Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Touch the Sky, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Иван Масларов, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 19гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Desi_Zh(2009)
- Корекция и форматиране
- ganinka(2014)
Издание:
Деби Бедфорд. Любовен триумф
ИК „Арлекин-България“, София, 1994
Редактор: Ани Друмева
ISBN: 954-11-0245-X
История
- —Добавяне
Дванадесета глава
Линдзи прочете бележката, която намери върху бюрото си веднъж, после втори път. От Лос Анжелос се бе обадил директорът за връзки с обществеността във фирма „Курорти Уолкоу“. Ръководството на фирмата организираше среща на всички представители на властта в Гънизън. Бяха поканени и архитектите на окръга, както и Линдзи Корнел-Алън. Срещата бе насрочена за след половин месец и щеше да продължи три дена.
Все едно щяха да се съберат на поредното заседание на Съвета, промърмори Линдзи. Цели три дена съветниците умуваха как да прекатегоризират парцела на Джо Вейдър северно от града. После обаче Линдзи прочете и уточненията към поканата и направо ахна. Срещата щеше да се състои не другаде, а в Лос Анжелос, в сградата на „Уолкоу“. Да идела да си прибере самолетния билет от туристическото бюро през една пресечка. Вече бил платен.
— А, без мен — каза си Линдзи на глас и метна тефтера върху писалището. Точно сега подготвяше материал за пролетния подбор на говеда. — Не мога да си зарежа работата. Не пътувам със самолет. Не мога да оставя Мат сам толкова дълго.
Но Мат нямаше да бъде тук. Заминаваше с Маркъс в събота. А тя трябваше да бъде в Лос Анжелос в десет сутринта в понеделник. Бе невъзможно да се оправдае със сина си. Затова пък щеше да изтъкне като причина за отсъствието си вестника. Нямаше кой да я замести. Тя се облегна на стола и въздъхна от облекчение.
То обаче не трая дълго.
— Доколкото разбрах, заминаваш — провикна се Кори, когато след няколко минути нахълта в кабинета й с чаша димящо кафе.
Искаше ли да обсъди нещо с нея, винаги й носеше кафе.
— А, не мърдам оттук! Не мога, Кори. — Погледът му нещо не й хареса. — Защо ме гледаш така?
— Защото трябва да идеш — рече главният редактор и след като остави кафето върху писалището, я погледна в очите. — „Уолкоу“ покриват всичките разноски, само и само да напишеш материала на своя живот. Няма да ти позволя да си пропилееш шанса. Командировам те.
— Страхотно! — изпуфтя Линдзи. — Точно за това си мечтаех. Само не забравяй, че единствената информация, която ще ми дадат, са просташките им рекламни материали — припомни му тя.
— Откога се задоволяваш с информацията, която ти дават другите? Бива те да задаваш неудобни въпроси. Ти, Линдзи, си професионална журналистка. Умееш да отсяваш зърното от плявата.
— Да де, бих могла да взема интервюта от президента на фирмата и от някои членове на управителния съвет — кимна младата жена. — Бих могла да се поразходя из „Уолкоу“ и да разузная… уж че се възползвам от гостоприемството им.
— Ето, вече схващаш за какво става въпрос — съгласи се Кори.
Линдзи мина през туристическото бюро да си прибере самолетния билет и когато съгледа шарения плик с бордната карта в него, изведнъж проумя колко много всъщност значи това пътуване за нея. Отново щеше да се качи на самолет. Може би тъкмо от това имаше нужда, за да преоткрие себе си. Все едно, че е отишла да разгледа всички щандове в „Найман-Маркъс“.
При мисълта за щандове и магазини се сети за Рита. Не бе виждала някогашната си съквартирантка сякаш от сто години. А едно време двете обикаляха като луди по магазините.
Рита сигурно щеше да се зарадва, ако имаше възможност да попазарува в Лос Анжелос. Линдзи направо зяпна от изумление — как не се бе сетила досега! Ами да, учениците вече бяха във ваканция и Рита нямаше часове. Защо да не се срещнат на Западния бряг?
