Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Baby, Come Back, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Димитрия Панева, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 26гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg(2009)
- Начална корекция
- Rositsa(2010)
- Допълнителна корекция и форматиране
- ganinka(2014)
Издание:
Били Грийн. Върни се, любими
ИК „Хермес“, Пловдив, 1995
ISBN: 954-459-185-0
История
- —Добавяне
Пета глава
Придържайки с една ръка роклята си отзад, Кейт излезе от банята и се върна в спалнята. Дългата до пода черна сатенена рокля шумолеше леко при всяко нейно движение.
— Ако имаш корона на главата и жезъл с диамант на единия край, ще изглеждаш като кралица. Но роклята ти трябва да е бяла, а не черна, щото ти не си лошата кралица. Лошите кралици никога не са с руси коси, а с черни. И ноктите на пръстите им…
— Качи се на този стол и ми закопчай ципа, моля те.
— … трябва да са дълги и червени — довърши Бен, след като започна да дърпа ципа. — Ноктите им понякога са зелени, но това е само когато превръщат хората в гущери и големи отвратителни птици. Имам идея. Защо не дойдеш с нас? Веда ще ме води да гледам новия филм „Мутиралите морски костенурки“, а когато се приберем вкъщи, Мак ще ни учи как се играе ласвегаско изпотяване. Това е игра на карти.
— „Мутиралите морски костенурки“ и ласвегаско изпотяване — повтори бавно Кейт. — Звучи страшно примамливо. Ужасно примамливо. Но се боя, че вече съм обещала да отида на това парти с господин Олбрайт.
Бен дълго се засилваше, преди да скочи от стола.
— Но ти каза, че това не е парти за забавление. Каза, че е свързано с работа. Трябва понякога да се забавляваш.
Навеждайки се, за да го прегърне, Кейт го успокои:
— Ти си миличък и аз те обичам, защото мислиш за мен. Обещавам следващия път, когато излизам, да е само за забавление.
— Да, ама това му е хубаво на работата, че не е необходимо да излизаш. Просто стой вкъщи и се навъртай около мен и Мак. Ще ти хареса. Ще видиш. Наистина ще ти хареса. Той дори не плюе — довърши възторжено момчето, сякаш с това качество приятелят му Мак бе намерил пътя към земния мир.
Според Бен техният работник можеше да прави всичко. Въпреки че строежът на къщата на дървото бе вече започнал, Мак не беше иззел работата от ръцете на Бен. Момчето винаги беше там — когато Мак режеше с трион, и той режеше, когато Мак забиваше пирони, и той забиваше. Строяха къщата заедно, което означаваше, че Бен щеше да бъде истински горд, когато свършеха работата.
Веда често казваше, че начинът, по който Бен се бе привързал толкова бързо и силно към Мак, беше показателен за нуждата на момчето от баща. Това било нещо неизказано и подсъзнателно.
Кейт, както винаги, бе отвърнала, че ако Веда прекарва по-малко време, гледайки „Опра“[1], и повече време, вършейки работата си, всички те ще бъдат по-добре материално. И после бе споделила с възрастната жена, че за момче, което тъй отчаяно се нуждае от баща, Бен й изглежда доста придирчив. Той не се бил привързал към нито един от нейните приятели.
Както обикновено, Веда бе отговорила кратко, рязко и гръмогласно.
МакКинзи Смит беше при тях вече две седмици и половина, но Кейт не можеше да намери някакъв недостатък нито в старанието му, нито във вещината му. Рафтовете, които бе направил за кухненския килер, бяха здрави и добре оформени. Мивката в тоалетната на долния етаж не издаваше вече отвратителни шумове. Той поддържаше двора чист и ремонтираше нещата, преди тя дори да разбере, че трябва да се оправят.
По време на първата седмица, след като се бе преместил в апартамента над гаража, измършавелият му вид бе започнал да се оправя. Явление, което Веда намираше за извънредно задоволително. Фактът, че Мак беше достатъчно умен да харесва кухнята й, караше възрастната жена да го цени много повече.
След първата им словесна престрелка в самото начало, Кейт и Мак бяха установили едни относително нормални отношения между работник и работодател. Виждаха се рядко, а когато се случваше, говореха само по работа. Но това не означаваше, че Кейт не усеща постоянното му присъствие. МакКинзи Смит бе добавил своята духовна същност към дома. Енергията му — тази странна електрическа сила — сякаш витаеше около всичко, до което се докосваше.
