Били Грийн
Върни се, любими (2)

Първа глава

— Чак до Далас ли ще пътувате?

Седалката до Дейвид Мур беше празна, затова той погледна по-надалеч, за да открие кой задава въпроса. Една млада жена, която се бе качила от последната спирка, седеше от другата страна на пътеката. Медночервени къдрици обрамчваха лицето, което можеше да изглежда привлекателно, ако не бе покрито с дебел слой грим. Тя се бе извърнала към него. Краката й бяха подпрени върху седалката до нея, докато изучаваше Дейвид с явен интерес.

През изминалия час вниманието му бе завладяно от менящата се мозайка на зеленината, която очертаваше магистралата. Не възрази, че го отклониха от това занимание. Беше толкова приятно да чуе тексаски акцент, колкото и да съзерцава тексаската пролет.

— Чак до Далас — отвърна той.

Сякаш нещо в гласа му възбуди любопитството на жената. Тя наклони главата си настрани и се усмихна.

— На екскурзия в големия град ли сте тръгнали? Или търсите работа?

— Връщам се у дома — отговори тихо Дейвид.

— Някак тъжно го казвате. От дълго време ли не сте виждали семейството си?

Той кимна бавно.

— Шест години. — Думите бяха едва доловими. — Да, от доста време.

Ако някой произнесе думите бързо, без да се замисли, докато прави това, шест години няма да прозвучат толкова много. Но когато човек бе броил всяка безкрайна минута през тези шест години — това бе доста дълго време. Дори прекалено дълго.

Преди шест години времето не беше така важно за Дейвид. На тридесет и две години бе професор по икономика в един малък, престижен университет в Далас. Имаше красива жена и най-умното на света десетмесечно момченце. Личният му живот бе идеален, а професионалният — спокоен. Тогава беше самоуверен, самодоволен, сигурен, че има на разположение цялото време на света. Но това беше преди шест години.

Боже мой, шест години.

Дейвид притвори очи. Тялото му се изпъна от напрежение, докато се опитваше да превъзмогне следите от отминал страх и отзвучаваща безнадеждност — спомени от разкъсваща душата самота.

Всичко беше свършило. Трябваше да го остави в миналото. Защото, докато съществуваше някаква частица от кошмара, докато тя имаше сила да го разтревожи, той все още не бе свободен.

— Искрено се надявам, че Ди Ди помни, че трябва да дойде да ме вземе.

След като погледна отново към червенокоската от другата страна на пътеката, Дейвид се поизправи и се огледа наоколо. Автобусът вече почти спираше. Бе се отдал на мислите си повече от час.

— Приятелката ми Ди Ди ще дойде да ме вземе — обясни жената. — Или поне така трябваше да стане. Казах й да не ходи снощи на купон, защото след като пие, не е на себе си през следващите няколко дни.

Когато автобусът спря, тя също се изправи и погледите им се срещнаха.

— Ди Ди наистина е чиста загуба като приятелка — каза поверително тя, — но к’во можеш да направиш, когато някой се нуждае от теб?

След като й се усмихна с разбиране, Дейвид взе един сак и слезе от автобуса. Докато другите се трупаха за багажа си, той застана настрани, огледа се и опита да се ориентира.

— Ще дойде ли някой да те вземе?

Беше отново червенокосата жена. Бе се приближила до него. В едната си ръка държеше дамска чантичка, а през рамо бе преметнала небрежно найлонова торба.

— Не. — Дейвид бавно поклати глава. — Моята… Никой не знае, че съм тук.

Жената се усмихна, премигвайки кокетно с очертаните си с туш очи.

— Значи просто ще се появиш и ще ги изненадаш? Колко забавно. Това ще им хареса. Искаш ли да те откараме? Ди Ди няма да има нищо против. Нали, Ди Ди? — попита тя младата блондинка, която се приближаваше толкова бързо, колкото прилепналата по тялото пола й позволяваше.

