Даяна Мур
Приласкай ме в топла вечер (9)

Девета глава

Щом се затвори вратата зад гърба на гостите, Кийф се облегна на нея и започна да наблюдава Вейн с непроницаем израз на лицето.

— Защо беше толкова важно за теб да поканиш Джеръд? — попита той без увод. — Знам, че ти харесва компанията му, но нима си толкова самотна, че всеки път, когато ме няма, ти е необходимо вниманието на някой млад мъж?

Вейн изключи осветлението в хола и седна на канапето.

— Аз съм самотна, Кийф, както всяка друга съпруга, която бива оставяна сама за седмици и дори за цели месеци — отвърна тя, докато наблюдаваше пъстрите свещички по коледното дърво. — Не отричам също така факта, че понякога изпадам в депресия и си мечтая да си вкъщи в годината на сватбата ни или на рождения ми ден. Но аз направих своя избор, знаейки какво ме очаква.

Кийф пристъпи към нея и приседна на канапето.

— Защо обаче точно Демпстър?

Вейн го погледна открито.

— Защото това означаваше много неща за Джеръд. Знам, че не сте близки приятели, но ти винаги си го ценил като добър офицер. И когато той ни покани на вечеря…

— Той ни е поканил?

— Да, но теб те нямаше вкъщи. Тъй като знаех, че брои дните, докато се ожени за Гейл, не исках да му отказвам. Така че реших да му помогна да се пребори с носталгията, а и да осигуря на Шейла малко разнообразие.

— Изглежда, сякаш ще трябва да ти се извинявам — произнесе Кийф след миг, изпълнен с нервно напрежение.

— И да ми дадеш едно обяснение — добави Вейн тихо и сложи ръка върху бедрото му. Тя усети как се стегнаха мускулите под вълнената тъкан. Ръката му погали бузата й.

— Надявам се да бъде кратко. Липсваше ми, Вейн.

— Това важи и за твоята малка лейди. — Вейн се помъчи да разясни на Кийф болката и несигурността, които беше изпитала.

Той се засмя тихо.

— Това те човъркаше, нали? — рече, докато рисуваше с пръсти по бузата й.

— Живели сме достатъчно дълго време заедно, за да узнаем кое ще нарани или ядоса другия — произнесе тя тихо.

Очите му потъмняха при тези й думи. Накани се да каже нещо, но рязкото иззвъняване на телефона накара и двамата да трепнат.

Кийф се приближи, едва сдържайки се да не изругае, до апарата и се обади. Докато слушаше, изразът на лицето му ставаше още по-мрачен. След кратък разговор той остави слушалката и се обърна към Вейн.

— Имат нужда от мен в базата. И вероятно няма да се върна по-рано от вдругиден. Някакъв глупав… — Той прекъсна думите си, впивайки поглед във Вейн, и пое двете й ръце. — Съжалявам, Вейн. Зная колко е важно да изясним някои неща…

— Ще го направим, като се върнеш отново — рече тя усмихната. Не искаше да му покаже колко е голямо разочароването й. Но очевидно не можеше умело да прикрива чувствата си, защото той повтори още веднъж:

— Съжалявам — и на лицето му се появи замислено изражение. Замълча за момент, после попита: — Какво ще кажеш, ако заминем за Нара?

— Кога? — запита Вейн, без да храни особени надежди. Толкова й се искаше да опознае Япония, но между пътуванията на Кийф и нейната работа не бяха успели да посетят нищо друго, освен забележителностите на най-близката околност.

— Тази събота и неделя. Ще имаме възможност да поговорим за всичко. И аз искам да си изясня някои неща, преди да замина отново за по-дълго време.

Вейн пропъди особеното чувство, което се канеше да се надигне у нея, и си каза, че всъщност и тя желае същото. В момента не беше наясно какво Кийф мисли и чувства в действителност.

— Колко време ще отсъстваме?

— Ще се помъча да взема една седмица отпуск. В последно време бях много ангажиран, а всеки би искал да бъде при семейството си, когато е на суша.

— Звучи прекрасно — каза тя с треперлива усмивка.

Той я прегърна през кръста и я побутна към стълбата.

— Ела с мен, докато се преоблека.

Когато Вейн на следващия ден тръгна да вземе децата на Шейла, срещна Джан, която тъкмо излизаше от къщи с десетгодишната си дъщеря.

— Къде отиваш, Вейн?

— На филмовото шоу. Ще взема и децата на Шейла — отвърна й, докато изваждаше от чантата си ключовете за колата.

— Защо тогава не дойдеш с нас? — предложи Джан и тръгна към голямото си комби. — Колкото сме повече, толкова е по-весело, а освен това има и достатъчно място.