Веда и Бен го виждаха по-често. А в тяхно присъствие той беше по-различен. С Веда и Бен Мак не се държеше като подчинен, а и те не се отнасяха с него като с такъв. И двамата прибягваха до него за приятелски съвет.
Понякога, когато работеше твърде много или не си доспиваше, Кейт имаше чувството, че МакКинзи Смит — с неговия дрезгав глас и наблюдателни очи — се опитва да й открадне семейството. Чувство, което смяташе за несъстоятелно и правеше всичко възможно да пренебрегне.
Отхвърляйки от главата си мисълта за новия работник, тя прекоси спалнята и застана пред голямото огледало с рамка от плетена ракита. Искаше да провери за последен път как изглежда и да се увери, че роклята й пада както подобава и нито един кичур от косата й не е излязъл от старомодния кок на врата й.
— Добре — каза тя на Бен. — Готова съм.
— Той ще дойде ли да те вземе?
Кейт поклати глава.
— Не. Ще се срещнем в търговската част на града. Така мога да си тръгна, когато пожелая.
Бен кимна с разбиране.
— Имаш предвид, щом започне да разказва истории от времето, когато е живял в Англия и е познавал министъра.
Помисли си, че синът й е доста схватлив и прикривайки усмивката си, двамата излязоха заедно от спалнята. Питър Олбрайт — голям пътешественик и борсов агент — можеше да приспи дори убиец-психопат, когато започнеше да говори за двете години, прекарани в Лондон.
Срещнаха Веда в долната част на стълбището. Тази вечер тя бе облечена с наскоро колосани дънки, пуловер, от който целият свят можеше да разбере, че е купен от „Уайлд Тенг“, и супермодерни маратонки.
— Готов ли си за киното, шампионе? — попита Веда. — Добре. Хайде тогава да се измъкнем и да оставим следи.
— В калта ли? — последва обичайният въпрос на Бен.
Кейт се засмя.
— Приятно изкарване и на двама ви. — Изгледа предупредително сина си. — И недей, повтарям, недей да правиш жалостива физиономия и да убеждаваш Веда да ти купи една от онези тритонни кутии с бонбони. Ясно? Можеш да си вземеш пакетче пуканки и портокалов сок — това е всичко.
— Да, госпожо. — Накланяйки се настрани, момчето погледна зад нея. — Чао, Мак. Ще се видим, като се върнем. Можеш да подготвиш картите, докато си дойдем.
Извъртайки се настрани, Кейт видя Мак да стои под свода на коридора, който водеше към всекидневната. Сигурно бе последвал Веда от задната част на къщата.
Стоеше неподвижно. На лицето му не бе изписано някакво особено изражение, но тя усещаше как онази странна енергия, която се излъчваше от него, изпълва стаята.
Винаги ставаше така. Винаги когато бе близо до него, Кейт внезапно се изпълваше с някакво непознато чувство на безпокойство и вълнение, сякаш току-що бе поела голяма доза кофеин.
Отклонявайки погледа си от Кейт, Мак се усмихна на Бен и Веда.
— Картите ще бъдат готови да влязат в действие, когато се върнете — обеща той на момчето. — Приятно изкарване и на двама ви.
Когато вратата се затвори след тях, Кейт погледна въпросително Мак.
— Трябва ли да заключа неговата касичка прасенце?
Той само се усмихна и поклащайки глава, понечи да се върне там, откъдето беше дошъл.
В този момент телефонът иззвъня и докато вдигаше слугата, Кейт видя, че Мак се спря и погледна назад, подслушвайки безочливо разговора й. Не че имаше какво толкова да чуе, освен утвърдителните звуци, които Кейт произнасяше, докато Питър Олбрайт й се извиняваше надълго и широко, че проваля срещата им в последната минута. Малко по-късно Кейт остави слушалката и кисело изгледа Мак.
— Малка криза с бившата му съпруга — обясни тя. — Изглежда, че балът „Лунна светлина“ се отменя и идва времето на сандвичите с фъстъчено масло.
Дейвид не отговори веднага. Облягайки се небрежно на касата на вратата, той се съсредоточи върху лицето й. Мътните му златисти очи гледаха преценяващо, сякаш се опитваха да измерят разочарованието й.
