Даяна Мур
Приласкай ме в топла вечер (10)

Десета глава

След два дни Вейн и Кийф се смяха заедно над този епизод.

— Не мога да твърдя с абсолютна сигурност, че съм възмутен от позорното деяние на Джан — каза Кийф и я притисна по-плътно към себе си, както седяха върху тапицираната седалка. — Бих искал самият аз да видя някой ден чудесното ти тяло в екзотично облекло.

Пътуваха за Нара. Вейн вече предчувстваше радостта да види повече от Хоншу и японската култура, но беше най-вече доволна, че можеше да бъде сама с мъжа си за няколко дни.

— Фигурата ми може да е прилична, пък и облеклото беше красиво, но нашите кълчения през първия ден бяха наистина достойни за съжаление.

Кийф се засмя весело, а Вейн продължи коментара си:

— Конфискувах този филм, докато не получа друг, отразяващ по-напредналите ни старания… или докато не заловя Джан на местопрестъплението.

— Във всеки случай бих искал да ги видя и двата — заяви Кийф. — Брайън сигурно също, в това съм сигурен.

Вейн се сгуши до него.

— Ще трябва тогава да почакаш още малко.

— О, мисля, че ще мога да почакам за целулоидната лента, щом като имам оригинала непосредствено до себе си. — Той стисна рамото й и леко я целуна по русата коса, която се спускаше върху ръката му.

Вейн въздъхна доволно и се загледа през прозореца към покритата със сняг околност. Днес бяха оставили колата и бяха взели експреса за Киото и Нара, което правеше пътуването им по-удобно.

Освен това Кийф й обясни, че администрацията настойчиво била помолила да се оставят собствените коли и да се използват обществените превозни средства, за да се избегнат задръствания и да се направи престоят по-приятен за всички.

След като пристигнаха в Киото, взеха автобуса за Нара. Кийф смяташе, че твърде малко се познава този старинен град. Той искаше да въведе Вейн в Златния век на Япония.

Докато Киото беше модерен индустриален град с небостъргачи както толкова много градове в Щатите, Нара се оказа много по-малка и интимна. Беше в по-малка степен индустриализирана и не се измъчваше под плътната пелена на смога както гигантския си съсед Осака. По време на пътуването с таксито към хотела Кийф обясни, че Нара олицетворява това, което западният свят си представя под името Япония.

— В Киото има повече от шестстотин храма и шестстотин гробници — разказваше той, прегръщайки я с ръка през рамо. — Сред най-красивите са гробницата „Хайън“, замъкът „Нийо“, храмът „Кинкакуйи“…, но и по-малките гробници имат прекрасни градини. Един приятел ми казваше, че туристите са склонни да повтарят грешката, направена при разкопките в Мексико — всички считат, че тези места изглеждат еднакви. Но японците посещават гробниците и храмовете, за да усетят въздействието на атмосферата в тях, а не за да откриват някакво несметно, приказно съкровище.

— Любимият ти град в Япония е Нара, нали? — попита го Вейн, когато спряха пред хотела.

Кийф плати на шофьора и остави багажа при входа със забележката, че ще се върнат след няколко минути.

— Нека повървим малко — каза той тихо и я прегърна през кръста.

Вейн кимна.

— Да, Нара е любимият ми град. Това е първата официална японска резиденция от осми век, но забележителното тук се крие в архитектурата и в прекрасното й разположение. Мисля, че и на теб ще ти допадне, както плени и мен.

— Уверена съм в това — отвърна тя и също го прегърна.

Вейн погледна към притихналия, спокоен парк, около който бе изграден градът.

— Няма ли да е чудесно, ако завали сняг, докато сме тук? — попита тя тихо.

— Поначало съществува такава възможност — отвърна Кийф, когато закрачиха бавно по улиците в падналия здрач. — Навремето бях тук през пролетта — тъкмо цъфтяха черешите. Но ние ще избягаме от потока туристи, независимо дали са местни или чужденци.

Повървяха още малко мълчаливо, после Кийф предложи да се връщат. Със залеза на слънцето и температурата беше почнала да се понижава.

