Били Грийн
Върни се, любими (3)

Втора глава

Докато Дейвид го наблюдаваше, старецът вдигна ръка и я прокара несигурно по лицето си. Когато коленете му се огънаха, Дейвид отскочи напред и го сграбчи през кръста, придържайки го, докато отваряше вратата на колата, за да му помогне да се качи в нея.

След като заобиколи колата, Дейвид се настани бързо и незабелязано на мястото до шофьора и се наведе към Ралф, за да разхлаби връзката и яката му.

— Ей, старче — смъмра го строго той, докато го оправяше. — Успокой се. Няма нужда да се впрягаш толкова много. Нали винаги ми казваше така? Трябва да се замислиш от време на време да се вслушваш в собствените си съвети.

Ралф изпъшка и притеснено раздвижи главата си.

— Дръпни се! Не ме натискай!

Гласът на възрастния мъж сега бе по-силен и по-дрезгав, но той все още изглеждаше блед. Отваряйки очи, Ралф премигна няколко пъти, сякаш се опитваше да фокусира погледа си.

— Откъде знаеш тези неща? — изръмжа той. — За това, че Дейвид винаги ми казваше старче, а аз му казвах да не се впряга толкова много? И това, което каза за ковачницата на Вулкан. Как можеш да…

Той престана да говори и внезапно седна изправено, а в погледа му започна да прозира нещо ново.

— Бил ли си с Дейвид? Беше ли с моето момче, когато то умря?

Моето момче. Дейвид преглътна буцата, заседнала в гърлото му. Старецът наистина го обичаше. Щеше да му бъде по-трудно, отколкото си беше представял.

Извръщайки поглед настрана, Дейвид си пое бавно въздух и прочисти гърлото си.

— Той не умря, Ралф — прошепна с бавен, дрезгав глас.

Дълго мълчание, изпълнено с напрежение, последва думите му. После Ралф се обърна на седалката, хвана дръжката на вратата и нервно се опита да я отвори.

— Не знам какво се опитваш да направиш — измърмори той, — но не си избрал точната жертва. Трябвало е да провериш фактите. Дейвид Мур замина преди шест години, за да…

Посягайки през него, Дейвид дръпна ръката му от дръжката.

— Отиде да присъства на конференция в Гамара — довърши вместо него той, — където щяха да се съберат група умни глави и да се опитат да решат всички проблеми на тази нещастна държавица.

Когато Дейвид бе поканен да участва в едноседмична конференция в малката държава в Централна Америка, двамата с Кейти доста се бяха ентусиазирали. Беше голяма чест човек да бъде поканен там. Макар че не му се нравеше идеята да бъде разделен от жена си и сина си дори само за седмица, случаят, който му се удаваше — да размени мнение с хора, за чиито идеи беше само чел, бе вълнуващ. Това бе възможност, която човек можеше да получи само веднъж в живота.

— Ужасно ще ми липсваш — беше му казала Кейти, — но трябва да отидеш. Само се уверявай, че не ядеш някаква странна храна… или спиш на някакви странни легла.

Сега, когато си спомни думите й, Дейвид се засмя дрезгаво. Беше спал в някои доста странни легла, но не в такива, за които Кейти беше говорила.

— Дължиш ми обяснение — каза Ралф, след като се беше окопитил, и върна Дейвид в реалността. — Ако си чел някои от вестниците от онова време, щеше да разбереш, че Дейвид е бил взет като заложник, когато…

— Беше вторият ден от конференцията, когато избухна революцията — продължи Дейвид. — И преди правителството да започне да евакуира чужденците, осем мъже бяха взети като заложници от бунтовническите войски. — Той спря, а гласът му стана по-плътен и още по-дрезгав. — Всички те бяха учени и нито един от тях не беше подготвен да участва във война.

— А две години по-късно онези копелета ги убиха всичките — каза Ралф. — Дейвид е мъртъв от четири години. Видяхме снимките. Те бяха нахвърлени на купчина… Сякаш не представляваха нищо, все едно че бяха боклукът от предния ден. Кървава пихтия от безбожници. — Той извърна глава. — Четири години, а аз все още виждам тези снимки, когато затворя очи.

Дейвид също бе видял снимките. Хората, които го бяха пленили, се бяха наслаждавали, докато му ги показваха. По този начин му даваха да разбере, че тъй като всички вярваха в неговата смърт, нямаше никаква надежда за спасение.

— Лицето му го нямаше — прошепна Ралф. — Сънувам кошмари, когато си мисля за това, което са му сторили. Колко много болка е изтърпял, преди да умре.

— Не мисли за това. — Гласът на Дейвид прозвуча остро, а мускулите му бяха напрегнати. — Така нищо няма да направиш.

Поемайки си рязко въздух, той се насили да отблъсне спомените. Не биваше сега да отвличат вниманието му. Трябваше да запази самообладание.

— Ралф — каза бавно Дейвид, — искам да помислиш за нещо друго вместо това. Представи си, че в тази кървава бъркотия от безверници, в тази купчина от трупове един мъж е бил все още жив… Почти жив. Представи си, че са го занесли при някой, който е можел да го закърпи. Представи си…

Светът загуби очертанията си, когато, противно на волята му, Дейвид си спомни един мъж от миналото — безименен безмилостен доктор.

— Направих най-доброто, което можах. Ако имах някаква снимка, от която да гледам, вероятно щях да възвърна предишния ти образ. Може би. Беше, сякаш подреждах пропита с кръв картинна мозайка. Наредиха ми да те направя да изглеждаш отново като човек и аз го направих. Освен това лицето ти не е чак толкова лошо.

Лицето не беше лошо, мислеше си Дейвид сега, но не беше неговото.

