Деби Бедфорд
Любовен триумф (8)

Осма глава

На другата сутрин видя в „Гънизън Кънтри Таймс“ обява, която веднага привлече вниманието й. Не искаше да си го признае пред Маркъс, ала бе съгласна с него, че трябва да си намери работа. Щеше да й се отрази добре, ако имаше да върши нещо.

Вестникът търсеше редактор за „Тейлър Вали Ревю“, седмичната притурка, разпространявана всеки четвъртък в долината.

„Направо не е за вярване! — каза Линдзи пред огледалото. — Тъкмо работа за мен.“ Обмисляше ли нещо, винаги си говореше пред огледалото. Сега, докато се гледаше, сякаш преценяваше дали ще предпочетат нея за длъжността. Инстинктивно започна да се готви за събеседването. Прерови кашоните с какви ли не документи в гардероба си, докато намери черната папка с изрезките на нейни материали, публикувани в „Таймс Хералд“. Докато ги преглеждаше, придоби ново самочувствие. Имаше с какво да се похвали пред новия главен редактор. Обади се в „Кънтри Таймс“ и помоли да я изслушат още в понеделник рано сутринта.

Когато влезе в редакцията, главният редактор вече имаше отлично мнение за нея. Един негов роднина му бе пратил от Невада статията, която Линдзи бе написала за „Уест Стаил“. Главният редактор бе очаквал на обявата да откликнат разни местни досадници с болни амбиции и някоя и друга пенсионирана учителка. Искаше да назначи човек, който да познава долината, да пише за живота в нея от непосредствени наблюдения. И през ум не му бе минавало, че в Тейлър Парк може да има професионалистка като Линдзи Корнел. Би било малко да се каже, че бе на седмото небе от щастие, задето за поста е кандидатствала тъкмо тя. Публикуваните материали, които Линдзи представи, бяха написани великолепно, не по-малко ласкава бе препоръката за нея, изпратена от Рекс Мартин от „Далас Таймс Хералд“. Тази жена бе журналистка с чудесна подготовка, имаше и вдъхновено перо. Освен това, ако се вярва на Рекс Мартин, притежавала и професионален нюх, благодарение на който обновила рубриката „Стил“ в „Таймс Хералд“.

Главният редактор я назначи веднага. От всичките й достойнства оцени най-високо нейния ентусиазъм и любовта й към мястото, за което щеше да пише. Познаваше го отдавна. Знаеше за него и за обитателите му неща, каквито един пришълец щеше да научи след доста месеци.

Когато се прибра в ранчото, Линдзи бе неописуемо щастлива. Отново се връщаше към професията си. Не бе изменила на призванието си заради планината. Бе донесла таланта си тук, където щеше да продължи да го отстоява.

Работеше до премала, по цял ден, което през зимните месеци й бе добре дошло. За нея нямаше сутрин, следобед, вечер. А приключеше ли поредния седмичен брой, се чувстваше доволна, но и мъничко тъжна. В него имаше нейни материали и снимки. Ето че се бе доказала отново. А след броени часове щеше да започне трескавата подготовка на следващия брой.

Щом разпределеше тиража от две хиляди и петстотин бройки в пощата и автоматите за вестници в Тейлър Парк, й предстоеше отново да върти телефони, да взима интервюта, да пише материали. Сега животът й биваше отмерван от крайния срок за предаване на статиите и само ако случайно й се отвореше някаква пролука, тя се стряскаше от този лудешки ритъм. Беше й много по-лесно обаче да живее седмица за седмица. Чудо голямо, че нямаше кога да вдигне глава от работа и че сутрин й се въртеше свят. Не й оставаше време да мисли за Кендъл. А това бе най-важното.

Погледнеше ли се в огледалото, вече виждаше не лице, а само два безжизнени кръга там, където преди бяха проблясвали очите й, коса, която се издигаше като валмо над тях, безформен нос и равнодушно стиснати устни. Беше се превърнала в робот, който върши всичко машинално.

