Деби Бедфорд
Любовен триумф (2)

Втора глава

Линдзи беше изнервена. Погледна ядосано старинния часовник върху полицата над камината. Имаше дни, когато изобщо не обръщаше внимание на тиктакането му. Тази вечер обаче часовникът сякаш стенеше с всяко движение на тежкото месингово махало.

Срокове! На Линдзи вече й се повдигаше от тях. Откакто работеше за „Таймс Хералд“, времето бе най-важното нещо за нея. Материалът, пъхнат в пишещата машина, трябваше да бъде готов най-късно до единайсет и половина утре преди обед. Беше посветен на животните и на Далаското дружество за защита на застрашените видове. По това време на годината животните имаха нужда някой да се грижи за тях, за да не премръзнат на хапещия студ навън. Линдзи се опасяваше, че дойде ли зимата, всяка година ще пише такъв материал и ще се опитва да разгледа темата в нова светлина, от нов ъгъл, ще търси ново заглавие.

Прокара пръсти през косата си. Все още имаше толкова много неща, в които не бе сигурна! Например, животът й тук, в Далас. Или заглавието, което пишеше за пети път. Тези убийствени срокове. И Кендъл Алън.

Бяха минали два месеца, откакто се бяха срещнали на паркинга пред пощата. Два месеца, откакто той я бе целунал така пламенно. И сетне толкова ядосано. Осем безкрайни объркващи седмици. Първите пет-шест нощи, след като се видяха, Линдзи не можеше да заспи, лежеше будна и се молеше да не е забъркала някоя каша. Бе почти сигурна, че е направила нещо.

Кендъл я бе нарекъл „слънчице“, беше й казал, че тя значи за него повече, отколкото той самият е готов да признае. Линдзи бе объркана. Имаше нещо друго, заради което Кендъл се бе дръпнал. Може би друга жена. Коя ли?

Линдзи тръсна глава, за да прогони мрачните си мисли. Тази вечер нямаше време да си спомня за Кендъл. Той можеше да й се обади още преди няколко седмици, но не го стори. Както се бе облегнала върху портативната пишеща машина „Оливети“ и се бе замислила, Линдзи чу как някой чука на вратата.

— Влез — каза не особено ентусиазирано.

— Аз съм — рече съквартирантката й Рита, после бутна вратата и влезе с поднос в ръце. — Знаех, че нищо на света не е в състояние да те откъсне от пишещата машина, затова направих курабийки.

Линдзи забучи химикалката зад ухото си.

— Много си чевръста! Но нали знаеш, че гледам да не ям сладко.

— Жалко. Не понасям хора, дето си мислят, че непрекъснато трябва да пазят диета. А на теб не ти е и необходимо. От курабийките веднага ще получиш прилив на енергия — засмя се Рита и поклати майчински глава. — Пък и нищо няма да ти стане на фигурата, ако хапнеш две-три.

Тя пъхна още топлата шоколадова курабийка току под носа на приятелката си.

— Да де! — съгласи се саркастично Линдзи. — От една няма да ми стане нищо. Но от пет, шест, седем?

— Е, тогава наистина ще загазим — засмя се Рита.

Тъкмо в този момент на входната врата се позвъни.

— Кой ли е? — смръщи се Рита. Беше прекалено късно за гости.

— Нямам представа — отвърна Линдзи, както крачеше из стаята и размахваше курабийката.

Знаеше, че трябва да се грижи за кръвообращението си дори когато гони срокове. Движението й помагаше да мисли.

— Отвори само ако е важно — инструктира тя съквартирантката си. — Трябва на всяка цена да напиша материала.

— И на мен не ми се слушат дрънканиците на някой застрахователен агент — съгласи се Рита.

— Май знам кой е — вметна Линдзи. Бе дръпнала тънкото перде и се взираше навън.

Различи смътните очертания на кола, спряна до тротоара. Изглеждаше й позната. Ами да, беше златистият корвет! Линдзи се извърна към Рита и нададе възбуден вик. Запокити химикалката и хукна да отвори.

 

 

Кендъл, Рита и Линдзи се разположиха около огъня в трапезарията и се заеха с курабийките и кафето без кофеин.

— Май съм уцелил най-подходящия момент за посещението си — подхвана Кендъл, както отхапваше от курабийката, и се засмя.