— Добре — прие с готовност Вейн. Липсваше й Кийф и я измъчваха двояки чувства във връзка с предстоящия им разговор в края на седмицата. Като се качи в зелено-кафявата кола, тя каза на Джан: — Знаеш ли, колата ти винаги ми е напомняла на катафалка.

Джан се засмя.

— И Кара смята така. Но Брайън обича такива просторни коли — най-вече, щом двамата тръгнем някъде на пикник. — Тя запали мотора, после добави с многозначително повдигнати вежди: — Казва, че сме имали повече „свобода на действията“, когато…

Вейн с усмивка поклати глава.

— Представяш го така, сякаш е сексуален маниак.

— Такъв е. Но и жена му също.

Вейн замълча. Тя не можеше да говори толкова открито като Джан за интимни неща. Знаеше, че Брайън и Джан бяха просветили дъщеря си Кара и разговаряха с нея на всякакви теми, но на Вейн въпреки това й беше неприятно да разисква деликатни проблеми пред десетгодишното момиче.

— Не се притеснявай от Кара — каза Джан, сякаш беше прочела мислите на Вейн. — Тя е доста зряло дете, пък и ние никога не сме имали тайни от нея. Знае, че родителите й са побъркани един за друг, което включва и една стабилна сексуална връзка. Последното нещо, което бих желала, е детето да си мисли, че това са „мръсни неща“.

Вейн намираше философията на Джан за мъдра и разумна. Беше без съмнение по-добра от приказката за щъркелите на нейните родители. Искаше й се да бе могла да разговаря с майка си без стеснение по тези въпроси, когато беше в пубертета.

Тя несъзнателно въздъхна. Голите дървета, извиващи се от вятъра, подсилваха меланхоличното настроение, в което се намираше. Тя се сепна, когато Джан поде отново:

— Шейла живее близо до басейна, нали?

— Да. И винаги се оплаква, че лятно време не можела да измъкне децата си от него.

— Поне е удобно — констатира Джан. — Откакто Кара започна да посещава курса за оказване на първа помощ при Червения кръст, се увеличиха и задачите ми като шофьор.

Джан караше уверено, макар и малко прекалено бързо според мнението на Вейн. Често беше поднасяла приятелката си за това, че навярно е вземала уроци по шофиране от някой японски таксиметров шофьор. А Джан отвръщаше, че номерът да минеш напред в уличното движение се състои в това да покажеш на другите, че не отстъпваш. Вейн още не го беше изпробвала, но при Джан той, изглежда, минаваше с успех.

Профучаха край басейна и няколко секунди по-късно Джан спря пред дома на Шейла. Дърк, Дирдри и Дерек се втурнаха през вратата, след което комбито, натоварено с възбудено разговарящите деца, измина краткия път до киното.

Джан потърси място да паркира, а Вейн се нареди пред касата с четирите деца. Опашката този път беше невъобразимо дълга.

Когато най-сетне можеха да влязат вътре, имаше много малко свободни места. Двете жени седнаха заедно, а двете по-големи и двете по-малки деца се разделиха.

Докато Джан събличаше якето си, Вейн забеляза една обща позната в тълпата от хора.

— Виж, там е седнала Марджи.

— Къде?

— Няколко реда пред нас, малко по-вляво.

Сега и Джан разпозна главата с червеникава къдрава коса.

— Марджи, ние сме тук отзад — извика тя.

При това повикване Марджи Спенсър се обърна и заговори припряно на децата си. После стана и изтича нагоре по пътеката, за да поздрави приятелките си. Имаше още едно свободно място на реда, където бяха седнали Джан и Вейн, но беше съвсем в другия край. Марджи огледа с търсещ поглед целия ред, после спря нерешително.

Джан стана, съзирайки разочарованието по лицето на младата жена. Тя мина по целия ред и попита с такъв израз на лицето, който не търпеше възражение:

— Бихте ли имали нещо против да се преместите към края, за да може приятелката ми да седне при нас?

Секунди по-късно целят ред се премести с едно място, мърморейки добродушно.

Марджи се настани между Джан и Вейн и въздъхна с облекчение.

— Как си? — попита я Джан. Кафявите й очи бяха пълни със съчувствие. Тя и Вейн бяха отишли веднага при Марджи, когато чуха за смъртта на мъжа й, но Марджи бе поискала да остане сама в този ден.

— Сега съм малко по-добре. — Усмивката й приличаше повече на гримаса. — Поне мога, когато се наплача вечер, да си поспя повече от един-два часа.

— А как се справят децата?

Тъмните очи на Марджи се напълниха със сълзи.

— Ребека е доста смела, но Дейви не може да приеме мисълта, че баща му вече го няма. Наистина беше свикнал баща му да отсъства по-продължително време, но през всичките пет години от живота му винаги си е бил вкъщи по Коледа.