— Тъкмо щях да излизам, за да хапна нещо — най-накрая продума той. — Няма да е вечеря в първокласен ресторант, съпроводена с танци в бална зала, пълна с каймака на обществото. Но мисля, че мога да предложа нещо по-добро от това да стоите сама със сандвич с фъстъчено масло… Ако желаете да дойдете, разбира се.
Очите на Кейт се разшириха от учудване. През двете седмици и половина, откакто работеше за нея, Мак бе показал ясно, че не я харесва. Не знаеше какво бе предизвикало тази негова неприязън, но въпреки това тя се проявяваше всеки път, когато го срещаше.
Сега, докато изучаваше лицето му, имаше чувството, че поканата означава нещо повече от импровизация. Беше някакво открито предизвикателство. Ръкавицата бе хвърлена.
— Гарантирам, че там, където ще ви заведа, няма да се натъкнете на някой от вашите приятели от лигата на Джуниър — каза той, когато тя се подвоуми. — Никой никога няма да разбере, че сте ходили на вечеря с вашия общ работник, ако това ви безпокои.
Устните й се изтъниха, а брадичката й се вирна.
— Това не ме притеснява.
Очите му заблестяха, а устните му се изкривиха от напиращия смях.
— Тогава какво ви притеснява?
— Нищо. Абсолютно нищо. Просто… — Тя замълча и си пое дълбоко въздух. — Разбира се, защо не? Дайте ми няколко минути да се преоблека.
Горе, докато слагаше зелени панталони и подходящ пуловер, Кейт водеше мълчалив спор със себе си относно благоразумието да приеме поканата на един напълно непознат човек. Непознат, който правеше всичко възможно да я дразни още от първата им среща.
Не се опасяваше, че може да й се случи нещо лошо, ако отидеше с него. Начинът, по който тримата с Бен и Веда си влияеха взаимно, я бе убедил, че може да му се довери напълно. А и Ралф го бе препоръчал. Но той успяваше да накара Кейт да почувства неща, които тя не желаеше да усеща. Прекалено много неща. Кейт се изпълваше с енергия и ставаше чувствителна, войнствена, бдителна, объркана.
А и това особено неспокойствие и възбуда.
Не че е нещо лошо, каза си тя, докато разресваше косата си. Просто беше различно.
Докато нахлузваше обувките си, Кейт осъзна за свое най-голямо учудване, че очаква с нетърпение да излезе с МакКинзи Смит. Вероятно искаше да разбере какво точно у този мъж очароваше сина й и икономката й. Може би просто й бе необходимо да се откъсне за малко от света на бизнеса, изпълнен с грижи. Каквато и да бе причината, Кейт отдавна се надяваше да прекара една вечер навън. Твърде отдавна.
Отидоха с неговата кола — стар син кадилак, който й изглеждаше познат, вероятно защото бе виждала няколко такива в огромния гараж на Ралф. Петнадесет минути след като бяха потеглили от къщата, спряха на паркинга на едно заведение, чийто надпис отвън гласеше:
„Бъдис Шяк“[2] — място, където можете да намерите наистина хубави бургери.
Фасадата на „Бъдис Шяк“, една ниска дълга постройка, не бе измазана и приличаше на сграда, останала от петдесетте години. Подобно на всички стари къщи, тя отдавна стоеше на това място и се бе олющила малко, загубвайки привлекателността си, докато най-накрая някой бе решил да я запази и да я пристрои.
— Вътре не е чак толкова зле, колкото изглежда отвън — убеди я Мак, а златистите му очи бяха развеселени и бляскави. — Освен това вие вероятно ще вземете „Бъдис Шяк“ под свое покровителство. Веднага щом Далас разбере, че сте били тук, няма да може да влезете от юпитата[3].
— Да, точно така — каза Кейт, имитирайки сина си.
Дейвид беше излъгал. Всяка частица от интериора бе грозна като фасадата. Изтъркана и недоремонтирана. Нащърбен линолеум върху пода. Малки квадратни маси със столове от хром-винил. Огромен джубокс[4], който изпълваше стаята, с носовия звук на кънтри музика.
Върху всяка маса имаше широко разнообразие от прибори. Комплекти за сол и пипер, поставки за салфетки и пепелници. Бурканчета със захар и малки пакетчета захарин. Бутилки, бутилки и пак бутилки, съдържащи табаско, кетчуп, лютив пипер и сос за пържоли. Нямаше достатъчно място за храната, а да не говорим за лактите.
