Деби Бедфорд
Любовен триумф (14)

Четиринайсета глава

От мига, в който Джъстин Тредуей я покани на забавата, Линдзи си мислеше само за това. През лятото танците в Тейлър Парк се радваха на голяма популярност. Много, много отдавна и тя бе молила как ли не майка си и баща си да я водят на тях. Сядаха като всички останали летовници от Тексас на грубо скованите пейки и гледаха. Линдзи си мечтаеше и тя да се научи да танцува под звуците на цигулката. Когато бе на осем-девет годинки, се почувства достатъчно голяма, че да издърпа баща си на дансинга и да се опита да повтори сложните стъпки.

През годините, когато помагаше на Хауардови и чистеше бунгалата, усвои до съвършенство всяко движение. Ходеше с приятелките си на забавите и танцуваха по двечки, ако нямаха кавалер, или се вкопчваха било в някое от момчетата, които работеха на гребната база, било в турист, отседнал у Хауардови. Сега Линдзи се сети точно за тези прекрасни старовремски танци: кадрили, полки, хоки-поки. Мат вече бе достатъчно голям, че да му харесат. Ето защо тя реши да го заведе в петък вечер на забавата, където той да попалува сред летовниците.

От тъгата, че се разделят с Рита, не остана и следа, когато Линдзи съгледа на летището Мат. Той сякаш бе пораснал с цяла педя — изприпка по стълбичката и се метна в прегръдката на майка си. Бе усвоил тексаския провлачен акцент и на Линдзи й стана много драго. С едната ръчичка влачеше по земята Господин Патилан и веднага побърза да покаже на майка си отличителния знак на летците, който стюардесата бе сложила върху гърдите му. Господин Патилан също имаше знак. Мат изглеждаше толкова заякнал, толкова пораснал, с часове й разказва за фокуса на чичо Марк с вълшебното яйце и как на бейзболния мач в средата на игрището са се приземили парашутисти, и как дядо му гребе сос направо от купата.

Единственото, което спомена за леля Сиса, бе, че козичката е захапала хубавата й дамска чанта и лелята се е разпищяла като ужилена, и козичката са я отвели някъде, и е било много тъжно. Но Линдзи се засмя и възрази, че изобщо не е тъжно, ами си е смешно, и че леля Сиса не бива да ходи друг път в зоокъта с такива вкусни чанти.

— Искам да те науча на нещо ново. Знаеш ли на какво? — попита веднъж тя сина си.

— На какво?

— На един танц. Казва се хоки-поки. Време е да го усвоиш.

— Защо? — Мат нещо не бе заинтригуван от танците.

— Защото в петък вечер смятам да те заведа на едно много хубаво място.

— На бейзбол ли?

Сърцето й се сви. Така си й знаеше. Каквото и да предложеше на сина си, трудно можеше да се мери с Марк и забавленията, които той му бе организирал в Далас.

— Не. На забава. Много интересно е. Всички танцуват, тропат с крака, подскачат и пищят. Ти също можеш да го правиш.

Мат ужасно обичаше да тропа с крака, да подскача и да крещи, но обикновено му се караха.

— Може ли да вземем и Фелисия? — попита той, след което вдигна котето и го помилва по козинката.

— Едва ли ще й хареса — засмя се Линдзи. — Може да я стъпчат.

Така си беше, майка му бе права — Мат смяташе да поскача на воля, току-виж настъпил котето. Но за всеки случай реши да научи и Фелисия да танцува. Линдзи разчисти масата, пусна една касета и тримата се впуснаха в лудешки танц. До среднощ тя пя, Фелисия мяука, а Матю се наскача до насита.

 

 

Линдзи дълго стоя пред вратата на салона за танци в града. Окъпаните в светлина прозорци, олющената боя, врявата, която се вдигаше вътре — всичко това сякаш я бе омагьосало. Хората подскачаха, както бяха подскачали открай време, както щяха да скачат винаги, и на Линдзи кой знае защо й се прииска да се обърне и да избяга. Толкова отдавна бе стояла за последен път пред тази врата. Чувстваше се десетгодишна хлапачка, която е избягала от къщи, та след половин час да се прибере с провесен нос, уморена и гладна. Имаше усещането, че вече го е изживявала. Единственото, което я възпираше на стъпалата, бе смутеният малчуган, който стоеше храбро до нея и се правеше, че не го е страх. Вътре, зад масивната дървена врата, бе толкова светло и шумно и се искаше доста кураж, за да влезеш там от мрака навън. Най-накрая Мат се предаде пръв, не издържа на изкушението на музиката, която бумтеше в салона.