Тя сви ръце, после добави:

— Казвах му да се откаже от тази професия. Имах страшно лоши предчувствия! Но той смяташе, че е глупост и че моето мърморене му е дошло до гуша.

Джан и Вейн се погледнаха на главата на Марджи, изпълнени със съчувствие.

— Цял живот ще се чувствам виновна, че не бях по-настойчива — прошепна Марджи.

— Разбира се, че не си — каза тихо Вейн и пое студената ръка на Марджи в своята. — Не можеш да виниш себе си за това. Дейв знаеше какво прави. То си беше единствено негово лично решение.

— Правилно — вметна Джан. — Освен това сега трябва да помислиш и за бебето.

— Това е единственото, което ме крепи — отвърна Марджи и положи длан върху леко заобления си корем. — Той и двете по-големи деца са целият смисъл на живота ми.

— Той? — попита Джан. Марджи кимна.

— Уверена съм, че пак ще бъде момче. За щастие съм ангажирана в запаса, така че все още мога да работя. Иначе нямаше да зная как да изтърпя празните часове, през които Дейви е в детската градина, а Ребека на училище.

— Добре ли се чувстваш? — попита Джан.

— Сега отново съм във форма, след като ми мине сутрешното прилошаване. Така беше и при Дейви, затова съм, сигурна, че пак ще е момче. — Тя добави с усмивка: — Не е много научно, но бях права и при Беки, и при Дейви.

— Разбирам — рече Джан. — Всички специалисти ни бяха предсказали, че ще се роди момче, но Брайън и аз знаехме, че Кара щеше да е момиче.

— Понеже говориш за специалисти — поде Марджи с необичайно твърд глас, — моите съседи ми казаха, че намирали за крайно неподходящо, дето отивам на кино, въпреки че мъжът ми неотдавна е починал. Смятат, че е проява на неуважение.

— Не обръщай внимание на тези надути пуяци — посъветва я Джан. — Трябва да правиш това, което е най-доброто за теб. Никой, освен теб, не може да преодолее твоята мъка.

— Намирам, че си абсолютно права, когато излизаш между хората — каза Вейн. — Мога да си представя, че пред децата се стараеш да бъдеш силна и бодра, но и на теб ти трябва дистанциране от всичко.

— Това и правя — отвърна Марджи. — Казах на децата, че е в реда на нещата да се плаче и да ни липсва нашият татко, но се опитвам и да ги отклоня от скръбта им. На своята скръб давам свобода само в собствената си стая.

Тя потисна хлипането си и се усмихна тъжно.

— Като си помисля само как Дейв и аз винаги сме се оплаквали, че нямахме възможност да оставаме сами. Той винаги мърмореше, когато децата се появяваха в най-неподходящия момент. — Марджи поклати глава, после прошепна с треперещ глас: — А сега си имам частна сфера — и то каква! Със сигурност няма нищо по-частно от самотата, нали?

— Ей, какво ще кажете, ако тази вечер дойдете всички у дома на една пица? — извика Джан приглушено, тъй като на екрана се появи някакъв мултипликационен филм. — Брайън е нощна смяна, а ще ми направите истинска услуга, ако ме избавите от японската телевизия. Кара научи езика изненадващо бързо, но ако трябва още веднъж да изтърпя някой филм за кунгфу…

Марджи леко се засмя, което всъщност беше целила Джан. Вейн отново почувства тясната приятелска връзка между тях. Ако човек от тяхната здраво сплотена общност наистина се окажеше в трудност, той можеше да разчита на това, че някой ще застане до него да го подкрепи.

Когато филмът започна, Вейн неволно си зададе въпроса как ли тя би се справила с една такава загуба. Марджи бе обичала много мъжа си и въпреки това понасяше смъртта му със завидно самообладание.

— Ох, че е приятно да вдигна краката си отново — възкликна Джан три часа по-късно, настанявайки се удобно на канапето, предоставено им от флота за ползване.

Вейн се усмихна одобрително, докато си събуваше обувките и подгъваше крак. Беше се обадила на Шейла и тя се съгласи да заведе децата на вечеря у Джан. Дирдри и Дейви се позанимаваха малко с някои от електронните игри на Кара, докато по-големите деца — Дърк, Кара, Беки и Дерек, играеха на карти с възрастните.

После Марджи си замина с децата, Шейла отведе своите, а Кара си легна. Джан направи кафе и Вейн отпиваше бавно.

— Беше дълъг ден днешният — отбеляза тя. — Сега бих имала малко от тази неизчерпаема енергия, която децата притежават.

Джан въздъхна.

— Кара е в толкова много курсове и кръжоци… Музика, бейзбол, плуване. От работа и бързане нямам минута спокойствие.

— Но ти не би искала да бъде другояче — каза Вейн с усмивка.

— Да, права си наистина — съгласи се Джан. — Кара е не само чудесно дете — много ми помага да се преборя с тъгата, когато Брайън е на път.