В „Бъдис Шяк“ нямаше сервитьорки. Веднага след като поръчката станеше готова, един тъмен як мъж, препасан с бяла престилка, извикваше: „Хей!“, при което всички в залата се обръщаха, за да видят към кого ще посочи човекът. Жестът му означаваше, че поръчката на този клиент е изпълнена и той трябва да отиде да я вземе от бара, където бе оставена.
Когато дойде ред на Мак, той стана от масата и се върна с една голяма кафява книжна кесия. Върху нея с нечетливи стенографски знаци бе изписано съдържанието на пакета, а под тях се четеше: „Зелено и секси“.
— Какво е това зелено и секси нещо, което поръчахте? — попита Кейт, взирайки се внимателно в кафявата книжна кесия.
Дейвид се изсмя тихо и дрезгаво, с което привлече вниманието на двете жени от съседната маса.
— Не забелязахте ли, че Бъди не използва бележник, за да ни вземе поръчката? Написа я направо върху кесията, после по принцип добавя наименованието на някоя дреха, с която е облечен клиентът, за да знае коя поръчка за кого е. — Мак се усмихна, а погледът му се плъзна по зелената й блуза: — Тъй като аз съм облечен с кафява риза, очевидно вие сте били клиентът, който му е хванал окото.
— Интересна система — измърмори Кейт, усещайки как лицето й пламна.
Както пишеше на табелата отвън, хамбургерите бяха наистина хубави. Бяха направени по стария начин — огромни и тежки, с прясно смляно говеждо месо, а не с изветрели замразени кюфтета. Пържените картофи също бяха домашно приготвени. Сервираха ги в големи картонени купи и от тях капеше мазнина. За десерт имаше сладкиш с пържени кайсии, увит във восъчна хартия.
— Нямаше ли още нещо пържено в менюто? — попита тя, избърсвайки сока от брадичката си. — В яденето има достатъчно холестерин да задръсти целия тексаски щат.
Мак сви рамене.
— Ако се притеснявате за съдържанието на мазнините, изпийте още една бира.
Тя погледна нагоре и очите им се срещнаха.
— Това нов пробив в науката ли е? Има ли нещо в бирата, което неутрализира ефекта на многото мазнини в диетата?
— Не. Артериите ви отново ще бъдат запушени, но кой се интересува от това след няколко бири? — Той замълча и отмести погледа си от нея, докато мачкаше салфетката на топка. — Исках да ви питам нещо, макар че един подчинен не би си позволил такъв въпрос, когато става дума за неговия шеф.
Кейт отпи глътка бира. Естествено Дейвид имаше предвид първия си работен ден, когато се бяха счепкали по повод на поведението му. Но тази вечер Кейт бе прекалено отпусната, за да бъде предизвикана.
— Сега и двамата не сме на работа. — Раменете й потръпнаха леко. — Продължавайте. Питайте.
Оставяйки бутилката с издължено гърло, той се облегна назад. Изучавайки лицето й, Мак наведе главата си на една страна, сякаш се опитваше да си представи нещо.
— Защо автомивки, за бога? — попита най-накрая. — Да не би това да е някаква съкровена детска мечта? Мечтали сте единствено да притежавате верига от автомивки?
Изненадана, Кейт се засмя и поклати глава.
— Не, боя се, че няма нищо подобно. Просто настъпи моментът да направя нещо в живота си. Нещо, което да ме ангажира, а и да ми осигури достатъчно пари, за да живеем с Бен.
— Това мога да го разбера, но за човек с диплома по хуманитарни науки като вас бих си помислил…
— Откъде знаете това?
Той започна да мушка остатъците от вечерята им в книжната торбичка.
— Не знам. — Думите прозвучаха тихо и дрезгаво, но тонът му беше непроменен. — Може би Ралф е споменал нещо, когато ми даваше информация за работата.
Тя се усмихна. Това бе нещо съвсем типично за Ралф. Старецът се гордееше много с Кейт и Бен и никога не се колебаеше да го покаже.
— Имах малко капитал — продължи тя, — а и първата автомивка бе обявена за продан точно когато бях готова да купувам. Стори ми се, че ще е по силите ми и не изисква специални познания. За да разширя дейността си, трябваше само да разуча наличното оборудване и да преценя кое функционира най-добре. Да намеря хора, които да го монтират и поддържат. Трябваше да наема благонадеждни работници, които да управляват автомивките. Знаех малко за маркетинга, затова похарчих известна сума за реклама. — Тя се облегна назад и се усмихна. — Това е всичко.