Рита погледна учудено съквартирантката си, която само вдигна рамене. Тази вечер изобщо не очакваха Кендъл. Но Рита бе приятно изненадана от външността му, от напевния му алабамски акцент, от чудесните му обноски. Нищо чудно, че напоследък Линдзи бе толкова угрижена!

Кендъл връхлетя като хала и заяви най-категорично, че е дошъл да поговори с Линдзи. Но когато Рита се опита да се измъкне, Линдзи я сграбчи за лакътя и й прошепна разпалено, че не иска да остава сама с него. Ето защо Рита от доста време се превиваше от смях на новите шеги на Кендъл.

Линдзи бе озадачена — ето че Кендъл отново разправяше шегички. А в очите му не се четеше нищо. Между тях сякаш отново се издигаше висок зид.

Когато започнаха късните новини по телевизията, Рита се прозина и се усмихна гузно на приятелката си.

— По някое време трябва да си легна. Утре имам три часа с моите акселератчета. Няма да изляза на глава с тези генийчета, ако не съм се наспала като хората.

Линдзи кимна с разбиране, а Кендъл пожела на Рита „лека нощ“ и я посъветва „да спи като кърт“. Линдзи също се изправи.

— Кендъл… — поде тя. — Дано не нарушавам добрия тон, но утре сутринта трябва да предам един материал.

Кендъл стана — мозъкът му работеше трескаво. Ето на, тя се опитва да се отърве от него. Нямаше за кога да отлага. Вече два месеца репетираше онова, което смяташе да й каже. Искаше да сподели с нея за Сара. Линдзи щеше да го разбере, той бе сигурен. Трябваше на всяка цена да й обясни защо се е дръпнал от нея.

— Нека първо поговорим — рече Кендъл и я хвана за ръката. — Дължа ти извинение. Искам да знаеш, че… Винаги ще имам нужда от твоето приятелство. Кажи ми, че винаги ще бъдем приятели.

А, това ли било! Линдзи пак не проумяваше нищо.

— Разбира се, че ще си останем приятели — увери го тя с усмивка.

— Благодаря ти, Лин. Исках да знаеш, че… — Той не се доизказа — още не бе готов да й признае всичко. Кажеше ли на друга жена за Сара, щеше да предаде любовта си към нея. — Просто исках… да ти покажа новия си часовник. Я виж! — Кендъл пъхна китката си под носа й. — Натисни това бутонче!

— Готово! — засмя се нервно Линдзи. Върху часовника замигаха датата и денят на седмицата. — Знаеш ли — въздъхна тя, — чудо голямо, че имам да предавам материал! Остани. Приятно ми е с теб.

Беше искрена, каквото и да криеше Кендъл. А после, тъй като й бе приятно, че са заедно, тъй като бе ядосана на себе си, задето заради някакъв си материал е щяла да отпрати своя приятел, тя грабна от канапето възглавничката от зелен плюш и я стовари върху корема на Кендъл.

— Помощ! — изкикоти се той и се преви надве, уж, че го боли много. Сетне пъхна ръка зад гърба на Линдзи и взе от канапето другата възглавничка. — Пази се, Слънчице! Ще ти го върна тъпкано.

И я цапардоса по главата. Замерваха се с възглавници близо двайсет минути — кикотеха се и скачаха като обезумели.

— Предавам се! — изписка накрая Линдзи. Едвам си поемаше дъх от смях, а Кендъл отново я бе притиснал в ъгъла. — Или ме пусни, или ще се задуша!

— Блестящо умозаключение, няма що! — прихна отново Кендъл и за капак я цапардоса още веднъж по дупето. — Добре де, ще ти дам почивка. И без това те разгромих. — Той сложи възпитано възглавницата върху коленете си. — Знаех си аз, че не си от издръжливите.

— Ще има да се чудиш, ако разбереш колко издръжлива съм, Кендъл Алън — възрази Линдзи и го озари с усмивка.

И бе съвсем искрена. Покрай неудържимия им смях, покрай писъците и боя с възглавници, тя още веднъж бе усетила колко силно я привлича Кендъл. Правеше какво ли не, за да не дава воля на напиращите чувства. Някакъв вътрешен глас й подсказваше да не го гледа като омагьосана, тя обаче не можеше да откъсне очи от него.