— Хайде, мамо! — затегли я малчуганът толкова силно, та й се стори, че още малко, и ще й откъсне ръката.

Линдзи се усмихна и влезе. Сега вече знаеше какво му е било на баща й, когато преди години го е теглела като обезумяла да стане да танцува с нея. Тъкмо започваше следващият танц и Мат възкликна:

— Този го знам!

Беше, естествено, хоки-поки — още преди Линдзи да е разбрала какво става, синът й я издърпа на дансинга и тя се впусна в шеметен танц.

— Хайде сега, десен хълбок напред, десен хълбок назад! — нареждаше гласът от плочата.

Докато се смееше и кълчеше насред дансинга, Линдзи усети как я изпълва неописуемо щастие. Сетне все тъй внезапно я налегнаха тежки мисли. Прииска й се ужасно сега с нея да е Маркъс Джеймс. Сигурно някой ден тя щеше да се престраши и на това. Какво ли щеше да си помисли Марк, ако я видеше отнякъде как се върти и подскача заедно със сина си върху твърдия дъсчен дансинг? Вероятно щеше да му стане приятно, че се веселят толкова хубаво. Линдзи се опита да си го представи за миг тук, заедно с тях. Ето, той се навежда, грабва на ръце Мат, сетне хваща Линдзи и тримата се понасят от единия до другия край на салона във вихрения ритъм на „Джо с кадифените очи“. „Няма що, не ти трябва Пепеляшка!“, усмихна се тя. Марк щеше да бъде център на вниманието. Беше толкова красив! Как не го бе осъзнала досега… Върху загорялото му от слънцето лице се четеше решителност, очите му сякаш бяха нарисувани, но не с туш или маслени бои, а с мъдрост и вяра. Всички момичета щяха да си умрат от завист, ако Линдзи се появеше на забавата подръка с Маркъс Джеймс! Какво по-хубаво от това!

Но би било ужасно несправедливо спрямо него, укори се тя. Съзнаваше, че в мечтите си го идеализира. Да, Марк щеше да се вписва чудесно тук през туристическия сезон, но какво щеше да прави, когато сковеше студ и летовниците се приберяха по апартаментите си и уютните си градски къщи? Както едно време и Линдзи, Маркъс принадлежеше на Далас и тя нямаше право дори да си мечтае той да напусне града. Неговата стихия бяха самолетите, сините небеса, точно както нейната — планините. В миг Линдзи съвсем се отчая и се запита дали те двамата изобщо имат някакъв шанс.

— Искам още! — изкрещя Мат, прекъсвайки мислите й.

Танцът отдавна бе свършил. Но момченцето продължаваше да скача и да тропа с крака, както теглеше майка си към пейката. С крайчеца на окото тя забеляза, че Джъстин си проправя път през танцуващите.

— Здрасти! — каза той и седна до нея на напуканата пейка. — Какво става?

— Още нищо — отвърна Линдзи и се смути — не бе искала думите й да прозвучат толкова недвусмислено.

— Е, сега ще се погрижим да стане интересно — засмя се младежът.

„Да де, само теб чакахме“, помисли си тя саркастично, учудена от самоувереността му.

— Ти кой си? — попита Мат.

— Местният каубой — опита се Джъстин да надвика музиката. — А ти сигурно си детето.

— Ъхъ — отговори Мат, доволен от начина, по който му приказваше мъжът. — Аз съм детето.

— Обичаш ли коне?

Очите на Мат се разшириха и той още кимаше с глава, когато гръмна следващата песен. Дочула познатите звуци на цигулка, Линдзи скочи на крака и се засмя. Много обичаше тази песен. Чувстваше се деветгодишна.

— Искаш ли… — понечи Джъстин да я покани на танц, но бе закъснял.

Някой я сграбчи и я завъртя. Линдзи се обърна и видя лицето на Джейк Нелсън, който й изкрещя:

— Сладурана като теб трябва да танцува, а не да седи на пейката и да си хаби времето с този нехранимайко Джъстин Тредуей.

— Благодаря за съвета — намигна му тя.

С това разговорът приключи и те насочиха вниманието си към стъпките на шеметния танц.

— Танцуваш великолепно — похвали я Джъстин, който веднага след песента се озова до нея. — Сякаш си родена тук.