— Кери, глупава мързелано. Не ми каза, че в тази част на града ще е толкова оживено — караше се новодошлата. — И не щеш ли, радиото в таратайката на Джон реши да гръмне точно днес. Не мога да карам без музика. Наистина не мога. Мисля, че това е наследствено. Не лъжа. Така съм родена. Майка ми все разказва как като малка съм щяла…

— Ди Ди, поне веднъж в живота си би ли млъкнала, за да ме изслушаш? Опитвам се да те попитам…

— Всичко е наред — намеси се Дейвид с тих и дрезгав глас. — Сам мога да стигна до дома си. Но оценявам поканата — добави той на тръгване.

— Кери, Кери, Кери. Кой беше този?

Отдалечавайки се на известно разстояние от тях, Дейвид се подсмихна на настоятелността, която звучеше в силния глас на блондинката.

— В автобуса ли го откри? — добави тя. — Какви замислени очи. Какъв глас. Уиски и секс. Не те ли наведе на мисълта за тях? Цялата настръхнах, като го чух. Искам да кажа, че това беше истинско физическо усещане. Защо не му предложи да го откараме?

— Тъпанарка такава — отвърна червенокосата жена с глас, преливащ от възмущение. — Трябваше да…

Дейвид не можа да чуе останалата част от заплашителната реч, защото вече беше доста далеч от тях.

Той тръгна по тротоара, вдишвайки с пълни гърди уханието на града. Бе минал през много места на път за Далас, но само тук се чувстваше у дома.

Кейти беше тук и това правеше града негов дом.

Когато звуците и миризмите на града стигнаха до него, той се потопи в спомени, свързани със събития отпреди повече от шест години. Хубави спомени. Спомени, навяващи сигурност.

Например като деня, в който срещна Кейти.

Както обикновено, и този път Дейвид закъсняваше за учебния час. Вниманието му бе погълнато от таблиците и диаграмите, които щеше да използва по време на сутрешната си лекция. И тогава налетя право срещу нея.

Книги и листове се разхвърчаха в различни посоки. Когато Дейвид и потърпевшата коленичиха, за да оправят бъркотията, за момент той се заслуша в тъжния, нежен като кадифе глас, преди да прекъсне извинението й.

— Вината е изцяло моя. Просто не гледах къде вървя. Никога не правя това — добави без нотка на съжаление.

Погледите им се срещнаха и той от изненада отметна глава назад.

Пепеляворусата коса, нежно обгърнала лицето й, беше къса и мека като на бебе и подчертаваше изящните й черти. Покорната нежност и интелигентност на Кейт извикваше в съзнанието типичния образ на американката от Юга, живяла в началото на века.

Докато се взираше в него, устните й се извиха леко в усмивка. Изражението на зелените й очи подсказваше, че мислите й витаят някъде другаде.

Беше очарователна. Съвършена. Но не красотата й бе приковала вниманието му. В университета имаше много хубави жени и Дейвид като мъж ги бе забелязал. Но както при произведенията на изкуството, човек можеше да им се наслаждава само от разстояние.

Тази жена бе различна. Подобно на пролетен ден, тя бе наслада за сетивата. Необикновено явление. Събитие, което трябваше да се изживее интимно. И също като хубав пролетен ден караше мъжа да пожелае да захвърли работата си и да се отдаде на лекомислено и буйно удоволствие.

Отмятайки глава назад, Дейвид присви вежди и я изгледа съсредоточено.

— Познаваме ли се? Сигурен съм, че съм ви виждал. Да не сте моя студентка?

— Бях. За известно време.

— Отказали сте се от часовете ми? Защо? — попита той с присъщата си прямота. — Имате нещо против икономиката?

— Не… Просто… — Устните й грейнаха отново от онази сдържана и замислена усмивка. — Боя се, че се прехвърлих в курса на професор Йейтс.

— Йейтс? Сигурно се шегувате. — Дейвид събра набързо останалите неща и се изправи, изглеждайки я учудено. — Наистина ли предпочитате Бу Йейтс пред мен? Влизате в часовете му само за да си доспивате ли?

