Деби Бедфорд
Любовен триумф (4)

Четвърта глава

Когато Линдзи слезе нетърпеливо от самолета в Гънизън, свежият юлски въздух дъхтеше на бор, мъх и градински чай. Тя още не бе в планината, ала вече долавяше уханието й.

Погледна Том Йоргенсън и му махна с ръка към живописното планинско селище, ширнало се пред тях.

— Наслади се за последно на цивилизацията, защото цяла седмица няма да видиш нито един асфалтиран път!

Нае от единственото бюро един форд бронко и без да поглежда картата, подкара по оживената главна улица на селището нагоре към каньона. Докато прекосяваха Гънизън, се вълнуваше много: показа на фоторепортера пицария „Марио“ отдясно, хотел „Катълман“ отляво и други свои любими местенца. Но когато пътят се стесни и започна да криволичи между зъберите, тя се умисли. Показа се и река Гънизън, която залъкатуши заедно с тях покрай завоите. Дърветата станаха по-големи и високи, гората тук бе толкова гъста, че вечерният здрач едвам проникваше под короните. Над пътя с две платна току се надвесваше канара, от време на време Том Йоргенсън мярваше и Кълиджийт Пийкс, извисили се с назъбените си очертания на фона на небето. Фотографът усети как малко по малко го обзема някакво невероятно спокойствие и едва сега разбра защо Линдзи обича така тази местност. От Далас чак дотук му бе говорила само за ромоленето на реката, за вятъра, свистящ в клоните на дърветата, за спокойствието, царящо в планината. Едва сега си даде сметка каква огромна сила черпи момичето от това място.

Линдзи влезе с колата през портата, спря форда пред централната сграда на туристическото селище на Хауардови, а после въздъхна и се усмихна на Том. Отвориха едновременно вратите на форда и прекосиха дългата покрита веранда. До вратата бе окачена камбанка, с която персоналът викаше за храна отседналите в ранчото, и Линдзи докосна с показалец езичето й. Том отвори разнебитената врата с мрежа срещу насекомите. Някъде от задните помещения се чу тракане на тенджери и тигани. Линдзи си беше вкъщи.

— Линдзи Корнел! Не мога да повярвам на очите си! — възкликна Марджи Хауард, след което се завтече към антрето и сграбчи момичето в обятията си. Беше висока снажна жена с очи и коса с цвят на лъснато сребро. — Я да те видя!

Дръпна се и огледа доволно Линдзи от глава до пети.

— Одобрена ли съм? — ухили се девойката.

— Я, кой е тук, моето момиче! — ахна и Дан Хауард, който влезе през входната врата и също притисна Линдзи до себе си. — Браво на теб, че успя да дойдеш. Линолеумът в мокрото помещение се е напукал и трябва да го сменим. Хладилникът в бунгало 7А трябва да се размрази. Вчера е изключил и жената, която сме настанили там, се оплака, че млякото й е прокиснало. Покривът на бунгало 5А е протекъл, та си рекох, че ще те оставя ти да го катраносаш.

— Чакай малко! — прекъсна го Линдзи и се опита да си придаде покрусен вид, но бе прекалено щастлива и не се получи нищо. — Мислех поне веднъж да дойда като гостенка. Всички ли командариш така?

— По-добра помощничка от теб не сме имали — заоправдава се Дан. — Не мога да си позволя да те оставя да стоиш със скръстени ръце.

Том Йоргенсън ги наблюдаваше как се смеят, прегръщат и шегуват. Изведнъж му направи впечатление, че Линдзи е притеснена. Не бе я виждал никога така уплашена. Сякаш изгаряше от желание да принадлежи към света на тези весели планинци, да си намери удобно местенце в техния уютен живот, но не бе сигурна, че те ще я допуснат.

Линдзи усети погледа на Том. Обърна се и махна с ръка към фотографа.

— Том Йоргенсън, един от най-добрите фото-журналисти на Югозапада — представи го тя. — А това са моите роднини от Колорадо, Дан и Марджи Хауард.

