Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- First Comes Marriage, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Кристиан Георгиев, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 58гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Desi_Zh(2009)
- Корекция и форматиране
- ganinka(2014)
Издание:
Деби Макомбър. Първо се ожениха
ИК „Арлекин-България“, София, 1992
Редактор: Анна Романова
ISBN: 954-11-0006-6
История
- —Добавяне
Първа глава
— Вие сигурно сте Закари Томас! — Жанин влетя в кабинета. — Извинявайте, че закъснях. Имаше задръстване на Четвърто авеню, разкопали са го.
Тя свали палтото си, преметна го на кожения фотьойл и се тръшна отгоре.
Мъжът срещу нея премигна, сякаш не знаеше какво да отговори.
— Аз съм Жанин Хартман. Дядо заръча да ви се представя, ако още не се е върнал от срещата си.
— Да, но не ми каза, че ще бъдете облечена така… — произнесе Закари след миг напрегната тишина.
— Аха, роклята ми от бандани! — Жанин я приглади.
Беше ушита цялата от червени и сини индийски шалове, които прилепваха към бедрата й и завършваха в зигзагообразна линия около коленете. — Подарък е от едно момиче, с което имам среща днес. Облякох я заради него.
— А огърлицата?
Беше направена от лампички за коледна елха и огромни ярки мъниста, нанизани на връзка за обувка.
— Екстравагантна е, нали? И тя е подарък. Мисля, че е страхотна. Памела има вкус.
— А коя е Памела?
— Една тийнейджърка от Клуба на приятелите.
— Така ли? — сви вежди Зак.
— Работя там на обществени начала. Двете се харесахме от пръв поглед. Майката на Пам не живее тук, а малката е във възрастта, когато има нужда от приятел. Тя ме хареса, а и аз смятам, че е чудесна.
— Разбирам.
„Едва ли!“ — помисли Жанин.
— Огърлицата е нетрадиционна — призна с усилие Зак, тъмните му очи се присвиха, докато разглеждаше шарените крушки.
Сега, след като се беше запознала със Закари Томас, Жанин разбра кое беше впечатлило дядо й. Закари носеше добре ушит костюм и представляваше образец на съвременния бизнесмен: стегнат, владеещ себе си и положението. Беше по-млад, отколкото тя очакваше, вероятно около тридесетгодишен. Без да е красиво, лицето му бе привлекателно и издаваше силен характер. Беше подстриган късо. Имаше високи скули, добре очертана брадичка и пълни устни. Описанието й се стори непълно — зад външния му вид се криеше много повече. В това поне дядо й беше напълно убеден.
Преди няколко месеца Антон Хартман беше слял своята преуспяваща фирма за делови доставки с младата, но мощна фирма на Закари Томас. Двамата мъже скоро установиха контрол над пазара.
От няколко седмици дядо й споменаваше за Закари във всеки разговор. Искаше да ги запознае.
— Мнението на дядо за вас е… много добро — каза тя.
Някакво подобие на усмивка трепна върху устните му. Тя реши, че той се усмихва твърде рядко.
— Дядо ви е един от най-големите умове в бизнеса.
— Страхотен е, нали?
Закари кимна без колебание. На вратата се почука и почти веднага след това влезе една висока жена на средна възраст, облечена в костюм на морскосиньо райе.
— Току-що се обади господин Хартман. Каза, че ще закъснее и предложи да се срещнете с него направо в ресторанта.
— Каза ли колко ще се забави?
— Боя се, че не, господин Томас.
Жанин погледна часовника си. Имаше среща в три часа с Пам и ако дядо й се забавеше, щеше да закъснее.
Явното нежелание на Зак да бъде с нея в отсъствието на Антон я накара да се намръщи.
— Да отложим обяда за друг път — бодро предложи тя. На нея също не й се искаше двамата да чакат сами в ресторанта. — Дядо ще се забави, аз имам среща с Пам, а и вие явно сте зает човек.
— Така ли постъпвате с дядо си, когато ви очаква? — остро попита той.
— Естествено, че не — настръхна Жанин.
— В такъв случай предлагам да се срещнем с дядо ви в ресторанта, както иска той — довърши Закари.