Когато след няколко часа Линдзи се обади на старата си приятелка, Рита бе на върха на щастието. Не бе подготвена за подобно пътуване, но начаса се съгласи. Смятала да прекара отпуската на някое екзотично местенце, но в Далас нямала приятели, които да са й толкова близки, че да летува с тях. Това пътуване й бе добре дошло. Пък и не се бяха виждали с Линдзи от сума ти време. Някогашната й съквартирантка се бе запиляла по чукарите, беше се отказала от Далас и живота в града и Рита кажи-речи бе забравила да се тревожи за нея. Подир гибелта на Кендъл сякаш бе умряла и Линдзи. Сега, след като тя й се обади и й предложи да прекарат известно време, Рита имаше чувството, че си е възвърнала някаква частица от своята душа, която отдавна е изгубила. Двете с Линдзи решиха да ходят по магазините всеки ден, да идат в някоя от студиите на Холивуд, да прекарат един ден в Дисниленд и да се пекат до премала на Малибу Бийч.
След като Линдзи затвори телефона, пак й стана мъчно, че й предстои да се раздели със сина си, но сега поне знаеше, че подир дългия полет до Калифорния ще се види с приятелката си. А това не бе никак малко. Колко прекрасен бе светът!
В събота сутринта в уречения час самолетът на Марк проблесна високо в небето. Линдзи и синът й седяха в колата, спряна току до пистата — вече от половин час се взираха нагоре. Синият буик бе задръстен с какви ли не куфари и куфарчета, чанти и кутии.
Някъде в купчината бяха и плюшените животинки на Мат воглаве с Господин Патилан, Руфус и Гарфийлд. Мат бе категоричен, че в никакъв случай не може да тръгне на първото си голямо приключение без Господин Патилан. Сетне отсъди, че Руфус ще му се разсърди, задето взима Господин Патилан, а него оставя. И Гарфийлд щеше да се натъжи. По същата логика момченцето щеше да помъкне още десетина плюшени мечета, тигърчета и кученца, ако Линдзи не го бе спряла овреме. Убеди Мат да заведе в къщата на чичо Марк само тримата финалисти.
Едва след като съгледа самолета на Марк, Линдзи осъзна какво всъщност става. Все щеше да преглътне някак заминаването на Мат, макар и тайничко да се бе надявала Марк да не пристигне и цялата тази история с гостуването на сина й да се размине. Ала щом видя светлинките на кацащия самолет, бе обзета от невероятна възбуда. Ето го и Маркъс… Бе слязъл в Гънизън от шест хиляди метра височина.
Щом забеляза самолета, момченцето заскача и изръкопляска.
Най-сетне малкият пайпър спря и сърцето на Линдзи забумка като полудяло. Вече го бе изживявала… много, много отдавна.
Самолетът се насочи към тях, крилете му се поклащаха в такт с тътнещия двигател. Линдзи и Мат изскочиха от колата и замахаха, на нея дори й идеше да изтича при машината, но в последния момент се отказа.
Когато Маркъс се показа на вратата, Линдзи направо не повярва на очите си — бе забравила колко е красив.
Той протегна ръце към Мат и намигна със същата лекота на майка му. Колорадският вятър бе разрошил светлата му като пясък къдрава коса, зелено-сивите му очи сякаш я пронизаха право в сърцето. Маркъс се усмихна на сина й и върху бузите му се появиха двете трапчинки — едва сега Линдзи си даде сметка колко й е липсвал той физически.
— Маркъс Джеймс! — възкликна тя почти невярващо.
— Същият — ухили се той и след миг колебание я сграбчи в обятията си.
— Това прегръдка номер едно ли е? — засмя се Линдзи.
— Да. Доколкото виждам, смяташ да ги броиш.
— Не искам да изтърва нито една от двайсетте прегръдки, които ми обеща — отвърна младата жена, този път сериозно.
Бе неописуемо щастлива. Маркъс бе с ново кожено яке, студено от климатичната инсталация в самолета. Ухаеше на някакви билки, на нова кожа и на Далас. На какво ли точно й миришеше? Линдзи не знаеше, но имаше усещането, че посреща мъжа си след дълго пътуване. Какво вълшебство бе да го види отново! Да го преоткрие!
— Боже, колко е пораснал! — прошепна той в ухото й и кимна към Мат. — Последния път, когато го видях, бе скимтящо вързопче със сплескано носле.