Кендъл бе със сиво поло, което още повече подчертаваше атлетичното му телосложение. „Наистина е страхотен!“, помисли си Линдзи.

Сякаш прочел мислите й, той отново се изправи с мрачен израз.

— Трябва да се омитам, Лин. Имаш работа. — Без да я поглежда, взе коженото си яке, което бе метнал на люлеещия се стол.

— Както кажеш, господин Алън — рече колкото се може по-нехайно Линдзи и го изпрати до масивната врата.

В антрето нахлу декемврийският студ. Кендъл излезе на улицата, обърна се и погледна Линдзи.

— Благодаря ти.

— За какво? — попита го тя.

— Че си до мен, когато имам нужда. И че разбираш всичко и без да ти обяснявам. — Наведе се бавно и докосна едва-едва устни до дясната буза на момичето. — Лека нощ! А сега марш при пишещата машина!

Обърна се и тръгна бавно по тротоара, без да се обръща.

 

 

Линдзи имаше чувството, че ще полудее. Хрумваха й какви ли не чудати мисли и тя не бе в състояние да ги прогони. Седмици наред я бе преследвал споменът за деня, когато Кендъл я повика пред пощата. Всичко в оная среща я озадачаваше: начинът, по който той й бе говорил, беше я гледал, бе я прегръщал. Беше я целувал толкова страстно, а сетне я бе отблъснал.

А целувката му от тази вечер я притесни още повече. Беше си тръгнал преди близо час, но Линдзи още усещаше тръпка от допира му. Често вдигаше ръка към бузата си. Мъчеше се да пропъди спомена за лицето на Кендъл, за това как я е погледнал и как я е докоснал с пламнали устни.

Тя се изправи и закрачи напред-назад из стаята. Как да довърши материала за Дружеството за защита на животните, след като Кендъл не й излизаше от главата? Едно бе сигурно: господин Алън не подбираше най-подходящото време за посещенията си.

Сякаш в отговор на мислите й звънна телефонът. Линдзи отново се ядоса. Бе минало полунощ. Кой ли малоумник се обаждаше по това време? Рита вече спеше.

Линдзи вдигна слушалката.

— Ало!

— Ти ли си, Слънчице? — проехтя гласът на Кендъл и сърцето на Линдзи почти спря.

— Аз съм — отвърна тя колкото се може по-нехайно.

— Искам да ти се извиня — прошепна Кендъл.

— За какво?

— Задето те поставям в такова неловко положение.

— Не разбирам за какво говориш.

— Ами за това, че те целунах. Уж бях дошъл да ти кажа, че искам да си останем приятели, пък взех, че те целунах. Това ако не е неловко положение, здраве му кажи.

Така си беше.

— Е, няма нищо — отговори Линдзи, като се мъчеше гласът й да звучи нежно и невинно.

Идеше й да изкрещи.

— Добре тогава — рече простичко Кендъл. Настъпи дълго тягостно мълчание. Тишината бе нарушена от трополенето на едрите капки тексаски дъжд, забарабанили по прозореца.

— Заваля — установи делово Линдзи.

— И тук — рече Кендъл.

Пак настъпи мълчание.

— Свържеш ли се с Кендъл Алън, си навличаш беди — рече той най-сетне.

— Знам.

Най-неочаквано той прихна, след малко се засмя и Линдзи.

— Просто исках да се уверя, че не съм ти провалил съня — каза, запъхтян от смеха, Кендъл.

— А, няма такова нещо.

— Е, така и аз ще съм спокоен. Лека нощ — пожела й той.

Чу се пукот и Линдзи разбра, че Кендъл е затворил. Дълго не сваляше очи от черновата на статията. Сетне реши рано сутринта да звънне на редактора — Рекс Мартин, и да го помоли да удължи срока. Тази вечер просто не бе в състояние да се съсредоточи.

В другия край на града в мансардния си апартамент Кендъл Алън се въртеше в леглото с напразната надежда да заспи. Бе угасил и двете лампи, но пак виждаше очите на Сара, вперени в него от портрета, който преди две години тя бе поръчала специално за мъжа си. Кендъл още го държеше върху писалището, както си бе в позлатената рамка, която Сара бе избрала.