Странно, и менструацията й напоследък не бе редовна. Точно сега, когато душата й трябваше да е неописуемо силна, тялото я подвеждаше под бремето на стреса. И друг път не й беше идвал мензисът, но то бе от радостни вълнения: от първия успешно положен изпит в гимназията, от единственото пътуване до Европа, от напрежението покрай конкурса за Мис Тексас. Плашеше я и я натъжаваше това, че тялото й реагира по един и същи начин и на радостите, и сега на тази ужасна загуба. Струваше й се ужасно несправедливо, ала тя се опитваше да не мисли колко несправедлив е по принцип животът.

Само месец и половина, след като Линдзи постъпи във „Вали Ревю“, цялата околия вече говореше само за нейните публикации. Каквото и да й беше на душата, материалите й бяха чудесни, основаваха се на задълбочено проучване. Освен кадърна журналистка, тя бе и хубава жена. Мнозина от мъжете, от които взимаше интервюта, й се обаждаха да я канят на вечеря, тя обаче неизменно си намираше някакво извинение. Засега нямаше куража да общува с мъже. Ако не се брои Маркъс. Ала той бе нещо повече от мъж. Беше приятел, а това бе съвсем различно.

— Разположи материала на три колони върху пета страница, ще има и подзаглавие — обясни Линдзи на Крис Тий, ентусиазирания художник на притурката. — Не искам да го сбутваме, ако не се налага. Тук има място за цялата публикация. Ако трябва, ще посъкратя последния абзац.

— Дадено, Лин! — съгласи се Крис и с опитни пръсти монтира материала, където му бе посочила журналистката.

— Ето това се казва работа! — възкликна доволна тя.

Извърна се към очуканата пишеща машина в ъгъла. Наближаваше полунощ, а тепърва й предстоеше да дописва хрониката. Прекара пръсти през сплъстената си коса. Следобед бе получила информация за чудесен материал и след вечеря бе пренаписала изцяло първата страница. Бе развълнувана, че се е добрала до сензационните данни, макар и да не обичаше да пише неща, които не е проверила докрай. При подобни обстоятелства нямаше възможност да поработи както трябва върху статията. А тя щеше да вдигне голям шум.

Джак Дженсън, един от главните архитекти на окръг Гънизън, бе предложил в местността да се построи нов квартал от масивни сгради. Жителите не одобряваха решението му и явно зад неговите намерения се криеше не само загриженост за „икономическото развитие на окръга“. Точно така се бе изразил Дженсън днес следобед, когато Линдзи разговаря с него по телефона. Тя смяташе да се поразрови в работата на главния архитект.

Не обичаше да излага на показ кирливите ризи на хората, ала имаше безпогрешен нюх, когато ставаше въпрос за някакви далавери. На Джак Дженсън не му беше чист косъмът, Линдзи обаче трябваше да го докаже. В главния град на окръга имаше високопоставени познати, които можеха да й кажат едно-друго за архитекта. Те на драго сърце щяха да я приемат в работно време, но не се знаеше как ще реагират, ако ги вдигнеше посред нощ. Линдзи нямаше намерение да рискува и да ги настройва срещу себе си, като ги измъкне от леглото по никое време. По-задълбочената статия за Дженсън щеше да почака.

Тя насочи вниманието си към снимките по бюрото и изведнъж се почувства ужасно уморена. Седна да пише на допотопната машина, ала думите върху страницата се замъглиха и се сляха пред очите й. Линдзи тръсна глава, за да се поокопити, но светът пред нея се завъртя като зимна вихрушка.

— Кори! — повика тя главния редактор на притурката.

Изправи се и се опита да иде при него. Искаше да го помоли да й помогне, ала не успя. Стените отпред почерняха, ъглите се замъглиха. Линдзи се пресегна да се хване за нещо, но още преди да се е подпряла, се строполи в несвяст на пода.

 

 

Отвори очи бавно. Видя като през мъгла надвесеното над нея лице на Кори. Веднага разбра какво се е случило. Припадаше за трети път след смъртта на Кендъл. Първите два пъти изгуби съзнание в бунгалото, така че никой не научи. Смяташе да иде на лекар, но после решаваше, че й няма нищо. Беше от притеснение. Напоследък, след гибелта на Кендъл, бе под невероятен стрес.