— Разбирам — каза той, кимайки. — Малко оттук, малко оттам, а накрая ви дадоха и награда от Търговската камара и още една от Асоциацията на бизнес дамите в Далас. Не — добави Мак, забелязвайки изражението й, — Ралф не ми е казал това. Прочетох го в едно списание.
— Проучвали сте ме? — Устните й бавно се извиха в усмивка. — Всъщност и аз направих малко проучване. Миналата седмица прекарах цели два часа, разпитвайки подробно Ралф за вас.
— И той ви каза за шестте ми жени и петнайсетте деца?
Тя поклати глава.
— Такава потайност не е присъща на Ралф. Вече ми бе казал, че сте работили за него преди години, но когато попитах какво сте правили оттогава досега, лицето му придоби странно изражение и той отвърна: „Оцелявал е“. Това бе всичко, просто „оцелявал“. — Бавно си пое въздух. — Предполагам, това се отнася за всички нас.
По-късно, когато потегляха от паркинга, Мак стрелна Кейт с поглед.
— Съжалявате ли, че пропуснахте светското си парти?
— Сигурно се майтапите. — Тя се изсмя. — Нека да ви разкажа за бала „Муунлайт“[5]. Освен по златистите полумесеци от станиол, които висят от всичко, що може да стои изправено, човек не може да различи този бал от някое от другите „важни светски събития“, провеждани всяка година. Година след година.
Кейт се усмихна.
— От предишната ви забележка относно лигата на Джуниър разбирам, че сте получили грешна представа за моето обществено положение. Не се движа сред тази тълпа.
— Струва ми се, че определено не долавям някаква нотка на съжаление в гласа ви.
Тя се засмя.
— Да, прав сте. Харесва ми това положение на нещата.
— А какво е то?
Кейт обмисли за миг въпроса и след това погледна Мак.
— Знаете, че когато хвърлите камъче във вода, кръгът в центъра — мястото, където пада камъчето — е най-ясно изразен. Колкото по-навън излизате, толкова кръговете стават по-големи, но едновременно с това те губят очертанията си. Така може да бъде представено обществото в Далас.
Тя се отпусна отново на седалката, а устните й се разтегнаха в слаба усмивка.
— Няколко концентрични кръга. Има малка, здраво сплотена група по средата. Това е елитът. Най-доброто от най-доброто. Мъжете в този кръг — не е задължително да са най-богатите — държат цялата власт, а съпругите им дърпат конците. Веднага след главния кръг са Работещите дебютантки в обществото. Всички те са жени. Съпрузите им имат една плюнка пари и това им дава право да си мислят, че те са най-добрите приятели на онези от средата. В действителност са работната сила. Те организират, оказват подкрепа и упражняват надзор. Но, разбира се, основната им функция е да убеждават непрекъснато елита, че той все още е центърът на вселената. След Дебютантките идва ред на кръга на Амбициозните. Обикновено те имат толкова пари, колкото и Дебютантките, но все пак нещо им липсва. Или произходът им не е добър, или нямат смелост да се вмъкнат в кръга на Дебютантките. Когато човек чуе за някаква огромна сума пари, събрана на благотворителен бал, трябва да знае, че парите са дошли от кръга на Амбициозните.
— Забележително — каза иронично той. — А вие към кой кръг принадлежите?
— Към нито един от гореизброените. Моят кръг е следващият. И ако говорим с технически термини, това всъщност не е кръг, а една малка вълничка, която едва нарушава повърхността на езерцето. Ние ходим на тези прекрасни тържества и се движим по периферията, докосваме дъното и си разменяме лъжи с всички останали обитатели на вълничката. — Кейт се засмя леко, а после, улавяйки изучаващия му поглед, поясни: — Понякога се появява и Ралф. Прилича на някакъв оазис, воден басейн от действителността насред политически благовъзпитана пустиня. Но това не се случва много често. През по-голямата част от времето всичко е ужасно тъпо и аз започвам стриктна обработка на почвата.
— И за вас е важно да правите това от професионална гледна точка?
Кейт потърка с пръст върха на носа си, а едната й вежда се изкриви, докато размишляваше.
— Не си въобразявам, че е от първостепенно значение, но помага. Ако не бях ходила на партита и благотворителни балове, името ми нямаше да се появява на страниците на вестниците през цялото време. А това щеше да означава да пропусна възможността за голяма безплатна реклама. И тогава представителите на Търговската камара нямаше да могат да направят разлика между мен и Лил Абнер. Тези награди се дават на хора, които играят по правилата.