— Приятно ми е — рече Том и протегна любезно ръка на Дан.

— През следващите няколко дни Том ще ви следва по петите. Дано ви е симпатичен.

— Много се радваме — намигна Марджи на своя гост, сетне хвана Линдзи за лакътя и я поведе към кухнята. — Идваш като гръм от ясно небе. Сигурно не си успяла да напазаруваш. Пък и бездруго не се храниш добре… Затова смятам да ви нагостя.

Линдзи озари с усмивка Марджи.

— Винаги те е бивало да посрещаш гости. — Тя повика с ръка Том. — Ела насам, фотографе! Предстои ти да опиташ най-вкусните гозби в живота си.

Момичето не преувеличаваше. Марджи им поднесе пържени пилешки ролца със сметанов сос, печени домати с масло, зелен фасул, откъснат току-що от градината, салата и домашни курабийки. Десертът беше карамелов пай от нерафинирана захар, мексиканска ванилия и масло по старовремска оклахомска рецепта на бабата на Марджи. Том не бе вкусвал ястия, които да са толкова простички и същевременно толкова изискани. Разговорът му допадна не по-малко от храната.

Дан и новите момичета, които чистеха бунгалата, не млъкнаха цяла вечер. Том не изпускаше Линдзи от очи. Бе изненадан, че тя не се включва в разговора, сякаш се страхуваше да изрече и дума, да признае пред самата себе си какво значат за нея тези хора и това място.

Още от малка, дойдеше ли средата на юли, родителите й я водеха тук, в това усамотено туристическо селище. И всяка година Линдзи правеше някое ново откритие. На пет годинки хвана пъстърва. После по забавите се научи да танцува. Да слага линолеум, да катраносва покриви и да размразява допотопни хладилници. Тук бе усвоила и как да забравя за града, за Юга. Ако можехте да зърнете отнякъде сега лицето й, щяхте да различите върху него неописуема обич към това ранчо и планината, към силата, която й бяха вдъхнали те. Планинска сила. Дойдеше ли тук, толкова се разнежваше към благословената хубост на местността, че чак оставаше без дъх.

— Чакай да ти кажа защо Джо качи всички лодки в ранчото.

— Защото Рон видя на езерото мечка — изчурулика едно от девойчетата, които чистеха бунгалата. — Джо се уплаши, че ще влезе и в гребната база.

Линдзи се засмя. Бе невъзможно човек да не се включи в подобен разговор.

— Преди две години — поде тя, като остави вилицата и се наведе напред — една мецана си хареса бунгалото на Мейбъл Стоунман. Отживя си в него, нали, Папая?

На Дан му стана приятно, че момичето се обръща към него по прякор. Значи се отърсваше от напрежението. Всеки път Дан бе принуден най-малко три часа да прави какво ли не, та да извади Линдзи от черупката й, сякаш тя живееше в два свята и трябваше да положи доста усилия, докато се почувства удобно тук.

— Мечката се бе развилняла — изпуфтя весело Дан и намигна на Линдзи. — Беше се напъхала в банята, бе изсмукала всичкия шампоан от бутилката, а после бе излапала и сапуна. Когато Мейбъл се прибра, още пускаше мехурчета.

Всички прихнаха да се смеят. Очите на Линдзи блестяха. В смеха и шегите на хората около масата сякаш кънтеше: „Добре дошла вкъщи!“. Изведнъж й домъчня ужасно за Кендъл. Всичко това бе част от нея и тя искаше да го сподели с приятеля си. Колко хубаво щеше да бъде, ако около масата звучеше и неговият смях. Прииска й се да чуе някоя от шегите му.

По-късно същата вечер, докато вървеше през тревата към бунгалото, където щеше да нощува, Линдзи направо не можеше да откъсне очи от звездите. Едва предната вечер бе летяла в небето заедно с Кендъл. Бе сигурна, че звездите над Тексас не са по-малко, ала от светлините на града те не блестяха така ярко. Или може би причината бе в нея? Сега небосводът бе осеян с милиард звезди. Ярки и мъждиви. Огромни и ослепителни, и до тях — мънички и нежни. Едва сега Линдзи разбра какво е това вечност. Дали утре да не почне да ги брои? Щеше да й отнеме някакви си двеста-триста години. Тя се усмихна — какво по-прекрасно от това да изживееш двеста-триста години на такова място! Понякога й се струваше, че вече го е изпитвала.