Тъкмо бяха влезли в преддверието на хотела си, когато някакъв човек се поклони и им подаде домашни чехли. Трябваше да ги обуят, преди да продължат нататък. Една „банто“ пое багажа им.

Кийф прошепна:

— Те почистват обувките ни и ги пазят на входа на хотела. Можем да носим домашните чехли навън по коридорите, но вътре в апартаментите е забранено да се носят каквито и да било обувки.

Вейн погледна към големите стъпала на Кийф.

— С огромните си крака ще имаш проблеми с домашните чехли!

— Имай поне малко респект пред уважаемия си съпруг — отвърна Кийф, следвайки служителя от хотела, който ги водеше към апартамента им.

— Не си нито „уважаем“, нито „внушаваш респект“ — поучи го Вейн с приглушен глас, с което си спечели пошляпване по дупето.

Тя леко отскочи и се закле да си го върне на Кийф при пръв удобен случай. После влезе в апартамента.

Посрещна ги красиво младо момиче с „ошибори“ — горещи влажни кърпи за ръцете — след това им поднесоха чай и „о-маню“ — сладкиш от оризово брашно, напълнен с червени бобови зърна и захар. Появи се за кратко и собственичката, за да ги поздрави лично и да ги попита кога ще искат да се изкъпят и да вечерят.

— Наистина съм впечатлена — каза Вейн, когато двете жени излязоха. — Това е прекрасно обслужване.

Кийф кимна.

— Голяма част от „риоканите“ — така тук наричат хотелите — са семейна собственост. Приемат малък брой гости и са предпочитани пред големите, безлични хотели в западен стил.

Вейн се беше полюбувала на градината в съседство и сега започна да се оглежда в стаята.

— Къде ще… — тя направи многозначителна пауза — спим?…

Кийф съблече анорака си и го захвърли върху рогозката „татами“, а после се приближи до нея.

— Ще внесат „футона“ едва след вечерята. — Ръцете му затърсиха копчета на късото й кожено палто и ги разкопчаха. — Можем да се настаним удобно, докато чакаме — каза той тихо.

— А какво ще стане с обиколката ни? — попита Вейн, когато той съблече палтото й и го пусна плавно на пода.

Ръцете му се плъзнаха под пуловера й с цвят на слез.

— След по-малко от час ще притъмнее съвсем — отговори Кийф. — Би трябвало да пазим силите си.

С едната си ръка погали гърба й, а другата милваше гърдите й.

— Сигурен ли си, че по този начин пазим силите си? — усъмни се Вейн.

Тя усети устните му — топли и меки — върху слепоочието си.

— Разбира се. Обикновено аз върша цялата тежка работа, но сега ти имаш възможност да дадеш и своя принос.

Вейн отметна глава и заяви с престорено възмущение:

— Добре, ще се погрижа тогава да можеш да си починеш от преживените трудности. — Тя отблъсна ръцете му и чевръсто се освободи от прегръдката му, а после добави: — И за да е напълно сигурно, че няма да се преумориш, ще седна в един ъгъл и…

— О, не, няма да направиш такова нещо! — Кийф седна и я притегли в скута си.

Тя обви ръце около шията му и тихо се засмя. Но после утихна, забелязвайки сериозното изражение на лицето му.

Той с пръст очерта контурите на нейното.

— Вейн, много ми е мъчно заради онази нощ. Мъжкото его трудно може да приеме да бъде отблъснато и аз вероятно не съм изключение, що се отнася до това.

— Не възнамерявах да те отблъсквам — оправда се Вейн. — Но всичко, което съществува между нас, трябва да бъде давано доброволно. Онази вечер ти наистина ме нарани със забележките си, а кошмарният сън довърши останалото. Но все пак не биваше да се заключвам от теб.

По слепоочието на Кийф трепна едно мускулче.

— Държах се като идиот. И най-малкото, което съм искал, е да се боиш от мен. Никога не бих ти причинил болка, нито физическа, нито душевна. А да го сторя нарочно пък е съвсем изключено.

