Били Грийн
Върни се, любими (8)

Седма глава

Посягайки нагоре, Дейвид дръпна шнура, който висеше от тавана. Електрическата крушка се включи и изпрати сноп от лъчи с конусообразна форма, като освети мястото около него, а другата част от стаята, която приличаше на пещера, остана в полусянка.

Мазето бе голямо, с размерите на къщата, и бе в пълен безпорядък, както всички подобни места. Имаше кутии, инструменти и една дълга дървена пейка, която изпълняваше функцията на работна маса.

Оставайки в кръга от светлина, Дейвид се разходи и прочете надписите върху кутиите в близост до него. Някои попадаха в мистериозни категории. Зелен КиК. ФФК. ББС/18Мо. Други можеха да се разчетат по-лесно. Лампички за коледна украса на двора. Синият порцелан на баба.

Имаше и кутии, на които бе изписано само: Дейвид.

Той отвори някои от тях и известно време подрежда съдържанието им. Книги. Дрехи. Такъми за риболов. Колекция от древни руди. Неща, които му бяха принадлежали тогава, когато беше жив. А и това беше неговият дом.

Когато капчици студена пот избиха по челото му, Дейвид сви здраво пръстите си в юмрук и си пое дълбоко и несигурно въздух, за да се пребори с надигащата се паника. Най-накрая тя започна да се уталожва.

Все още имаше периоди, когато се събуждаше от някакъв кошмар и прекарваше останалата част от нощта, крачейки по пода, противопоставяйки се на съня, отказвайки да бъде потопен отново в тъмните отзвуци на онези шест години. Но сега пристъпите на страх не бяха толкова чести, а и когато настъпваха, не продължаваха толкова дълго, колкото преди. Устните му се изпънаха в някакъв опит за усмивка. Знаеше много добре защо пристъпите намаляваха по сила. Истината бе, че настоящето го завладяваше и с течение на времето миналото избледняваше. От нощта, в която бе предизвикал Кейт да напусне стерилната сигурност на своята спалня, спомените от случилото се под дъба засенчваха всички останали.

Същата нощ, след като Кейт го бе оставила, Дейвид бе прекарал няколко часа, шофирайки безцелно из Далас, пренебрегвайки светофарите и светлините за нощно регулиране на движението, завладян от страстта, която не го бе напуснала. Не се върна обратно, докато не бе сигурен, че можеше да устои на импулса да влезе в къщата и да се качи в спалнята, която преди бяха споделяли.

Дейвид все още искаше да направи това. Все още искаше да я открие и да довършат това, което бяха започнали онази нощ.

Отново и отново бе преживявал онези мигове в задния двор. Как изглеждаше тя, когато бризът бе раздвижил светлата й коса. Как онези тънки слоеве бяла коприна — нереални като отминаваща мисъл — прилепваха по ханша и бедрата й, очертавайки и подчертавайки гърдите й.

Сега, когато споменът му причини несъзнателно стягане в слабините, той се извърна и прокара пръсти през косата си.

Това е нелепо, каза си Дейвид, докато преминаваше мястото пред тезгяха. Придаваше голяма важност на случилото се. Просто се бе възбудил при вида на една красива жена. Голяма работа. Това бе напълно естествена реакция. След шест години ергенство всеки мъж, който попадне близо до жена като Кейт, би полудял.

Той се засмя отсечено. След шест години Елеонора Рузвелт би изглеждала доста отблъскващо.

Ако имаше разум, щеше да излезе още същата онази вечер и щеше да намери жена, която би му се отдала охотно. Жена, която нямаше да му създаде усложнения, жена, която нямаше да го подлуди. Имаше много такива навън. Стотици, хиляди красиви жени. Само трябваше да…

Дейвид прекъсна внезапно мисълта си. Той се самозалъгваше. Лъжеше се право в очите. Желаеше Кейт. Нито една друга жена, без значение колко красива и с каква охота би му се отдала, нямаше да свърши работа. Той желаеше Кейт.

Признавайки този факт, Дейвид трябваше да признае и нещо друго: чувстваше жаждата си за Кейт като предателство. Желаейки Кейт, бе един вид отричане на това, което бе чувствал към Кейти.

Беше луд.

— Здрасти, Мак.