Колко й бе липсвало ранчото! А сега й липсваха Далас и Кендъл. Прииска й се някак да събере на едно място всичко и всички, които обичаше — тогава вече животът щеше да е същинска мечта! Изведнъж си даде сметка, че тази тъга я плаши. Замисли се коя ли е причината. И внезапно проумя, че я е страх, понеже не знае за какво точно тъгува.

 

 

Кендъл вече бе взел решение. Обикновено обмисляше всяка своя стъпка най-малко три-четири дена. Хората, които взимаха импулсивно решения, се изнервяха от мудността му. Но решеше ли нещо, Кендъл Алън бе сигурен, че не бърка. Никога не се отказваше от решенията си, качество, с което се гордееше изключително много.

Улесни го и това, че Линдзи я нямаше. Когато тя бе близо до него, инстинктите му се притъпяваха, особено напоследък. След като Линдзи замина, той се обади в понеделник на сестрата на Сара в Хюстън и я помоли да прибере кутиите с нещата на жена му. Щом не бе в състояние да се отърси от спомените, можеше поне да ги сподели с хората, които също бяха обичали Сара. Работеше като луд в хангара на авиомонтьорите и колегите му решиха, че бъхти така, защото я няма Линдзи. Единствен Маркъс бе разтревожен. Липсваха му непрестанното дърдорене и шегите на Кендъл, пламъчето в очите на неговия приятел. Сега в погледа му се четеше само болезнено мрачно примирение. И преди бе забелязвал този израз върху лицето му, ала само за миг, за частица от секундата. Докато сега покрусата сякаш се бе загнездила завинаги в очите му. Маркъс бе загрижен. Неговият приятел явно се измъчваше неописуемо.

— Ей, ти! — сръга го веднъж в ребрата, когато му стана непоносимо да го вижда такъв намръщен.

Кендъл го изгледа с празен поглед и отново се залови за работа.

— Не ме закачай, чу ли! — прошепна така, че да го чуе само Маркъс.

— А, този път не си познал — отвърна приятелят му. — Гледам те как се погубваш, а не знам защо. — Настана тягостно мълчание. — Заради Линдзи е, нали? — свъси се Маркъс. И пак мълчание. — Защо не си изплачеш душата? Едва ли съм в състояние да ти помогна, но поне ще те изслушам. Не мога да те гледам такъв.

Костваше му огромно усилие да го изрече, но бе искрен в думите си.

— Махни ми се от главата — изръмжа Кендъл.

— Не си даваш сметка колко ще сбъркаш, ако съсипеш всичко между вас с Линдзи.

— Казах, махни ми се от главата — повтори Кендъл.

Маркъс видя, че няма смисъл. Държеше на приятеля си, но само това оставаше, да вдигнат скандал в хангара. Пък и не му беше работа. Бе почти сигурен, че Кендъл страда заради Линдзи — нещо трепна у него, когато Маркъс спомена името й. Може би Линдзи бе решила да не се вижда известно време с Кендъл. Сигурно затова бе заминала толкова ненадейно. Маркъс не можеше да я вини — Кендъл бе чудесен, но понякога можеше да ти скъса нервите. А Линдзи бе хубаво момиче. Маркъс се питаше дали тя си дава сметка колко е красива. Най-малкото не се държеше като някоя нафукана госпожичка. Раздаваше се заради другите. И най-вече заради Кендъл. Беше го извадила от дупката. Понякога на Маркъс му се струваше, че и той е влюбен в нея. Замисли се дали наистина е така, но не можа да си отговори недвусмислено. Знаеше, че видеше ли Линдзи, сърцето му направо спираше. Знаеше, че я сънува, веднъж се събуди и си спомни, че я е прегръщал насън. Поклати глава, за да прогони тези мисли. Само това оставаше да хлътне по момичето на най-добрия си приятел! Не можеше да си го позволи дори наум.