Понякога му идеше да махне снимката, но после чувствата надделяваха. Ала имаше нощи, когато очите на Сара сякаш го пронизваха. Дали го виждаше? Дъждът бе отминал бързо, небето се бе изяснило и Кендъл се запита дали Сара не е някъде там горе, между звездите, и не го наблюдава през широкия прозорец.

Той се измъкна безшумно от постелята и бос прекоси стаята. Захлупи върху писалището снимката на Сара.

Върна се в леглото и се зави, но пак не му олекна. Жена му продължаваше да го гледа, очите й сякаш се носеха из тъмното помещение.

Навън в зимното небе проблясваха, танцуваха безчет звезди, които сякаш не знаеха що е сън. Кендъл стисна очи, помъчи се да забрави звездите, погледа на Сара, мислите си. Знаеше обаче, че няма да мигне чак до сутринта.

 

 

Линдзи често си мислеше за своята странна връзка с Кендъл Алън. Никога досега не бе имала такива отношения с мъж. Кендъл не я бе докосвал от мига, когато преди половин година я целуна по бузата и после се обади да й се извини.

Затова пък се бе докоснал до душата й. Беше се превърнал в истински приятел, който я изслушваше след тежък ден в редакцията или я утешаваше, ако тя имаше проблеми в семейството. На Линдзи й се струваше, че го ограбва. Имаше дни, когато и той бе тъжен и унил, а тя не успяваше да го разведри. Пък и как да го стори, след като Кендъл непрекъснато се криеше зад паравана на шегите?

— Как Хитлер си е връзвал обувките? — попита я последния път, когато не бе в настроение и тя се бе помъчила да разбере какво му тежи.

— Откъде да знам, Кендъл? — въздъхна Линдзи.

— Как така не знаеш, на малки пречупени кръстчета.

Той така се изкикоти на собствената си шега, че тупна от стола.

Въпреки притесненията си, Линдзи му бе признателна за приятелството. Знаеше обаче, че освен благодарност, изпитва и други чувства. Бе влюбена в него и това я плашеше. Щеше да изгуби много, ако тръгнеше с Кендъл и сетне любовта им умреше. Щяха да са стигнали прекалено далеч. Никога нямаше да си възвърнат приятелството, както и спокойствието и силата, които взаимно си вдъхваха.

Кендъл не помнеше някога да се е чувствал по-горд и спокоен. Линдзи Корнел малко по малко събираше парчетата от някогашния му живот и ги слепваше, превръщаше ги в едно цяло. Просто не знаеше как да й се отплати.

Те с Рита често го канеха на вечеря и веднъж той попита дали може да доведе и Маркъс Джеймс — най-добрия си приятел още от детинство, с когото бяха неразлъчни и сега. Маркъс бе познавал Сара и с това, че сега щеше да го запознае и с Линдзи, Кендъл сякаш се връщаше към действителността. След злополуката тъкмо Маркъс бе неизменно до него. Миналото лято му бе уредил да почне работа като главен механик на летище Лъв Фийлд и Кендъл бе постъпил, без изобщо да се двоуми. Именно благодарение на Маркъс той летеше отново. Маркъс Джеймс и Линдзи Корнел. Само те му вдъхваха сили. Докато сипваше в кухнята кафето и слушаше как се шегуват на масата в другата стая, Кендъл знаеше със сигурност, че отново е цялостна личност.

— Ама че чудесия! — възкликна Маркъс Джеймс и вдигна с вилицата няколко размекнати стръкчета бамя.

— Никога повече няма да разреша на Кендъл да те води тук — пошегува се Линдзи. Не знаеше как да се държи с новия си познат. — Това е тайна рецепта, която прапрабаба ми е донесла отвъд океана.

— Ей сега ще те попита дали не я е пренесла от Трансилвания. Според преданието там е роден Дракула — намеси се и Рита.

— Ти какво, да не си екстрасенска и да четеш мисли? — попита Маркъс момичето. — Точно това исках да разбера. Ей на това му се вика рецепта — „Бамя Трансилванска“!

Рита чак се просълзи от смях. Линдзи обаче бе смутена: приятелят на Кендъл я гледаше някак особено, ту с блеснали, ту с помръкнали очи, и това я караше да е нащрек. Ала между тях сякаш протичаше електричеството на привличането, на което тя не можеше да устои, сякаш Маркъс я бе омагьосал само с очи.

