Били Грийн
Върни се, любими (9)

Осма глава

— Кажи на Джуниър, че ще отида там колкото мога най-бързо. — Кейт управляваше волана с една ръка, а в другата държеше мобифона. — Но ако трафикът не се пооблекчи малко — добави тя, правейки кисела физиономия, — ще имаме късмет да пристигнем на вечерята точно навреме за изпечената имитация на Аляска.

— Ще му оставя съобщение — увери я Веда. — Само не очаквай от мен да стоя с него и да го забавлявам, докато си дойдеш. Този човек е цяло страдание за мен. Говори много бавно. Винаги ми се иска да го прасна по врата, за да каже всичко по-бързо.

— Бих предпочела да не праскаш гостите ми, освен ако не съм ти наредила специално. Защо не кажеш на Бен да му прави компания?

Натискайки с пръст бутона, Кейт прекъсна връзката, пусна мобифона на седалката и повдигна свободната си ръка, за да почеше врата си. Беше изкарала един доста дълъг и труден ден.

Първото нещо, което бе направила сутринта, бе да излети до Хюстън, за да провери двете автомивки, които бяха в процес на строеж. Целия ден бе изкарала на крак, разговаряйки с всеки един поотделно: от доставчиците на водопроводните съоръжения до членовете на градския съвет. После полетът й за Далас имаше повече от един час закъснение. А сега бе попаднала в някакво задръстване с дължина около осем километра. Наистина денят й се бе проточил много.

И, разбира се, оставаше й вечерята с представителите на Търговската камара.

Джуниър Тибидю не беше член на Търговската камара. Изобщо не беше член на каквото и да било дружество, свързано с някаква работа. Но Джуниър имаше едно великолепно качество. Бе винаги на разположение, когато Кейт се нуждаеше от придружител.

През изминалите няколко седмици — поради една или друга причина — беше й се наложило да прибягва до услугите на Джуниър все по-често. Останалите й кавалери сякаш бяха изчезнали. Кейт със седмици не бе виждала нито Питър, нито Джулиън. Дъглас не бе наминал, за да отговори поне на едно от съобщенията, които Кейт бе оставила на телефонния му секретар. А и Гарднър не се бе мяркал от деня, в който изчезна от къщата заради някакво петно на сакото си.

— Дали има нещо, което най-добрите ми приятели не искат да ми кажат? — измърмори тя, докато колите пред нея се придвижиха още няколко сантиметра напред.

Най-ужасното беше, че Кейт не се интересуваше от това. Беше се изморила да се опитва да поддържа платоническите си връзки с мъжете. Бе изморена от редуващите се едно след друго безсмислени събирания, на които присъстваше. Бе изморена да изпълнява функциите на една самоходна реклама на автомивките. Бе изморена и толкова.

Една странна мисъл се бе завъртяла в главата й по време на полета й обратно към дома: можеше да продаде всичките си акции.

На Кейт й ставаше страшничко дори само като си мислеше за това. Но колкото повече разглеждаше идеята, толкова повече тя я привличаше. Можеше да вложи част от печалбата си в акции или земя, или каквато и да е стабилна сделка, която Питър Олбрайт щеше да й препоръча. Останалата част можеше да използва, за да започне друг бизнес — нещо, което да й доставя истинско удовлетворение.

И какво ще постигна с това? — зачуди се тя.

— Каква искам да стана, като порасна? — промълви гласно Кейт.

Това не бе нов въпрос. Още в гимназията, а после в колежа се бе питала как всичките й приятели знаеха точно какво искат да постигнат в живота си. От някаква бездънна торба с късметчета бяха направили сполучлив избор на кариери. Учител. Лекар. Адвокат. Инженер. Но за Кейт беше различно. Нямаше никаква идея. Знаеше само, че иска да обича много професията, която щеше да упражнява цял живот.

И сега, след години, все още искаше това. И все още нямаше представа какво да избере.