— Не, не съм родена тук — отвърна бавно Линдзи — едвам си поемаше дъх. Джейк й благодари за танца и тръгна нанякъде. — Но Мат наистина е роден тук — кимна тя към малчугана, когото Джъстин бе гушнал. — Един ден ще ни удари всички в земята.

— Няма да му е лесно — погледна я възхитен Джъстин, — като знаем колко добре танцува майката. Нямаш равна в танците. Къде си се научила да танцуваш? Не съм те виждал на забавите.

— Както би се изразил ти, аз съм нещо като местна туристка — каза през смях Линдзи. — Откакто се помня, карам лятото тук. Израсла съм другаде, но долината е оставила своя отпечатък върху мен.

Джъстин поглъщаше всяка нейна дума. Тя бе силна и прелестна като планините, които толкова обичаше. Всичко, което казваше за тази местност, бе простичко и смислено. Джъстин още я гледаше, когато музиката гръмна отново.

— Хайде, потичай малко — каза той на малчугана, като го пусна на земята и го потупа по дупето. — А аз ще потанцувам с майка ти.

Джъстин бе много радостен. Току-що бе провел с момченцето интересен разговор. Мат му бе разказал за баща си и как самолетът е паднал.

Линдзи чу, че започва полка, и то много бърза, и погледна колебливо кавалера си.

— Хайде, хайде, няма страшно, ще се справиш! — насърчи я той. — От теб се иска само да затвориш очи и да гледаш в краката ми, за да не те настъпя, и ще ти се стори, че танцуваш върху облак.

— Как така хем да затворя очи, хем да гледам в краката ти! — прихна Линдзи. Джъстин я целуна лекичко по носа.

— Нали ти казах, няма страшно, ще се справиш!

Сграбчи я в обятията си и я завъртя във вихрен танц; тя отметна глава, косата й се развя и Линдзи не знаеше от какво й се върти свят — дали от центробежната сила, или от щастие.

Джъстин я настъпи само три пъти. Заболя я ужасно, тя имаше чувството, че ще й падне нокътят, но сърце не й даваше да направи забележка на кавалера си. Той бе на седмото небе, светът се носеше покрай тях, многобагрен и прекрасен. По едно време залитнаха към нищо неподозираща групичка летовници, които наскачаха като попарени от пейката и се разбягаха кой накъдето види. Линдзи имаше усещането, че е Пепеляшка, дочакала своя звезден час, идеше й да хвръкне. В този миг знаеше, че нищо на тоя свят не може да я спре, да й попречи. Не знаеше обаче, че в салона има доста жени, които биха дали мило и драго, само и само нея да я няма тук. Бяха дошли с надеждата Джъстин Тредуей да ги покани на танц. Но и от сто километра си личеше, че той мисли за една-единствена жена, за дребничката жена с дяволитата усмивка, която танцуваше като фурия полка.

 

 

— Я не се занасяй, Марк! — изпуфтя Линдзи. — Чудо голямо, ако и тази година „Далас Каубойс“ спечелят суперкупата! Аз продължавам да съм за „Денвър Брошсоус“.

Известно време той мълча, сетне поде:

— Да де. Не ме интересува какви ги дрънка Клариса. Пет пари не давам, ако ще и да се вмъкне в съблекалнята на тоя прехвален Дани Уайт. Говори като типична даласчанка.

Линдзи се изкикоти като гимназистка.

Най-сетне се бе престрашила да го попита за прословутата „леля Сиса“, но той й отговори с недомлъвки. Явно си бе наумил да подклажда интереса на Линдзи. Бе длъжен да направи нещо, че да защити мъжкото си достойнство. Обичаше Линдзи до полуда. Познаваше я от години, знаеше всичките й радости, скърби, победи, поражения. Бе до нея, когато се роди Мат. Беше я утешавал, когато загина Кендъл. По онова време имаше чувството, че ще умре от любов. Сега обаче тя се преобразяваше от ден на ден. Бе се превърнала в най-добрия му приятел, в негова довереница, в жената, която Маркъс обича, и той съзнаваше, че рано или късно ще й го признае. От деня, в който се роди Мат, изобщо не бе отварял дума за чувствата си. А ужасно му се искаше да й каже, че вече гледа на нея не като на някаква принцеса или ангел, а като на жена от плът и кръв, която той желае неудържимо. Линдзи бе толкова далеч и Маркъс се опасяваше, че никога повече няма да я притисне до себе си. Колкото и да се бе променила, колкото и силна да бе станала, тя пак му се струваше крехка и уязвима, ту безпомощна като момиченце, ту достойна и неустрашима. Имаше моменти, когато Маркъс се чудеше дали да й купи сладолед, или да се изопне и да й изкозирува.