Тя се приведе и доля още кафе на Вейн.

— Страшно се радвам, че Брайън работи компютри, вместо да лети на изтребител. Всеки път, когато си помисля какво сполетя Марджи… — Замлъкна внезапно и постави със замах каната върху масата. — Съжалявам, Вейн, беше необмислено от моя страна…

Вейн поклати глава.

— Няма защо. Вярно е, че би ми било по-леко, ако Кийф не беше пилот, но това го знаех още преди да се влюбя и омъжа за него.

— Говорили ли сте някога за възможността той да се откаже?

— Не директно. Веднъж или два пъти изразих страх за неговата сигурност, но никога повече. — Тя отпи глътка кафе, после добави замислено: — За мен най-важното е Кийф да е щастлив. А той е щастлив, когато лети.

— Бих искала да имам твоята сила — призна Джан с откровена възхита.

— А аз пък бих искала да притежавам твоята способност да постигаш своето — отвърна Вейн със смях. — Как само прегрупира редицата в киното — би могла да станеш адмирал!

— Може би Кара ще стане. Тя още отсега бълнува да стане космонавт или капитан на кораб. — Джан разсеяно разбъркваше кафето в чашката си. — Но ти подценяваш своята смелост. Не съм сигурна дали бих понесла да треперя при всяко пътуване дали Брайън изобщо ще се завърне.

— За щастие, няма прекалено много нещастни случаи. Самолетите се проверяват все по-грижливо, а и Кийф е отличен пилот. — Вейн се загледа в димящото черно кафе. — Мисля, че имам същите проблеми, с които трябва да се справят и жените, омъжили се за полицай или пожарникар. Научаваш се да живееш с тях, както и Марджи сега се учи да живее със своята загуба.

— Но ти обичаш да рискуваш — каза Джан.

— Едва откакто дойдох тук. Изведнъж разбрах, че не искам да вървя по пътеки, вече подравнени от моите родители.

Джан поиска да отвърне нещо, но Вейн вдигна ръка със смях.

— Не бихме ли могли да сменим темата? Какво ще кажеш, например, да ми покажеш снимките на твоя племенник с жена му по време на тяхното сафари в Африка? И онези от сребърната сватба на родителите ти?

— Твоето желание е закон за мен. — Джан с лукава усмивка скочи на крака. — Но ще се разкайваш, че си попитала за тях, когато се запознаеш с най-новите допълнения към семейния албум — извика тя от вратата, преди да се затича нагоре по стълбата.

Вейн остави чашката си на масата и се настани по-удобно. Знаеше, че трябва да почака дълго време, но това не я притесняваше. От живите разкази на Джан тя имаше чувството, че познава лично по-голямата част от роднините й, а и Джан умееше да разказва винаги възхитителни анекдоти за тях.

Джан се върна по същия начин като дъщеря си, тропайки по стълбите, но успя да го направи малко по-тихо. Искриците от свръхдоволство в очите й предупредиха Вейн, още преди приятелката й да бе казала нещо.

— Тъй като си толкова мила и искаш търпеливо да разгледаш семейните ни снимки, смятам, че трябва да бъдеш възнаградена.

— Това вече означава нещо — измърмори Вейн.

С театрални движения Джан постави някакъв филм в домашния прожекционен апарат.

— Ето ти го филма, заради който вече наполовина изгоря от нетърпение! — каза тя великодушно.

— „Изгоря“ сигурно не е подходящата дума — отвърна сдържано Вейн.

— Хайде, остави това! Нима не се доверяваш на приятелката си? — Вейн бързо поклати глава и Джан добави: — Ама че си недоверчива!

Вейн простена, когато Джан пусна филма с важна физиономия. И докато той започваше, Джан оповести:

— А тук, дами и господа, ще видите грациозните красавици на флотската база на Йокосука, които се упражняват в ориенталски танц…

Вейн скочи като ужилена от канапето.

— Откъде имаш това?

Беше искала съвсем да забрави за курса по танци, в който беше участвала по настояване на Джан.

— Възложих на Кара да се вмъкне и да направи снимките — обясни Джан триумфално.

За миг Вейн се загледа в недодяланите, явно измъчени движения, които правеха тя и останалите жени от курса, и й стана неприятно. Мислите й сигурно се бяха отразили и върху лицето й, защото Джан започна да отстъпва, още преди Вейн да се приближи до нея.

— Беше само една шега… — Вейн не се спря, но Джан бързо отстъпи назад, оглеждайки се настрани. — Къде ти остана чувството за хумор, най-добра ми приятелко? — извика тя. А когато Вейн направи престорено заплашителна гримаса, добави: — Хей, Вейн, имам дете горе, което спи, спомняш ли си? Нали няма да го оставиш без майка…