Тридесет минути по-късно, когато Кейт отвори задната врата и влезе в кухнята, единственият извод, до който бе стигнала, бе, че е прекалено уморена, за да стигне до някакъв извод.

След като направи няколко крачки в стаята, тя спря. Мак беше там. Или поне долната част от тялото му беше там. Лежеше по гръб под мивката, а единият му крак бе свит в коляното. Той се измъкна изпод мивката, сложи гаечния ключ върху стомаха си и погледна нагоре към нея.

— Отводната тръба издаваше странни звуци — обясни той.

— Веда вероятно се е опитвала да смели някой, който я е ядосвал. — Кейт се огледа наоколо. — Говорейки за малкия ни лъч светлина, къде е тя?

Като бръкна отново под мивката, Дейвид завъртя нещо за последен път.

— Месарят беше изпратил не точно месото, което ще е необходимо за партито ви утре вечер. Затова реши да отиде и лично да го нахока. Предполагам, че това е една дългогодишна вражда.

— Това е нещо средно между любов и омраза. — Опитвайки се да раздвижи схванатия си врат, Кейт го изпъна първо на едната страна, после на другата. — Веда мрази месаря и обича да вика.

Дейвид седна и започна да разглежда лицето й, като бършеше ръцете си в някакъв парцал. Миг след това стана, отиде до хладилника и извади бутилка минерална вода. После отви капачката и й подаде шишето.

— Благодаря. — Кейт отпи голяма глътка и след това задържа студената бутилка до слепоочието си, облягайки се назад върху плота. — Какво мислите за художествените галерии?

Едната вежда на Дейвид се изви в изненада.

— Да видим сега — каза бавно той. — Осветлението, общо взето, е доста добро, но хората, които прекарват дълго време там, винаги говорят смешно. Ако човек отива на специална изложба, добре ще е да бъде по-рано там или в противен случай няма да може да опита нищо от коктейла. Трябва да избягва хората, които се опитват да намерят някой, който да седи до тях. Не трябва да пита за мнението на сериозен колекционер, защото ще му се наложи да го търпи през цялата вечер. — Той замълча и я погледна. — Как се справям?

Кейт се засмя и поклати глава.

— Имах предвид художествена галерия като бизнес предложение. Не, няма значение. Всъщност не е това, което искам да направя.

Дейвид повдигна веждата си.

— Не ми казвайте, че смятате да прибавите нещо към цялата тази империя.

— Не да прибавя. Да направя замяна. — Кейт отпи още една голяма глътка от студената вода. — Ще ви кажа една тайна, Мак. Но ако я издадете, ще се закълна, че лъжете.

— Гроб съм. — Очите му с цвят на златист мед заблещукаха шеговито, докато поставяше пръста си върху сърцето. — Имате честната дума на един общ работник.

Тя се наведе по-близо и снижи гласа си:

— Не ми пука дали колите стават мръсни или не.

Поемайки си бавно въздух, Кейт се отмести няколко крачки настрани от него и продължи да говори. Думите й започнаха да звучат по-силно и по-мощно.

— Това просто не е някакъв въпрос от голяма важност в живота ми. Понякога… Понякога, когато се срещам с представител на компания, опитващ се да ми продаде нов подобрен горещ восък, или с някакъв търговски гений, който иска да състави план на една рекламна кампания, гарантираща да завладее вниманието на хората, интересуващи се от автомивки, седя и ги слушам. Те говорят толкова искрено, очите им горят, а гласът им звучи разпалено — нещо, което може да се опише само като религиозност, и в мен се надига завладяващият ме импулс да ги сграбча за яките и да кажа: Хора, съвземете се. Говорим за автомивки.

Дейвид бе продължил да се смее през по-голямата част от нейната пламенна изобличителна реч.

— Нямаше да разберат какво имате предвид.

— Знам и това прави работата още по-зле.

Потърквайки брадичката си с пръст, Дейвид разгледа лицето й.

— Вместо да купувате галерия, защо не създадете нещо, което да окачите в някоя?