— Доколкото разбрах, Клариса има много вкусни чанти — изкикоти се пак Линдзи — не бе признала на Маркъс, че знае за „произшествието с козата“.

— Какви ти ги е надрънкал твоят син? — престори се на ядосан той, но нещо не се получи.

— Надрънка ми, че ти и приятелката ти сте ужасно коравосърдечни с козичките.

— Предай му на онзи малък клюкар, че вчера наминах да видя въпросната козичка. Опита се да ми изяде сакото. Инак е добре.

— На всяка цена ще му предам — изкиска се Линдзи.

Бе съвсем в стила на Маркъс да „намине“ до зоокъта на лунапарка, за да провери как е козичката. Тя дори знаеше какво е попитал пазача: „Как е днес козичката?“. Ако в този момент Маркъс можеше да зърне отнякъде Линдзи, щеше да забележи как по лицето й се мярва нещо като тъга. Ами да, той се безпокоеше за козичката точно както се притесняваше за нея! Бе толкова обичлив, непрекъснато се раздаваше.

Откакто се бе върнала от Калифорния, Линдзи бе прогледнала за истинските си чувства към Маркъс. Вече знаеше, че не може без него. И преди имаше нужда от Марк — да я утешава, да я напътства, донякъде да заеме мястото на Кендъл. Сега обаче той й липсваше по друг начин. Липсваха й прегръдките му, смеха, неговите мечти, дори любовта му. И въпреки това изчакваше, макар и самата тя да не знаеше какво. Най-вече искаше да се увери, че чувствата й не са пробудени от появата на „леля Сиса“. Нямаше да е честно спрямо самата нея, пък и спрямо Маркъс, ако се окажеше, че е изпитвала към него единствено ревност.

— Изпробва ли новата чесна? — попита Линдзи.

Точно в този момент на входната врата се почука. Тя не чу. Мат, а след него и Нина се завтекоха да отворят. Бе дошъл Джъстин Тредуей.

— Ето го каубоя! — изписука радостно Мат. — Влизай!

Котката вече се умилкваше около гостенина, а Нина се пресегна и през нея, и през малчугана да вземе якето на Джъстин.

— Благодаря, много сте гостоприемни! — каза той. — А къде е мама?

Бе разочарован, че и Линдзи не е дошла да го посрещне.

— Говори по телефона с чичо Марк — поясни делово Мат.

— А кой е чичо Марк? — поинтересува се Джъстин.

Не че искаше да се натрапва с любопитството си, но наистина го интересуваше всичко, свързано с живота на момченцето. И на майка му.

— Най-добрият ми приятел — отговори малчуганът. — На мама също. Познавал е тати… — Мат се понатъжи. — Кара самолет и веднъж дойде да ме вземе чак оттук.

— Много е мил.

Джъстин обичаше да разговаря с деца.

— Казва, че ни обича много, ама наистина много. Струва ми се, че иска да ни осинови.

Джъстин се усмихна. Бе научил каквото го интересуваше.

Котката скочи на коленете му и замърка доволно, а Нина му донесе лимонада. Джъстин и Мат зачакаха на канапето да дойде Линдзи. Когато тя най-после се появи на вратата, стаята сякаш грейна. Джъстин имаше чувството, че ще се удави в светлината, струяща от усмивката, от цялото й лице.

— О, добре дошъл! Много се радвам — рече Линдзи, след което се наведе и вдигна котката от коленете му. — Уж се ослушвах кога ще звъннеш, но явно съм те изтървала.

— Не се безпокой, всичко е наред — отвърна Джъстин и намигна на Мат. — Детето ми каза, че водиш важен междуградски разговор. Не искам да те притеснявам — допълни той, — но ако не побързаме, ще изтървем филма. Все пак до града има доста път.

— Тръгваме, тръгваме — засмя се Линдзи. Смехът й бе галещ като повея на летен ветрец. — Вие, деца, нали ще се оправите тази вечер без мен? — каза тя, извърната към Нина, и възрастната жена се усмихна.

— Хайде, чао, мой човек! — рече Джъстин на Мат.

След малко вече се носеха по неравния изровен черен път с прашния зелен пикап на Джъстин. Бяха изминали към пет километра, когато той извърна очи към Линдзи и се усмихна плахо.

— Благодаря ти, че прие поканата ми да се поразходим из града. Сутринта мислех да ти звънна и да те питам как ще се облечеш.

