Били Грийн
Върни се, любими (7)

Шеста глава

Сънят започна по същия начин, както преди.

Кейт лежеше сама в леглото и слушаше звуците, които всяка стара къща издава, когато вратата се отвори. Тънкият лъч светлина, идващ от коридора, освети една тъмна фигура. Миг след това Дейвид влезе в спалнята.

Тя извърна глава, за да проследи движението му, докато той прекоси стаята и седна близо до нея на ръба на леглото.

— Реших да не заминавам — каза й той. — Ако великите световни умове искат да разговарят с мен, просто могат да дойдат тук, в Далас. — Очите му бляскаха някак дръзко, докато Дейвид се плъзна до нея в леглото и я притегли в прегръдките си. — Няма да ви оставя двамата с Бен. Дори и за една седмица.

— О, Дейвид, толкова се радвам. — Тя потърка бузата си в рамото му, а сърцето й биеше лудо от радост. — Опитвах се да бъда силна. Наистина. Но мразя да бъда без теб. Толкова съм самотна тогава.

— Няма да оставаш сама без мен — промълви той, докосвайки устните й. — Никога повече, Кейти.

— Дейвид… — Тя отметна леко главата си назад, а веждата й се изкриви, издавайки притеснението й. — Дейвид, имаше нещо, което трябваше да ти кажа. Защо не мога да се сетя какво беше то? Сигурна съм, че беше нещо важно, защото толкова много ме плашеше.

— Шшт, тихо, мила. Не може да е било толкова важно. Нищо не е от значение, освен че сме заедно сега. Завинаги, нали помниш?

— Да… да, завинаги.

Хващайки я по-здраво, той се размърда, за да нагласи тялото си към нейното. Както става в сънищата, дрехите им изчезнаха като с магическа пръчка. Тя усети как топлината му започна да сгрява кожата й — отпускайки я, успокоявайки страховете й.

Беше толкова хубаво. Така се чувстваше винаги с Дейвид. Сплетените им тела оформяха едно кътче, където двамата намираха сигурност и спокойствие, далеч от грижите и притесненията на света.

Когато ръцете му започнаха да изучават голото й тяло, една дълга въздишка на блаженство се откъсна от нея. Тя потръпна срамежливо при неговия допир, казвайки му без думи колко много го обича, колко силно се нуждае от него — да бъде винаги до нея.

И тогава сънят се промени. Обстановката в този сън изведнъж стана друга. Беше нещо непознато. Въздухът се насити с някаква възбуда, когато той започна да прави с мъчителни и дразнещи движения на ръцете си нещо, което не бе правил никога преди. Това не беше нежна прелюдия към по-страстни действия. Той не се опитваше да прикрие грубата, брутална похот в допира си. Всяко движение бе безочливо и предизвикателно.

Тя бе разтърсена от чувства, които бяха непознати и обезпокоителни по своята интензивност. Не можеше да си поеме въздух. Въздишките се превърнаха в стонове, а топлината — в горещина.

Извивайки горната част на тялото си, тя притисна голите си гърди към ръцете, които я докосваха и предизвикваха възбуда. Изпитваше насладата от тези пръсти, извършващи вълшебни движения. Водена бе от първични и много силни инстинкти. Мисълта й бе затруднена. Можеше само да чувства.

— Харесва ти, нали? — Думите прозвучаха дрезгаво, почти като някакво грубо шепнене, проскърцващо покрай ушите й. — Да чувстваш ръцете ми върху себе си как те докосват тук, и тук. Това те кара да обезумяваш, нали?

Изпъшквайки още веднъж, тя се опита да разбере какво става. Дейвид никога преди не бе задавал такива въпроси. Гласът му никога преди не бе звучал по този начин. Имаше нещо нередно… Не, не нередно, нещо различно. Нещо налудничаво и диво. И различно.

Помъчи се да отвори очи. Положи извънредни усилия да повдигне клепачите, които тежаха като олово. Когато те най-накрая се отвориха, Кейт премигна няколко пъти, за да проясни зрението си. Най-после можеше да вижда. И това, което видя, ускори пулса й, а дъхът й секна рязко в гърлото.

Дори докато гледаше, мъжът в ръцете й се променяше. Чертите му ставаха неясни и размазани. Макар че все още го усещаше, а пръстите й се забиваха в твърдата гореща плът, той постепенно изчезваше от полезрението й. Скоро само очите му останаха ясно очертани — онези очи с цвят на мед, които винаги я бяха очаровали.

