Даяна Мур
Приласкай ме в топла вечер (15)

Петнадесета глава

Когато Вейн се върна от курса си по японски в събота, тя завари на стълбата пред дома си един висок рус мъж в униформа. Припряно слезе от колата и изтича през подгизналата от дъжда трева.

— Тревър!

— Привет, бебчо!

Той я вдигна във въздуха, залюля я в ръцете си и после я пусна отново на земята. Оглеждаше я настойчиво, без да сваля ръце от кръста й.

— Изглеждаш фантастично, бебчо!

— Много ти благодаря, Тревър! Една жена винаги може да се осланя на родния си брат да й повдигне настроението! — Тя стисна ръката му, после го затегли към входната врата и се огледа за багажа му. — Колко време ще останеш?

— Боя се, че няма да е много. — Той хвърли поглед към часовника си. — Чакам вече двайсет минути. Остава ми време точно за чаша кафе.

— Пак ли трябва да заминаваш? — попита Вейн разочаровано, докато отваряше вратата. Остави чантата си върху масичката в антрето и се отправи към кухнята. — Щеше да е по-добре да ми се беше обадил, че ще дойдеш. Тогава при всички случаи щях да си бъда вкъщи.

— Аз самият разбрах малко преди да тръгна — отвърна Тревър и сложи ръка на рамото й. — Знам, че съществува риск, щом като идвам в събота.

— Радвам се, че си го направил. Няколко минути все пак са за предпочитане пред нищо.

Тя бързо извади шоколадовия сладкиш, който беше приготвила за партито на Марджи. Имаше още време да направи друг.

Отряза голямо парче от него, докато Тревър сваляше сакото и фуражката си и сядаше на един кухненски стол.

— Трябва да ти кажа, че семейният живот ти се отразява добре. Никога не си ми предлагала нещо по-вкусно от това, преди да станеш Вейн Брандън.

— Още веднъж сърдечно благодаря, братко — рече Вейн сухо.

— Няма защо. — Тревър лапна едно по-голямо парче от сладкиша, а после дояде остатъка със светкавична бързина.

Побутна й с неприкрит намек празната си чиния, но Вейн не й обърна внимание. Тя седна до него и подпря брадичка с ръце.

— И какво те води насам?

Тревър посегна към ножа и се накани сам да си отреже, но Вейн издърпа сладкиша изпод носа му.

— Все още си спомням някои презрителни изказвания за моите кулинарни способности.

— Какви кулинарни способности? — Но бързо добави под строгия й поглед: — Добре де, добре. Ти си най-великолепната готвачка на света. Само че остави тук този сладкиш.

Вейн се усмихна и му отряза едно голямо парче.

— Е? Слушам те — подкани го тя, като стана, за да му донесе чаша кафе.

— Остави ме най-напред да се съвзема. Нали на теб не ти се налага да понасяш флотската кухня!

— Къде ли съм чувала вече тези неща? — произнесе Вейн с крива усмивка. — Но на мен ми се налага да понасям мъжете от флота.

Тревър отпи няколко глътки от кафето си, после й разказа, че неговата част била спряла в Йокосука, за да зареди с гориво. Тайфунът, предизвикал толкова разрушения на Филипините, бил пощадил базата им с малки изключения. Но една друга база нямала толкова късмет, така че повикали на помощ съседите, за да я възстановят.

След като отговори на въпросите й и я увери, че не е бил в опасност, Тревър попита:

— Къде е Кийф?

— Ето ти един хубав въпрос — отвърна Вейн. Не й се удаде да прикрие горчивината си.

— Случило ли се е нещо с него?

— Не, не съм чула. Не знам нищо за него, откакто го извикаха малко преди да предадат предупреждението за тайфуна.

— Сигурно вече си свикнала често да му се налага да заминава набързо. Той изпълнява заповеди.

— Но друг път винаги се е завръщал след един-два дена. Или пък ми е пращал известие. — Тя топлеше студените си пръсти на чашата с кафе. — А сега го няма повече от седмица.

Тревър стисна ръката й.

— На твое място не бих се тревожил толкова. Кийф не е голям любител на писането.

— Напълно си в правото си да ми напомниш: „Нали те предупредих още тогава!“ — отвърна Вейн и остави чашата на масата.

— Както сама каза, това си е твой живот. А аз може би съм се заблуждавал. Кийф никога не би се оженил за теб, ако нямаше по-силни чувства.

— О, има ги. В леглото. — Забелязвайки загрижения израз по лицето на брат си, Вейн побърза да добави: — Е, това не е съвсем вярно. Кийф започна да се променя. Прекарахме няколко свободни дни в Нара и той дори ми каза, че ме обича.