Вейн прикри вътрешната си тъга зад една усмивка. Тя беше изстрадала всеки ден от техния брак, защото Кийф не отвръщаше на чувствата й. Но това си беше неин проблем, а не на Кийф. Той беше проявил честност спрямо нея и тя не можеше да отправя упреци към никого другиго, освен към себе си. В никакъв случай не можеше да прехвърля вината върху Кийф, който беше по-внимателен и мил от много други женени мъже, които познаваше.

Той очевидно се обезпокои, че тя не му отговаря, затова и я притисна по-плътно към себе си и я попита:

— Вейн, нали все пак ми вярваш, че представляваш нещо много важно за мен?

„Да представлява?!“ Да, това беше така. Но какво да прави с мъчителната самота, която я довеждаше до отчаяние, когато той заминаваше толкова често и тя непрекъснато се питаше дали отново ще се върне при нея.

Вейн постави пръст върху устните му.

— Да, вярвам ти. А един брак е трудно нещо дори и без продължителните отсъствия на единия от партньорите.

— Не е ли необходимо тогава да се опознаем малко по-добре? — попита Кийф и съблече пуловера й.

Тя стори същото с него.

— Винаги съм държал много на комуникацията.

Той разкопча ципа на панталона й и го издърпа надолу.

— Хайде тогава да започваме с опознаването. Имаме да наваксваме много неща. Скоро ще ни извикат за банята.

— Бих могла да свикна с такова „о-фуро“ — заяви Вейн четири часа по-късно на връщане от банята, която бяха ползвали заедно преди вечеря.

— Тези бани са наистина превъзходно нещо за преуморени мускули и ставни изкривявания — отбеляза Кийф, докато се заемаше да я разсъблича.

— Какво знаеш ти за преуморени мускули и други подобни? — попита Вейн, опряла ръце на кръста си. — Доколкото си спомням, аз бях тази, която до неотдавна изпълняваше всички тия акробатически номера.

— Не съм чувал обаче кой знае какви протести. Мога да си спомня само, че имаше ахкане, въздишки, стенания…

Тя вдигна пуловера му нагоре и подръпна косъмчетата, виещи се по гръдта му.

— Та аз не можех дори да си поема дъх… — добави Вейн.

Кийф се засмя тихо.

— Облякла си прекалено много неща.

— А ти?

— Можеш да се самообслужиш…

В следващия момент и двамата бяха вече голи.

„Футон“-ът — тънък дунапренов матрак, беше фантастично приятен и Вейн изохка от удоволствие, когато Кийф легна до нея и я привлече към себе си.

— Днешният ден беше прекрасен — промърмори тя сънено.

— И при това още не е свършил.

Тялото му пареше от горещина. Вейн се опиваше от усещанията, които предизвикваше ръката му, галеща голото й тяло от гърдите през корема — чак до бедрата.

Тя мъркаше от удоволствие и се обърна така, че Кийф да може да я докосва навсякъде. Пръстите му се плъзнаха отново по корема й, направиха кръг около пъпа й и продължиха надолу между бедрата, преди да поемат обратно по същия път.

Блажено доволство се разля по цялото й същество. Събитията от деня минаха като калейдоскоп пред погледа й: пътуването до Нара, страстният любовен акт, „о-фуро“-то, превъзходната лека вечеря — всичко това увеличи блаженството й. Беше оттласнала далеч от себе си страхове и съмнения. Твърдо бе решена да се наслади на щастието, дарено й от този миг.

Сънят вече почти я беше оборил, когато Кийф се размърда и тя усети напрегнатата му мъжественост до бедрото си.

Вейн се помъчи да се пребори с умората и се извърна към него.

— Кийф… — промърмори тя сънено.

— Всичко е окей, скъпа.

— Но…

— Шшт — прекъсна я той. Прегърна я с едната си ръка и притисна главата й към рамото си. — Спи сега. Стига ми да те държа в прегръдките си.

Последната мисъл на Вейн беше, че обича страшно много съпруга си, а после навлезе в неусетно в царството на сънищата.