Даяна Мур
Приласкай ме в топла вечер (4)

Четвърта глава

Следващата сутрин Вейн се събуди от слънчевите лъчи, които падаха върху леглото. Протегна се блажено и инстинктивно попипа мястото до себе си, но Кийф го нямаше.

Тя тихичко го повика. Когато никой не отговори, усети в себе си чувство на празнота.

След освежителна баня и закъсняла вечеря двамата отново се бяха върнали в стаята си и се бяха любили с нежност и страст за трети път. Сигурно имаше някаква важна причина Кийф да излезе така рано.

Вейн енергично скочи от леглото, огледа се и откри върху нощното шкафче бележка с характерния почерк на Кийф:

„Вейн,

Трябваше да отида в службата. Има някакъв проблем. Ти спеше така дълбоко, че не чу телефона. Не ми даде сърце да те събудя. Мисля, че след работа би могла да потърсиш коледно дръвче. Ако нямаш нищо против, ще се видим в 15 ч. в «Ицезаки-хо». Ще помоля да ме откара някой от моите хора.

К.“

Когато Вейн прочете бележката, я обзеха противоречиви чувства. Тя се зарадва, че Кийф си беше спомнил колко важно за нея е коледната елха. Първата си Коледа се бе наложило да посрещнат разделени, но затова пък Кийф се беше постарал да прекарат втората възможно най-добре.

Въпреки приятните спомени Вейн се натъжи, че кратката му бележка беше толкова безлична и делова и не съдържаше нито една нежна дума. Тя поклати глава, сякаш така можеше да прогони скръбните си мисли и се укори, че се държи като тийнейджър, а не като омъжена жена. После се отправи към банята, твърдо решена да не се поддава в никакъв случай на самосъжаление.

Кийф й беше казал, че им предстоят три седмици съвместен живот. Не биваше сега да отваря дума за онова писмо. То можеше да почака още малко.

Но всъщност беше ясно, че само отлага неизбежното. Щом веднъж бе поела вече риска, трябваше да използва последния си шанс. Вейн отдавна беше разбрала, че Кийф няма навик да изразява чувствата си с думи. Въпреки че се ожениха, той никога не се беше обвързвал напълно и изцяло с нея. Никога не беше се отказвал от сдържаността си, никога не бе разкривал пред нея най-съкровените си мисли.

Вейн знаеше, че на човек му се налага неведнъж да поема някакъв риск. Преди две години се беше оказала готова за него, когато реши да се лиши от сигурността на бащиния си дом в Кентъки. Свърза съдбата си с Кийф с ясното съзнание, че ще води съвсем нов живот далеч от дома и често ще остава сама.

Сега отново се канеше да заложи на карта щастието си. Тя се вкопчи в надеждата, че Кийф вече поне мъничко я обича. Ако отвърнеше на чувствата й, това означаваше победа. Ако ли не, то поне щеше да даде последен шанс на брака си. Всичко трябваше да се реши в деня, преди Кийф отново да отплува. Можеше само да се надява, че ще преживее раздялата, без да загуби самообладание.

Когато Вейн си помисли за възможността в края на тези щастливи дни да се наложи наново да урежда живота си, в очите й се появиха сълзи. Ръцете я заболяха — така силно се бе вкопчила в ръба на мивката.

„Не, още не съм загубила“ — каза си тя решително. Отметна коса назад и обмисли всичко, което трябваше да стори този ден. Мисълта, че ще види Кийф след няколко часа, я изпълни с предчувствие за радост. Приготви се бързо, за да може да започне работата си в бюрото колкото се може по-рано. Така щеше да й остане достатъчно време да се изкъпе, преди да се срещне с Кийф.

 

 

Вейн вдъхваше дълбоко студения въздух, докато се разхождаше из „Ицезаки-хо“, живописен търговски квартал, отдалечен на няколко мили от Йокохама. Усещаше тялото си леко и свободно.

Колко много бе обикнала тази страна — с разнообразните й настроения и лица, със завладяващата смесица от традиция и модерен стил, с любезните й жители!

Вейн беше взела колата от ремонт и я беше паркирала недалеч от няколкото жилищни блока. Като си избереше коледното дръвче, продавачът щеше да го изпрати дотам.

При „Дънкин’с Донътс“ си купи чаша кафе с няколко понички и се огледа за свободна маса. Въпреки че беше доста студено и нямаше толкова купувачи както през лятото, в „Ицезаки-хо“ цареше голямо оживление.