Извръщайки рязко глава, Дейвид видя Бен да навлиза в осветения малък кръг светлина.

— К’во пра’иш тук долу?

— Размишлявам. — Дейвид отпусна юмруците си и си пое бавно въздух. — Просто размишлявам. А теб какво те води тук, в този пъкъл?

— Крия се. Просто се крия. — Вземайки някаква отвертка от тезгяха, момчето се загледа за момент в нея. — Какво ще кажеш да се престорим, че това е една „супер сабя“ на мутирала водна костенурка? — Той размаха отвертката във въздуха. — Така ще можем да убием лошите и да ги напра’им на канална тиня.

— От кого се криеш този път?

Момчето направи гримаса.

— От него — обясни то, посочвайки с отвертката към тавана.

Дейвид погледна нагоре, а после отново към сина си.

— От Господ? Сигурно наистина си бил лош.

Бен се засмя. А когато Бен се смееше, цялото му тяло се тресеше. Дейвид се засмя с него. Обичаше да наблюдава сина си. Обожаваше малките му кафяви очи, оживени от танцуващи искрици светлина.

— Не Господ, глупчо. — Той изчезна в тъмната част на стаята, обикаляйки със сигурни стъпки из лабиринта от кутии. — Гарднър Ъруин Бенет — извика момчето, след като се покачи върху един стар сандък. — Всеки път носи цветя. И всеки път казва онази шега за това, че те са от градината на Гарднър. Мислиш ли, че забравя, че вече е казвал тази шега? Дори не беше смешно първия път. Но мама винаги се смее. — Навеждайки се надолу, Бен се пъхна под една малка маса. — Само че не истински. Такъв смях, като че ли четеш думите в книга. Ха, ха, ха. Нещо такова.

— Ти си доста умно хлапе, нали?

— Казах ти, че са изследвали…

— Да, знам. Изследвали са мозъка ти и са казали, че е добър.

Намръщвайки се, Дейвид посегна да потърка челюстта си. Защо, по дяволите, тя си избира мъже, от които синът му трябва да се крие? Или не знае как се чувства Бен, или не я е грижа.

Кейт наистина се грижеше за детето. Нямаше съмнение в това. Дейвид бе виждал как се държи с Бен. Много пъти бе намирал доказателства за това, че тя беше добра майка на неговия син.

Дали просто някакво бяло поле не се появяваше пред очите й, що се отнасяше до мъжете?

Когато Бен се върна в осветения кръг, стискаше здраво в едната си ръка найлонова торбичка, наполовина пълна с близалки.

— Останали са от навечерието на празника на Вси светии — обясни той на Дейвид.

— Това е било преди шест месеца.

— Близалките не се развалят. Обаче аз вече изядох хубавите. Сега има само зелени и лилави. — Той подаде торбичката. — Искаш ли една?

Когато Дейвид отказа, Бен подскочи и седна на тезгяха, като започна да люлее късите си крачка напред-назад.

— Виж дали езикът ми е зелен — каза той, изплезвайки се.

— Отвратително е.

Момчето се захили.

— Мери Катерин Прескот ми даде някакъв бонбон, от който зъбите и езикът ти започват да светят в тъмното, но мама нямаше да ми позволи да го изям.

— Това е нещо бандитско. — Дейвид седна върху тезгяха до сина си, изучавайки за миг мъничкото лице. — Спомняш ли си деня, в който дойде в апартамента и ми каза, че нито един от приятелите на майка ти не би ти станал добър баща? Тогава се криеше от Джулиън. Сега отново се криеш. Искаш ли да ми кажеш какво имаш против Гарднър Ъруин Бенет?

Бен присви рамене, насочвайки цялото си внимание към близалката.

— Той просто не иска да се навъртам наоколо.

— Какво те кара да мислиш така?

Момчето отново присви рамене.

— Предполагам щото ми го каза. — Бен погледна нагоре към Дейвид. — Дойде за първи път тук точно преди Коледа и ми донесе подарък. Беше тъп подарък, но въпреки това му казах, че ми харесва, щото майка ми беше там. А тя ме бе предупредила да бъда любезен. Той повтаряше непрекъснато, че съм чудесно момче, но ме наричаше Бенджи. Сякаш дори не знаеше, че това е име на куче.