Той погледна Ралф и видя, че старецът се беше навел към него и изучаваше лицето му с присвити очи, в които се четеше подозрение.

— Какво се опитваш да кажеш? — попита Ралф, като се наведе по-близо. — И откъде, по дяволите, имаш очи с такъв цвят?

Дейвид се засмя.

— Не съм ги откраднал, стари… — Той спря да говори в момента, в който приятелят му се отпусна тежко на седалката. — Спокойно. Не бива да се вълнуваш толкова много. Не е добре за кръвното ти налягане. Като се имат предвид всичките боклуци, с които се храниш, трябваше още преди години да си умрял.

Старецът затвори очи.

— Наковалнята. Ти… Дейвид? — Последната дума бе изречена тихо и почти не се чу.

— Да, това съм аз.

— Но лицето ти… Гласът ти.

Още един моментен спомен. Тежък кафяв ботуш, който приближавайте лицето на Дейвид, и последвалият му яростен ритник. Болка, която сякаш продължаваше до безкрайност.

Стискайки юмруци, той пое въздух — на няколко пъти и кратко. Трябваше да спре това. Нямаше време да се занимава с паниката, която го бе обземала преди.

— Ларинксът ми беше наранен. Повреден завинаги. — Той сви рамене. — Човек свиква с това.

Последният удар бе повредил гласа му, но именно последният удар го бе освободил. Хората, които го бяха пленили. Предполагайки, че е твърде слаб, за да се движи, го бяха оставили без надзор за доста дълго време. Дейвид бе допълзял до джунглата и бе продължил да пълзи, докато бе припаднал.

Когато бе дошъл в съзнание, бе открил, че се намира в някаква мръсна малка стая. За него бяха полагали грижи местният лекар и семейството му. За известно време Дейвид не можеше да си спомни как бе стигнал дотам. Не разбираше защо чувства болка и защо не може да говори. Но след като изтекоха много дни и започна да оздравява, той разбра всичко. Абсолютно всичко.

Тогава Дейвид започна да крои планове да се прибере у дома — възможно най-бързо и най-безшумно.

— Не исках някакви непознати да ви казват — на теб и на Кейти — за мен — каза на Ралф сега. — Затова не отидох в Американското посолство. Трябваше да се промъкна през няколко граници, но все пак мисля, че направих каквото беше правилно. След шестте години не можех да понеса мисълта да ме тикнат при множество типове от правителството с техните строги лица, за да ме разпитват с насилие. Трябваше да се прибера у дома.

След кратка напрегната тишина Дейвид погледна към мъжа до него.

— Кажи ми какво става с Кейти.

Ралф се размърда на седалката и прокара трепереща ръка през рядката си коса.

— Сега е известна като Кейт.

— Това не ми дава някаква… — Той спря да говори. — Защо е трябвало да прави това?

— Ти беше единственият човек, който някога я бе наричал Кейти. За всички останали винаги е била Катерин. Но тя каза, че ако ще трябва да успее в бизнеса, й е необходимо име, което звучи по-убедително и по-практично.

Дейвид поклати глава и сви вежди в объркване.

— Не разбирам. Какъв бизнес?

Ралф сви рамена.

— Парите от застраховката не могат да стигнат до края на живота.

— А родителите й…

— Те биха й помогнали. Аз също. Но тя нямаше да позволи. Каза, че всичко се е променило и тя също трябва да се промени. Било й необходимо да израсне и да си завоюва място в обществото. Трябва да призная, че се справя удивително добре.

Дейвид изведнъж почувства страх от затворената кола. Не можеше да разбере какво му казваше Ралф. Беше безсмислено. Кейти. Сладката, уязвима Кейти. Бизнес дама?

Когато забеляза, че Ралф го наблюдава внимателно, той възвърна предишния си вид, прикривайки необузданата тревога, която отново щеше да го завладее.

— Разкажи ми за моя син, Ралф.

Лицето на стареца моментално се просветли, а устата му се разтегли в искрена усмивка.

— Бен е добре. Истински красавец.

Усмивката му изчезна внезапно, а очите му се замъглиха от тъга.

— Съжалявам, че не беше тук да го видиш как расте, синко. Онези хора, те…

Дейвид поклати категорично глава.

— Всичко това е минало и не си заслужава да говорим за него. Сега трябва да мисля за бъдещето.

— Дявол да го вземе, момче. Не може просто да се появиш, приличайки на някой друг, с глас на някой друг, и да кажеш, че не си заслужава да се говори за това. Ако не искаш да ми кажеш какво са ти направили, поне обясни защо са те държали. Чувал съм за френски войници, които са били освободени от Камбоджа след двадесет години плен, а руснаците са държали затворници от Втората световна война дори още по-дълго. Знам, че това се случва, но защо?

— По дяволите, ако знам. — Устните на Дейвид се изкривиха в уродлива усмивка. — Може би просто не са знаели как да спрат. Може би когато се е възстановил старият режим и тяхната първоначална цел е загубила значението си, те са продължили по навик. Защо ме оставиха жив, закърпиха ме и после продължиха да се опитват да ме убият? — Той поклати глава. — Не знам и честно казано, не ме интересува. И така, ще ми помогнеш ли сега или няма?

— Що за глупав въпрос? Разбира се, че ще ти помогна. Какво ти трябва?

— Каквото всеки син иска от своя баща, дори и да е баща от този ден. — Смеейки се, той протегна ръката си. — Би ли ми дал малко пари и ключовете от колата, татко?

Когато Ралф се засмя, Дейвид се отпусна в седалката и си пое бавно въздух. Най-накрая всичко започваше да се урежда. След шест години на размисъл за това, шест години на бленуване най-накрая то щеше да стане.

— Отивам у дома, Ралф — прошепна той. — Най-накрая отивам у дома.