Но не, това не беше вярно. Очите му също се бяха променили. Нещо дълбоко вътре в тях бе станало различно. Те се взираха в нея през тъмнината. Силни. Пронизващи.

Този поглед не бе изпълнен с любов или нежност. Някаква безумна страст се четеше в него — неприкрита и неудържима. Но примесена с нея и някак си засилвайки я, бе изразена и една враждебност и открито негодувание.

Точно в този момент Кейт разбра: мъжът до нея не бе съпругът й. Той наблюдаваше лицето й с онези страстни, жестоки очи, в които се отразяваше изражението й при осъзнаването на истината. И тя знаеше без съмнение, че смущението й му доставяше удоволствие.

Мъжът вдигна бавно ръка и задържайки все още погледа й, започна да я докосва отново.

Трябваше да го накара да спре. Ако това не беше съпругът й, трябваше да се махне от него. Трябваше да си тръгне. Мили боже, как можеше да лежи до него, потрепервайки в предчувствие, жадувайки пръстите му да достигнат някои нейни тайни места, след като той не беше Дейвид? Той не беше Дейвид.

Господ да й е на помощ. Кейт не искаше да си тръгне. Нямаше значение, че този мъж бе непознат. Нямаше значение, че той се наслаждаваше на емоционалния й смут. Вече нищо нямаше значение, освен факта, че тя се нуждаеше от докосването на този човек-фантом повече от всичко, от което бе имала нужда през живота си.

О, блажени небеса! Той бе — да… да, точно там. Дали бе изстенала на глас? Моля… моля, отново. Само още малко. Да… Да!

Дишането й излизаше като дрезгаво и учестено пъшкане. Очите й бяха полузатворени, клепачите — натежали от желание, а ненаситният й поглед не можеше да устои на здравото му мускулесто тяло и бе привлечен от него.

Искаше да отвърне на докосването му. Искаше да направи това, което той правеше на нея, да го накара да почувства това, което тя чувстваше. Пръстите й се извиха от завладяващата я страст, за да усети плътта на привидението под тях.

— Направи го, Кейт — достигна до нея дълбокият гърлен шепот. — Знаеш, че го искаш. Няма нищо, което да те спира. Продължавай. Трябва само да посегнеш и…

Кейт се събуди и усети дрезгавия възбуждащ глас да витае все още във въздуха около нея.

— Направи го, Кейт. Давай…

Изпъшквайки слабо, тя посегна да отметне косата от мокрото си чело. Ръката й трепереше. Тялото й трепереше. Ако можеше да погледне навътре в себе си, вероятно щеше да открие, че и душата й трепери.

Сега се беше разсънила напълно. Изправи се в леглото и обгърна плътно с ръце коленете си.

Това беше Дейвид. Той трябваше да бъде. Никога не бе сънувала друг мъж. Не би могла да сънува друг мъж.

Поемайки си бавно въздух, тя се противопостави на паниката. Трябваше да помисли спокойно, използвайки разума си и логиката. Вероятно начинът, по който чертите на съпруга й бяха станали неразгадаеми, имаше някакво неизвестно психологическо значение. Един дълбоко вкоренен страх да не забрави мъжа, когото е обичала. Може би бе пренесла върху Дейвид някои от промените, настъпили в самата нея.

Но макар и да опитваше с всички сили, не можеше да намери обяснение на начина, по който се бе променил гласът на съпруга й. Нито пък на израза в очите му след промяната.

Точно тогава Кейт си позволи твърде неохотно да признае идеята, която се въртеше из главата й, но не искаше да допусне, от момента, когато се събуди.

Дрезгавият глас можеше да принадлежи на МакКинзи Смит.

Простенвайки, тя притисна лице до коленете си и усети как от смущение топлина обля тялото й.

Не можеше да бъде отговорна за сънищата си. Те не й бяха подвластни. Те се случваха. Просто се случваха.

Между другото, каза си тя, сънищата никога не означават това, което човек си мисли, че означават. Това го е казал Фройд. Змиите са фалически^[1] символи. Смъртта означава раздяла. Падане означава…

Но Фройд бе казал също, че понякога една пура означава просто пура.