 

 

Телефонът иззвъня; Рита предположи, че е Линдзи. С изненада чу гласа на Кендъл. На драго сърце, каза му, ще пие с него кафе в Нортпарк. Можеше да му даде добри съвети, ако се касаеше за Линдзи. Той сигурно бе решил да й предложи да се оженят. И щеше да пита Рита кой номер пръстен носи приятелката й. Двамата бяха толкова влюбени един в друг, че на човек чак му се свиваше сърцето, като ги гледаше. Но й оказваха на околните благотворно влияние. Нали бе свидетелка на любовта им, Рита сякаш бе израсла покрай тях.

В седем без четвърт вечерта грабна дамската си чанта и синия пуловер от ангорска вълна. Кендъл й бе определил среща в „Кипс Биг Бой“; нямаше задръстване по магистралата и Рита дори подрани. Седна в едно сепаре до прозореца и ето че след малко в ресторанта дойде и Кендъл. Тя стана да го прегърне, но забеляза, че той е някак сдържан и разсеян.

— Вече поръчах кафе — рече Рита весело, опитвайки се да не обръща внимание на настроението му. — Нямах търпение да поема дневната си доза кофеин. Нали и ти ще изпиеш едно кафе? — засмя се тя притеснено — нещо не беше наред.

Кендъл повика с показалец келнерката и я помоли за чаша.

— Какво има, Кендъл? — попита Рита — изведнъж се бе почувствала много неловко в присъствието му.

— Ще говоря без заобикалки — поде младежът и отпи от кафето. — Искам да предадеш нещо на Линдзи, невъзможно ми е да й го кажа сам.

Рита се смръщи. Забеляза, че ръката, с която Кендъл държи чашата, трепери.

— Сближихме се много през последната година… Има обаче неща, които не знаеш. — Той подбираше всяка дума внимателно, предпазливо, сякаш се провираше през остри назъбени предмети. — Например за… за Сара.

— Какви ги дрънкаш, Кендъл! — ахна Рита.

— Обичам друга — отсече спокойно Кендъл, въпреки че сърцето му щеше да се пръсне от вълнение.

Беше му на устата да й каже истината, но не намери сили. Бе твърде късно. Трябваше да намери друг изход.

— В петък се женя — рече и настръхна целият от собствените си думи. — Предай на Линдзи, че вече не мога да се срещам с нея.

Най-сетне! Бе дал свобода на Линдзи. Бе дал свобода и на Сара.

— Леке! — изсъска Рита едва чуто, но така, че Кендъл усети думата като шамар. — Няма да ти върша мръсната работа. Щом ти е стискало да забъркаш тази каша, бъди така любезен да си носиш последствията. Нищо няма да предам на Линдзи.

— В такъв случай тя няма да научи истината. Аз няма да й се обадя.

Рита скочи и без да се обръща, хукна към вратата. Нека този келеш плати сметката! Бе съсипал живота на Линдзи. Можеше срещу това да пожертва поне петдесет цента.

След като Рита си тръгна, Кендъл дълго не откъсна очи от кафето в чашата. Беше се заканила, че няма да предаде на Линдзи, но сто на сто щеше да й каже. Е, не веднага. Щеше да изчака ден-два, сетне нямаше да издържи да гледа как Линдзи сама стига до истината.

Той стисна очи с напразната надежда да забрави за случилото се. Знаеше, че е страхливец и глупак. Ала още не можеше да приеме истината. Искаше да остане верен на жена си. Връзката му с Линдзи се бе развила прекалено бързо. Той не бе готов за подобно нещо.

Сега, след като всичко приключи, Кендъл осъзна какво е сторил и го прониза остра, непоносима болка. Вече беше сам-самичък на тоя свят. Нямаше Линдзи. Нямаше и Сара. Изведнъж си даде сметка, че не знае дали притежава и себе си.