— Разбира се — насила се усмихна тя.
Стана и посегна за палтото си, като скришом го наблюдаваше. Осъзна, че не му харесва. Почувства разочарование и малко тъга. Зак не беше говорил много, но тя усети отношението му. Сигурно я смяташе за разглезена и капризна и вероятно знаеше, че няма постоянна работа и обича да пътува. Искаше й се да му обясни защо бе избрала този начин на живот. Но като съдеше по погледите му, й се стори безполезно да се оправдава. Освен това беше важно заради дядо си да запази мира помежду им. Щеше да й е приятно да опознае Зак и да се сприятели с него, но от това едва ли би излязло нещо. Жалко!
Още от сутринта дядо й беше развълнуван от предстоящата им среща като влюбен младеж. Слезе на закуска с блеснали очи, като си подсвиркваше весело. А когато тя отказа да използува лимузината, той изгуби петнадесет минути, за да й обясни пътя, сякаш никога не бе шофирала из центъра на Сиатъл. После, уж сетил се изведнъж, й каза за сутрешната си среща с някакъв важен клиент. И ако закъснеел, тя трябвало да отиде право в кабинета на Зак, да се представи и да го чака там.
— Готова ли сте? — Закари тръгна към вратата, като обличаше шлифера си в движение.
Тя кимна и пъхна ръце в джобовете.
За щастие ресторантът беше наблизо. По негласно споразумение тръгнаха пеша, въпреки че Жанин едва настигаше широките крачки на Зак.
Опитваше се да установи какво я притесняваше в него. Например ръстът му. Не беше висок — според нея нямаше метър и осемдесет — и спрямо собствените й сто седемдесет и четири сантиметра разликата беше малка. Как тогава успяваше да я накара да се чувствува по-ниска?
Сигурно беше усетил, че го наблюдава изпитателно, защото гневно я изгледа. Отвърна му с плаха усмивка и усети как се изчервява.
Щом го смущаваше банданената й рокля, сигурно го отблъскваше и прическата й. Беше подстригана късо, а по челото й падаха няколко дълги тънки кичура. Години наред бе носила дълга до раменете коса, сресана на път по средата. Беше решила да се подстриже само преди няколко седмици. Искаше й се нещо „по-така“ и си избра прическа по последната мода. Пам беше във възторг от промяната и смяташе, че е „феноменална“, но Жанин не бе съвсем убедена. Утешаваше се, че след време буйната й тъмна коса ще израсне отново.
Жанин подозираше, че Зак я смята за крещящо — ако не и просташки — префърцунена. На свой ред тя би го описала като аскетичен и студен, може би самотен. Дядо й сигурно би добавил още нещо.
— Господин Хартман ви очаква — уведоми ги метр д’отелът, застанал на входа до шадраванчето. Поведе ги по дебелия килим към полукръгло сепаре, тапицирано със син плюш.
— Жанин, Зак! — усмихна се лъчезарно Антон Хартман. Годините го бяха пощадили. Макар и напълно побелял, осанката му бе изправена и горда. Дълбоките му сини очи излъчваха топлина и мъдрост. — Извинявайте за неудобството, което ви причиних.
— Всичко е наред — отвърна Зак от името на двамата, като че ли се боеше тя да не запротестира.
— Жанин — ахна дядо й, — как можа да облечеш тази… рокля?
— Как я намираш? — Тя разпери ръце и се завъртя, като му даде възможност да оцени пълния ефект. — Знам, че е малко нетрадиционна, но реших, че ще ти хареса.
— Тази рокля би била скандална за всяка друга жена, но ти, скъпа моя, я превръщаш в произведение на изкуството — каза Антон.
— Знаеш ли, дядо — засмя се тя, — никога не си се справял добре с лъжите! — Седна до него и го натика в ъгъла между себе си и Зак.
Погледна го и като видя, че вече се е заел с менюто, се поуспокои. Той явно смяташе обикновените разговори за загуба на време. Жанин също разгърна менюто. Келнерът се появи и те поръчаха.
— На Жанин не й се налага да се тревожи за теглото си — обади се Антон дълбокомислено. — Също като баба си Ана, която все ядеше, без да напълнява.