— Как ще се облека ли? — учуди се тя — беше в жълта памучна рокля, която пасваше идеално на погледа в очите й и на небето вън.

— Опасявах се да не се издокараш. Нямам нито един костюм.

— Изглеждаш великолепно! — възкликна чистосърдечно Линдзи.

Макар износени и избелели, джинсите му, както и фланелената риза, бяха чисти. Бе снажен и широкоплещест и Линдзи се запита дали има помещение, което да го побере. Джъстин миришеше на кожа, тютюн и бор. Още от малка, откакто за пръв път дойде в Тейлър Парк, Линдзи си бе мечтала за мъж като него, от единайсетгодишна се влюбваше във всички коняри. За нея Джъстин бе сбъднала се детинска мечта, но тя не знаеше как да му го каже.

— Виж какво ти нося! — наруши мълчанието той и й подаде някаква кутийка.

Линдзи я отвори внимателно и разгледа съдържанието и: две гъби, издялани от трепетлика, мъничка и голяма.

— Погледни какво пише отзад на малката — подкани Джъстин.

Линдзи обърна дървената фигурка и прочете: „На Линдзи с обич, Джъстин.“

— Малък спомен от мен — рече младежът и се засмя, като видя блесналите й очи. — А сега виж опакото и на другата гъба.

— Ба… Ба… — запъна се Линдзи. — Не мога да го прочета.

— Базидиомицетис — притече й се на помощ Джъстин. — Биологичен термин за определен вид гъби. Реших, че тази вечер няма да ти се отрази зле един урок по биология.

Линдзи го погледна недоумяващо.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото през зимата не се правя на каубой, а преподавам биология в една гимназия във Форт Колинс.

— Ах, мошеник такъв! — възкликна, уж отвратена, Линдзи. — Пък аз си мислех, че си истински американски каубой. От онези, дето са на изчезване. А ти ме сюрпризираш с новината, че си изкарваш прехраната, като преподаваш биология на разни гимназисти. Божичко, как се хванах на въдицата!

Но дълбоко в себе си беше доволна. Беше се досетила, че Джъстин не е просто коняр. Виж ти, оказа се, че е учител по биология, сигурно е защитил и научна степен с дисертация по земноводните или нещо от тоя род — интересно и предизвикателно.

Вечерта мина чудесно. Смятаха да гледат филм, спечелил „Оскар“, но се оказа, че копието вече е заминало за друг малък градец, и в местното кино дават някаква боза с гръмкото заглавие „Ужасът идва, след като умреш“. Джъстин понечи да предложи друго забавление, но Линдзи възрази:

— Само да знаеш откога не съм ходила на кино! Сигурно от пет години. Чудо голямо, като е боза. Ще ми се да поседя в тъмното и да се тъпча с пуканки.

— Както кажеш. — Джъстин отвори вратата на пикапа и помогна на Линдзи да слезе. — Отиваме на кино. Но имам чувството, че за този филм се иска цяла планина пуканки.

Филмът наистина бе ужасен. Толкова ужасен, че чак ги напуши смях. Линдзи и Джъстин бяха на третия ред — кикотеха се и се замеряха с пуканки. Някъде по средата на прожекцията Джъстин я прегърна и я притегли към себе си, а на нея й се стори, че отново изживява първата си среща с момче. Имаше нещо безкрайно очарователно, вълшебно във всичко, което правеха, и на нея й се прииска чак до сутринта да си седят тук и да се превиват от смях.

След прожекцията Джъстин настоя да идат в любимата му пицария „Марко“. Линдзи се бе натъпкала с пуканки така, че й се повдигна само при мисълта да хапне и залък, но сърце не й даде да му откаже. Настаниха се в усамотено сепаре в пицарията на Мейн Стрийт, поръчаха си пица с чушки за Джъстин и сандвич с бекон за Линдзи и пак започнаха да се смеят и да се замерят с пържени картофи. Джъстин прояви таланта си да прави фокуси със сгънати салфетки. Реши да научи на тях и нея. Опитваха цели два часа, докато накрая ресторантът бе осеян от край до край със салфетки.

Най-сетне излязоха, хванати за ръка, в прохладната планинска вечер.