Кейт се намръщи. Някога бе рисувала. Това беше много, много отдавна. Няколко души й бяха казали, че картините й са добри. Дейвид — защото я обичаше — бе отдал на таланта й значение, което тя лично се съмняваше, че заслужава. Пак тогава Кейт бе прекалено несигурна в себе си, за да покаже на някой друг, освен на съпруга си своите творби.

Може би…

Тя стрелна Мак с пронизващ поглед.

— Какво ви кара да смятате, че притежавам художествени заложби?

Той присви рамене.

— Не знам. Ръцете ви, предполагам. Изглеждат като ръце на художник.

Намръщвайки се, тя сведе поглед към ръцете си. Бяха едни обикновени ръце. Точният брой пръсти, два палеца, нокти със средна дължина. Нищо необикновено.

— Изглеждате уморена — каза Дейвид, прекъсвайки внезапно мислите й.

Когато повдигна главата си и го видя да я наблюдава, тя се усмихна.

— Добро предположение. — Като се облегна назад върху кухненския плот, въздишайки тежко, Кейт погледна над рамото си към предната част на къщата. — Придружителят ми чака ли все още или му омръзна и си отиде вкъщи?

— Все още е тук. — Дейвид наведе главата си на една страна, а устните му се извиха в кисела усмивка. — Знаете ли, Джуниър има късмет, че е богат. Не е точно индивид с най-големите умствени способности, нали?

— Ако се опитвате да ме подразните, няма да успеете. Прекалено изморена съм, за да се обидя. Джуниър си го бива.

— Вероятно е абсолютно спокоен.

Косвеното му обвинение я накара да се разтресе от смях.

— Всъщност наистина е такъв.

Приближавайки се, Дейвид отново задържа погледа си на лицето й.

— Ще заспите права — каза с тих и дрезгав глас. — Защо не отложите срещата си и не се потопите в гореща вана за няколко часа?

— Не ме изкушавайте — изпъшка тя и се отблъсна от плота. — Не мога да го направя. Трябва да отида на тази вечеря. Да създам контакти. Да побъбря малко.

Докато отиваше към вратата, Кейт добави:

— Един масаж под душа, няколко потупвания с клонче от леска и ще бъда като нова.

Беше лъжа, но Кейт щеше да положи всички усилия да направи така.

Стигайки до стълбището, тя дочу сина си да разговаря с Джуниър, очевидно забавлявайки го, както бе наредила. Отначало вероятно не се замисли много над разговора, защото секунда по-късно спря внезапно и се намръщи.

Като се обърна, отиде обратно до стълбите и се приближи до вратата на всекидневната.

— … и тя казва, че да имаш много пари е лошо нещо. Казва, че ако някога спечели наистина много пари, ще ги раздаде всичките. Просто ще ги раздаде.

— Какво? Какво казваш?

— Току-що говорих за т’ва как мама ще раздаде парите. И може би ако има съпруг, ще го накара и него да ги раздаде. Ти наистина имаш много пари… Нали, Джуниър?

— Ами да… Да, предполагам, че имам.

— Но няма да имаш нещо против да останеш без никакви, нали? Искам да кажа, че можеш да си намериш работа и всичко останало.

— Работа? Каква работа? Защо трябва да си намирам работа?

— Ами… Но може и да не ти се налага. Ако мама раздаде всичките пари, както казва, вероятно просто ще станем скитници. Гледал съм филм за скитниците. Носеха си лъжица в джоба, за да могат да ядат направо от канчето. Беше боб. Мислиш ли, че има някакво правило, че скитниците могат да ядат само боб? И спяха на земята под едно дърво в парка. Иска ми се да спя на земята, а ти, Джуниър? Ако се ожениш за мама и тя те накара да раздадеш всичките си пари, може да го направим като пътешествие с палатка. И ще можем всеки ден да…

— Мисля, че чухме предостатъчно от вас, господине — каза Кейт, влизайки в стаята.

