно. — Рязко постави слушалката. — Виж ти, това не е ли Стефани Блумфийлд? На какво дължа честта за вашето посещение?

Небрежната фамилиарност я вбеси и Стефи хвърли вестника на бюрото.

— Наистина ли мислиш, че това ще ти се размине? — Бе учудена от спокойствието на собствения си глас.

— Не знам за какво говориш — недоумяващо я погледна Чарлз.

— Ти си написал този материал, нали?

— Кой материал имаш предвид? Публикувам много статии.

— За живота на работниците в овощната градина. Питам те, кой притежава най-голямата овощна градина в три области? Първият абзац е пълен с обвинения, после минаваш към същината на въпроса и намесваш името на баща ми! Мислил си, че никой от нас няма да забележи, нали?

— Какво да забележа? — Скръсти ръце пред гърдите си, сякаш все повече се отегчаваше от тирадата й.

— Датата на статията — подчерта тя — съвпада с деня, в който баща ми получи сърдечен удар!

— Стефани…

— Не ме наричай така! — За нейна изненада по страните й потекоха сълзи. — Всички ми казват Стефи… — Ненавиждаше тази проява на слабост, и то точно пред Чарлз. — Не мога да проумея как можеш да бъдеш спокоен!

— Щом искаш да узнаеш истината, няма никакъв проблем.

— Както и да е, ще получиш известие от Джоан — процеди презрително тя и избърса сълзите си.

— Джоан Линд се пенсионира миналата година.

— Тогава ще наема някой друг! — Тя се обърна, прекоси работното помещение и блъсна летящата врата. За нейна изненада, конфликтът с Чарлз не облекчи болката й.

На излизане от паркинга гумите остро изсвистяха. Внезапно я обхвана срам. Не смяташе да си тръгва толкова драматично. Неудовлетворението й се засили, когато в огледалото за обратно виждане съзря, че Чарлз я бе последвал и навън…