— Дядо! — прошепна Жанин. — Едва ли теглото ми представлява интерес за Зак!
— Глупости — потупа я по ръката дядо й. — Успяхте ли да се запознаете?
— Да — отвърна Жанин.
— Внучката ти отговаря на описанието, което ми даде.
За Антон забележката беше един любезен комплимент, но за Жанин прозвуча като потвърждение, че я смята за разглезена любимка на дядо си. Изобщо, колкото и да не го показваше открито, не бе много очарован от нея. За жалост причината едва ли беше само в роклята и лампената огърлица.
— Как протече срещата с Андерсън? — попита Зак.
— А, Андерсън ли? — За момент дядо й се обърка. — Ами да, всичко беше наред. — Той грижливо разстла салфетката върху коленете си и се прокашля. — Както знаете, от доста време исках да ви запозная. Жанин е светлината на моя живот. Освен младост, тя ми носи и много щастие. Без нея щях да съм само един тъжен старец.
В погледа му имаше толкова нежност, че Жанин усети буца в гърлото си. Тя също беше намерила утеха в дядо си. След смъртта на родителите й, той я беше отгледал с любов, без да й отнема възможността да се чувства самостоятелна. Сигурно му е било трудно на стари години да се грижи за шестгодишно дете, но никога не се бе оплаквал.
— Единственият ми син почина твърде млад — промълви Антон с болка в гласа.
— Съжалявам — каза Закари глухо.
Жанин се изненада от искреното състрадание в гласа му. Беше й приятно, че дори да не харесва нея, Зак уважава и цени дядо й.
— Дълги години страдах от загубата на единственото си дете. — Гласът на Антон се усили. — Работих цял живот, създадох империя с клонове във всичките петдесет щата и забогатях.
Жанин се учуди на настроението му. Дядо й рядко говореше толкова сериозно, а и не обичаше да разправя колко е постигнал.
— Когато Зак се появи с бизнеса си в нашия район, открих у него един рядък талант. Казват, че някои хора предизвикват събитията, други ги наблюдават, а трети се чудят какво е станало. Закари е от първата група и ние двамата имаме много общи черти. Това е една от основните причини, поради които му предложих да слеем компаниите си.
— За мен е чест, че мислите така, господин Хартман.
— Господин Хартман ли? — усмихна се Антон. — Шест месеца не си ме наричал така и не виждам причина да започваш отново.
Появи се келнерът с бутилка скъпо френско шампанско.
— Така — вдигна чаша Антон, — както споменах, за първи път с мен са тези двама души, които обичам най-много. И трябва да ви кажа, чувствам се идеално! Наздраве!
— Наздраве! — Жанин отпи от шампанското си. Очите й срещнаха очите на Зак и тя забеляза блясък на възхищение. Един любим израз на дядо й гласеше, че човек не може да се нахрани с възхищение. Все пак й беше приятно Зак да я харесва, макар и само заради обичта на дядо й към нея.
Антон се усмихна и прошепна нещо на родния си немски език. Тя знаеше някоя и друга дума, но когато веднъж заговори с един немски професор, той едва я разбра.
Дядото замълча и погледът му се задържа първо върху Жанин, после върху Зак. Явно беше доволен. Сините му очи щастливо проблясваха.
— А сега — отмести той чашата си, — едно важно съобщение! Чувствам, че с тази фирма съм непосилен товар за тебе, дете мое! — Погледът му прели ваше от обич. — Даже и насън не съм мечтал, че ще придобия толкова много през живота си. Смятам обаче, че твърде дълго се застоях в бизнеса. Време е да се оттегля, да попътувам…
— Ами да! — разпали се Жанин. — Откога те убеждавам да намалиш малко темпото!
Антон често беше говорил за своите плановете да посети родината си, а и някои други страни. Надълго разказваше за роднини и приятели от малкото немско селище, останало на територията на днешна Русия.