Бен говореше непрекъснато, а краката му се люлееха в такт с думите.

— После мама отиде да говори с Веда в кухнята. Челото на Гарднър се набразди като хартиена чайка и той ми каза да престана да се блъскам в мебелите и да не пипам покривката на масата, щото ръцете ми били мръсни, и, за бога, не съм ли можел да се укротя. Казах му, че не трябва да споменава името на Исус с лошо, особено по Коледа, щото това е неговият рожден ден. И тогава той ми каза да не говоря с него, щото хлапетата го изнервяли.

Бен спря, за да си поеме дълбоко въздух.

— Затова предполагам, че и на него ще му е по-добре, а и на мен ми е по-добре, ако просто ме няма там. Затова дойдох тук, долу. Разбираш ли?

Дейвид се намръщи. Бен не звучеше точно като травматизирано дете. Доста реалистично разказваше цялата история, сякаш проследяваше нормалния ход на събитията. Но на Дейвид не му хареса. Изобщо не му хареса.

— Защо не си казал на майка ти какво е отношението ти спрямо него?

— Щото ще нараня чувствата й — обясни прилежно Бен. — Тя го харесва, харесва и мен и иска и ние двамата да се харесваме. Но той не ме харесва. И аз не го харесвам. И не ми харесва как се държи, като че ли това наистина е неговата къща. Разхожда се наоколо и пипа неща, които дори не му принадлежат. Иска ми се да му кажа да седне на едно място, но няма да споменавам името на Исус, щото…

— Какви неща? — прекъсна го Дейвид.

— Всичко. Почти всичко. Взема снимките на моя баща и ги гледа злобно. После се разкарва из цялата всекидневна, премества нещата върху рафтовете и масичките, сякаш проверява за прах.

Гръдният кош на Бен се повдигна и спадна, след като от него се изтръгна една дълбока въздишка.

— Гарднър ме вбесява.

— Мисля, че и мен също — измърмори през стиснатите си зъби Дейвид.

В продължение на доста време Дейвид просто остана втренчен в стената. После, изправяйки се рязко, погледна надолу към сина си.

— Искаш ли да ти покажа едно скришно място?

Бен отскочи от тезгяха, като изглеждаше заинтригуван.

— Разбира се.

Вземайки една сгъваема стълба, Дейвид каза на момчето да донесе неговата „супер сабя“ и двамата тръгнаха през по-слабо осветената част на стаята към отсрещния ъгъл.

Пет минути по-късно Дейвид седеше на върха на стълбата, а Бен бе застанал две стъпала по-ниско. На стената, много близо до тавана, имаше малък отвор, покрит с метална плоча.

Преди години, когато Дейвид бе открил особените свойства на отвора, не бе казал на Кейти. Следващия път, когато бе слязла в мазето, той бе извикал името й със страховит глас, изплашвайки я до смърт. Макар че тя знаеше, че това бе дело на Дейвид, никога не бе предположила как точно го бе направил.

Допирайки пръст до устата си, за да предупреди Бен, Дейвид отмести внимателно металната плоча. Мигновено някакви гласове се чуха през отвора — толкова ясно и силно, сякаш говорещите хора бяха в мазето.

— … знам, че не обичаш да чуваш това, Кейт, но момчето има нужда от сигурно мъжко влияние в живота му.

Дейвид се скова, възмущавайки се моментално от покровителствения тон на мъжа. Очевидно Кейт също не обърна голямо внимание на това. Гласът й определено прозвуча остро, когато тя отговори:

— Момчето е щастливо, здраво и се оправя добре. Защо трябва да се бъркам в това?

— Няма съмнение, че е чудесно момче. Едно чудесно момче. Но ти не можеш да знаеш точно какви проблеми ще възникнат в бъдеще. След няколко години то ще стане юноша, а това е трудна възраст дори за деца с двама родители. Трябва отсега да се подготвиш за това. Погледни реално, Кейт, можеш да направиш толкова много. Момчето има нужда от баща.

— Защо хората постоянно ми казват това?

— Знаеш онази стара поговорка. Ако трима души ти кажат, че си болен, си полегни.

— Не знам… не знам — измърмори раздразнено и ожесточено тя.

Секунда след това, когато я чу да се извинява на госта си, че трябва да проведе телефонен разговор по работа, Дейвид направи знак с ръка на Бен да слезе преди него от стълбата.