 

 

Линдзи отпусна глава върху облегалката и се усмихна уморено на стюардесата, която й поднесе чаша доматен сок с резенче лимон. Бе капнала от умора, но бе доволна. Те с Том бяха успели за шест дни да заснемат най-хубавото от Тейлър Парк. Изгревът и залезът в планината. Звездите. Ранчото. Кметството в селището. Старото гробище. Как Дан и Марджи посрещат летовници. Седмицата бе минала плодотворно. Но накрая тя едвам намери сили да се сбогува с хората в туристическото селище.

— Хайде остани — каза натъжена Марджи. — В сряда момичетата си тръгват, скоро започва учебната година. Имаме нужда от хора, които да ни помагат по време на ловния сезон.

— Тъй де — подкрепи я Дан и загъделичка Линдзи по ребрата. — Бунгало 12-Б плаче за още една боя, а на 2-А пък му е протекъл покривът. Все ще измислим нещо да те извиним.

— Ще кажем например, че се е наложило да изгладя осемдесет пердета и да подменя пода в бунгалце 4, а? Знам, че няма да ме оставиш дъх да си поема. Но пишещата машина ме зове — възрази Линдзи и показа с пръсти как пише на машина.

Докато пътуваше със самолета към къщи, си припомни, че е журналистка и не бива да се поддава на изкушението да остане в планината и да търка подове. Обратното, би трябвало да се радва, че се прибира. И че скоро ще види Кендъл. Усмихна се почти весело. Животът й бе преизпълнен с чудеса.

 

 

— Рита! Вече съм си вкъщи! — провикна се Линдзи няколко часа по-късно, когато влезе в тъмното антре.

Съквартирантката й явно бе излязла. Всъщност Линдзи бе доволна, че известно време ще бъде сама — тъкмо ще си разопакова багажа и ще звънне на Кендъл. Остави куфара на пода в тъмната спалня, щракна лампата и веднага се запъти към телефонния апарат. Изчака сигналът да иззвъни цели осемнайсет пъти и чак тогава затвори. Клетият Кендъл! Явно нямаха милост към него, бяха го хванали да работи и в събота вечер. Опита да се свърже с хангара на авиомонтьорите. Вдигна мъж, когото не познаваше. Кендъл Алън го нямало. От вчера бил излязъл в отпуска. Щял да се върне на работа следващата седмица.

Линдзи въздъхна. И тя е една, трябваше да му се обади от ранчото! Няколко пъти й бе минавало през ума, ала в долината Тейлър имаше само един телефонен апарат с шест деривата. При спешни случаи вършеше работа, но не ставаше за дълъг междуселищен любовен разговор. Все се намираше някой, който да чака, да грабва слушалката и да върти шайбата.

Изведнъж се притесни, че се е случило нещо, но побърза да прогони тревожните мисли. Беше сигурна, че Кендъл ще й се обади тази вечер, и реши да почака. Разопакова багажа, занесе мръсните дрехи в коша за пране. Не се преоблече, та да е готова да се види с Кендъл веднага щом той й звънне. Вдигна косата си, прихвана я със златиста шнола и се излегна на канапето. Дълго не сваля поглед от телефонния апарат, сякаш му внушаваше да звънне, той обаче мълчеше. Накрая се унесе и потъна в сън.

 

 

Дните минаваха, телефонът не звънеше и страховете на Линдзи започната да се множат, за да придобият формата на страховити чудовища, от които няма спасение. Те съскаха, ревяха и събаряха стените на вярата й в нейния любим, докато мъката й не стана непоносима. Рита ходеше пребледняла като платно и влезеше ли Линдзи в стаята, тутакси си намираше повод да хукне нанякъде. Но с времето мъката в очите на Линдзи ставаше все по-силна и Рита си даде сметка, че не е в състояние да крие повече ужасната истина.

Една вечер хвана приятелката си за ръката и рече:

— Трябва да поговорим.

— Имаш да ми казваш нещо? — извика Линдзи.

— Не ми е работа да го правя, но нямам избор.