Джуниър, седнал върху канапето, се бе навел напред. Пот бе избила по гладкото му чело. Кейт едва не се изсмя, когато забеляза явния ужас в очите му.

Сложила ръце на кръста си, тя застана пред сина си и го погледна.

— Искаш ли да ми обясниш какво става?

Бен сви рамене.

— Аз и Джуниър просто си приказвах.

— Джуниър и аз просто си приказвахме — поправи го тя. — Да, разбрах повечето от нещата. И от това, което подочух, най-вече приказваше ти. Защо си измисляше истории да станеш скитник и да живееш в парка?

— Това не беше история, поне не съвсем. Помниш ли оня случай във филма „Животът на богатите и известните“ и че къщата на онзи тип бе толкова голяма, че той трябваше да отиде с колата си до другия й край? И ти каза, че било лошо за него да има толкова много пари и че ако ти имаш толкова много пари, просто ще ги раздадеш. Помниш ли?

— Аз не бих могъл да раздам парите си — изрече със слаб глас Джуниър. — Те са поставени под попечителство. Нямам властта да… Да спиш под някакво дърво, на земята, на открито… Кейт, това е опасно. Освен това винаги съм страдал от бронхити и влагата…

— Джуниър… Джуниър.

Когато се увери, че вслушаше внимателно, тя каза бавно и строго:

— Никой не иска от теб да спиш под някакво дърво.

Извръщайки глава, стрелна злобно с поглед сина си.

— Бен просто се е правил на умен. А сега ще отиде в стаята си и ще седне в ъгъла в стола си за размишление и ще се позамисли за това какво се случва на малките момчета, които са прекалено хитри.

Кейт обърна глава към кавалера си и му се усмихна.

— Обещавам, че няма да те карам да ме чакаш много.

Горкият Джуниър, помисли си тя, прикривайки усмивката си, докато посочваше на Бен стълбите. Да бъде член на кръга на незаетите с работа богаташи бе единственият източник на гордост за Джуниър. Беше чудо, че не бе побягнал, крещейки, от къщата. Бен бе избрал единственото нещо, което гарантираше да го разстрои.

В основата на стълбите тя се спря и се намръщи. Как бе успял да избере точно това единствено нещо?

Търкайки с пръст върха на носа си, Кейт започна да връща мислено събитията от изминалите няколко седмици. Гарднър бе напуснал къщата в паника веднага след като бе разговарял с Бен. Джулиън. Питър. Дъглас. Всички се навъртаха постоянно около Кейт и всички бяха изчезнали, без да кажат и дума. Или поне, без да кажат думичка на нея.

Нещо ставаше и каквото и да беше то, нямаше начин Бен сам да го бе измислил.

Но Кейт бе съвсем сигурна, че знаеше кой бе направил това.

Обръщайки се внезапно, тя се запъти обратно към кухнята.

Веда, която тъкмо разопаковаше една кутия с пържоли, погледна нагоре, когато Кейт влезе.

— А, ти най-накрая си се измъкнала от задръстването.

— Да, най-накрая — отвърна Кейт, задържайки погледа си върху Мак.

Той повдигна въпросително тъмната си вежда и когато тя продължи да го гледа втренчено и мълчешком, каза:

— Е, предполагам, че ще си вдигам чукалата. Отводният канал, изглежда, вече е наред, но ако отново започне да издава странни звуци, може да се позамислите да го смените с нов.

Без да продума нещо, Кейт го изчака да излезе и после го последва в задния двор.

Когато мрежестата врата се тресна след нея, той се обърна.

— Помислих, че може би има нещо, което искате да кажете на Веда насаме. Предполагам, че съм сбъркал.

— Да, предполагам, че сте сбъркали.

Дейвид остана за момент с ръце в джобовете, след което устните му се изкривиха в усмивка.

— Да не би да сте искали да говорите с мен по някакъв въпрос?