— Не могат да ни чуят тук — каза на момчето, когато отидоха в другия край на стаята.

— Беше толкова страхотно. — Очите на Бен бяха широко отворени от учудване. — Откъде знаеш за тази дупка?

— Много от старите къщи имат същото нещо. Но това е нашата тайна, дадено? — Дейвид млъкна, наблюдавайки лицето на сина си за момент. — Беше прав за Бенет. Той е един голям тъпак.

Бен кимна с глава и се наведе, за да почеше коляното си. Миг след това, без да поглежда нагоре, той каза:

— Онова дете, дето го познавам — Джонатан Филип Винтнер — живееше от другата страна на улицата. Не точно отсреща. Две къщи по-надолу — момчето посочи с пръст през рамото си в източна посока, — и тогава от другата страна на улицата. То се премести в Ел Пасо, затова не живее вече там.

Дейвид изчакваше. Имаше нещо в гласа на момчето, нещо в начина, по който то избягваше очите на Дейвид, което му подсказа, че това щеше да бъде нещо повече от един обикновен разговор.

— Веднъж — продължи Бен, — докато си играехме на загубени в пустинята, Джонатан каза, че Р. Дж. го удря понякога. Р. Дж. е вторият му баща. Само че това не било бой. Джонатан каза, че Р. Дж. го удрял с юмрук.

Бен спря да чеше коляното си и започна да чеше лакътя си, като продължаваше да държи погледа си наведен.

— Джонатан каза на майка си и тя побесня и му каза, че той лъже и че ще го изпрати да живее с дядо му в Ню Орлиънс, Луизиана. А Джонатан си помисли, че това е хубаво, защото неговият дядо никога не удрял. Но чувствата му бяха наранени, защото майка му мислеше, че той лъже.

— Това е много лошо — каза тихо Дейвид.

Бен кимна с глава.

— Понякога си мисля за Джонатан. Понякога… Разбираш ли, той не отиде в Ню Орлиънс при дядо си. Те го отведоха в Ел Пасо.

— И ти се чудиш дали Р. Дж. все още го бие?

Когато Бен кимна с глава, Дейвид седна и придърпа сина си в скута си. За момент се изплаши да не би Бен да помисли, че да седиш в скута на някой е бебешко нещо, но момчето не реагира остро. То се притисна по-близо, докато рамото му опря о гърдите на Дейвид.

Преглъщайки буцата в гърлото, Дейвид изпусна бавно въздуха си.

— Понякога се случват такива неща, Бен. Бих искал да не става така, но те се случват.

Поглеждайки надолу, откри, че Бен го наблюдава внимателно.

— Това няма да се случи с теб — каза Дейвид, произнасяйки думите бавно и отчетливо. — Разбра ли? Твърде много хора се грижат за теб. Майка ти, Веда, Ралф. И аз. Няма да позволим нещо такова да ти се случи.

Като повдигна ръката си, той махна косата, паднала върху малкото чело.

— Не смятам, че трябва да продължаваш да се безпокоиш за Бенет. Само защото идва да вижда майка ти и й носи цветя, не означава, че тя ще се омъжи за него. Твоята майка е доста умна жена. Няма да се остави да я замотае някой, който е измамник.

Бен извърна глава, но Дейвид вече бе забелязал страха и очите му.

— Ами ако го направи? — прошепна момчето. — Ами ако той я излъже? Дори и да не ме е удрял, не може да ми бъде баща, Мак. Не може.

— Достатъчно — каза Дейвид със суров глас. — Това няма да се случи.

Бен почеса носа си и измърмори:

— Може.

— Няма.

— Може.

— Няма. Защото аз няма да го допусна. Няма… Има ли някой от приятелите на майка ти, който би желал да ти стане баща? — попита рязко Дейвид.

Бен поклати бавно глава.

— Джуниър е симпатичен, а Джулиън ме разсмива понякога, но те не са ми бащи. Нали разбираш? Те са просто мъже.

Дейвид знаеше какво иска да каже Бен. Нито един от тях не се интересуваше искрено от момчето. Бяха мили с него само за да се сближат с Кейт.

— И така, за колко мъже става въпрос? — попита Дейвид.