В крайна сметка Кендъл бе победил. По измъчения израз на Линдзи Рита осъзна, че е трябвало да изпълни желанието му много по-рано. Все се надяваше това леке да се обади и да си поеме отговорността, от него обаче нямаше ни вест, ни кост. Падаше се на нея да съобщи неприятната вест.

— Хайде, Рита, не се притеснявай — прошепна Линдзи, усетила, че приятелката й се нуждае от насърчаване. — Изплюй камъчето!

— Става дума за Кендъл. Той такова… Ще се жени.

— Той какво? — Линдзи скочи от стола и преобърна купата с плодовете. — Изключено! Какви ги дрънкаш?

— Знам само това — разплака се Рита. Очите на Линдзи се разшириха и заприличаха на кратери върху лицето й. Тя бе пребледняла като мъртвец. „Поне да си бе поплакала“, помисли си Рита. Но Линдзи не отрони и сълза, не издаде и стон.

— Не! — прошепна само.

Заоглежда се трескаво като затворено в клетка животно.

Рита отиде при нея и я прегърна — двете жени дълго се притискаха една към друга. Линдзи не я интересуваше как съквартирантката й е разбрала за сватбата на Кендъл. За нея важно бе единствено, че е изгубила любовта си. Всичките й мечти бяха смазани, мъртви.

После плака дълго, ала сълзите не разсеяха болката, заседнала като буца на гърлото й. Не можеше да си прости, че е такава глупачка. Мислите й се превърнаха в безкраен низ от кошмари, в главата й се въртяха спомените за това как е сграбчила маратонките на Кендъл… Как той е дошъл да я вземе цял час по-рано за разходката със самолета… Как оная вечер е говорил на самолетите, сякаш те са му приятели. Оттук нататък всяко място, на което отидеше, всеки път, по който поемеше с колата, всяка сутрин, когато се събудеше, щеше да й припомня за живота с него, за нейните радости, победи, глупост. За нея щеше да бъде мъчение дори да се облича. Щеше да вижда в гардероба си дрехи, които също щяха да й напомнят за Кендъл: пуловера, който си бе сложила за разходката със самолета, копринената шемизета с перлените копченца, която Кендъл толкова бе харесвал, джинсите с петно от трева, останало от оня път, когато тримата с Маркъс бяха играли американски футбол в Найтс Парк.

Бе длъжна да го забрави. Трябваше на всяка цена да се махне от Далас, и то преди петък, деня, когато бе сватбата на Кендъл. Останеше ли дотогава тук, щеше да полудее.

В шест без двайсет вечерта в сряда се вмъкна в кабинета на Рекс Мартин за личен разговор. Знаеше, че постъпва правилно. От два дена се мъчеше безрезултатно да сътвори нещо на пишещата машина. Думите й се изплъзваха. Линдзи знаеше какво означава това. То идваше не от сърцето, а от душата й. Тя имаше нужда от есенно почистване: да помпа бензин, да катраносва покриви и да се спуска с мотошейната през Наполеоновия проход. Имаше нужда от своята планина.

Рано в четвъртък звънна на Марджи и я попита има ли още вакантни места за чистачки. Марджи бе на седмото небе от щастие. Ама разбира се, щели да я назначат веднага.

Линдзи обеща на Рита да предплати наема за три месеца, в случай че приятелката й не си намери друга съквартирантка, което не бе никак трудно. Доста от колежките им от Южния методистки университет бяха изявили желание да се нанесат при тях, стига да има свободно място. Къщата бе малка и удобна, почти в центъра на града.

Линдзи напъха победоносно модните си костюми и една рокля на Ив Сен Лоран в калъфа за дрехи. Ходеше с тях само на работа, нямаше да й трябват в Колорадо. Ето ги първите стъпки на новата Линдзи, помисли си, докато затваряше ципа на калъфа. Или по-скоро първите стъпки на старата Линдзи. Или пък пресечната точка между двете.