— О, да. — Думите прозвучаха отсечено, а стойката й беше открито враждебна. — О, да, определено искам да разговарям с вас по един въпрос. — Тя си пое бавно въздух. — Тъкмо щях да се качвам по стълбите, когато дочух случайно един разговор между сина ми и приятеля ми.

Дейвид поклати бавно главата си със съжаление.

— Подслушвали сте? Учтиво ли е?

— Знаете ли какво правеше Бен вътре? — попита тя и после завъртя очите си. — Защо ли питам? Разбира се, че знаете. Той забавляваше приятеля ми с приказки за това как ще изглежда животът ни, когато Джуниър стане скитник, след като се ожени за мен и аз го накарам да раздаде парите си.

Думите й предизвикаха у Мак смях, изразяващ одобрение, и това я накара да присвие очите си от гняв.

— Отначало си мислех дали Веда не стои зад всичко това. Но не е в нейния стил. Вие го подучихте така, нали?

— Да съм го подучил? — Той поклати глава. — Не, боя се, че нямам такова влияние. Бен дойде при мен с един проблем и аз му дадох малък съвет.

— Това е непростимо. Напълно непростимо. — Кейт се отмести няколко крачки настрани, после се обърна и тръгна обратно. — Знам, че ви доставя някакво тайно удоволствие да ме измъчвате, но как можахте да използвате Бен по този начин?

— Не съм го използвал — каза тихо той. — Помагах му.

— Какво, по дяволите, ви накара да си мислите… — Кейт спря, за да си поеме дъх и да се успокои. — Моля ви да се изясните.

Дейвид се загледа за момент в земята, после погледна нагоре и срещна очите й.

— Всичко започна в деня, когато Бенет беше тук. Бях в мазето и Бен дойде при мен. Призна, че се крие отново и ми каза защо. — Той присви рамене. — В края на краищата взехме да обсъждаме всичките ви мъже. Изглежда, Бен се безпокоеше, че ще се омъжите за един от тях.

— О, моля ви — каза тя, повдигайки раздразнено ръцете си. — Можете да измислите по-добра история от тази. Бен просто не може…

— Вие не бяхте там. — Гласът му бе тих, но строг. — Не видяхте изражението на лицето му. Момчето беше изплашено.

— Изплашен? Но защо… — Тя замълча. Мислите й бяха объркани. — Просто предполагах, че той знае…

— Не може да предполагате — прекъсна я Дейвид и сега тя усети яростта в гласа му. — Когато се отнася до Бен, трябва да бъдете сигурна.

— Ако Бен наистина е бил притеснен, както казвате, защо не е дошъл при мен? Защо не ми е казал как се чувства?

— Страхувал се е, че ще нарани чувствата ви.

Това предизвика смях у нея.

— Синът ми винаги успява да ме изненада — каза тя, поклащайки глава. — Не е имало причина да се безпокои. Никога не съм мислила да се омъжвам за някой от мъжете, с които излизам.

По някакво негласно споразумение те започнаха да вървят заедно.

— Всички те са ми добри приятели — продължи тя, — но дори и да бяха нещо повече от това, нямаше да го взема под внимание. Нито един от тях не се погажда с Бен. Никога няма да се омъжа за някой, който няма специално отношение към сина ми.

— Бащата на Боби Шерууд има специално отношение към сина ви — каза Дейвид след миг. — От това, което ми е разказвал Бен, бих казал, че те наистина се разбират.

— Обзалагам се. — Кейт поклати леко и колебливо глава. — Не, трябва и на мен да ми допада. Не искам да кажа, че трябва да съм лудо влюбена в човека, за когото ще се омъжа — ако и когато някога се омъжа отново — но трябва да го харесвам. Трябва да се интересувам от него.

Той я погледна с периферното си зрение.

— Изглежда да си родител може да се окаже сложна работа.

— Меко казано — отговори унило тя. — Нещо незначително се случва и започваш да се чудиш дали в края на краищата това наистина е нещо незначително. Вероятно за детето ти това е нещо важно. Вероятно това е нещо, което ще повлияе върху останалата част от живота му.