— Джуниър и Джулиън — Бен показа два пръста за всеки от тях — и господин Олбрайт и Гарднър Ъруин Бенет. Ръсел се ожени за онази висока жена с острата брадичка. А тя не харесва мама, затова той не идва повече тук.

— Ами Дъглас? — попита Дейвид, спомняйки си телефонния разговор, който Кейт бе провела в деня на постъпването му на работа.

— А, да, бях забравил. Дъглас има две къщи. Една в Далас и една някъде другаде. Мисля, че е в някой от щатите, които започват с „М“. Затова не се навърта много тук.

— Добре, значи са пет. — Дейвид се усмихна. — Лесна работа. Ако не искаш да киснат тук, ще трябва просто да се отървем от тях.

— Шъ ги застреляме ли? — Бен скочи на крака. Беше облещил очи и в тях се четеше някакъв страх и нещо подозрително, подобно на ликуващо предчувствие. — Чакай, имам идея. Какво ще кажеш да ги заровим тук, под дъските на пода? Вероятно никой никога няма да ги намери долу.

Дейвид се засмя и поклати глава.

— Ти си едно малко кръвожадно чудовище. Не смятам, че е необходимо да правим нещо толкова драстично. Двамата ще трябва да ги убедим, че в края на краищата не са искали да ухажват майка ти.

Той коленичи, така че неговият поглед и този на сина му бяха на една линия.

— Е, какво ще кажеш? Споразумяхме ли се?

След като избърса ръка в късите си панталони, Бен я протегна към Дейвид.

— Дадено — каза искрено той.

Дейвид разклати изцапаната ръчичка и се засмя от удоволствие.

— Добре тогава. Всичко е уредено. Днес ще се отървем от кандидат Номер едно. — Той замълча. — Казваш, че Гарднър Ъруин Бенет не обича децата?

Бен кимна.

— Те му вдигат нервите.

Устните на Дейвид се изкривиха в лукава усмивка.

— Отлично.

Десет минути по-късно, след като Бен си тръгна от мазето, в устата му имаше лилава близалка, а малките му кафяви очи светеха, издавайки целеустремеността му.

Преминавайки обратно през стаята, Дейвид седна на стълбата и зачака. Скоро чу как синът му тътри обувките си по дървения под на всекидневната.

— Къде е мама?

— Наложи й се да се обади по телефона по работа. — Гласът на Бенет прозвуча разстроено. Очевидно мислите му бяха някъде другаде. Миг след това обаче се промени. — Не можеш ли да стоиш мирно? Защо подскачаш? Човек може да скача само отвън. Когато си вътре в къщата, не може да подскачаш.

— Разбира се, че мога. Лесно е. Виж.

— Нямах предвид… Би ли престанал с това?

— Добре, но мускулите ми започват да подскачат, когато стоя мирно — предупреди го Бен. — Ако искаш, мога да седна до теб и да си говорим. Искаш ли да си говорим, Гарднър?

— В действителност искам.

В последвалата тишина Дейвид си представи как Бен се настанява на канапето до нищо неподозиращата си жертва.

— Ти ме харесваш, нали, Бенджи? — Сега Бенет беше по-спокоен, а гласът му прозвуча ласкаво и приятелски.

— Разбира се. Много те харесвам.

— Ще бъда доволен, ако кажеш това на майка си. И може би… Защо не й кажеш, че ти се иска тя да се омъжи отново? Ще ти хареса, нали, Бенджи? Да има мъж в къщата през цялото време, който да те учи как да се държиш и… И да си играете заедно.

— На к’во?

— Не знам. — Ласкавият му тон започна да изчезва по малко. — На това, което момчетата на твоята възраст си играят.

— Имаш предвид да си играем на камиони за боклук? Добре, аз обичам камионите. Ще се омъжиш ли за мама, Гарднър?

— Бих желал. А също бих желал да бъда твой баща, Бенджи.

— Страхотно. Но няма нужда да говоря с нея да се омъжва. Разбираш ли, ние вече сме говорили за това и тя обеща, с ръка на сърцето си, че веднага след като се омъжи, ще си роди още няколко деца. Това е, защото е била едно дете и не й е харесвало, затова иска да имам много братя и сестри и по този начин да не се чувствам самотен. Смятаме, че пет ще са достатъчни. Искаш ли…

— За какво говориш?