Както крачеше до Линдзи, изведнъж Джъстин осъзна колко му е спокойно и ведро с нея. Тази жена излъчваше някаква неописуема свежест. Не се превземаше, не се озърташе да види дали другите забелязват колко е красива. Сякаш летеше, без да стъпва по земята, досущ като ангел, който наблюдава този прелестен, окъпан в светлини свят, без светът да забелязва него. Линдзи пърхаше до него като мъничко настръхнало птиче и движенията, и всеки неин нехаен жест, се струваха на Джъстин някак размити, все едно че той гледаше лицето й през тънка-претънка прозирна коприна.

Спря се и се взря в Линдзи. Сетне я притегли към себе си. Целуна я по устата и бе учуден, че тя нито му отвърна, нито се дръпна. Стоеше, сякаш изпълняваше някакво свое задължение, и той се ядоса. Защо реагираше така?

Тя го погледна тъжно и гузно и Джъстин си даде сметка, че не е избрал най-подходящия момент да я целува. Нещо в израза й му подсказа, че този момент може би няма да дойде никога. Дали Линдзи не страдаше и досега за съпруга си? Или може би обичаше друг? Джъстин я бе наблюдавал как на забавата се носи в лудешки танц, как се отнася с хората около себе си, със своя син и Нина, как се раздава без остатък. Сега си даде сметка, че след целувката между тях се е възправил висок зид.

— Извинявай, Линдзи — промълви едва чуто. — Сигурно трябваше да изчакам, да попитам… — Джъстин не се доизказа. Бе очаквал тя да го прекъсне, ала Линдзи не го стори.

— Всичко е наред — извърна тя очи към него — в тях проблясваха сълзи. — И аз съм виновна. Не биваше да приемам поканата. Но ужасно ми се искаше да излезем. Прекарахме толкова хубаво. Просто напоследък не ставам за… За целуване. Не знам какво друго да ти кажа.

— Например защо.

Джъстин не успя да прикрие разочарованието, изписало се върху лицето му. Линдзи поклати глава.

— И аз не знам защо. Помислих си, че…

— Линдзи — рече той и я прекъсна с ръка, след което я прегърна през раменете. — Не се безпокой. Просто си въобразих някои неща. Че си свободна. Че искаш да те целуна.

— Дадох ти повод — укори се Линдзи.

— Няма такова нещо — поклати глава младежът и се засмя. — Май напоследък често си втълпявам разни неща.

— Поласкана съм, че поиска да излезем — засмя се и Линдзи. — Помъчих се да съм… свободна. — Подбираше внимателно всяка своя дума. — Но не мога.

— Нали не ми се сърдиш? — Той разпери театрално ръце и се поклони плахо, при което тя отново прихна да се смее. — Готов съм на всичко. И на най-ужасното. На заточение. На гладна смърт. Ти само посочи наказанието.

— Хмм! — вдигна Линдзи ръка към брадичката си и се престори, че мисли. Вечерта отново ставаше забавна. Младата жена бе изненадана колко чувствителен е Джъстин, колко бързо е усетил, че се е дръпнала, когато я е целувал. — Чакай да видим! Трябва да измисля някаква страхотия. А, сетих се! Да ме заведеш отново на онзи филм. Защо да не видим още веднъж „Ужасът идва, след като умреш“ и да не похапнем пуканки? Какво ще кажеш?

— И дума да не става. — Джъстин се хвана за корема и я погледна ужасено, но и развеселено. — Всичко друго, само това не!

— Е, тогава не знам! — Линдзи го хвана за ръка и заподскача до него по тротоара. — Хайде, от мен да мине, ще ти простя! — рече му и го стрелна с дяволит поглед. — Но само този път.

— Хиляди благодарности — възкликна Джъстин и не се стърпя, млясна я приятелски по бузата. — Знаеш ли, Линдзи Корнел-Алън, ти си истинско съкровище!

Познанството с Джъстин донесе в живота на Линдзи много смях и веселие. Откакто го срещна, тя сякаш грейна. Забелязваха го всички. Колегите във вестника. Нина. Дори Маркъс. Всяко нейно изречение бе озарено с остроумие и Марк започна да й се обажда все по-често, колкото да чуе веселия звън в гласа й. Чудеше се на какво ли се дължи тази чудодейна промяна. Бе почти сигурен, че Линдзи излиза с някого. Подозренията му се потвърдиха един следобед, когато се обади и завари вкъщи само Мат. Майка му бе отишла в редакцията.

— Днес ще ходим да яздим — оповести радостно малчуганът. Бе толкова превъзбуден, че не се стърпя да съобщи прекрасната вест.

Майка му му бе казала едва тази сутрин — страхуваше се, че ако детето разбере от вечерта, няма да мигне цяла нощ.