— Приемам отговора за „не“.
Кейт се намръщи.
— Моля?
— Не, вие не съжалявате, че не ви се е наложило да отидете на бала — каза той, припомняйки въпроса, който бе поставил началото на тирадата й.
Тя се засмя.
— О, извинете. Отговорът е не. Истината е, че не ми е по сърце да общувам с двеста-триста души. — Недоумявайки, Кейт го стрелна с поглед и добави: — Какво е това изражение? Не ми ли вярвате?
— Просто се опитвам да реша какво ви е по сърце. Може би малки, тихи събирания. Онези, на които хората седят на пода, споделят хубавата храна и водят разговор с други еднакво мислещи души. — Замълча и й се усмихна. — Как се справям?
Много близо бе до истината. Прекалено близо, помисли си тя, като извърна поглед от него.
Мак бе описал онзи вид събирания, които някога тя и Дейвид бяха организирали редовно. Дейвид обичаше да се весели, обичаше да бъде обграден от интересни хора.
Изведнъж в съзнанието на Кейт изплува образът на починалия й съпруг. Онова прекрасно лице. Шеговитият му глас, издаващ известно любопитство. Начинът, по който навеждаше главата си на една страна, сякаш се опитваше да разреши някаква загадка. Спомените предизвикаха вълна от надигащо се чувство на самота и това бе причината гласът й да прозвучи по-остро, отколкото бе предполагала.
— Дори не сте близо до истината.
Изправяйки се, тя се отърси от чувството на самота, така както бе правила често през изминалите шест години.
— Сега е ваш ред — подметна. — Нима най-голямата ви амбиция е била да станете общ работник при някакъв шеф с лошо настроение?
Той се усмихна, но устните му останаха стиснати, а очите му продължиха да следят пътя отпред.
— Хайде — настоя тя. — Вече ви разказах за себе си. А вие все още сте човек-загадка. Попълнете някои от празнините.
— Питали ли сте се някога какво е станало с Д. Б. Купър? — отклони той въпроса й.
Кейт се засмя, сещайки се за прословутото отвличане на самолета и изчезналия крадец.
— Няма да се измъкнете. Вие сте интелигентен мъж, човек със силна воля — някои могат да отидат твърде далеч и да кажат, че сте упорит. Това са качества на лидер. Защо работите за мен?
Продължителното му мълчание предизвика присъщия за Кейт инат.
— Добре, ще отгатна. Работили сте при Ралф, когато сте били много млад, вероятно за да плащате обучението си. След това сте продължили, докато станете гигант в индустрията — доверено лице и консултант на световните лидери. След години, прекарани в правене на пари и добиране до по-голяма власт, сте стигнали до положение, в което животът ви се е усложнил. Разочарован, вие сте решили да приложите принципа на Торо: „Опростяване, опростяване“. — Тя замълча и го погледна. — Как се справям?
— Права сте за парите — отвърна Дейвид, поклащайки глава.
Веселата нотка в дрезгавия му глас й подсказа, че бе твърде далеч от истината. Но въпреки всичко сега Кейт се забавляваше и реши да проследи нишката на въображаемия му живот.
— По време на усложнението, разбира се, е имало съпруга — продължи тя. — Може би повече от една, защото…
Спря да говори, усещайки напрежението у мъжа до нея. Този път бе дръпнала някаква струна в него. Пръстите му обгърнаха по-плътно волана, а чертите му се изостриха, докато той продължи да гледа само напред.
— Имаше съпруга — най-накрая призна Мак. Гласът му прозвуча тихо и сковано, каквито бяха и раменете му. — Само една. Но както казахте, положението беше объркано.
— Глагол в минало време. Какво се случи? — Кейт улови погледа, отправен в нейна посока. — Да, знам, че е нещо лично и не ми влиза в работата, но вие ми дължите обяснение. Още първия ден, когато дойдох да търся Бен, едва не ме нахокахте заради един от моите приятели. А това е прекалено лично и означава, че сега имам право да попитам. Или може би не? И все пак съм любопитна.
След като мълчанието бе продължило доста време, не бе сигурна дали той ще й отговори. Но тогава Мак отпусна волана с видимо усилие и сви рамене.