— Говоря да си имаме деца. — Момчето замълча. — Но може би е най-добре да се ожениш много бързо за нея, Гарднър. Доста време е необходимо, за да родиш пет деца и тя може да стане много стара. Освен ако няма близнаци. Приятелят ми Кейси Ригз, неговата майка имаше…

— Кейт никога не ми е казвала нещо за… Какво стана с бонбончето ти? — попита тихо и внимателно Бенет. — Бенджи, нямаше ли едно бонбонче в устата ти, когато влезе в стаята? Къде отиде то? — Внимателният тон бе заменен сега с израз на паника. — Къде е то?

— Може би съм го изпуснал. Лилавото не е любимият ми цвят. Повече ми харесват жълтите близалки, но… О, ето го.

— Къде?

— Точно отзад на ръкава ти. Не мърдай. Не мога да го стигна, когато мърдаш. Ето, махнах го. Има малко влакънца по него, но няма нищо. Близалките могат да се мият.

— Ти, малък злобен кучи… Това сако е от кашмир. По дяволите, момче, размазал си тази гадна лилава мръсотия по целия ми ръкав отзад!

— Може би ще трябва да свикнеш с това, Гарднър — изрече мъдро Бен. — С шест деца — някой сигурно винаги ще те цапа.

— Първо бих си прерязал гърлото — измърмори под носа си мъжът. — Кажи на майка ти… Кажи й, че нещо непредвидено се е случило и не съм могъл да остана.

Последните думи прозвучаха слабо. Реплики, изречени преди напускане на сцената.

Дейвид се облегна назад върху стената и се засмя.

Един по-малко. Оставаха четири.

 

 

Кейт влезе във всекидневната, намръщвайки се, докато се оглеждаше наоколо.

— Къде е Гарднър? — попита тя Бен.

— Тръгна си. Каза, че трябва да ти предам, че нещо непредвидено се е случило. Харесва ми тази рокля. Тя е като за парти за чай.

— Това ли е всичко, което каза — че нещо се е случило? Аз ползвах телефона, така че как би могъл… — Кейт седна на канапето и въздъхна. — Кажи ми какво точно се случи, Бен.

Синът й наклони главата си настрани и присви очи — поза, която заемаше винаги когато трябваше да мисли напрегнато.

— Просто си приказвахме… Ъ-ъ, чакай да видя. Разказвах му, че Кейси си има две сестри близначки и тогава… И тогава… О, да, точно тогава Гарднър видя, че сакото му е изцапано и лицето му стана червено, все едно че си задържаше въздуха. — Момчето изправи глава, отвори широко очи и присви рамене. — И тогава каза, че трябва да си тръгне.

Кейт поклати глава, а устните й се изкривиха в усмивка. Гарднър беше добър приятел, но понякога можеше да стане много досаден. Грижите, които полагаше за външността си, се превръщаха в мания. Щеше да умре, ако откриеше, че нещо по него не е перфектно.

— Смяташ ли, че Гарднър има лошо държане, защото не остана да ти каже, че сакото му е изцапано? — попита Бен, прекъсвайки мислите й.

— Може би. — Присвивайки рамене, тя се изправи. — Е, добре, предполагам, че е по-добре да отида да кажа на Веда да отложи изисканите приготовления за друг път.

Бен направи някакъв танц на подскоци.

— Ура! И ще може да ядем в кухнята с Веда и Мак и ти ще може да си пуснеш косата, щото, когато е навита нагоре, е за работа, а тази вечер е само за забавление?

— Всичко това — съгласи се тя, смеейки се на излизане от всекидневната.

Кейт бе по средата на коридора, когато вратата на мазето се отвори и МакКинзи Смит излезе оттам.

— Шефът фантом — прошепна дрезгаво Дейвид. — Започвах да си мисля, че сте плод на въображението ми. — Той замълча, изучавайки за момент лицето й. — Вие сте навсякъде другаде, но не и там, където съм аз.

Избягвайки погледа му, Кейт навлажни устните си.

— Бях заета.

— Били сте изплашена — поправи я той.