Тя забави крачките си и повдигна глава, за да срещне погледа му.

— Мен — прошепна тихо тя. — Това е. Това е всичко, което има Бен. Вие си живеете чудесно, а аз съм напълно отговорна. — Тя потупа гърдите си с кокалчето на показалеца си. — Аз съм тази, която трябва да го пази здрав и силен. Трябва да се уверя, че е щастлив и спокоен. Всичко зависи от мен… И честно казано, това ужасно ме плаши.

— Разбираемо е. Но ако се омъжите отново, ще може да споделите отговорността с някого.

— Да я споделям? — Тя направи кисела физиономия. — С кого? С Джуниър?

— Не е невъзможно — отвърна той, засмивайки се отсечено. — Но има и други мъже наоколо.

— Знам. И някои от тях са добри хора, както би казал Бен. Но откъде да съм сигурна кой от тях ще постави благополучието на Бен над своето собствено? Все още не съм открила този тип мъж. И дори не съм сигурна, че той съществува.

Но той наистина съществува, помисли си внезапно тя. Мъжът до нея щеше да постави благополучието на сина й на първо място. Странно бе как можеше да бъде толкова уверена в това. Но беше абсолютно сигурна, че това беше истината и нищо повече не трябваше да се казва.

Заставайки пред Кейт, Дейвид се загледа втренчено в нея за един дълъг миг, изпълнен с тишина.

— Трудно ви е било, нали? Не само да го отгледате сама, но и да се притеснявате сама за него.

— Това е най-лошото. — Тя се засмя тихо и унило. — Лежейки будна през нощта, ужасена, че мога да направя нещо погрешно. Малките страхове стават големи в тъмното, нали знаете? И няма никой, който да ти каже: „Успокой се. Правиш от мухата слон“.

Дейвид постави грубата си длан върху бузата й.

— Съжалявам — прошепна дрезгаво той. — Съжалявам, че е трябвало да се справяш сама с всичко.

Думите на Мак не достигнаха напълно до нея. Тя бе прекалено завладяна от тона на гласа му, от силата на очите му и от начина, по който усещаше топлата му ръка върху лицето си.

— Не си толкова издръжлива, нали, Кейт?

Устните й се раздвижиха в една несигурна усмивка.

— Защо това да не бъде нашата малка тайна? Преструването е нещото, което ме държи цяла. Ако спра да се преструвам, не знам какво ще се случи. Вероятно ще прекарам цялото си време, криейки се в килера.

Когато той не отговори, а просто остана там и тялото му бе на няколко сантиметра от нейното, докато я гледаше втренчено в очите, Кейт усети как пулсът й се ускорява в предчувствие на… На какво?

— Добре… — Тя замълча и прочисти гърлото си. — Предполагам, че е по-добре да се прибирам вътре. Ако побързам, може би ще имаме време да отидем на тази вечеря в края на краищата.

— Искате да кажете, че Джуниър все още виси там? — Устните му се изкривиха в усмивка. — Боях се, че ще отнеме повече време да го отстраним, отколкото бе нужно за другите. В него има нещо от чертите на дърт извозвач.

— Оставете Джуниър на мира — каза тя, отвръщайки на усмивката му. — Благодарение на вас двамата с Бен, изглежда, той ще бъде единственият ми мъж за известно време.

Промяната у Мак бе незабавна и абсолютна. Очите му се присвиха, чертите му се изостриха и когато той проговори, в гласа му прозвуча нотка на сарказъм.

— Искате да кажете — докато изкарате нова реколта.

След това той се извърна и си тръгна, без да каже думичка.

— Обратно към нормалния начин на живот — измърмори Кейт, отправяйки се бавно към къщата.

Само за един момент нещо се беше променило.

За един кратък миг, когато ръката на Мак бе върху лицето й и той се взираше в очите й, Кейт можеше да се закълне, че видя същото това изражение на болезнено желание, което понякога виждаше у него, щом поглеждаше сина й.