Точно в този миг той се извърна към нея и я изгледа многозначително, с блеснал поглед — в него се четяха чувства, които Маркъс правеше всичко възможно да потисне.

— Наистина, Линдзи, защо не го зарежеш тоя Кендъл Алън и не тръгнеш с мен? — пошегува се той нехайно.

— И на мен ми минаваше през ума — отвърна предпазливо тя. — Но ти не харесваш как готвя и затова размислих.

— Съжалявам. — В погледа му пак личеше някаква сдържаност. — Бях длъжен да попитам. Повечето момичета си падат по мен.

— Сигурно — пламна Линдзи, но запази самообладание. — Бива си те, но си голям сваляч.

Камък й падна от сърцето, когато Кендъл донесе кафето. До него отново се чувстваше в безопасност. Маркъс й харесваше. Беше й приятно да се състезава с него по остроумие. Но ставаше още нещо, което не бе никак безобидно. А на нея не й се искаше да разбере какво точно.

Маркъс Джеймс бе доста по-различен от Кендъл. Не бе така предпазлив като най-добрия си приятел. Изглеждаше по-съхранен, по-унесен, но колкото и да е странно, и по-приземен и упорит.

Линдзи вдигна поглед към съдчето за сметана и забеляза как двамата приятели се споглеждат. Бе ужасена. В погледа на Маркъс се четеше признателност, одобрение, а в очите на Кендъл — нещо като облекчение. Линдзи я побиха тръпки. Нима това иска Кендъл? Усеща ли какво й е сега на нея? Маркъс я привличаше като магнит, ала тя се опитваше да не му обръща внимание. Но не бе изключено Кендъл да цели тъкмо това — да я запознае с Маркъс Джеймс и проблемът да се реши от само себе си. Досущ като скучен завършек на скучен роман.

Малко по-късно, когато Рита и Маркъс отидоха заедно на кино, тя не знаеше дали да се разкрещи на Кендъл, или да избяга някъде и да си поплаче на воля. Идеше й да извика: „Какво си намислил, Кендъл? Да ме свържеш с най-добрия си приятел и аз да хлътна по него? И така да се отървеш от мен?“, но не посмя да каже нищо.

Дори и да бе прочел мислите й, Кендъл не бе в състояние да ги разбере. В ума му бе съвсем друго. Наблюдаваше я как стои до мивката в кухнята, а парата от топлата вода се извива нагоре и обгръща като ореол свилената й коса. Линдзи бе разплела плитката, с която обикновено ходеше напоследък, и къдриците й падаха свободно върху гърба й. Кендъл едва се сдържа да не прокара пръсти по тях. Сега, когато тя стоеше до него — силна и ведра, му идеше да се пресегне и да я вземе в обятията си. Не му се искаше никога повече да се връща към миналото, към мъката и угризенията си. Да можеше да има Линдзи, животът щеше да е прекрасен, нямаше да му трябва нищо повече.

През последните месеци тя му бе дала толкова много. Най-съкровената мечта на Кендъл бе да я опознае, да е достатъчно силен, за да я закриля, ако тя изпадне в нужда. Сега вече, макар и твърде късно, той си даваше сметка, че не му стига просто да я познава. Искаше да я закриля, да я притежава, а нямаше да е в състояние да го стори, ако веднъж завинаги не си избиеше от главата Сара.

Понякога се питаше дали ще е по силите му да се раздели с Линдзи. Струваше му се, че ще е по-лесно, ако си наложи да не й се обажда всеки ден, ако не се среща с нея. Но не бе в състояние да го направи. Някаква магнетична сила движеше сякаш против волята му неговата ръка и той отново и отново набираше телефона на Линдзи. А какво вълшебство бе, когато тя вдигаше телефона и Кендъл чуваше гласа й, в който кънтеше смях! Просто бе изключено да се лиши от нея и прекрасното им приятелство, което вече значеше твърде много и за двамата.

След като измиха и изплакнаха съдовете и ги подредиха отстрани да съхнат, Линдзи загледа как Кендъл мачка вестници и пали в камината огън.

— Толкова труд и виж къде отива! — усмихна се горчиво тя, когато няколко броя на „Таймс Хералд“ пламнаха и се превърнаха на пепел.

— Май е време да си вървя — изрече Кендъл и започна да си събира нещата.

— А, без тия! — погледна го лукаво Линдзи.