— Не ставайте смешен. — Тя тръгна да минава покрай него и точно тогава изведнъж спря. Сега бе подходящият момент да приключи с тази работа. — Надявах се, че онази нощ, имам предвид онова, което се случи между нас онази нощ, просто ще бъде забравена — каза тя, като още не смееше да го погледне. — Ако аз не го споменавам и ако вие не го споменавате, можем просто да забравим, че се е случило някога. Но вие ще го споменавате, така ли е?

— Със сигурност.

— Така си и мислех — измърмори Кейт и се извърна към него. — Добре, нека да си изясним нещата. Вие започнахте да ми въздействате и отидохте много надалеч. — Тя раздвижи колебливо раменете си. — Вероятно защото аз отговорих толкова… толкова лесно.

— Вие се възпламенихте като ракета.

Кейт присви очи от раздразнение.

— Големи хора сме — продължи сковано тя. — И двамата разбираме човешките чувства.

— Не знам. — Дейвид килна главата си с жест, който за момент й напомни Бен. — Темата за секса е доста сложна. Може би ще трябва да бъдете по-конкретна. Тъй като очевидно това е важно за вас, не бихте искали нещата да останат така, че да бъдете неразбрана.

— Вие сте най-… — Тя млъкна и се насили да се успокои. — Добре, ще бъда пряма. Защото съм била сама за няколко години…

Той я прекъсна. В гласа му имаше нотка на присмех.

— Освен ако не говорите за ножове, има ясна разлика между изтъпен и тъп. Обяснението ви е тъпо. Ще бъде по-остро, ако кажете, че доста време е минало, откакто въгленчетата ви са угаснали. — Устните му се извиха в многозначителна усмивка. — Едно докосване и вие сте заредена и готова.

Тя си пое рязко въздух и се извърна с гръб към него, проклинайки издайническата топлина, която отново нахлу в лицето й. Когато чу шум от някакво движение зад себе си, Кейт се изпъна и миг след това усети дъха му във врата си.

— Чувстваш ли дивите сексуални импулси, Кейт? Ти ги нарече така, спомняш ли си? А на мен ми харесва как изглеждаш, когато ги усещаш. Мога да те докосна още сега и ти ще се разтопиш. Готова си да излезеш извън себе си, нали, Кейт? Точно така, както стана онази нощ. Знаеш ли какво си мисля? Ако бях оставил коляното си там, където беше, за още малко време, щеше просто да се възпламениш. — Дейвид се засмя с дрезгав глас. — О, небеса, обожавам това. Допада ми мисълта, че си толкова лесно достижима за мен.

— Махай се! — изрече през зъби Кейт.

Настъпи миг тишина, след което Дейвид попита:

— Уволнявате ли ме?

Кажи да, заповяда си мислено тя. Давай, уволни го. Заповядай му да си стегне багажа и да напусне. Кажи му да се махне колкото може по-далече оттук.

Кейт опита. Наистина се опита да изрече тези думи, но те замряха някъде в гърлото й. Единственият звук, който излезе от него, бе една лека нервна въздишка.

Преброи мислено до десет в опита си да се освободи от напрежението.

— Не — каза най-накрая тя. — Не ви уволнявам. Поне не сега. Вършите добра работа тук.

Кейт направи крачка напред, оставяйки известно разстояние между тях, преди да се обърне. Все още твърде разстроена, за да го погледне, бе втренчила поглед в пода.

— Но има и нещо повече от работата ви. Бен, синът ми, разговаря с вас. Казва ви неща, които едно момче не може да каже на майка си. — Устните й се изкривиха в самоосъдителна усмивка. — В началото ревнувах малко от това.

Повдигайки глава, тя срещна погледа му.

— Разбирам, че не ви влиза в работата да изпълнявате функциите на по-голям брат на сина ми, но аз съм достатъчно добра бизнес дама и ми допада идеята да получавам нещо двойно за парите си. Затова искам да останете. В качеството си на работник и приятел на Бен. Но трябва да обещаете, че ще забравите това, което се случи… онази нощ в задния двор. Ако не можете да направите това, ще трябва да ви оставя да си отидете.

Въпреки че гласът и изражението й издаваха решимостта й, заплахата не го накара да се разтрепери. А и защо трябваше да го накара? И двамата знаеха, че ако искаше да го уволни, щеше да го направи още първия ден — първия път, когато той я предизвика.