През това време Мат го гледаше като омагьосан. Бе предполагал, че чичо Марк е много, много висок и силен. Познаваше го по физиономия и от снимките, които му бе показвала мама. Бе разговарял с него по телефона. Но Маркъс надмина всичките му очаквания. Момченцето остана доволно. Чак му се доплака от обичта, която изпитваше към този мъж. Мат знаеше, че в известен смисъл те тримата са нещо като семейство.
Ако някой ги гледаше от чакалнята на летището, щеше да остане доста изненадан. В началото те се държаха като семейство, което отново се е събрало. После обаче продължиха да стоят и да се гледат като омагьосани. Докато се любуваше на Линдзи и на сина й, Маркъс усети как го облива огромна нежност. От сто километра си личеше, че те двамата са едно цяло, че не могат един без друг. Прииска му се и той да е частица от това цяло. Би дал всичко на този свят, само и само желанието му да се сбъдне.
— Не мога да изпратя своите мъже, без да съм ги нахранила — рече накрая Линдзи и тръгна към колата, хванала Маркъс за ръка. Мат подтичваше до него. — Хайде да идем в ресторанта на летището и да хапнем хамбургери. Аз черпя.
— Искам хотдог! — засмя се Мат съзаклятничейки на майка си.
Беше ходил на ресторант само един-два пъти. И усещаше, че майка му е в чудесно настроение. Може би ще му разреши да си поръча и пържен лук на кръгчета? Лук на кръгчета и пътуване със самолет до Далас, и то само за един ден! Ей на това му се вика живот!
Не след дълго тримата похапваха сочните хамбургери и хотдога и си приказваха весело. Мат разказа на чичо си Маркъс за писаната Фелисия, новата си котка, за Господин Патилан и че е по-висок, отколкото изглежда по телефона. По едно време в разговора се включи и Линдзи и заговори за неща, за които не бе споделяла с никого. Каква радост е за нея синът на Кендъл да расте пред очите й. Колко самотна се чувства понякога и каква утеха са телефонните им разговори. Разказа му и какъв късмет е извадила с Нина и колко се е сприятелила с нея. Спомена и че много се вълнува и страхува от пътуването до Лос Анжелос, където ще се срещнат с Рита.
Марк наблюдаваше как малкият попива всяка дума на майка си — имаше чувството, че тук, на тази маса с пластмасово оранжево покритие, е открил най-прекрасното в живота.
— Готов ли си за бейзболния мач в понеделник вечер? — попита той Мат.
Бейзболен мач! Мат отново се развълнува. Остави недоядения хотдог в чинията и въздъхна. Не можеше да хапне и залък повече. Вече не беше гладен.
— То оставаше да ти се яде! Натъпка се с пържен лук — поклати майка му глава. — Ще увия сандвича в салфетката, да си го вземеш в самолета. Може да огладнееш, докато стигнете в Далас.
— Може ли да си взема и лукчетата?
Линдзи кимна.
— А сега иди в тоалетната и си измий хубавичко ръцете, я какви са мазни!
Вдигна очи към Маркъс и забеляза дяволития израз върху лицето му. Какво ли си мислеше? Да де, че се държи като досадна майка. Вземи сандвича… Увий и лукчетата… Измий си ръцете… Маркъс бе много наблюдателен.
— Благодаря ти… — озари го тя с усмивка. Поне за мъничко бяха сами. Можеше да разговаря с него без задръжки.
— За какво?
— Задето търпиш една свадлива остаряваща майка.
Маркъс я хвана за ръката.
— Не само те търпя. Спасявам те. Взимам детето за цяла седмица, та да си починеш и да се отпуснеш. — Забеляза, че очите й отново се пълнят със сълзи и реши да смени темата. — Хубава си.
— Ти също — усмихна се Линдзи, макар и просълзена. — Почнала съм да забравям.
— Да забравяш какво? Колко съм чаровен? Сърдечен? Неотразим? Бива ли такова нещо!
— Сигурно ми се иска да забравям — засмя се тя от все сърце. — Сигурно нямам друг избор. Сигурно е несправедливо и към двамата.
— Можем да го направим справедливо, Линдзи — каза Маркъс и се взря в лицето й.
— Още не съм готова за това.
Той знаеше какво има предвид тя. Почакай още, Маркъс! Може би след три години ще съм готова да те обичам. А може би след шест. А може и никога да не съм готова!