— Добре, щом настояваш.

Кендъл включи телевизора и се настани на канапето до Линдзи.

— Много си лесен — усмихна му се тя и той също й отвърна с усмивка.

Изобщо не му се тръгваше, но често го правеше, та Линдзи сама да го покани да остане още малко. Вече я познаваше достатъчно и си даваше сметка, че понякога вечер тя иска да поработи, за да се утвърди като журналистка.

— Днес съм посветила на вестника цели дванайсет часа, стига му толкова — ухили се Линдзи. — Остани! Приятно ми е.

И инак би го спряла, днес обаче наред с другото й бе интересно да разбере какво му се върти в главата. Защо бе довел и Маркъс? Извърна се с намерението да го попита, ала щом видя израза в очите му, не можа да промълви и дума.

Кендъл се бе вторачил в нея, близостта й сякаш го възпламеняваше. В светлината на огъня дългите й мигли и заоблен ханш изпъкваха още повече. Линдзи сякаш грееше цялата, приличаше на мъничък крехък ангел, който обаче бе достатъчно силен, та да заличи цялата мъка и омраза, цялото зло по земята.

Още преди разумът да го е възпрял, Кендъл се пресегна към нея. Придърпа я лекичко към себе си. Линдзи бе като омагьосана от спокойната вечер, от любовта и доверието си към Кендъл. Приближи се бавно, някак унесено към него и положи глава върху рамото му. И през ум не й бе минавало, че би могла да се чувства толкова защитена. Сякаш бе в уютен, изтъкан от сила и обич пашкул и вече знаеше, че е в състояние да превъзмогне цялата тъга, работа, напрежение в живота. Погледна Кендъл и му се усмихна.

В усмивката й той съзря всичко, от което имаше нужда. Всичките му разумни доводи и страхове, цялото минало сякаш се стопиха в мига, в който Кендъл видя нежното й като на фея лице. Бавно, с разтреперани пръсти я хвана за брадичката и я извърна към себе си. Линдзи се приближи още повече към него и устните им се сляха — отпърво плахо и нерешително, сетне с повече страст и сила, отколкото тя бе предполагала, че съществува на тоя свят. Кендъл обхвана с едра длан главата й и я зацелува — с милувките си се докосваше до дълбините на душата й, питаше я неща, които никога не би се осмелил да я попита на глас.

Линдзи се страхуваше да отвори очи и да погледне мъжа, притиснал я в обятията си. Неговите ръце, неговите целувки бяха сбъднал се сън, най-съкровена мечта, превърнала се в реалност. Ала докато се притискаше до него и слушаше как той нашепва едва чуто името й, Линдзи даде воля и на най-стаените си чувства, на всичко, което от няколко месеца криеше дълбоко в душата си. Дръпна се лекичко и го докосна по бузата.

— Не ме мъчи, Слънчице! — озари я Кендъл с поглед, преливащ от любов. — Толкова отдавна чакам този миг. — Той взе ръката й и зацелува пръстите й един по един. — Ти за мен си същински подарък от съдбата. Явно имам ангел хранител, който те е търсил цял живот. Какъв късметлия съм!

Линдзи замилва нежните къдрици по слепоочията му и пророни:

— Ти, Кендъл, ми вдъхна вяра в света. Научи ме толкова много за хората. За мен самата. Не аз, а ти раздаваш дарове.

Тя придърпа главата му и го зацелува с необуздана страст, изненадала и възбудила и двамата. Гладката й като свила кожа въздействаше на всичките му сетива. Линдзи пак го притегли към себе си и се отпусна върху плюшените възглавнички по канапето, а той започна да разкопчава бавно перлените копченца на теменужената й шемизета от крепдешин. Под нея се показаха бялата й, нежна като сатен, кожа и фината розова дантела на бельото. Кендъл пъхна длан под дантелата, а Линдзи застена с всичката любов и страст, натрупали се в сърцето й.

Той се наведе и я зацелува нежно по шията.

— Обичам те — пророни тя, а Кендъл усети как го обзема сладостна тръпка.

И в най-дръзките си мечти не си беше представял, че ще изживее отново такова щастие. Опита се да си представи лицето на Сара, но не можа. Страстта към жената, която бе стиснал в обятията си, бе изместила всички други мисли. Пак се наведе, за да се наслади на кожата й, и този път не го споходиха никакви ужаси, никакви сълзи и угризения.