Беше странно. Макар Дейвид да можеше да се закълне, че тя се смее, развеселеността й личеше единствено от светлите точици, играещи в зелените й очи.

— Вие ме заинтригувахте, млада госпожице — каза той с възможно най-надменната нотка, присъща за глас на професор. — Ако разполагах с повече време, щях да разнищя докрай цялата тази история.

Но Дейвид нямаше повече време, затова с неохота си тръгна. През останалата част на деня това прелестно и мило лице изплуваше най-неочаквано и ясно в съзнанието му, разбърквайки мислите и затруднявайки съсредоточаването му.

Когато същата вечер се позвъни на вратата, той седеше в кабинета си, загледан през прозореца, и все още мислеше за нея.

Щом откри обекта на мислите си на стъпалата пред къщата, Дейвид присви очи и потърка брадичката си. След това направо, без никакъв поздрав, каза:

— Тъй като е немислимо да считате Йейтс за по-добър преподавател, вероятно сте променили програмата си. Навярно сте опитали отчаяно да се преместите в някой друг от моите часове, но всички места са били попълнени, тъй като съм много известен.

Макар че Кейти нито потвърди, нито отрече верността на твърдението му, в очите й отново се появиха онези танцуващи искрици.

Дейвид се облегна на вратата, оставяйки се на магията на очарованието й.

— Сега защо се смеете?

— Не се смея.

— Външно — не, но вътрешно се пръскате от смях. Боя се, че е за моя сметка. Защо?

— Вие сте суетен — отвърна тя. Долната й устна потрепваше в усилието й да сдържи развеселеността си.

— Всеки човек със здрав разум е суетен. Това се разбира от само себе си. Така че ако сте дошли чак тук, за да ми го кажете, загубили сте си времето. Вече го знам.

Този път Кейти трябваше да захапе долната си устна, за да не се разсмее. Тя се изкашля и каза:

— Дойдох да проверя дали есето ми по английска литература не е попаднало при вашите неща.

Отстъпвайки назад, той й кимна да влезе.

— Да, при мен е. Основавайки се на тази работа, смятам, че мога да позволя и на вас малко суетност.

— Прочели сте моето… — Тя се спря и го погледна. — Само част от него ли?

— Още сте млада. Имате време да се развивате. — Той присви очи от внезапно осенилата го мисъл. — Колко млада?

— Двадесет и една годишна.

— Добре — отсече той, след което се обърна и я поведе към кабинета си.

Ако беше толкова млада, колкото изглеждаше, той наистина трябваше да се чувства гузен. Младостта й нямаше да го спре, но навярно щеше да му се наложи да преодолее някои скрупули. Още в мига, в който бе отворил вратата, всичко му бе станало ясно. В нея Дейвид бе видял бъдещето си.

Кейти прекоси стаята и се спря пред същия прозорец, през който той се бе взирал малко преди това. Дейвид забеляза светлината, която обля косата й, подчертавайки платиненорусите кичури, и се почуди дали щеше да я обича все така силно, щом разбереше какво се крие зад тези замъглени зелени очи.

Сега, докато вървеше по оживената улица на Далас, Дейвид си спомни този ден и разбра, че обичта му към Кейти се бе променила. Бе я обикнал повече. Повече, отколкото някога си бе представял, че е възможно.

Бръкна в джоба си, извади шепа дребни монети и за миг се загледа в тях. Трябваше да стигне до далечната северна част на града. Доста щеше да повърви.

Когато мина покрай една малка книжарница, силуетът му, отразен в прашната витрина, привлече погледа му. Той се спря и се извърна, за да огледа собственото си отражение.

Загоряла от слънцето кожа. Гъста кестенява коса, толкова дълга, че покриваше яката на памучната му риза. Златистокафеникави очи, чиито външни ъгълчета се спускаха леко надолу. Широки рамене, които бяха в контраст с високата му, прекалено слаба фигура.