— Извиках лекар — обясни Кори Смит спокойно, макар че отвътре му вреше и кипеше.

— Не беше нужно — промълви тя гузно.

— Някой трябва да се грижи за теб — рече Кори, след което я потупа по ръката и изгледа другите колеги.

Линдзи никога не бе споделяла с тях за личния си живот. Но неотдавна Кори им бе казал някои неща. Не че бе клюкарил, но смяташе, че най-близките й колеги трябва да са наясно със състоянието й. Бе забелязвал колко измъчена и потисната изглежда тя, ако художниците и фотографите отвореха дума за семействата си и за най-простички делнични неща, например какво ще готвят за вечеря или как, когато се приберат, трябва да пуснат пералнята. Линдзи криеше от всички за голямата си мъка, но тя понякога избиваше в материалите й, например в прекрасната и декемврийска колонка, посветена на истинските дарове на Коледа, на любовта в живота на човека, на надеждата, че празнуването на Рождество Христово ще сгрее сърцето на всеки.

Линдзи още носеше върху безименния пръст на лявата си ръка тъничката венчална халка. Правеше всичко по силите си да се държи, да не пада духом. Бе една от най-силните жени, които Кори бе срещал, той обаче не знаеше докъде се простират тези нейни сили.

— Напоследък добре ли се чувстваш? — попита д-р Карлтън в задната стаичка на редакцията.

— Да, чудесно — отвърна Линдзи с виновна усмивка. — Извинявайте, че са ви събудили заради мен посред нощ. Ние, журналистите, нямаме мярка в нищо. Забравяме, че другите хора живеят нормално.

— Не всички нормални хора живеят нормално, Линдзи — поправи д-р Карлтън новата си пациентка и поклати добродушно глава. — Най-малко пък лекарите. А сега си помисли дали през последните месец-два си забелязвала някакви симптоми.

— Ами… припаднах един-два пъти — усмихна му се Линдзи и се умисли. — Като че ли се чувствам по-отпаднала, но напоследък работя много, по шест дни в седмицата. Сигурно е от това.

— Казваш, че си уморена. Защо?

— Защото обичам да работя следобед. Тогава ми спори повече. Въпреки че има сняг, грее слънце и е топло. Преди чаках с нетърпение да мине обедът и да се заловя с материалите. Вече не е така. Някъде към един и половина съм толкова капнала, че ми иде да заспя и никога повече да не се събудя.

— Нещо друго?

— Преди няколко седмици изкарах грип. Скъсах се да повръщам. Сега обаче не ми се гади. Обратното, непрекъснато ми се пият шоколадови шейкове. Ободряват ме, докато работя. За беда покрай тях обаче наддадох пет килограма. — Линдзи си погледна кръста и се засмя. — Нищо ми няма, наистина — допълни тя, сякаш за да убеди самата себе си. — Просто напоследък съм под голямо напрежение. И такова… — не се доизказа момичето.

Беше се сетила още нещо — че не й е идвал мензисът. Сигурно трябваше да спомене и това, но се притесни — все пак бе в редакцията и почти не познаваше лекаря. Реши на другия ден да отскочи до кабинета му и да поговори със сестрата.

Д-р Карлтън си записа нещо в бележника и пак се обърна към Линдзи.

— Утре сутрин те чакам в кабинета си. Можеш ли да дойдеш?

— Ще се отбия в осем и половина, тогава отивам да взема вестниците.

Камък й падна от сърцето. Ето че лекарят я бе отървал от неудобното положение. Най-неочаквано, за пръв път от началото на прегледа у нея се прокрадна нещо като тревога.

— Нали ми няма нищо?

— Пращиш от здраве — успокои я д-р Карлтън и в очите му проблесна лукаво пламъче. — Трябва да направим някои изследвания. Според мен проблемът ти не е здравословен. — Лекарят се взря в Линдзи — бе сигурен, че тя изобщо не подозира. Нямаше смисъл да й съобщава изненадата, докато не се увери напълно. — Но сме длъжни да проверим. До утре сутрин. Хайде, приключвай бързо с броя и отивай да лягаш. Ако пак ти се завие свят, седни и сложи глава между коленете си. И не прекалявай с работата.