Тази нощ Кендъл и Линдзи не се любиха, само се милваха и целуваха, проучваха гънки и вдлъбнатинки по телата си, за които дотогава дори не бяха подозирали. Бяха прикривали чувствата си толкова дълго, че сега се радваха като деца, задето са се срутили всички стени помежду им. Опиваха се от близостта си часове наред, докато покориха висини, преодоляха зидове, които никога повече нямаше да им се изпречват на пътя. Сетне, удовлетворени, легнаха заедно на килимчето, което бабата на Линдзи бе измайсторила предното лято за внучката си, и притиснати един до друг, заспаха пред камината, където огънят още тлееше.

Кендъл не можа да се откъсне от Линдзи чак до пет и половина следващата сутрин, когато първите слънчеви лъчи ги озариха през кухненския прозорец. Отиде право в хангара на авиомеханиците на летище „Лъв Фийлд“. Реши да запретне отрано ръкави. Пък и щеше пръв да си избере самолет за полетите следобед, за които всички се надпреварваха. Днес на всяка цена трябваше да се извиси в небето. Нищо не можеше да го удържи на земята. И да не му дадяха самолет, щеше да разпери криле и да литне. Линдзи му бе върнала небето.

 

 

— Хвърли ми ги или с теб е свършено! — провикна се Кендъл, докато Линдзи търчеше из двора пред къщата с ключовете от колата му.

Колкото и да се мъчеше да се ядоса от дребните й номера, пак си я обичаше. Тя бе жена до мозъка на костите, но в същото време и мъничко палаво момиченце. Докато тичаше из двора, му приличаше на жребче, което се учи да препуска смело в галоп.

— Хвани ме, де! — извика Линдзи предизвикателно и зави зад къщата.

Беше задушно и влажно, Кендъл едвам си поемаше дъх.

— Веднага идвай тук! — заповяда той, след което се отпусна върху тревата.

Линдзи дотича при него и също седна. Кендъл се пресегна да си прибере ключовете, тя обаче ги пъхна в блузата си.

— Трябват ли ти? — попита невинно. — Ами вземи си ги.

— Слушай, Линдзи… — опита се той да я предума. — Как според теб да го направя?

Сетне я събори, легна отгоре й и я загъделичка по ребрата.

— Олеле, помощ! — изпищя като попарена Линдзи. — Махай се от мен, животно такова!

Кендъл я сграбчи за китките, а тя зарита като обезумяла.

— Я, млък!

И й запуши устата с дълга страстна целувка. Линдзи се мъчеше как ли не да се отскубне, удряше го, но после се успокои и го придърпа към себе си. Кендъл я целуваше отново и отново, а тя не знаеше какво да очаква в следващия миг. Момчето имаше невероятната дарба от закачливото млясване по бузата да преминава към необуздани милувки. След малко се дръпна и я погледна тъжно.

— Налага се да тръгвам, Слънчице. Този момент ми става все по-неприятен.

Линдзи го погледна нежно. Напоследък Кендъл не можеше да вдигне глава от работа в този проклет хангар на авиомонтьорите. Икономиката на Далас изживяваше разцвет. „Лъв Фийлд“ не бе главното летище на града, но бе много удобно и го предпочитаха все повече пилоти на частни самолети.

През последните четири месеца мнозина идваха от западните щати, за да сключват сделки на стоковата борса и на борсата за модно облекло. Западните квартали на Далас все повече заприличваха на един малък Ню Йорк на шивашката промишленост. На Линдзи й харесваше, че по магазините все по-често се намират елегантни модни дрехи, и то на разумни цени. Конкуренцията бе добре дошла за всеки пазар. Ала за нещастие й отнемаше нейната нова любов. Самолетите, които всеки ден пристигаха и заминаваха, трябваше да са в идеално състояние. Поддръжката им се измерваше в долари и центове. Авиомонтьорите работеха все по-често нощем, докато дизайнерите, закупчиците и богатите предприемачи от Тексас спяха.

Линдзи прегърна през кръста Кендъл и двамата тръгнаха към колата. Погледна го тъжно. Вече ще не ще, трябваше да му даде ключовете.

— Дръж!