— От доста дълго време съм сама — прошепна Кейт в тъмнината. — Много, много дълго време.

Повдигайки глава, тя отново си пое бавно въздух. И какво, ако беше сънувала МакКинзи Смит? Не беше нещо, от което трябваше да изпада в паника. Би могла много лесно да свърже потиснатите си желания с последния мъж, когото бе видяла преди съня си. Ако бе разговаряла със съседа си тази вечер, вероятно щеше да сънува него.

В това имаше логика. Или поне известна част.

А може би нямаше.

Колкото и упорито да опитваше, Кейт не можа да си представи стария господин Хенсън да я доведе до този вид физическа и емоционална полуда, която бе изпитала.

След смъртта на Дейвид Кейт се бе записала да посещава определени часове за консултации как да преодолее по-лесно скръбта. Бе преминала през предсказаните етапи по един повече или по-малко предсказан начин.

Но това, което усещаше сега, и това, което бе почувствала в съня си, не бе посочено никъде в предварително изготвения списък.

Трябва да пренапишат тази литература, реши тя, докато прокарваше бавно ръка през лицето си, а после се изправи и се облегна на леглото.

Някой трябва да предупреди жените, че някъде по-нататък в техния живот, ако не се омъжат отново или не си намерят любовник, телата им неусетно и неочаквано ще станат необуздаеми.

 

 

Дейвид седеше на най-горното стъпало. Ръцете му бяха отпуснати свободно върху коленете. Апартаментът зад него беше тъмен. Светлина идваше само от тънкото сърпче луна. Бе стоял на това място в продължение на повече от два часа. Според уговорката Дейвид бе останал в къщата, за да играе карти с Бен и Веда. Но не за дълго. Беше минал малко повече от половин час, когато Кейт бе влязла в кухнята и бе казала на сина си, че е време да си ляга.

Тя не бе погледнала дори веднъж към Дейвид. Нито един път. Което му бе подсказало, че може би тя все още бе раздразнена от начина, по който той я бе подмамил тази вечер. Отпускайки главата си назад, Дейвид се усмихна, доволен от самата мисъл. Вероятно това не беше някаква абсолютно почтена амбиция, но още от първия ден, когато Кейт отиде в апартамента, търсейки Бен, Дейвид бе открил в себе си силна нужда да установи контрол над положението.

Не, не над положението, поправи се тихо той. Над нея. Необходимо му бе, макар и малко, да контролира Кейт.

Дори и за съвсем малко, когато я бе накарал да загуби равновесие, когато бе обхваната от яд по повод на нещо, което бе казал или направил, Дейвид вече не се чувстваше човек без самоличност. След като я бе предизвикал, след като я бе притеснил и раздразнил, след като бе успял да я накара да почувства нещо, каквото и да било, Дейвид бе изпълнен със съдържание.

Изправяйки се, той тръгна бавно надолу по стълбите. Тази вечер бе поканил Кейт да се присъедини към него на вечеря с намерението да научи повече за плановете й за бъдещето — плановете, които щяха да засегнат сина му. Но не бе станало така, както го бе намислил. Тя си бе направила шега с него. Здраво контролиращата се Кралица на автомивките се бе отпуснала и се бе открила за атаки.

Щеше да бъде много по-лесно за Дейвид, ако не бе необходимо да признае, че тя има чувства, че понякога е самотна и не може да спи.

Той започна да се разхожда из двора. Премина под сенките на дъба и сграбчи въжето на люлката с една ръка, докато гледаше втренчено в една дупка от чеп. Дупка, запълнена с листа.

Дейвид не бе поглеждал там. Нито веднъж, откакто се бе върнал, не бе махал листата, за да погледне вътре. Не искаше да открие, че катерици са натрошили на парченца корковата тапа още преди години.

Премествайки се от другата страна на дървото, той се облегна на него и се загледа в прозореца на Кейт. Беше отворен. Горната част бе дръпната надолу, така че въздухът нахлуваше в стаята и пердетата се помръдваха при всеки негов слаб полъх.

Дали бе подредила спалнята, така както бе мечтала тогава? Спомни си старинната полица на камина, която бе видяла сред спасеното след пожар имущество в един двор, и как се бе влюбила в нея на минутата. И снимката, изрязана от страниците на някакво списание, на креват с балдахин от колониите. Мострите на тапети в сивкавозелено и кремаво, преплетени в простичък рисунък. Успокояващи цветове, бе му казала тя, за да го освободят от напрежението, натрупано от проблемите, с които можеше да се сблъска в университета през деня.