— И така, стигаме до Закари — продължи Антон. — Не си правя илюзии, че мога да се оттегля напълно. Да спра работа съвсем ще означава смърт за мене. Такъв съм си. Никога няма да мога да изоставя бизнеса, а бих искал да се наслаждавам на пътуванията. Затова не желая да се притеснявам за работата. — Поспря, сякаш очакваше някой да възрази. — Но мисля, че реших. От този миг предавам юздите на теб, Закари! Ти ще ме заместиш като председател на Управителния съвет. По-рано е от заплануваното, но сега му е времето и се надявам да приемеш.
— Но, Антон…
— Дядо!
— Дълго мислих — спря ги Антон с жест. — Зак е безукорно честен, лоялен и свръхинтелигентен. Той е чувствителен, прозорлив и умен. Не познавам по-добър от него, а и моментът е подходящ.
— Благодаря — смотолеви Зак и силно се смути.
— Един ден ще притежаваш дял от тази компания — обърна се Антон към внучката си. — Имаш ли някакви възражения по избора на Зак?
Тя отвори уста и… премълча. Какво би могла да възрази?
— Съгласна съм с всички твои решения!
— Закари, приемаш ли? — отмести погледа си Антон.
— Това е голяма чест за мен — отговори Зак.
— През следващите месеци ще продължим да работим заедно, но повече няма да те уча, а направо ще ти предоставя управлението.
Първото ястие от обяда пристигна и за радост на Жанин разговорът потече по-гладко. За това се грижеше дядо й — радваше се и ги забавляваше, духовит и мил. Човек не можеше да остане безучастен към шегите му.
Когато се нахраниха, Закари извинително погледна часовника си.
— Съжалявам, че трябва да тръгвам, но имам среща.
— И аз ще тръгвам. — Жанин допи последната глътка кафе и също стана. Тя взе чантата и палтото си и се измъкна от сепарето, като очакваше Антон да я последва.
— Ако нямате нищо против, ще остана да си допия кафето — кимна Антон към димящата течност.
— Разбира се. — Жанин се наведе и го целуна за довиждане.
Закари я изпрати до ъгъла.
— Беше удоволствие за мене, госпожице Хартман — стисна ръката й на раздяла той.
— Сигурен ли сте? — не се сдържа тя.
— Да. — Погледът му задържа нейния. Дари я с онова, което Жанин подозираше, че е усмивката му. Тя си тръгна странно развълнувана от срещата с него. Трудно бе човек да го разбере…
Вечерта, когато се върна, дядо й бе все така весел. Жанин седеше в библиотеката с подвити под себе си крака, пиеше билков чай и гледаше новините.
Дядо й седна на фотьойла до нейния, кръстоса крака и взе една от хаванските си пури. Жанин поклати глава неодобрително. Искаше й се той да спре пушенето, но вече се бе отказала да му го повтаря. Той винаги постъпваше както иска и получаваше всичко. Очевидно беше доволен от обяда и тя се зачуди дали Зак не го е разпитвал по-късно за нея. Едва ли!
— Какво мислиш за Закари Томас? — В очакване на нейния отговор той пусна струйка дим към тавана. През целия следобед Жанин се беше подготвяла за този въпрос. Беше измислила няколко сложни отговора, които да прикрият истинските й чувства. Но дядо й очакваше истината и тя трябваше да бъде искрена.
— Не знам. Не е лесно човек да го разбере.
— Така е — усмихна се Антон. — Ала ти винаги си приемала предизвикателствата. Външно момчето е малко грубовато, но иначе е златен човек. Спечелих доверието му, ала бавно.
— Хубаво е, че реши да се оттеглиш — разсеяно вметна тя, като слушаше с половин ухо прогнозата за времето.
— Закари ще се промени — допълни дядо й.
— Но, дядо — търпеливо произнесе тя, като едвам сдържаше смеха си, — защо да го прави? Та той е постигнал значителен финансов успех. Има чудесни перспективи. Защо да се променя?
Преди да отговори, Антон стана и си сипа една щедра порция бренди.
— Ти ще го промениш! — каза той след миг размисъл.
— Аз? Аз да променя Закари Томас? — изненада се тя. — Това е невъзможно!
— Преди да спориш с мене, а виждам, че се каниш да го направиш, искам да ти разкажа една история. Доста е тъжна!