Дългата, широка улица беше затворена за коли и масичките с ярки покривки, разположени върху безукорно поддържания тротоар, хармонираха чудесно с малките магазинчета от двете страни на улицата. Вейн откри една свободна маса под чадър на розови, сини и бели ивици и се настани там.

Закопча горните копчета на палтото си и вдигна кожената яка, за да се защити от студа. Докато пиеше горещото кафе, се любуваше на пъстротата наоколо. В Япония семейството все още се ценеше високо, навсякъде бяха насядали родители и разговаряха весело с добре възпитаните си деца.

Когато Вейн захапа още топлата поничка, забеляза едно извънредно мило малко момиченце, то я оглеждаше любопитно с тъмните си очи и очевидно беше очаровано от русата й коса, навита около главата й, подобно на корона.

Вейн се усмихна насърчително на детето, което сигурно беше на около три годинки. Момиченцето погледна въпросително родителите си и щом те му кимнаха одобрително, то затича с късичките си крачета право към Вейн. Тя му подаде поничка, загърната в салфетка, но детето явно беше заинтригувано от нещо друго. Каза нещо на японски, но Вейн не го разбра. Тя вдигна загърнатото като пашкул в многото дрехи дете и го сложи в скута си.

Момиченцето постоя известно време, огледа мълчаливо Вейн с големите си тъмни очи, после се изправи на коляното й след поток от японски думи и протегна ръчица.

От съседната маса се надигнаха родителите му. Те очевидно бяха разтревожени, че дъщеричката им ще изцапа с обувките си тъмносивия панталон на Вейн, но тя им се усмихна успокоително. Момиченцето, което Вейн подразбра, че се казва Миоши, предпазливо докосна косата на Вейн и погали нежно с малките си пръсти проблясващите й кичури.

В този момент тя инстинктивно усети, че зад гърба й застана някой, преди още да го е чула. Обърна се и притисна в защитна прегръдка детето към себе си.

Вейн забеляза как потъмняха очите на Кийф, докато местеше погледа си от нея към детето и обратно.

— Съжалявам, че не нося фотоапарата си — каза той дрезгаво. — Мисля, че никога преди не си изглеждала по-очарователно.

При този неочакван комплимент червенина изпълзя по бузите на Вейн. Вчера навярно бе изглеждала доста напрегната и нервна, както се и беше чувствала, но днес беше наистина опиянена — от страната, от зимата… и от Кийф. Момиченцето в ръцете й също беше помогнало да си възвърне свойствените й оптимизъм и енергичност.

Родителите на момиченцето се приближиха и й благодариха с малко несигурен английски. Когато Вейн подаде детето на баща му, Миоши бързо и плахо я целуна. Вейн отвърна на целувката му, после любезната тройка се сбогува многословно и се отдалечи.

Кийф седна до Вейн, отпи глътка от кафето й и смръщи лице.

— Студено е. Какво ще кажеш за един позакъснял обяд? Можем да хапнем някъде, където е по-топло.

— Не можем ли да почакаме още малко? — Тя се приведе напред с живо блеснали очи. — Нека първо да вземем елхата.

Кийф стана. Хвърли пластмасовата чашка и салфетките в кошчето за отпадъци, после подаде ръка на Вейн да стане от стола и здраво я прегърна през рамене.

— Винаги съм се учудвала колко много японци говорят английски — каза тя, когато тръгнаха.

— Наистина е учудващо, особено като се има предвид колко трудно е за нас да научим японски… — Кийф я поведе нататък покрай магазина за играчки, предлагащ стоката си направо на тротоара. — Но английският става все по-лош, когато се отдалечаваш от големите градове. В околностите на Токио, Йокосука и Йокохама можеш да видиш английски надписи по магазините, банките, в метрото. Но приближиш ли се до оризовите полета, не можеш вече да ги откриеш.

— Жалко, че не говоря японски — въздъхна Вейн. — Щеше да ми доставя удоволствие, ако можех да се разбирам малко по-добре с местните жители.

Те спряха на един площад, където предлагаха елхи с най-различна големина и форма.

— В университета скоро ще открият езикови курсове по японски през почивните дни. Защо не опиташ да се освободиш в съботите? — предложи Кийф.

— Ще опитам — обеща Вейн, когато към тях забързано се приближи набит продавач японец, сияещ в усмивка.