— Тогава няма защо да се тревожиш — заяви Тревър спокойно. Пое и другата й ръка и започна да я разтрива, докато се затопли. — Кийф с положителност не е лъжец. Винаги ми се е струвало, че има доста положителни страни и му трябва само подходяща жена, за да ги извади наяве.

— Спомням си обаче нещо съвсем друго — някога ми каза, че било глупаво от моя страна да се оставя Кийф да ме прелъсти — подразни го тя.

Тревър направи недоволна физиономия.

— Казах го само защото не исках сестра ми да събира горчив опит.

Вейн се усмихна:

— За твое сведение на Кийф не му се наложи да полага особени усилия. Даже не му беше нужно да се жени за мен. Аз го обикнах от пръв поглед и тази любов дори са задълбочи още повече.

— Тогава значи няма проблеми! Въпреки всички трудности ти взе правилно решение. След като сега отношенията ви се основават на взаимност, няма какво повече да направиш, освен да му имаш доверие.

— Дойде ми до гуша да му имам доверие! — избухна Вейн. Дръпна ръцете си и се изправи. — Омръзна ми да бъда все аз тази, която се съгласява, която проявява разбиране. Достатъчно съм егоистична, за да поискам и на мен да ми се даде нещо.

Вейн спря да крачи напред-назад из кухнята.

— Съжалявам, Тревър — каза тя малко по-спокойно. — Сигурно не така си си представял нашата среща.

Той стана и отново облече сакото си.

— Исках да те видя, сестричката ми. И толкова по-добре, че можах и да те изслушам. В края на краищата не съм ти брат само за представителни случаи.

Тя го прегърна здраво.

— Благодаря ти. — Гърлото й се стегна и изхлипа. — О, Тревър, толкова го обичам!

— Тогава не преставай да му вярваш. — Той нежно повдигна брадичката й към себе си и я погледна в пълните със сълзи очи. — Не се предавай!

Целуна я и я притисна силно към себе си, после я пусна отново и си погледна часовника.

— Боя се, че трябва да тръгвам, Вейн.

— Зная. И ти благодаря още един път, че намина. Може би скоро ще мога да ти се реванширам за това.

— Дано небето ме пощади! Защото прекалено много се наслаждавам на волния си ергенски живот.

— Сигурна съм, че ергенските ти дни са преброени. Нямам търпение да видя жената, която ще те опитоми.

— Внимавай какво говориш, сестрице — предупреди я Тревър. После я прегърна за последен път. — Грижи се за себе си, бебчо!

Вейн гледаше подире му, докато той тичаше към джипа, който тъкмо спираше пред дома й. Шофьорът и един друг спътник й помахаха — тя им отвърна. Остана на вратата, докато колата се скри зад завоя, после бавно се прибра вкъщи. Чувстваше се много по-добре, след като Тревър я посети и беше разбрала, че не е ранен. Мисълта за утрешния излет с Джан и Марджи също я поободри и изведнъж се сети отново за партито на Марджи, което щеше да се състои вечерта. Бързо изтича в кухнята, за да провери дали има всичко необходимо да приготви втори сладкиш.

 

 

„Първото правителство на шогуните в Япония, създадено през 1192 г. от Минанто Йоримото, е положило началото на японското феодално господство. Неговата позиция като водач е била толкова силна, че императорът, който по това време се е намирал в Киото, се е превърнал само в репрезентативна фигура, нямаща никакъв особен авторитет. Упадъкът на правителството в Камакура започнал, когато то изчерпало възможностите си да брани Япония от атаките на монголите. Сред многото свидетели на тази мрачна епоха е «Тцуругаока Хахимангу» — една гробница близо до гарата на Камакура^[1]…“

Джан изчете всичко това на Вейн и Марджи, защото именно тази гробница беше първото нещо, което Марджи искаше да посети.

— Спомням си за някакви злодеяния, извършени в този район — каза Марджи, когато се отправиха под бледата светлина на зимното слънце към гробницата.

Джан като истински историк я подсети:

— На това място Йоримото построил своята крепост. Била е обърната към морето и обградена от трите страни с планини. Имало е непрекъснати борби за власт и надмощие.

— Не са ли обезглавили някого? — попита Вейн, като се отстраниха, за да дадат път на един клас ученици, приближаващи се в строен ред и облечени в сини униформи.

Джан кимна.

— Това е принц Моринага. Зад гробницата „Камакура“ има още една — от камък, където той бил пленен от клана на Ашикага и обезглавен.

— А прочутото дърво „гинко“ напомня за още едно убийство, поне нещо такова е останало в паметта ми — рече Марджи.