— Благодаря. Ще се вслушам в съветите ви. И кажете на колегите горе, че още не бера душа.

Преди да си тръгне, лекарят съобщи на Кори, че подчинената му се радва на великолепно здраве.

 

 

— Дишай, издишай… Кръв, урина — изкоментира саркастично Линдзи пред сестрата, преди да излезе. — Не ви ли омръзва да пращате хората в лабораторията и да ги разчленявате, та после да ги събирате наново?

— Никога! — засмя се жената. — Ще минете ли в два за резултатите? Д-р Карлтън иска да ги обсъди с вас.

— Толкова ли е наложително да ме вижда за трети път от два дни насам? — смръщи се Линдзи. — Почва да ми играе по нервите. В два не мога. В четири и половина става ли?

— Добре — записа си сестрата в тетрадката. — Тогава до следобед, госпожо Алън.

Задачите във вестника я завъртяха като вихрушка и когато, запъхтяна, тя се яви в кабинета на д-р Карлтън, бе закъсняла с петнайсет минути. По едно време дори й минаваше през ума да му звънне и да поиска час за друг ден, но после реши да не отлага: искаше й се час по-скоро да чуе, че всичко е наред. Посрещна я друга сестра.

— Седнете, госпожо Алън — покани я тя. — Д-р Карлтън ще ви приеме всеки момент.

„Да де, всеки момент“, каза си ядосано Линдзи. И друг път го беше чувала по лекарските кабинети. Но лекарят наистина я чакаше. Обмисляше какво точно да й каже. След всичко, което бе преживяла младата жена, новината сигурно щеше доста да я изненада. Д-р Карлтън я погледна свъсено, когато Линдзи влезе в кабинета му.

— Заповядай, седни — покани я той, след което стана и придърпа един от столовете.

Отново я загложди тревога. Тя седна на тапицирания с кафява кожа стол, който лекарят бе сложил точно срещу писалището си.

— Имам новина, която сигурно ще те завари неподготвена — поде той. — И аз не знам откъде да започна. Може би ще се зарадваш, а може би — не.

— Кажете, де! Все ще я преглътна — подкани през нервен смях Линдзи.

Настъпи тягостно мълчание.

— Бременна си, Линдзи — рече най-сетне д-р Карлтън.

— Какво?

— Ще имаш дете.

— Но това е невъзможно — зяпна от учудване младата жена.

— Защо да е невъзможно?

— Аз… Такова… — поколеба се Линдзи.

— Нали известно време си била женена?

— Да, но… — Момичето поклати глава. — Бях женена само един ден. Ден след сватбата мъжът ми загина при самолетна катастрофа.

— Но нали една нощ сте били заедно? — натърти лекарят.

На Линдзи й идеше да изкрещи. Каква нелепост!

— Д-р Карлтън, съпругът ми почина преди четири месеца — изрече тя бавно.

— Ти, Линдзи, си бременна пети месец.

Малко по малко тя започна да проумява за какво става въпрос.

— Аз… Такова… Умът ми не го побира, д-р Карлтън. Щом съм бременна пети месец, значи половината бременност е минала. Как така не съм разбрала?

— Просто не си питала — засмя се лекарят. Трудното бе минало, Линдзи се бе зарадвала на новината. — Криела си се от чувствата си. Работела си като невидяла, само и само да нямаш време да се вгледаш в себе си. Всички жени знаят симптомите, които ми описа снощи, и ги следят. А ти си ги отдала на умората, на грипа, на шоколадовия шейк и на напрежението.

— Божичко! — ахна Линдзи и вдигна ръка към устата си, за да не извика от изумление. По страните й се стичаха сълзи, но в същото време тя се смееше на глас. — Разбрали сте още снощи, нали?

Лекарят кимна.

— Само да знаете колко ви обичам! — скочи Линдзи и го прегърна. — Съобщихте ми най-радостната новина, за която не съм дръзвала дори да мечтая.