Там, откъдето идваше Дейвид, не се срещаха често огледала. Твърде рядко му се бе удавала възможността да погледне собственото си лице, за да види промените, настъпили с него през изминалите шест години. Все още оглеждайки се във витрината, той повдигна ръка и с връхчетата на два пръста проследи високите си скули, а после и острата брадичка, като наблюдаваше как отражението му повтаря същите действия.

Миг по-късно върху челото и горната му устна изби студена пот. Ръцете му се разтрепераха, а сърцето му заби лудо. Обзе го силна паника, която го задуши и го разстрои.

Пристъпите на тревога и страх не бяха нещо ново за него. Обземаха го от време на време без никакво предупреждение. В един момент се чувстваше добре, а в следващия внезапно го завладяваше нуждата да хукне нанякъде, без да спира.

Дейвид рязко отмести поглед от витрината, стисна зъби и прокара грубата си ръка през лицето. Пое дълбоко въздух, опитвайки се напразно да се успокои. Вдиша още веднъж, после отново и отново, докато бунтът в душата му най-накрая започна да стихва.

Когато закрачи отново по улицата, стъпките му бяха по-бавни и по-несигурни. Нуждаеше се от прилични дрехи. От кола. От малко джобни пари. Трябваше да…

Точно в този момент някакъв камион за доставки изтрополи тежко и спря до него. Шофьорът отвори вратата и подсвирквайки си, заобиколи откъм задната страна на колата.

Като се приближи крачка напред, Дейвид започна да разглежда избледнелите черни букви върху вратата на кабината.

„СЮТЪРС САВ-МО

Строителни материали с отстъпка

РАЛФ СЮТЪР“

Притежателят на тридесетте чудати камиони Сютърс Сав-Мо, които се срещаха в Северен Тексас, беше опак възрастен човек, притежаващ повече пари, отколкото изтънченост. За Дейвид той беше и най-добрият приятел на света.

Отдаден на странности, Ралф спазваше някакъв определен режим, който не беше променил в продължение на тридесет години. Напускаше огромния си имот в Западен Далас в пет сутринта и седеше в продължение на три часа на една от стоянките на камионите. Пиеше кафе с много други раздразнителни възрастни мъже, всички облечени толкова лошо, колкото него. Оттам отиваше в офиса си в дирекцията на Сав-Мо. Точно в единадесет и половина — нито минута по-рано, нито минута по-късно — напускаше офиса и се отправяше с колата през града към „Флорас Дайнър“^[1] — ресторант, помещаващ се в сграда с лоша слава от времето на Голямата депресия, в който се сервираха пилешки шишчета с мазен сос. През останалата част от работния си ден Ралф дразнеше ръководителите на петте камиона Сав-Мо в района на Далас Форт Уърт.

„Флорас Дайнър“ бе само на две пресечки от мястото, където Дейвид се намираше сега. Ако побързаше, можеше да хване Ралф точно в най-подходящия момент — след като старецът бе утолил глада си, преди да настъпи стомашното му неразположение.

Докато завиваше надясно зад следващия ъгъл, Дейвид се усмихна, когато си представи мислено мъжа, който беше първият му работодател.

Бе точно на шестнадесет години, когато се захвана с работа на непълен работен ден с един от камионите Сав-Мо в предградията, за да подпомогне малката пенсия на баба си. Беше по време на ежедневните посещения до склада за дървен материал, когато Дейвид опозна и хареса по-възрастния мъж.

На следващата година, когато почина баба му и Ралф приюти младия си работник, Дейвид го обикна.

Ралф беше този, който отгледа Дейвид. Купи му първата кола и после му скъса гьона от работа, за да плати първия си акт за превишена скорост. Настойникът му се похвали на всичките си приятели, когато Дейвид спечели желаната стипендия, а след това го измъкна за яката от общежитието, когато се успа за важен изпит, тъй като бе празнувал до късно предната вечер.

Като го хвалеше бурно и енергично и го порицаваше по същия начин, Ралф направи от Дейвид човек.

Беше вечерта преди сватбата на Дейвид. Той тъкмо излизаше да пирува с приятелите си, когато Ралф му даде един последен бащински съвет.