— Жалко, че не мога да дойда и аз — каза през смях Марк.

— Наистина жалко — възкликна Мат. — Сигурен съм, че господин Джъстин щеше да даде кон и на теб.

— Господин Джъстин ли? Кой е пък този?

— Истински каубой — изписука хлапакът. — Страхотен е.

— Къде се запозна с него?

— Той е приятел на мама. Умее да връзва и да пасе крави. И обича кози.

Явно въпросният господин Джъстин бе спечелил сърцето на Мат. Откакто онази козичка захапа чантата на леля Сиса, отношението към това животно се бе превърнало в нещо като пробен камък за Марк и Мат — който харесваше козите, бе добър. А който не ги харесваше, не заслужаваше и капчица внимание.

Малко по-късно същия ден Мат, Линдзи и Джъстин поеха с конете към Наполеоновия проход. Ранната привечер ги бе озарила досущ като скъпоценен камък. Докато вървяха в бавен тръс към голите върхове, слънцето сякаш бе забулило небето с милиард тънички нишки. Линдзи бе като омагьосана от това великолепие. Докато Мат проявяваше по-голям интерес към горските животни, които им се изпречваха на пътя: лалугери, катерици, кълвачи, мармоти. Джъстин му показа един лос, който пасеше кротко сам-самичък край Върбовия поток, а Мат забеляза в размекнатата пръст следи от елен. Повечето цветя бяха прецъфтели, но ливадите пак бяха огрени тук-таме от ярките багри на кандилката и ралицата.

Всяка живинка в гората като че се готвеше за настъпващата нощ. В едно езерце весело се гмуркаха два бобъра и Линдзи ги проследи безмълвно с поглед. Рибарите смятаха бобрите за същинска напаст. Тя помнеше как преди седем години Дан Хауард бе взривил с динамит леговищата им, та да не пречат на пъстървата. Линдзи бе толкова ужасена от това безсмислено пилеене на природната енергия, от жестокото изтребление на безпомощните животни, че лежа будна до сутринта. Сега, докато наблюдаваше как лъскавите от водата бобри си играят в спокойното езерце, изпита същата тъга, само че спрямо себе си. Понякога животът бе толкова жесток и болезнено откровен. Но можеше да бъде и неописуемо радостен, каза си тя и погледна назад към Джъстин и Матю. Наистина, невероятно, неописуемо радостен!

— Шшт! — Джъстин долепи пръст до устните си и махна на Матю. — Има още нещо, което трябва да видиш.

Конете забавиха ход и Джъстин посочи малкото езерце отляво. Озарена от предзалезното слънце, водата бе надиплена на малки вълнички. В езерото плуваха патица и нейните девет патенца.

— Излюпиха се преди, има-няма, три седмици — прошепна Джъстин. — Наблюдавах я, докато ги учеше да плуват. Виж ги колко схватливи са. Още не могат да летят… — усмихна се младият мъж. — Но и това ще стане скоро.

— А патицата ще им покаже ли как? — поинтересува се момченцето и мъжът кимна.

Линдзи гледаше възхитена израза върху лицето на Джъстин. Колко обичаше той малките животинки и малките хора! В тях откриваше чудото на живота. Говореше с толкова любов за патенцата, че на Линдзи чак й се доплака.

Вече се мръкваше и Джъстин се извърна усмихнат към Линдзи, а после бръкна в чантата отляво на седлото.

— Имам изненада за вас. Рекох си, че сигурно ще огладнеете от язденето, и съм взел нещо за вечеря. — Той намигна и на двамата, след което извади пакет виенски шницели и ги размаха победоносно във въздуха. — Има ли кандидати да ги опекат?

— Цена нямаш, Джъстин — усмихна се Линдзи, след като разседла коня и го върза за едно дърво.

Отдавна бе гладна като вълк. За нула време стъкмиха огън, а Мат отиде при чантата, завързана за седлото, и бръкна да види какво още има вътре. Извади три кифлички, кутийка оранжада, пълнозърнест хляб, няколко картофа и три-четири шоколадчета.

Мат бе погълнат от петнайсетия картоф, който печеше в жаравата, а Линдзи нагъваше направо без хляб поредния сочен шницел, когато Джъстин се приближи още малко до нея и я прегърна през раменете. На Линдзи й се искаше да се притисне до него и да отпусне глава върху гърдите му, ала не можеше да си го позволи. Нещо я спираше. Патенцата и бобрите, ведрата вечер и огънят насред гората бяха толкова фантастични, че тя искаше да изживее всичко това с Маркъс. Погледна Джъстин и се почувства гузна, докривя й. Не проумяваше как така не може да намери сили да се отърси от спомените, от някогашните си надежди и да се отдаде на това свое ново увлечение. Беше й много приятно с Джъстин, ала споменът за Маркъс я преследваше като призрак.