— Да, вярно е — отвърна Джан, когато стигнаха до гробницата „Хахимангу“. — Тази гробница първоначално е била построена другаде, а после е била отново издигната тук от шогуна Йоримото. Посветена е на император Ойин, когото са смятали за покровител на воините. На мястото на онова огромно дърво върховният жрец на храма е убил третия шогун. В първия ден на всяка Нова година тук идват хиляди поклонници.

Те продължиха мълчаливо нататък и се любуваха на силното въздействие на гробницата. Вейн отново се сети за думите на Кийф, че всеки храм и всяка гробница си имат своя собствена физиономия и своя собствена атмосфера.

— Струва ми се, че повечето забележителности са свързани с дзенбудизма — каза Марджи, докато вървяха на север към най-красивия храм в Камакура — храма „Кенхойи“.

— Така си е — потвърди Джан. — Дзенбудизмът е бил религията, която се е съчетавала и с духа на военните. Най-известните храмове са „Кенхойи“, „Енгакуйи“, „Юфукуйи“ и „Йомиохи“. И тези храмове все още функционират, а в тях живеят свещенослужители и самоуки проповедници.

Всички те бдят над своите съкровища. „Енгакуйи“ притежава „Зъба на Буда“ и най-голямата камбана в Камакура. „Йохийи“ съхранява един жицо от доста ранна епоха — това е покровителят на децата. Самият „Кенхойи“ е построен през 1253 г. от един от военните регенти на китайския свещеник Ранкай Дориу, дошъл на тези отдалечени острови, за да разпространява дзенбудизма. Сградите, подобно на много други в Япония, често са били изгаряни до основи и сравнявани със земята, но гробът на Дориу, който е бил почитан като „Дайкаку Зени“, съществува и до днес.

— Бавно, учителко. Но стига вече лекции! — извика Марджи. — Имате ли нещо против да разгледаме сега „Дайбутсу“, а после да отидем да обядваме? Малко се поизморих, пък и синчето ми — тя се потупа по корема — настоява да се нахраним.

— Не възразявам. Аз и без това често идвам тук.

— Вижда се — каза Марджи.

— Малко исторически познания няма да навредят на никого, а могат дори да бъдат полезни — заяви Джан с безстрастно лице. Вейн и Марджи се разсмяха.

— Разказваш ли тези неща и на Кара? — попита Вейн.

— Разбира се. — Тя уви синьо-зеления си шал още по-здраво около врата и ушите си. — Става наистина студено. Искаш ли да разгледаш и други неща, Вейн? Зная, че досега си виждала „Дайбутсу“ само отдалеч.

— Достатъчно. Нека по-добре потърсим ресторант за Марджи. Следващата седмица мога да дойда още веднъж сама и да разгледам останалите храмове.

Този път те закрачиха по-бързо. Студът и предчувствието за топлия обяд ги караха да ускорят ход и скоро стигнаха до прочутата статуя на Буда — „Дайбутсу“ в Камакура.

Съзерцаваха го в мълчание известно време, после се изкачиха по стълбите. Когато тръгнаха по вътрешната стълба, водеща чак до раменете на огромното божество, Вейн каза:

— Учудващо е, че може да се открие статуя на Буда и извън храма.

— Подобно на много други исторически реликви в Япония и „Дайбутсу“ от Камакура е трябвало да се преборва с различни превратности на съдбата — поясни Джан. — Първоначално се е намирал в една огромна зала на храма „Котоку-ин“, но през четиринайсети век той се срутва поради буря, а в края на петнайсети век се разрушава окончателно при един по-голям прилив. Оттогава са оставили статуята на открито.

— Погледнете — обърна Вейн внимание на приятелките си, — тук точно могат да се проследят отделните етапи, през които е отливана статуята.

— Тя е създадена през 1252 г. от един известен скулптор — Оно Гороемон — обясни Джан, докато отново се спуснаха надолу.

Когато се озоваха навън, те огледаха статуята за последен път.

— След като видях в нара статуята на Тодайи и ги сравня, наистина не мога да кажа, която от двете намирам за по-красива — произнесе Вейн замислено.

— Повечето намират тази тук за по-хубава — отвърна Джан. — Макар и да не е толкова стара и голяма, в очите на мнозина тя все повече става символ на Япония.

Вейн разглеждаше статуята мълчаливо — достолепното положение на главата, правилните гънки на одеждите, ръцете, чиито пръсти бяха плътно прибрани в знак на медитация — не можеше да реши коя от двете статуи да предпочете. Намираше ги еднакво силно въздействащи.

— А какво е това в средата на челото? — поинтересува се Марджи.

— Това е сребърно кюлче, тежащо около осем килограма, което символизира светлината, излъчваща се от челото на Амида — Буда. А за охлювите, които покриват главата му, се разказва, че са се натрупали, без той да забележи, тъй като бил потънал в дълбока медитация.