Жанин изключи телевизора с дистанционното управление. Притчите на дядо й край нямаха!
— Е, добре, разкажи ми.
— Имало някога едно момче с лошия късмет баща му да е алкохолик, а майка му — слабохарактерна и болнава. Заради побоищата на бащата властите настанили осемгодишното момче и по-малката му сестра в пансион. Двамата били неразделни. Момчето било обещало на сестра си да бъде винаги до нея и да я закриля. Веднъж обаче ги настанили в различни пансиони. Извън себе си от притеснение за нея, момчето избягало и три дни по-късно, след като изминало триста километра, се появило в дома, където била Бет-Ан.
— Чувствал се е отговорен за нея.
— Да. Това обяснява какво е изпитал на дванадесетгодишна възраст, когато тя се удавила.
— Боже мой! — Болка прониза сърцето на Жанин при мисълта за душевната агония на момчето след смъртта на сестра му.
— Разбира се, той обвинявал себе си — тихо каза Антон. — Тази смърт го променила завинаги и той никога повече не се привързал към друг човек. — Антон замълча и дръпна от пурата. — Месец по-късно починала и майка му. Това били единствените хора, които го обичали истински. Загубил и връзка с баща си, което било може би най-доброто. И така, той вече нямал семейство и като че ли никой не желаел този затворен, страдащ младеж. Носел се по течението на детството си, без да получи възможността да се порадва на тези ранни съзидателни времена. На осемнадесет години постъпил в армията. Справял се добре, което не е за учудване при неговата интелигентност и пълната липса на интерес към собствения живот. А и никой не би жалил за смъртта му. Бил доброволец за най-рискованите задачи и бързо се издигнал. Пропътувал света, посетил някои от най-горещите политически точки. Задачите му често били свръхсекретни. Не се знае колко щял да се издигне, ако поради някаква причина не напуснал. Никой не разбрал защо. Подозирам, че е искал да започне живота си наново. Открил собствена компания. Година по-късно привлече вниманието ми. Беше агресивен и изобретателен. Не можех да не се възхитя от начина, по който владееше себе си и управляваше компанията. След още пет години се превърна в моя най-сериозен конкурент. Възрастта ми беше отнела силата, която открих у него. Срещнахме се и разговаряхме. В крайна сметка обединихме силите си.
— Беше ясно, че ми разказваш живота на Закари.
— Бързо се досети. — Антон се усмихна и бавно отпи от брендито. — Сметнах, че трябва да знаеш тези факти. Зак никога не е имал сигурността на семейството и уюта на дома. Не познава и любовта, ако изключим чувството към сестра му Бет-Ан. Животът му е поредица от изпитания. Само с огромно усилие на волята е преодолявал всяко препятствие. Едва ли Закари Томас би спечелил телевизионното състезание „Любимец на публиката“, но спечели уважението ми!
Жанин не си спомняше дядо й да е говорил толкова развълнувано.
— Зак ли ти каза всичко това?
— Ти се шегуваш! — Антон избухна в ехтящ смях. — Зак никога не ми е разказвал за своето минало. Не вярвам да го е разказвал и на друг.
— Да не би да си го проучвал?
— Наложи се, макар да се бях досетил, че животът му едва ли е бил розов. Ти ще трябва да бъдеш много добра с него, мила моя.
— Аз? — премигна Жанин.
— Да. Ти ще го научиш да се смее и да се радва на живота, но най-вече — да обича.
— Не мога да те разбера. — Думите на Антон я объркаха. — Зак и аз сигурно ще се виждаме от време на време, щом той поема твоите задължения към фирмата, но не виждам как бих могла да влияя върху живота му, дядо.
— Грешиш, дете мое! — Бавна усмивка повдигна ъгълчетата на неговите устни. — Ти ще изиграеш голяма роля в живота на Зак, както и той в твоя.
— Май съм пропуснала нещо днес следобед. Доколкото схванах, ти произведе Зак в председател на Управителния съвет — все още недоумяваше Жанин. — Нищо не разбирам!
— Сигурно е така — тихо каза той. — Но аз избрах Закари и за твой съпруг!