Пръстите му внезапно стиснаха по-здраво въжето. Кейти бе казвала тези неща. Неговата сладка Кейти бе мечтала за всичко това. Кейт вероятно предпочиташе японско легло пред някакъв стар дървен нар. Много смели цветове и остри линии, които изглеждаха грубо минималистични^[2] или по какъвто и да било друг начин в зависимост от погледа на човек.

Отпускайки главата си назад, той премигна два пъти и най-накрая забеляза нещо, което бе наблюдавал втренчено в продължение на доста време.

Кейт бе застанала до прозореца на спалнята. Беше отместила пердето с една ръка и се бе облегнала на перваза, докато гледаше надолу към двора.

За известно време той само я наблюдаваше, обхващайки с поглед крехкото й тяло и лъскавата бяла нощница, която очертаваше всяка негова извивка. После, с бавни стъпки, излезе извън сянката и застана така, че да бъде забелязан.

Можа да разбере точно в кой момент тя го бе видяла. Тялото й се изпъна и миг след това Кейт се отдръпна рязко от прозореца.

Но после, също толкова рязко, се появи отново. Раменете й бяха изправени, брадичката — високо вдигната, сякаш казваше: „По дяволите, това е моята къща и ще гледам през прозореца си по всяко време, когато ми се прииска“.

— Все още ли сте ми ядосана? — извика й той.

— Какво? — Тя наклони главата си на една страна и се намръщи. — О, разбрах. Не, вече забравих колко невъзпитано се държахте с мен преди. Колко мило от ваша страна да ми го припомните.

Той се подсмихна.

— Защо не слезете тук долу, при мен? Има нещо много успокояващо в една пролетна нощ. Човек се отморява, разхождайки се наоколо под сенките, вдишвайки свежия въздух — нещо близко и лично, което помага.

— Помага на какво?

Дейвид присви рамене.

— На каквото ви боли. Недобро храносмилане. Безсъние. Сексуално разстройство. Полезно е за всяко едно от тези заболявания.

— Начинът, по който се грижите за моето добро здраве, е трогателен — каза тя доста саркастично. — Наистина, ама наистина трогателен. Но мисля, че просто ще се върна обратно в леглото.

Дейвид отпусна главата си назад, за да може да я вижда по-добре.

— Сигурно сте права. Ако слезете долу и случайно започнем да си приказваме, вероятно разговорът ни ще се превърне в спор. И тъй като се разбира от само себе си, че аз ще изляза победител, вие най-накрая ще млъкнете. Защото ужасно се нервирате, когато някой ви обори в спора. — Запазвайки любезното си изражение, Дейвид поклати глава. — Не, не, права сте. Вероятно трябва да останете там, където е хубаво и безопасно.

По време на внимателно подготвената реч очите й се бяха присвили, а брадичката й се бе повдигнала още повече. Миг след като той спря да говори, тя се извърна и се отмести от прозореца.

Тих дрезгав смях се надигна в гърлото на Дейвид. Тя щеше да слезе долу.

 

 

— Беше толкова наивно — каза Кейт, затваряйки задната врата след себе си. — Престанах да наричам хората бъзльовци, за да ги накарам да направят това, което исках от години.

— Това е загуба за вас. — Той раздвижи широките си рамене, повдигайки ги небрежно. — Що се отнася до мен, не виждам някаква необходимост да объркваш една преуспяваща система. Вие сте част от нея, нали така?

Дейвид погледна към Кейт, когато тя се засмя.

— Предполагам, че млякото не е помогнало.

— В действителност помогна. Заспах веднага. Но… — Тя замълча и си пое бавно въздух. — Сънувах нещо.

— Трябва да е било нещо изключително. Беше ли възбуждащо?

Кейт сведе глава, усещайки как топлината отново заля лицето й. Тя мина покрай него и застана на лунната светлина, която очертаваше сребърни ивици по поляната.

— Сънувах съпруга си — отговори през рамо.

— Често ли го сънувате? — Той също се бе изместил, но на няколко крачки зад нея, сякаш действаше предпазливо, за да не я притесни.

— Не толкова често, колкото преди — промълви тя. — Но нещо, което казахте тази вечер, събуди много спомени. Силни спомени.