— Непременно ли трябваше да избереш най-голямата елха на целия пазар? — недоволстваше Кийф два часа по-късно, опитвайки се да се придвижи с нея към къщи.

С това огромно дърво върху багажника на сребристата им кола си бяха навлекли доста гневни погледи на останалите шофьори.

По-късно се опитаха да го вкарат през вратата на двуетажната къща, където живееха, но това се оказа твърде мъчително начинание.

Вейн стисна здраво един дебел клон и го натисна, когато Кийф й извика: „Хайде!“, но за зла беда ръката й се плъзна по кората му и тя го изпусна с лек вик. Този вик обаче се усили, защото един друг по-голям клон удари Кийф право в лицето и едва не го събори.

Кийф успя да запази равновесие и да задържи дървото.

— Нищо друго не бих направил с по-голямо удоволствие от това да прекарам няколко денонощия с теб в леглото — рече й той с приглушен глас, — поне няма да бъда така обезобразен, както ако загубя битката с твоята „супер елха“.

Вейн безгрижно игнорира забележката му. Кийф сигурно щеше да остане доволен, когато дървото бъде поставено и украсено. В момента съществуваше само „малкият“ проблем — тоя „мамут“ да се вкара в къщата.

Тя направи опит да отклони вниманието на мъжа си и да защити елхата си — погали плътната й синкава премяна от игли.

— Нали си спомняш, че на онази, която взехме миналата година, иглите й изпадаха още преди Нова година.

— Бог да ни е на помощ, ако и сега стане така — отвърна Кийф с крива усмивка. — Направо ще ни се вгорчи животът.

В себе си Вейн бе принудена да му даде право. Дървото беше истинско чудовище. Кийф сграбчи клоните му и ги притисна към ствола. Вейн изслуша няколко фантастични ругатни, когато иглите го убодоха на няколко места по тялото, и се усмихна.

— Повдигни го отдолу, Вейн — нареди й Кийф и тя се подчини.

Вейн повдигна тежкия ствол и Кийф успя да прибере още няколко клонки, които се бяха измъкнали от пристегналото ги въженце. Вейн се мъчеше да сдържи смеха си, но това почти не й се удаваше.

Кийф се напъна така, та чак жилите на шията му набъбнаха.

— Окей, а сега да го бутаме заедно!

В този момент Вейн просто се задушаваше от смях.

Направи опит да влезе заднишком през вратата, като с всичка сила стискаше гладкия ствол на елхата. Но когато се опита да разтвори вратата по-широко, за да мине Кийф, тя се спъна и не успя да се задържи. Падна под тежестта на дървото и избухна в кикот.

— Добре ли си, Вейн?

Заради загрижеността в гласа на Кийф Вейн се помъчи да потисне изблика си на веселост, което обаче трудно й се удаваше. Стискаше бузите си, за да не се засмее. Кийф очевидно си мислеше, че я боли, защото бързо се промуши между клоните, като прекърши някои от тих.

Когато най-сетне се озова до нея и понечи да я повдигне, тя така силно го дръпна за ръката, че той се сгромоляса отгоре й. Кийф инстинктивно се задържа на лакти, за да не я смаже с тежестта си, и Вейн бързо обви ръце около врата му.

— Удари ли се? — попита Кийф, макар че отговорът й можеше да прочете по разгорещеното й, засмяно лице.

— Не. Във всеки случай, не много — отвърна тя и го погледна дълбоко в очите, докато той с вълнуваща бавност привеждаше глава към нея.

Тъкмо устните му се доближиха до нейните и Кийф се канеше да ги докосне, когато Вейн дочу гласа на Джан — тяхната съседка.

— Хей, добре ли сте там двамата долу?

Клоните бяха изтласкани настрани и когато Кийф извърна глава, за да отговори, сред тях се появи развеселеното луничаво лице на Джан.

— Нуждаете ли се от помощ? Бракън току-що се върна вкъщи.

Кийф заби глава в рамото на Вейн, надавайки лек стон на досада.

— Защо ли имаме толкова любезни съседи?

Вейн се усмихна на Джан, чиято усмивка стана още по-широка след думите на Кийф.

— Мисля, че ще се справим сами. Защо не дойдеш след половин час.

— По-добре след два часа — изръмжа Кийф, докато устните му се устремяваха към шията на Вейн и се впиха в нежната й кожа. — Имаме да довършим някои неща…