— Будистите все още ли се прекланят пред изображенията на Буда? — попита Марджи, когато видя няколко мъже да пляскат с ръце и да се покланят.

Вейн поклати глава.

— Не, вече не. Те само му показват своята почит. Запалват ароматичната пръчица, правят дарение, пляскат с ръце и се покланят в знак на признание за добрия пример, който е дал на своите последователи.

— И така, аз вече съм готова за обяд — оповести Джан. — Къде ще отидем?

Появиха се различни предложения и накрая се споразумяха за ресторант със западна кухня.

За Вейн времето мина неусетно. Тя се наслаждаваше на разходката с приятелките си и искрено тъгуваше, че Марджи ги напуска. Но същевременно беше доволна, че тя щеше да бъде близо до семейството си, когато се родеше бебето. Марджи възнамеряваше да продължи да работи в гражданската служба. Щеше да мине още много време, докато преодолее болката си, но й предстоеше раждането на детето, което й носеше радост. Вейн беше сигурна, че бебето ще облекчи скръбта й.

 

 

Следващите седмици се заизнизваха убийствено бавно.

Вейн все по-често излизаше от къщи, тъй като времето се беше позатоплило. Още веднъж бе ходила сама в Камакура. Отбиваше се и до любимото си място в Йокохама — парка „Санкай-ин“.

Беше си въобразявала, че знае какво е отчаяние, но продължителното мълчание на Кийф придаде ново значение на думата.

В този невероятно топъл пролетен ден Вейн не беше в състояние да издържи нито минута вкъщи и реши да отиде в „Санкай-ин“. Вървеше бавно по разкошните алеи на парка и вдишваше дълбоко ароматния въздух, докато си мислеше за Кийф и възстановяваше в паметта си детайли от съвместните им разходки.

Минавайки по един извит като дъга мост, Вейн се запита дали не беше се оказала твърде наивна в надеждите си за щастливо бъдеще с Кийф. Очевидно той се беше разкаял за любовното си обяснение, към което го бяха подтикнали само идиличната обстановка в старинния град, засилващата се симпатия към нея и съзнанието, че тя го обича.

Тихата красота на парка й подейства успокоително. Вейн отново се върна мислено към събитията от последните няколко месеца — към отпътуването на Джеръд, към веселия излет с Марджи и към пълната със сълзи раздяла, към посещението на Тревър. Думите на брат й бяха вдъхнали кураж, но сега тя беше стигнала до краха на своите надежди.

И въпреки това при вида на раззеленяващите се хълмове, на гордите пагоди и водните лилии в езерата — пълни с големи риби, на червенобузите деца Вейн се усети свързана с тази страна, която й даваше нова надежда. Тя бе заложила и изгубила, но никога нямаше да съжалява.

Животът й с Кийф беше интересен. Пълен с радост. Но и много мъчителен. Вейн никога не бе сигурна редом до него, не беше могла да бъде самата себе си до онези щастливи дни в Нара. Но, в края на краищата, бракът не се състоеше само от меден месец. Тя винаги се бе чувствала само като годеница, защото Кийф не й беше дал възможност да бъде истинска съпруга. Той също никога не бе пожелал да бъде истински съпруг и очевидно в това отношение нищо не се бе променило.

Вейн приседна за малко на една каменна пейка — любуваше се на красивата природа наоколо и наблюдаваше как вятърът отвява няколко цветчета от дърветата. Обзе я тъга и тя сравни любовта си към Кийф със съдбата на сакура. Вишневите цветчета бяха прекрасни, но имаха краткотраен живот. Няколко чудесни мига, които после биваха отнасяни от ветровете на съдбата.

Стана и приглади полата на широката си рокля, като разсеяно проследи с пръсти ръчно изрисуваните букетчета теменужки в долната й част. Роклята беше получила от Кийф на втория ден след сватбата. На украсената със свещи маса той й беше казал, че в нея му напомняла за теменужка — със стаена сила, красива и сдържана.

Вейн се обърна и погледна към природата, открояваща се на фона на лазурното небе. Със страхопочитание съзерцаваше ефирната й красота. Залязващото слънце обграждаше като с рамка живописния й силует, и когато Вейн подхвана полата си, която се издуваше от вятъра, застина на мястото си.

Усети присъствието на Кийф.

Вейн потръпна с цялото си тяло. Не можеше да повярва, че е наистина тук, и се запита дали не съществува само във въображението й. Бавно се обърна и го видя, застанал на извития мост.

Дори отдалече можа да почувства обичта, която струеше от погледа му.

Кийф разпери ръце и тя се втурна насреща му…