Намръщвайки се, Кейт посегна да откъсне лист от един цъфнал храст.

— Този сън бе различен от сънищата, които обикновено сънувам. Започна по същия начин. Дейвид влезе в спалнята, така както винаги, и ми каза, че е решил да не присъства на конференцията. — Тя погледна назад към него. — Ралф казвал ли ви е как загина съпругът ми?

Лицето му бе закрито от сянката на кедъра и измина секунда, преди да поклати бавно глава.

— Каза, че са го взели за заложник. А две години по-късно той и още седем души са били екзекутирани.

Дъхът на Кейт секна. Защо все още изпитваше чувството, сякаш забиват нож в сърцето й, когато чуваше тези думи, произнесени гласно? Трябваше досега да е свикнала е истината. Дейвид беше мъртъв. Кейт го знаеше и въпреки това нещо вътре в нея…

— И така в съня той ви каза, че е решил да не заминава за Гамара?

Тя премигна, спомняйки си внезапно къде се намираше.

— Да… да, точно така става винаги. Казва ми, че конференцията не е важна и че ще остане у дома с Бен и мен. И тогава той…

Кейт млъкна внезапно и прочисти гърлото си. Не можеше да повярва, че едва не му бе казала следващата част от съня. Тази, в която Дейвид започваше да я люби и как тя винаги се чувстваше в безопасност и обичана, когато бе обгърната от неговите ръце.

— Но този сън бе различен — продължи бавно тя. — Той бе различен. Гледаше ме, сякаш… Не знам, сякаш не ме харесва много. Това никога не се е случвало преди.

Усещаше как Мак я наблюдава, скрит в сянката. След миг той каза:

— Може би гузната ви съвест ви говори чрез сънищата.

Грубо изречените думи я накараха да отметне главата си от изненада.

— Защо, по дяволите, трябва да се чувствам гузна? Аз обичах съпруга си. Той знаеше, че го обичам. Сред всички въпроси, останали без отговор, всички съмнения около смъртта му, това е единственото нещо, в което съм абсолютно сигурна. В мига, в който е умрял, Дейвид е знаел, че го обичам…

— Може би — каза той с дрезгав шепнещ глас. — Може би е знаел… в онзи момент.

Имаше нещо странно в начина, по който Мак произнесе думите. Нещо странно в наелектризирания въздух около тях. Но преди Кейт да успее да каже каквото и да било, той излезе от сянката и тя видя, че изражението му бе напълно нормално.

— Изглеждате по-слаба на лунната светлина — изрече Дейвид. — По-слаба и по-уязвима.

Устните й се изкривиха в кисела усмивка.

— Сигурно ви доставя удоволствие.

— Защо казвате това?

Раменете й потрепнаха леко.

— Струва ми се, че ви харесва да ме разстройвате и че намирате удоволствие в това да се опитвате да ме обезпокоявате.

— Не само красива, но и схватлива — каза той, засмивайки се отсечено.

— Добре, ако все още имате някакви съмнения, нека да ви уверя, че съм човешко същество. — Продължи да върви, усещайки студената трева под тънките си чехли. — В действителност — като всички останали човешки същества. Никой не ми е връчил магическа пръчка, която да размахвам и да уреждам нещата. Трябва да се боря всяка секунда, за да бъда силна и да владея положението.

Тя хвърли накъсания лист и се обърна към Дейвид.

— Гордея се с това, което успях да направя през изминалите четири години. И ми е особено приятно, защото знам, че всичко съм постигнала сама, без да има някой, който да стои покрай мен, готов да ме хване, ако падна. Но понякога…

Кейт посегна с ръка към гърлото си, изпитвайки внезапно чувство на самота и беззащитност.

— Понякога се изморявам. Понякога ми става страшно — призна тихо и плахо. — В такива моменти бих дала какво ли не само за да има някой до мен, който да свали товара от плещите ми.

Тя го погледна и се усмихна.

— Не се случва много често и за късмет не продължава много дълго. Наспивам се добре и на следващата сутрин съм готова да продължа отново.

— Супержена.

Неприкритият сарказъм в неговия глас изтръгна от нея кратък звук на раздразнение.

— Не знам защо ви говоря — каза тя. — Вие използвате всеки удобен случай да ме ядосвате. А аз ви се доверявам. — Кейт поклати глава. — Няма никаква логика в това. Сигурно съм още по-странна от вас.