— Променихме се. Тя се промени. Аз се промених. Повече не съществуваха двамата души, влюбени един в друг.
— А двамата души, в които се превърнахте, не можеха да поставят началото на нова връзка, така ли?
— Когато съзряват, хората невинаги се развиват само в една посока.
За момент Кейт се замисли върху това твърдение и после попита:
— Имахте ли деца?
Промяната у него бе моментална и поразяваща по своята сила. Когато бе споменала съпругата, в гласа и върху лицето му се изписаха следи от гняв. Сега гневът бе изчезнал, а на негово място се бе появила някаква объркваща, но могъща смесица от чувства, напомняща й за начина, по който бе реагирал, когато за първи път бе видял Бен. Тогава си бе помислила, че вероятно бе загубил дете. Сега бе повече от сигурна в това. Може би затова бе решил да се захване с някаква незначителна работа. И вероятно това бе усложнението, причинило драстичната промяна у него и у бившата му съпруга.
Беше чувала, че загубата на дете е най-унищожителното нещо за един брак. Малко съпружески двойки успяваха да запазят целостта на своята връзка. Сигурно е имало прекалено много вина, прекалено много неизказана и несподелена болка.
За момент, когато си помисли как би се чувствала, ако нещо се случеше с Бен, Кейт усети някакво привличане към мъжа до нея. Тогава разбра, че никога повече няма да ревнува от привързаността на Бен към него. Бен бе събрал в себе си много любов, която можеше да отдаде. Това само можеше да помогне на Мак.
По-късно, когато пристигнаха в къщата, той последва Кейт в кухнята. Отваряйки вратата на хладилника, тя извади една картонена кутия прясно мляко и го погледна.
— Сигурен ли сте, че искате да се помотаете наоколо и да ги изчакате? — попита тя. — Все още е рано… Искам да кажа, ако искате да излезете отново. Май една съботна вечер, прекарана в игра на карти с някакво седемгодишно момче, не отговаря точно на представите за вълнуващо преживяване.
— Приятно ми е да правя това — каза искрено той. — Харесвам Бен.
— Чувството е взаимно, но навярно знаете това. — Кейт си наля чаша мляко и после погледна към него. — Искате ли малко? Имам навика да пия по чаша мляко преди лягане. Пределно ясно ми е, че това няма да помогне да заспя по-лесно, но поне ще си мисля, че вземам някакви мерки.
Той се облегна на кухненския плот до нея.
— Имате проблеми със съня?
— Понякога — призна неохотно тя.
Погледът му проследи очертанията на лицето й, изучавайки ги бавно и внимателно.
— Дори една безсънна нощ е борба на желанията.
Тя срещна погледа му.
— Това твърдение ли е или въпрос?
— Нека да го направим въпрос.
— Тогава отговорът е: и да, и не. — Отпивайки от млякото, тя се отмести от него. — В моя живот има само две неща, които не ме притесняват. Всичко останало е борба. Не аз съм направила този избор. Ако се поставите на мястото на една жена, която се е опитвала да създаде свой собствен бизнес и едновременно с това да отгледа сина си, ще ме разберете.
Той повдигна въпросително тъмните си вежди.
— Каква точно е връзката между опита да се справите с безсънието и факта, че сте жена в един мъжки свят?
Раменете й потръпнаха.
— Човек свиква да се бори. Имам безопасни места, където мога да се оттегля. Бен, Веда, Ралф. С тях мога да се отпусна, защото знам, че няма да има някакви неочаквани атаки. През останалото време…
— Държите юмруците си вдигнати — довърши той вместо нея.
— Така е.
Дейвид замълча около минута, като зорко следеше всяко движение на Кейт, сякаш бе някакъв вид лабораторно животно, затворено в клетка и означено с номер.
— Виждам, че не споменахте нито Джуниър, нито чичо Джулиън, нито пък някой от другите си приятели като хора, с които можете да си позволите да не бъдете непрекъснато нащрек.
— Не — отговори тихо тя. — Не ги споменах.
По време на вечерята и след това в колата, на път за дома, между тях сякаш се бе установила някаква връзка. Между тях вече се усещаха заченки на приятелство. Но сега, когато той се отдръпна от кухненския плот и пристъпи към нея, излъчващата се от него енергия се превърна в сила. Тя я обгърна и наелектризира цялото й тяло, карайки всяка негова клетка да искри и подскача.
Оглеждайки го внимателно, Кейт тръгна към вратата.