Джъстин забеляза промяната в израза й, но го достраша да го разтълкува. Погледна я изпитателно и Линдзи му отвърна с шега:

— Знам те що за стока си, Джъстин Тредуей. Наслушала съм се доста за теб. Сигурно няма неомъжена жена, която да не си водил на забавата.

— Кой? Аз ли? — опита се той да се направи на вода ненапита, но в погледа му проблесна лукаво пламъче.

— Хайде, хайде! Признай си!

— Добре де, признавам си — рече Джъстин и когато я погледна отново, този път бе сериозен. — Никога през живота си не съм изтърпявал жена повече от месец. Докато не срещнах теб. Ето защо всички в долината са учудени. Досега не ми се е случвало подобно чудо.

Той я погледна в очите да види как ще реагира. Но не видя в тях нищо, освен изненада. А се бе опитал да вмести толкова много в едно-единствено изречение. Възхищаваше се от Линдзи както от никоя друга жена през живота си заради нейната сила и уязвимост, заради умението, с което тя балансираше между двете. Изпитваше към нея чувства, каквито не бе изпитвал към никого. Благодарност. Почуда. Желание да я закриля. Възхищение. Може би любов. Опитваше се да си втълпи, че това е поредното мимолетно лятно увлечение. Ала някакъв вътрешен глас му нашепваше, че става дума за нещо много по-голямо.

— Хиляди благодарности — усмихна се Линдзи — в светлината на огъня лицето й наподобяваше рисуван с пастели портрет. — Правиш страхотни комплименти.

— Ами, комплименти! — възрази Джъстин и махна нехайно с ръка. — Казвам ти самата истина. — Сетне, за да разсее напрежението, я стрелна лукаво с поглед. — Чудя се какво си седнала да мислиш за моите авантюри. Момиче като теб сигурно има гадже във всеки град по света. Знам ги какви флиртаджийки са момичетата като теб.

— Не, Джъстин Тредуей, нямам гадже във всеки град по света… — прихна тя, но после се сети за Марк и се свъси.

Нещо в начина, по който млъкна насред изречението, накара Джъстин да я погледне в лицето. Знаеше какво трябва да й каже. Сви му се сърцето.

— Линдзи — поде Джъстин и я замилва с поглед. — Искам да те питам нещо.

Тя се извърна към него да си довърши изречението, но забеляза израза му и се сепна.

— Разкажи ми за Марк.

Линдзи зяпна от учудване. Защо ли Джъстин я питаше точно за това? Сетне проследи погледа му, насочен към Мат, който седеше кротичко край огъня, омацан целият в печени картофи и сажди.

— Имаш прекрасен, доста бъбрив син — каза Джъстин, сякаш прочел мислите й. — Пък и обича много този човек.

Линдзи въздъхна дълбоко. Доста време бе изминало от последния път, когато се бе опитвала да изрази с думи истинските си чувства към Маркъс Джеймс.

— Не съм сигурна… — Тя извърна към Джъстин огромните си, удавени в тъга очи. — Много, много отдавна той бе най-добрият приятел на Кендъл, моя съпруг. — Линдзи замълча, за да види дали Джъстин я е разбрал. — Дойде със самолета, за да бъде до мен, докато раждах Мат… Нещо като баща му е… Винаги, когато е трябвало, ни се е притичвал на помощ.

— Обичаш ли го? — попита Джъстин без заобикалки, но нямаше друг избор, трябваше да разбере.

Сега отговорът на Линдзи бе за него всичко на този свят. Не можеше да си позволи да се привързва още повече към нея, ако не узнаеше истината.

— Не знам — пророни вече разплакана Линдзи. — Наистина, Джъстин.

Тя затули лицето си с длани. Но преди да скрие очите си, той прочете в тях всичко, което искаше да узнае. Неописуемата мъка, мярнала се в погледа й, бе пределно красноречива. Джъстин обаче разбра още нещо. Линдзи му казваше истината. Тя действително не знаеше. Нещо в живота й я бе направило сляпа за онова, което изпитваше дълбоко в себе си. Бе влюбена до полуда в тоя тип, чичо Марк. И най-тъжното бе, че изобщо не го съзнаваше.