— Вие мислите, че съм странен?

— Определено. Странен и страховит. Вие винаги… — Тя млъкна и се намръщи, разглеждайки чертите му на лунна светлина. — Ето го отново пак. Този поглед, изпълнен със самодоволство. Изглеждахте точно така, когато по-рано в кухнята ме накарахте да избухна. Обожавате това, нали? И сега извличате голямо удоволствие от факта, че ви намирам малко страшен.

Вече бяха стигнали до дъба. Дейвид се облегна на него, подпирайки свития си крак върху ствола му.

— Ако сте изплашена, защото предполагате, че крия някаква лъскава брадва под леглото си, това няма да ми достави удоволствие — каза й той. — Но не е така, нали? Това, от което се страхувате, е начинът, по който мога да премина през стената, която вие сте издигнали. — Устните му се разтегнаха бавно в усмивка. — А това не ви харесва. Дори и мъничко. Вие сама казахте — Бен, Веда и Ралф са единствените, които допускате до себе си. Всички останали стоят зад стената. Особено вашите мъже.

Кейт нямаше дори да се опита да оспори обвинението срещу нея. Всяка дума, която бе изрекъл, бе самата истина.

— И вие приемате това като предизвикателство? — отговори тя. — Виждате стена, някаква стена, и трябва да я съборите, защото това разкрива вашата мъжественост.

— Не някаква стена — отрече той. — Тази определена стена ме интересува.

— Защо?

Дълга пауза последва въпроса й. Дейвид стоеше втренчен в Кейт в тъмнината. Погледът му не й позволяваше да мръдне, карайки я да осъзнае колко тънка бе копринената й нощница и още по-тънко коприненото бельо под нея.

— Може би ми харесва начинът, по който долната ви устна потрепва, когато ви ядосвам. — Той се отдръпна от дървото и се приближи, правейки крачка напред. — Или вероятно някакви чисто хуманитарни инстинкти ме подтикват към това.

— Намеквате, че ще извършите едно добро дело.

Сега те водеха словесен двубой, играеха някаква игра, която тя не можеше да разбере, но и не можеше да се откаже от нея. Точно както в съня, някаква тайнствена необходимост я задържаше.

— А нима няма? — попита той. — Ако се погрижа за едно бедно, измръзнало същество, стопля го и направя така, че кръвта във вените му да се раздвижи отново, това няма ли да е добро дело?

Като го заобиколи внимателно, Кейт зае мястото му до дървото.

— Бедно, измръзнало същество — повтори тя. — Не е много ласкаво и освен това е абсолютно грешно. Не съм…

— Да, такава сте — прекъсна я той. — Загубили сте пътя си, Кейт. Някъде по средата сте спрели да се развивате. Но има нещо по-лошо от това. Започнали сте да се връщате назад. Забравили сте всичко, което сте били научили за живота и любовта.

Въпреки че не го бе видяла да се движи, той се бе приближил. Дейвид скъсяваше бавно и постепенно разстоянието между тях. Разумът й казваше да не се предава и да продължава играта. Трябваше да отбие ударите му. Трябваше да се оттегли и да преразгледа ходовете на своята отбрана. Но можеше да си спести думите. Положението бе извън нейния контрол. Трябваше да остане. Трябваше да издържи докрай.

— Най-щурото нещо е — продължи с тих глас той, — че за мен е адски лесно да изтръгна някаква реакция от вас. Защо се получава така, Кейт? Аз ли съм единственият, който натиска правилните бутони? Аз ли съм единственият, който е любопитен да разбере какво ще се случи, когато кръвта ви започне да кипи и красивото ви тяло започне отново да чувства?

Кейт поклати рязко и сковано глава.

— Така няма да постигнете нищо — промълви тя. — А сега моля да ме извините, но ще се прибирам вътре.

Беше направила някакъв плах опит за блъфиране и Дейвид бе разбрал това. Той не отмести втренчения си поглед от лицето й, сякаш не бе казала нищо, и продължи да се приближава бавно, докато тялото му се оказа само на няколко сантиметра от нейното — достатъчно близо, за да може тя да усети топлината и дъха му върху лицето си.