— Струва ми се, че е време да…
— Миналата седмица останах буден една нощ — каза внезапно той, — за да видя кога ще се приберете вкъщи след срещата си.
Какво необикновено признание, помисли си Кейт, като се намръщи и се извърна към него.
— Защо, за бога, е трябвало да правите това?
— От любопитство.
Макар да бе сигурна, че отговорът няма да й хареса, Кейт не се въздържа и зададе следващия въпрос:
— Какво толкова любопитно имаше?
— Забелязах как изглеждахте на излизане. Исках да видя в какъв вид ще се върнете. — Погледът му попадна върху раменете й, а после се плъзна към гърдите й. — Проверявах за следи от пръсти.
При тези думи лицето й почервеня от надигащия се в нея гняв. Край на приятелството.
— Нямате право — сковано прошепна тя, забравяйки за собственото си любопитство. — Това, което правя с живота си, засяга мен. И никой друг. Само мен.
Макар устните му да се разтеглиха в лека усмивка, златистите му очи заискриха със сила, която очевидно беше съществена част от неговия характер.
— Няма смисъл да се вбесявате — посъветва я той. — Погледнете на това като на жажда за знания. Забелязал съм, че имате свой начин да съблазните един мъж — неуловимо, но явно, давайки му знак да се приближи до вас. — Раменете му потръпнаха леко. — Просто се чудех колко близо до себе си ги допускате.
— Това не е ваша работа — отвърна тя строго и сковано.
— Точно така, не е. Но не мога да не се учудвам. И след като казахте, че и двамата не сме на работа тази вечер и решихте да се ровите в личния ми живот, си помислих, че няма да възразите, ако поразмишлявам на глас и направя няколко небрежни забележки.
Той съвсем не беше небрежен. И никога не е бил, изведнъж осъзна тя. Още в поканата му за вечеря бе усетила някакво предизвикателство. Още един ход в развихрящата се между тях борба. За Кейт бе по-добре да не забравя това.
Цялата вечер бе една измама. Бе я оставил достатъчно дълго в неведение, за да я заблуди и накара да се отпусне. И след като бе направила това, той подготвяше следващия си удар.
— Пляскате ли им ръцете, когато посягат към вас, госпожо началник? — попита той с тих и дрезгав глас. — Това друг ход от вашата игра ли е? Или е някаква тайна борба на желанията, която не ви оставя на мира? Веда казва, че си избирате мъже, които не искат нищо от вас. Права ли е? Всички ли са студенокръвни субекти?
— Достатъчно. Не искам…
— Така е по-лесно, нали? Няма да изпитвате притеснение, че ухажорите ви ще се отдадат на сексуалните си импулси, защото няма да могат да разпознаят искрената похот — в добрия смисъл на тази дума — дори тя да им се покаже открито.
Кейт дишаше учестено. Беше стиснала здраво зъби и юмруци в опита си да запази спокойствие.
— Не ви разбирам. Ако се бях прибрала вкъщи без грим, с пусната коса и без някои части от бельото си, това щеше да ме направи по някакъв начин по-добър човек, така ли?
Кейт нервно отметна косата от челото си, заемайки войнствена стойка.
— Казвате, че мъжете, с които излизам, не познават страстта. Е, добре, това очевидно са няколко неща, които няма да разпознаете, дори и да ви бъдат показани открито. Неща като физическа непорочност, чувствителност и добър стар морал. — Кейт почти крещеше, а равновесието й бе отишло по дяволите. — Как смеете да ме карате да се чувствам неспособна, само защото…
Тя млъкна, осъзнавайки, че мъжът пред нея се смее. Той се смееше. И то на нея. На нейния гняв. На нейното основателно възмущение.
Кейт разбра, че от самото начало това е била целта му. Нарочно се бе опитал да я извади извън кожата й. И тя много лесно бе попаднала в капана му, без да се оглежда назад.
По дяволите тези негови очи!
Точно в този момент Кейт чу Веда и Бен да влизат през входната врата и направи съзнателно усилие да възвърне самообладанието си. Поемайки дълбоко въздух, тя застави ръцете си да спрат да треперят и сподави гнева си.
Преди да излезе от стаята, Кейт погледна за последен път Мак.
— Мислите се за умен, нали?
— Минавам за такъв — отговори той, а очите му с цвят на отлежало уиски продължаваха да блестят весело. — Да, госпожо, минавам за такъв.