Бе учудена, че с такава лекота е събрала всички парченца от своя живот и ги е пренаредила наново. Сякаш зачеркваше едно по едно нещата, включени в списък на покупките в универсален магазин. И докато организираше всичко, не си позволяваше да мисли за Кендъл.

Самолетът й се приземи в Гънизън в шест без петнайсет вечерта, четвъртък. Марджи си бе подредила нещата така, че да дойде на пазар по същото време и да я откара до ранчото. През целия път нагоре към планината двете жени не млъкнаха. Марджи се учуди, че Линдзи толкова бързо е променила решението си и се е върнала в Колорадо. Момичето й обясни само най-необходимото. Не спомена за хубавите моменти. Единствено за тъжните. И то съвсем сбито. Влюбила се е в един мъж, но той не я обича. Ще се жени за друга. Утре. Линдзи трепна. Мъчеше се да забрави тази част от историята.

Марджи изглеждаше угрижена, но не даде воля на чувствата си. Обясни на Линдзи, че понеже е егоистка, се радвала, задето тя се е върнала. Усмихна се й уточни, че доста от вратите се нуждаели от ремонт, че трябвало да се измият всички прозорци. Момичетата не успели да й помогнат, тъй като се прибрали вкъщи за учебната година.

— Я да изчислим — рече Линдзи и засмята: — Двайсет и три бунгала и две каравани, всяко със средно по пет прозореца. Това означава, че утре трябва да се измият отвън и отвътре сто двайсет и пет прозореца.

— Точно така — изкоментира покрусено Марджи. — Бива те в математиката.

Линдзи само се усмихна при вида на озадачения израз върху лицето на Марджи. Да измие сто двайсет и пет прозореца! Ето това се иска! С всеки прозорец щеше да измие, да пречисти и частица от себе си.

Целия ден в петък обикаля с ламаринената кофа и ми прозорците. Стана вир-вода, но когато вечерта се прибра да се нахрани, очите й блестяха досущ като сто двайсет и петте прозореца. Миришеше на амоняк и Дан се засмя, като видя, че цялото й лице е в печатарско мастило. Вместо да списва вестници, днес с тях тя бе мила прозорци.

Приличаше на Мара Пепеляшка. Чистенето й се отрази прекрасно. Сега в Далас някои се притесняваха до смърт дали материалите в раздел „Стил“ ще бъдат одобрени. Други пък миеха съдовете вкъщи. А някой вървеше заедно с Кендъл към олтара.

Линдзи бе толкова капнала, че й идеше да се строполи направо на пода. Единственото, което искаше, бе да се пъхне в леглото, да се завие с три вълнени одеяла и да заспи непробудно. Но не би. Някъде към полунощ в селището се появи мечка, която започна да бърника по боклукчийските кофи. От шума Линдзи се събуди и се унесе отново чак след час. А когато потъна в сън, засънува кошмари.

Бе забулена в мъгла, всички се обръщаха подире й, докато тя се носеше към олтара с някакъв мъж без лице. Едно момиче с бял костюм и шапчица от бяла ангорска вълна я сграбчи за ръката и я изтика; Линдзи осъзна, че това е Сара, макар да не знаеше името й, и че мъжът без лице е Кендъл. Тръгна след тях, понесе се, заплава в пространството, нозете й не искаха да помръднат, ала някаква невидима сила я тласкаше ли, тласкаше напред, към белия, отрупан с цветя, олтар. Мъжът без лице се извърна и й прошепна: „Ще бъдеш моя… вечно моя.“ Момичето с белия костюм изпищя ужасено, а Кендъл се обърна и изхвърча като попарен от черквата, и всички по скамейките чуха скърцането на гуми. После Линдзи вече не беше в черквата, къпеше се във ваната, но пак чу гумите на автомобил. Грабна една кърпа, омота я около себе си и изтича навън. Кендъл лежеше мъртъв на улицата. Тя се завтече разплакана към него, но когато се надвеси над лицето му, той се пресегна и дръпна кърпата. Седна на улицата и се изкикоти, сетне се преобрази и заприлича на дявол, а Линдзи стоеше гола-голеничка и плачеше ли, плачеше.