— Беше малко глупаво от ваша страна да си мислите, че можете да се скриете от собствените си желания, нали? — прошепна той. — Сексуалният порив не е нещо, от което трябва да се срамувате. Това е все едно да се чувствате виновна за това, че сте гладна, когато нямате храна, или жадна, когато не сте пили твърде дълго време вода.

Погледът му се придвижи от лицето към тялото й и после обратно, сякаш търсеше някакво доказателство, че думите му водят до видима промяна в нея. Очевидно намери това, за което гледаше. Дрезгавият му глас премина като полъх покрай лицето й. Миг след това вдигна ръцете си и ги облегна на дървото от двете страни на главата й.

— Това е бил един дълъг период на сух режим, нали, Кейт?

Разстоянието между телата им сега бе едва забележимо и когато Дейвид се извърна малко, гръдният му кош докосна леко гърдите й. Допирът бе слаб, възбуждащ и от него цялото й чувствително тяло потръпна.

— Кой сте вие?

Гласът й прозвуча дрезгаво вследствие на преживяния шок. Шок и нещо друго, с което тя не искаше да се занимава в момента. Или може би никога.

Когато Дейвид отдръпна главата си назад и премигна, кипящата чувствена енергия отслабна за момент.

— Знаете кой съм — каза той.

Кейт поклати глава, после още веднъж — този път по-силно.

— Не. — Замълча и прочисти гърлото си, за да възвърне сигурността в гласа си. — Не, не знам. В един момент си мисля, че можем да станем добри приятели. А в следващия — вие правите нещо, което със сигурност ме обърква. Всеки път, когато сме заедно за повече от няколко секунди, вие ме пробвате по някакъв начин. Излъчвате тези бурни сексуални флуиди, за да ме възбудите цялата. Или пък правите груби изявления, засягащи личността ми, предназначени нарочно да ме ядосат. Като че ли съм някаква топка тесто, което мушвате с пръст от време на време просто да разберете дали са настъпили промени в гъстотата му. И все още не сте ми казали защо правите така. Ако се държахте по същия начин и с Веда, бих предположила, че това е просто черта от характера ви. Но само към мен отношението ви е такова.

— Само към вас.

Дейвид се раздвижи отново, докосвайки гърдите й със своите, убеждавайки се, че тя бе усетила грубата му ласка.

Кейт затвори очи и се опита да се отдръпне. Опита се да насили дървото да я погълне.

— Какво мислите, че правите? — попита тя с рязък и груб глас.

— Знам точно какво правя, но няма нужда да се притеснявате от това — прошепна той. — Просто отчупвам парченце от стената.

— Добре… Добре, не го правете — изпъшка Кейт.

— Няма нужда да стоите — каза й той. — Може да се отдръпнете, когато пожелаете. Не съм ви докоснал и с пръст.

Беше прав. Също както в съня, тя знаеше, че може да мръдне, ако поиска. И също както в съня, знаеше, че ще остане.

Чертите му придобиха някакъв израз на свирепо задоволство и той сведе главата си така, че топлият дъх от устата му докосна леко ухото й.

— Колко жалко е, Кейти, да лежиш сама в леглото и да сънуваш възбуждащи сънища.

Свивайки коляно, той повдигна бавно левия си крак между бедрата й, като насили нежно тялото й да се нагласи към чувственото вмъкване.

— Само не прави грешката да си мислиш, че тези сънища са нещо подобно на действителността. Искаш ли да ти покажа какво е усещането от истинското действие?

Когато тя завъртя отрицателно глава, той попита с тих смях:

— Не? Много лошо. Но все пак ще ти покажа. В реалността, когато лежиш гола в прегръдките на мъж, усещането не е изолирано. Чувстваш го на десетки различни места. Топлината. Твърдостта. Хлъзгавият, мокър…

— Недейте…

Протестът замря в гърлото й. Това бе прекалено много. То надмина усещането в съня й. Възбуждащото, мъчително допиране на мускулестия му крак между бедрата й. Твърдият плат на ризата му, бръсвайки леко гърдите й отново и отново. Топлият му дъх, докосващ ухото й. Всичко това бе взривоопасно. И бе истинско.

Въпреки че усилието й предизвикваше болка, тя успя да задържи тялото си неподвижно. Само ако престанеше, тя щеше да възвърне силите си, щеше да намери начин да се пребори с това, което чувстваше. Но той не спираше.