Д-р Карлсън бе доволен. Даде й адреса на един много добър гинеколог в Гънизън и й каза тия дни да иде при него.

— Слушам, господине! — изчурулика весело Линдзи. — На всяка цена. За детето съм готова на всичко.

Докато излизаше от болницата, тя прегърна сестрата, поздрави една жена, от която преди три седмици бе взела интервю за вестника, и прекатури вазата с цветя в чакалнята. Бе на седмото небе от щастие. Вътре в нея растеше дете! Бебенце, което бе част от нея и Кендъл! Мъжът, когото обичаше до полуда, не бе мъртъв! Той продължаваше да живее чрез детето. Линдзи често бе говорила през живота си за чудеса и вълшебства, ала за пръв път разбра какво значи думата „чудо“. Тя беше жена. Всичко вътре нея се подчиняваше на божествения промисъл. И благодарение на това, мъжът, когото обичаше, й бе направил най-прекрасния подарък.

Линдзи се чувстваше по-различно. Вътре в нея растеше друг човек. Усещаше го с душата си. Дори не бе нужно да вижда детето или да го държи в ръцете си. Вече знаеше какво изпитва — една огромна любов.

Щом се прибра в уютното малко бунгало високо в планината, се обади на всичките си познати в Далас. Колко прекрасно бе, че те с Рита отново могат да се заливат от смях и да пищят! Анджела Алън бе учудена да научи, че ще става баба, точно колкото Линдзи, когато разбра, че ще става майка. Майката на Кендъл не можеше да си намери място от радост. Линдзи не пропусна да я покани да дойде, щом се роди детето.

Майката на Линдзи се зарадва, но и притесни.

— Защо не си дойдеш за малко да те видим — примоли се тя.

— Не мога — отсече Линдзи със свито сърце — още не бе в състояние да се върне в Далас по много причини въпреки малкото чудо, озарило този ден живота й. — Обичам те, мамо.

— Хайде, ела си — настоя отново майка й. — Ще живееш вкъщи, докато се роди детето. А после ще се върнеш в „Таймс Хералд“. А нали и бебето трябва да е тексасче? Не знам дали ще го приемем, ако не е тексасец кореняк.

Майка й го каза на шега, ала Линдзи осъзна колко тъжно и същевременно странно е нейното положение — беше бременна в Колорадо. Бе сама. Единственият мъж, когото щеше да обича през живота си, вече го нямаше. Бе мъртъв и никога нямаше да се върне.

— Не, мамо… — промълви тя през сълзи.

От пет поколения насам нейното дете щеше да е първото, което не се е родило в щат Тексас. Ако Кендъл бе жив, сега тя щеше да е с него вкъщи, в Далас. Насили се да се засмее — надяваше се майка й да не усети от хиляда и двеста километра, че всъщност й се плаче.

— Не, мамо, моето дете ще припка по поляните на планината.

Нейният живот бе тук, в Тейлър Парк. Тя искаше детето й да тича на воля, да си играе в кристалночистия дъхав въздух на планината.

Маркъс Джеймс бе последен в списъка на хората, на които позвъни. Линдзи държеше той да научи новината от нея. Щом чу гласа й, той насмалко да подскочи. Тя сякаш бе прочела от разстояние мислите му. Преди пет минути се бе опитал да се свърже с нея, но телефонът й даваше заето.

В тона й се долавяше нещо ново. Или може би не! Може би просто бе забравил колко щастлив понякога е гласът й. Когато Линдзи му съобщи, че ще става майка, той се зарадва неописуемо. Линдзи го заслужаваше.

— Кендъл Алън знаеше как да прави нещата.

— И аз забелязах — засмя се Линдзи. Направи й впечатление нещо — когато Маркъс изрече името на Кендъл, тя не трепна, не усети познатата пронизваща болка.

Ето, наистина се отърсваше от мъката, Марджи се оказа права. Линдзи не знаеше с какво го е заслужила, ала Господ й пращаше дар, който щеше да я пречисти. Благодарение на новия живот в утробата й това ставаше по-бързо, отколкото бе очаквала.