Извади ги от деколтето си и ги метна на Кендъл над покрива на автомобила. Той ги хвана с една ръка.

— Я ела насам! — каза й той и отново я придърпа към себе си.

Тя не знаеше какво да очаква. С всяка нова среща чувствата им един към друг ставаха все по-силни, все по-изумителни и за двамата. Бяха се сближили малко по малко, съвсем предпазливо и Линдзи дори не смееше да говори за отношенията им от страх да не помрачи споделеното щастие.

— Само да знаеш колко те обичам, Слънчице! — прошепна Кендъл, долепил устни до челото й, и Линдзи се запита дали той усеща, че трепери.

— И аз те обичам, господин Алън, и то толкова силно, че чак боли.

Вдигна се на пръсти и го целуна лекичко по върха на носа. Той я погледна някак притеснено и Линдзи го попита какво се е случило.

— Наистина направих какво ли не, Слънчице, за да не се получава така. Въобразявах си, че е по-лесно да си останем приятели, двама души, които имат нужда да се смеят заедно.

Сега пък се умисли Линдзи.

— Получи се чудесно — възрази тя. — Поне според мен си заслужава риска. Преди не бях толкова сигурна. Но вече зная, че си струваше да изживеем последните няколко седмици, пък да става каквото ще.

— Обещай ми нещо — прошепна отново Кендъл.

— Какво? — учуди се Линдзи.

— Обещай, че винаги ще си спомняш колко много съм те обичал. Каквото и да се случи.

Линдзи бе озадачена. Разговорът нещо не й харесваше. Бе готова по-скоро да умре, отколкото да се раздели с Кендъл.

— Обещавам — рече пресипнало. — Все пак гледай от време на време да се отбиваш и да ми напомняш колко ме обичаш.

Кендъл я гледа известно време с нещастен израз, сетне от тъжното му настроение не остана и следа и той отново поде весело:

— Искам да ти покажа нещо. — Ухили се до уши, отвори вратата на колата и се пресегна да вземе портфейла си. — Снимка на моята племенница. Казва се Ейпръл. Дъщеричката на сестра ми. Получих я днес.

Линдзи пое от него портфейла и се взря в снимката на детето. Главичката му бе обрамчена с кестеняви къдрици, синьовиолетовите му очи блестяха като елмази. В заоблената брадичка приличаше на Кендъл, вместо двете предни зъбчета зееше тъмна дупка. Момиченцето бе с ленена престилка на щамповани карета. При вида на дяволитото му личице на Линдзи изведнъж й домъчня.

— Одрала ти е кожата, вуйчо Кендъл.

При тези думи той грейна от гордост. Така му викаше и Ейпръл, както другите деца на Ники. Вуйчо Кендъл и вуйна Сара. Те с жена му ги обичаха като свои.

Щом получи снимката на момиченцето — толкова пораснало, с такъв безгрижен израз и с два липсващи зъба, Кендъл изпита едва ли не бащинско желание да я покаже на Линдзи, която сега я изучаваше внимателно. Неговата Линдзи. Неговата ненагледно хубава любима, понякога смешна, друг път навъсена, ала винаги безкрайно очарователна. Беше я виждал сред хора и винаги ставаше едно и също чудо. Линдзи бе тактична и възпитана и влезеше ли някъде, гледаше да не бие на очи.

Ала след броени мигове помещението се огласяше от звънкия й смях и всички извръщаха глави да видят откъде идват тези вълшебни звуци. После не можеха да откъснат очи от усмивката и невероятните й очи и до края на вечерта тя се превръщаше в център на вниманието.

— Голям късметлия си, че имаш племенница — каза Линдзи и Кендъл отново усети неописуема обич към нея. — Чудна е.

— Някой ден и ти ще си имаш момиченце като нея — усмихна й се той — и ще си мислиш, че е най-прекрасното дете под слънцето.

Кендъл се наведе и я целуна по нослето.

— Сигурно си прав — засмя се Линдзи. — Ще се пръсна от гордост.

— Прав съм, разбира се — рече Кендъл и я притегли за последна целувка. — При майка като теб просто няма начин дъщеричката да не е най-прелестното създание на тоя свят.

— А не мислиш ли, че ще вземе нещичко и от бащата? — попита тя.

Кендъл прихна в смях и още преди Линдзи да е успяла да каже нещо, отпраши с колата.