— Когато мъжът целува шията ти и гърдите, и корема, можеш да заровиш пръсти в нещо истинско. Не трябва да лежиш там и да вземаш. Можеш да се движиш, Кейт. Можеш да даваш. А накрая, когато достигнеш върха, всички онези красиви пристъпи на удоволствие няма да са отишли в празното пространство. Те стават с участието на влажни устни или стискащи пръсти, или топли…

— Не!

Той пренебрегна резкия отказ. Помръдвайки тялото си, остави твърдите студени копчета на ризата му да одраскат връхчетата на гърдите й. Кракът му продължаваше да се движи между бедрата й — нагоре-надолу, отново и отново.

Сетивата й бяха пренатоварени. Ако не направеше нещо, ако не спреше това, щеше да се стопи в едно страстно избухване на чувството. Трябваше да се отмести. Трябваше да насили опияненото си тяло да…

— Отдаваш всичко от себе си в този момент, Кейт — каза той с груб глас, бавно и провлечено. — И после настъпва спокойствие. Това е най-доброто дяволско лекарство против безсъние, измислено някога.

През една червена мъгла от удоволствие Кейт осъзна, че долната част на тялото й бе започнала да се движи напред, срещайки всеки плавен удар отново и отново, докато се мъчеше да изживее колкото се може повече от това чувство.

С негласен вик на протест Кейт вдигна ръцете си до гърдите му и го отблъсна.

Това не й костваше никакво усилие. Едно леко бутване и бе свободна.

В бързината да се махне от него тя стъпи накриво и се препъна. Когато Дейвид машинално посегна към нея, за да й помогне, Кейт се отдръпна и не се възползва от протегнатата му ръка. Не можеше да му позволи да я докосне. Ако я докоснеше още веднъж, с нея бе свършено. Нямаше да може да го напусне. Никога нямаше да успее да го остави.

Възвръщайки равновесието си, Кейт се насочи бързо към задната врата и сигурното убежище на къщата.

 

 

Дейвид видя как вратата се затвори след нея. Беше стиснал юмруци и дишаше хрипкаво и учестено.

След няколко дълги напрегнати минути той се обърна и се облегна на дървото. Едва когато прокара ръка през лицето си, осъзна, че връхчетата на пръстите му бяха ожулени от забиването им в дървото. Трябваше да използва всяка частица от силата, която притежаваше, за да закрепи ръцете си върху грапавата кора на дънера — далеч от тялото й.

Поемайки си дълбоко и хрипкаво въздух, той се опита да се успокои. Приложи някои техники за оцеляване, които бе използвал срещу враговете си, и накара пулса си да спадне до нормалните удари, застави мускулите си да се отпуснат.

Какво, по дяволите, си бе помислил? Бе поискал да я остави възбудена и объркана. Искаше, дори само за частица от секундата, да бъде важна движеща сила в живота й.

Мили боже, ти, който си на небесата, Дейвид бе луд да опитва такова нещо. Съвсем не бе с всичкия си.

Някакво вълнение се надигаше в него, но то бе различно от пристъпите на паника. Дейвид не усети някакъв импулс да побегне и да продължи да бяга. Този особен бунт бе причинен от непреодолимата нужда да последва Кейт в къщата, да се качи в спалнята и да довърши това, което бе започнал тук на лунната светлина.

 

 

В кухнята Кейт се облегна на вратата с треперещи колене и повдигащи се гърди, дишайки тежко и учестено.

Все още не можеше да проумее това, което току-що се беше случило. Всичките й укрепления, които с години бе издигала, се бяха разрушили. А той не я бе докоснал дори с пръст.

Някакъв полуистеричен смях се надигна в гърлото й. В продължение на милион години не би си помислила, че може да се почувства така. Беше чела за подобно нещо, беше го виждала по филмите, но това не бе нещото, което обикновените жени усещат.

С Дейвид… Когато се любеха с мъжа й, той винаги бе нежен. Всичко бе изпълнено със смях и обич. С Дейвид сексът винаги беше забавление.

— Това не беше забавление — дрезгаво прошепна тя.

Бе нещо повече — като да се намираш на гребна лодка в открито море по време на ураган. Въпрос на живот и смърт.

И вероятно това беше нещото, което я безпокоеше най-много. Досадно привлекателен мъж бе започнал любовната игра с нея на лунна светлина, но за Кейт това бе някак си важно.