— Няма да го забравя — каза й Дейвид, — но ще се преструвам. Ще се преструвам, че не се е случило и вие може да се преструвате, че не се е случило. Но то се случи… И никой от двамата няма да го забрави.

— Мога да живея така — каза тя, а устните й се изкривиха в слаба усмивка. — Понякога преструването става реалност.

— Не, не е така — отрече тихо той. — Ако човек се лъже доста често, той започва да вярва в лъжата. Но това не я прави по-малко лъжа. Някъде вътре в него истината все още е жива.

По дяволите този мъж! Кейт изруга тихо, продължавайки да върви по коридора. Много лесно я нервираше.

Но, разбира се, работата бе по-лоша, отколкото той си я представяше. Сподавяйки един стон, Кейт се огледа наоколо и изведнъж осъзна, че бе застанала по средата на кухнята и търкаше носа си с пръст, докато Веда я наблюдаваше втренчено, сякаш тя бе загубила разсъдъка си.

— Не — отговори Кейт на незададения от по-възрастната жена въпрос, — не се опитвам да вляза в контакт с извънземни. Дойдох, за да ти кажа, че Гарднър офейка. Значи може да запазиш скъпото сирене за друг път.

Веждата й се изкриви, когато започна замислено да търка върха на носа си отново.

— Всъщност — каза бавно Кейт — запази всичко за някой друг път. Току-що реших да заведа Бен в „Пица с пици“ за вечеря. — Кейт погледна Веда. — Искаш ли да дойдеш с нас?

— Да, веднага — отговори възрастната жена с глас, изпълнен със сарказъм. — Сервитьорите, облечени с костюми на прасета, децата да ми пищят в ушите и да ми повръщат върху обувките. Можеш да ме наречеш луда, но това не е моята представа за приятно изкарване на времето.

— Нито пък моята — призна си Кейт, обръщайки се да си върви. — Но за Бен това е второто най-хубаво нещо след рая.

Почти бе стигнала до всекидневната, когато чу гласа на Мак. Той беше вътре с Бен.

Страхливка, обвини се тя, когато стъпките й започнаха да стават по-бавни, а после спряха изцяло. Какво щеше да прави — да се крие в килера всеки път, когато чуеше този глас?

— Звучеше толкова естествено — говореше Мак. — Можеш да заслужиш Оскар, Бен. Първокласен актьор.

— В пиесата за Коледа бях тъжното джудже — разправяше му Бен. — Имах повече думи, отколкото другите джуджета, и ги казах всичките. Мама каза, че съм изглеждал толкова тъжен, че едва не се разплакала. Това означава, че наистина съм бил добър. — Той замълча. — Гарднър каза, че иска да ми бъде баща.

Устните на Кейт се изпънаха от ярост. Гарднър Ъруин Бенет имаше късмет, че не го беше удушила. Той нямаше право да говори такива неща на сина й.

Заставайки на вратата, Кейт погледна в стаята. Изпитваше нужда да види изражението на сина си, за да може да прецени щетите, нанесени от лекомислените думи на Гарднър.

— Но на него вероятно му трябва дете като Марки Адамс — продължаваше Бен, а видът му бе удивително спокоен, докато гледаше втренчено към приятеля си Мак. — Дрехите на Марки никога не са изцапани. И познай какво яде за закуска? Пръчици от моркови.

Мак отговори с дрезгав смях. Бе сложил приятелски ръката си върху рамото на Бен и наблюдаваше момчето.

— Нека да ти кажа нещо, Бен — промълви бавно и тихо той. — Мъж, който е имал шанса да му бъдеш син и не е паднал на колене, за да благодари на Бога за това, не струва пукната пара.

Кейт притаи дъх в тъмния коридор. Въпреки че гласът му звучеше нормално, копнежът в дълбоките, замъглени, с цвят на старо злато очи на Мак предизвика внезапна остра болка в гърдите й. Отстъпвайки внимателно от вратата, тя се обърна и си тръгна. Щеше да изчака малко, преди да съобщи на Бен за промяната в плановете за вечерята.

На Мак нямаше да му хареса, ако разбереше, че Кейт бе видяла изражението на лицето му. Нямаше да му хареса и да разбере, че докато го наблюдаваше, Кейт видя болката му и за момент я сподели.