Линдзи му се стори съвсем крехка и уязвима, прииска му се да я прегърне и да я пази от всички злини на тоя свят. Това обаче бе невъзможно. Тя не му позволяваше и да припари до нея. Вбесяваше го, макар и неволно, изваждаше го от равновесие и той нямаше друг избор, освен да се затвори в себе си и да страда.
И през ум не му минаваше, че Линдзи може да се влюби в него. Знаеше само, че му е разрешила да бъде до нея, и това й е вдъхнало сила. Но какво щеше да стане, ако той започнеше да поставя условия? Маркъс съзнаваше, че рано или късно това е неизбежно. Не можеше да я чака до гроб! Все още не си представяше живота без нея и Линдзи щеше да се изненада ужасно, ако го бе научила. Маркъс я желаеше. Искаше тя да го прегръща. Да го обича. Сутрин да му прави за закуска кренвирши, пържени филийки и яйца на очи. Копнееше да е винаги до него и да се грижи за тези дреболии.
— Там, мамо, имаше сапун — оповести Мат, който се бе върнал на масата. — Зелен такъв, вътре със светещи нещица.
— Браво на теб, отделил си нужното внимание на сапуна! — похвали го Линдзи и намигна на Маркъс. — Дано си си измил добре ръцете.
— Измих ги! Виж! — поклати глава малкият и протегна ръчички към майка си и чичо Марк.
Бяха студени, от тях още капеше вода. Мат не бе успял да пусне топлата вода и да стигне хартиените кърпи.
Линдзи забеляза, че Маркъс си поглежда часовника.
— Сигурно е време да тръгвате — каза тя и се смръщи.
Не бе подготвена този следобед да свърши толкова бързо. Искаше й се да продължи вечно.
— Ъхъ — проточи тъжно той. И за него времето се бе изнизало неусетно бързо. — На летище Лъв Фийлд ме чакат.
Когато се качиха на колата, за да идат на пистата, Маркъс забеляза огромната камара куфари и чанти, струпани в багажника.
— Дали си сложила достатъчно дрешки на детето? — пошегува се той. — Все пак ще отсъства цяла седмица.
— Повечето неща са мои — обясни весело Линдзи. — Днес следобед заминавам, имаме среща с Рита. Сигурно ще ме откриеш в „Шератън“ в центъра на града. Там ще се състоят срещите на хората от фирмата с представители на Гънизън. Ако ме няма в хотела, значи съм на плажа. Или на ресторант. Или разглеждам Дисниленд.
Всичко това изведнъж й се стори ужасно вятърничаво и безсмислено. Линдзи предпочиташе да остане с Мат и Марк. Двамата мъже, които значеха най-много за нея на този свят, сега бяха в колата и най-прилежно загъваха сандвича в салфетката. А също и лукчетата. Линдзи улови погледа на Марк в огледалото за обратно виждане и отново му намигна. Дано изтърпеше всичко, което му предстоеше да научи тази седмица от сина й.
Вятърът на летището се бе усилил и разроши косата на Линдзи, докато тя помагаше на Марк и Мат да натоварят багажа. От един найлонов плик се подаваше ръката на Господин Патилан. Мат го издърпа и попита:
— Може ли да го взема с мен?
— Разбира се — отвърна му пилотът.
А Линдзи бе готова да се закълне, че избродираната усмивка на палячото се е разширила със сантиметър-два — той все пак бе предпочетен пред Руфус и Гарфийлд и си бе извоювал честта да се намести в пилотската кабина между малчугана и чичо Марк. Линдзи чак завидя на куклата — Господин Патилан не го беше страх да отлети за Далас, а тя все не набираше смелост.
Когато стана време да тръгват, дълго притиска Мат до себе си и го целуна по челцето. Марк бе удостоен с целувка по устните и дълъг поглед.
— И да се грижиш за сина ми! — заръча му Линдзи през шепот.
Когато двамата се запътиха към самолета, тя с изненада осъзна, че й е по-непоносимо да се раздели с Марк.
— Маркъс! — повика го.
— Да? — извърна се той към нея.
Когато видя отново лицето му, Линдзи разбра, че не може да го пусне да си тръгне току-така, без да му е казала всичко, което й е на сърцето. Днес той й се стори толкова познат, но същевременно и някак нов, изумителен, сякаш Линдзи виждаше за пръв път широките му рамене, снажното му тяло, очите, ръцете. Изтича и се притисна до него.