— Чувствам те близък, като син, който някога бих могъл да имам — каза му Ралф. — Знам, че си на двадесет и девет и си мислиш, че щом си прекарал по-голямата част от живота си в училище, това ти дава право да се смяташ за един страхотно умен кучи син, но все още има да научиш някои неща — неща, които не се учат в училище.

— Това разговор между баща и син ли е? — попита Дейвид, смеейки се. — За птиците и пчелите ли ще ми разправяш сега?

По-възрастният мъж се засмя гърлено.

— По дяволите, момче! Що се отнася до секса, ти знаеш повече неща, отколкото аз. Някои неща трябва да се почувстват инстинктивно. Не, сега ти говоря за живота. А аз знам ужасно много повече неща за живота в сравнение с теб, защото съм ги правил ужасно много пъти повече.

Ралф спря за малко, посягайки към широката си квадратна челюст, за да я потърка.

— Преживял си много в твоя живот. Изгубил си родителите си, когато си бил само едно хлапе, а после баба ти е хвърлила топа, преди да пораснеш и да станеш добър. Но ми се струва, че нито един от тези факти не те е прекършил. Ти все още носиш в себе си гуляйджийското начало, заложено в теб.

Дейвид се усмихна, привикнал към прямотата на Ралф.

— Не се опитвай да звучиш толкова изтънчено. Просто остави тези приказки и кажи, че съм повърхностен.

Но Ралф не се разубеди от шегите на Дейвид. Трябваше да каже нещо важно и нямаше да се откаже, докато не стореше това.

— Не казвам, че не си го почувствал — продължи той. — Бях там, когато почина баба ти, и знам колко много те болеше. Но младите хора много лесно се изхвърлят на приказки. Просто искам да знаеш, че няма винаги да бъде така. Някой ден ще се случи нещо, което ще издълбае няколко бръчки върху лицето ти и косите ти ще побелеят от това.

Дейвид беше нетърпелив да отиде на партито и тупна нежно Ралф по ръката.

— Слушай, старче, ти ми беше и баща, и майка, и шеф, и съвест, откакто навърших седемнадесет години. Ако не съм научил това, което ми е необходимо, за да оцелея в този свят, със сигурност вината няма да е твоя.

Възрастният мъж за секунда се взря в лицето на Дейвид.

— Спомняш ли си за римския бог, за когото ми беше разказвал — онзи, дето работил с метал? Винаги съм харесвал този тип. Защото той е свързан с живота. Истинския живот. Рано или късно този човек ни спохожда всичките. И с теб ще се случи това, синко. Можем да се обзаложим. И когато преминеш през неговия огън, от теб ще остане или една ненужна купчина пепел, или закалена стомана и ще станеш по-силен от всякога. Аз само искам да бъдеш подготвен за това. Не се оставяй то да те погуби, синко. Използвай го.

Сега, когато забеляза малкия мръсен ресторант надолу по улицата, Дейвид се зачуди дали Ралф все още помнеше тези думи, дали някога се беше замислял над иронията, изразена чрез тях.

Точно преди да стигне до входа на ресторанта, вратата се отвори и един едър мъж, облечен с изтъркан кафяв костюм, излезе навън. Той мина покрай Дейвид, без да го погледне, и се запъти към един очукан форд, модел 69-а година.

— Ралф?

По-възрастният мъж се обърна и го погледна. Някакво раздразнение бе изписано върху бръчките около устата и очите му.

— Стана точно така, както ми беше казал, че ще стане — промълви Дейвид с глас, който наподобяваше едно непрекъснато дрезгаво шептене. — Вулкан^[2] ме настигна най-накрая. — Устните му се извиха в усмивка, изпълнена с тъга. — Бях подготвен за ковачницата, но ти не ми каза, че ще трябва да премина и през наковалнята.

Цветът от лицето на стареца изчезна и то стана сиво и отпуснато. Той отстъпи сковано и се блъсна във вратата на колата.

След като извърна главата си настрани, той присви очи и се втренчи в Дейвид.

— Кой, по дяволите, си ти?