— Лин! — прошепна младият мъж и притегли главата й към гърдите си.
— Марк! Само да знаеш колко ми липсваш!
Успя да изрече единствено това. Чувствата напираха отвътре и от силата им тя сякаш изгуби дар слово. Жадуваше за този мъж по някакъв първичен начин, мечтаеше той да задоволи копнежите й, пробудили се онази първа брачна нощ, копнежи, които сигурно отдавна щяха да са заглъхнали, ако не бе Марк и неговите нежни милувки.
Линдзи забеляза някак между другото, че детето ги гледа от стълбичката. Но така бе закопняла за Маркъс, че всичко останало избледня и й се стори маловажно. Линдзи се надигна на пръсти и докато го целуваше по ухото, усети как той трепери.
Маркъс я придърпа към себе си и дълго я целува по устата. У нея се пробудиха отдавна забравени чувства. Както стоеше пред него, неописуемо щастлива, усети, че той лекичко се отдръпва.
— Е, вече наистина тръгваме — изрече едва чуто.
Линдзи само го погледна, преглътна тежко и кимна. Махна на Марк и сина си и им прати въздушни целувки; след миг двигателите на самолета ревнаха и готов да излети, той се понесе по пистата. Сетне се извиси и се превърна в малка точица в небето.
Колкото и да е странно, на Линдзи дори не и се доплака.
Нейният самолет за Лос Анжелос бе след цели три часа. Имаше доста да чака, но тя бе доволна. Искаше да си припомни всеки миг, който бе прекарала с Маркъс. Предвидливо бе взела и своя багаж, за да не се връща отново вкъщи. Бързаше ли, пътят нагоре по каньона винаги й се струваше същински ад — неизменно й се изпречваха било каравани на летовници от Небраска, било цяло стадо крави.
За полета до Лос Анжелос нямаше много пътници, така че можеше да си избира място. Бе много горда от себе си. Ето че все пак се престраши да се качи по клатушкащата се стълбичка в това чудовище. Изведнъж й се стори странно, че тази огромна метална чудесия е в състояние да се извиси в небето. Уж бе учила аеродинамика в гимназията, но пак летенето й се струваше някакво чудо. Каза си наум късичка молитва и се настани на мястото до прозореца.
Спряха за малко в Денвър, където се качиха два пъти повече пътници, и отново се извисиха в небето. Линдзи бе надвила страха си. И вече имаше повече вяра на летците. Това й бе добре дошло — все пак бе поверила на един от тях сина си и сега той го караше към Далас.
Вечерта бе ясна и на Линдзи й се струваше, че вижда небето на цели петстотин километра напред. Самолетът се носеше право на запад към залеза и щом се мръкна, тя съгледа около себе си безчет мигащи, танцуващи светлинки, прилични на малки елмази. В нощното небе имаше нещо познато, ведро и успокояващо. Колко ли време бе минало от нощта, когато тя пак се бе носила така някъде по средата между земята и необятната Вселена? Бе прелетяла над Далас, Форт Уърт, Грийнвил, Ричардсън. Бе направила учебно аварийно кацане на летището в Шайло. С Кендъл и неговия Ромео и Жулиета.
Онова, което изпитваше в момента, я учуди.
— Кендъл — прошепна Линдзи. Запита се какво ли чувства сега към него. По-скоро ставаше дума за анти чувства, понеже нямаше и следа от болка, от угризения, от вина… Имаше само тъга.
Беше си мислила, че този ден няма да настъпи никога. Бяха и нужни цели четири години, за да се примири със смъртта на Кендъл. Ала сега, докато се носеше между светлините на незнайните градове долу и безликите звезди горе, докато момчето до нея слушаше тътнеща пънк музика, а стюардесата й поднасяше съскаща кока-кола в пластмасова чаша, Линдзи отново се почувства нормален човек. Любовта й с Кендъл бе припламнала именно в небето и бе съвсем естествено да угасне пак тук. Кендъл! Беше го обичала до полуда, той й бе дал толкова много. Усмивки и пролет насред февруари, нейния син. Тя обаче вече нямаше нужда от него. Нещо, запечатано дълбоко в душата й, най-сетне се отскубна и политна на воля.