Бети Нийлс
Пътят към любовта (9)

Девета глава

Юстейша бе доста заета след заминаването на Колин. Трябваше да подготви посрещането и настаняването на госпожа Криштън и да обсъди с госпожа Самуейс менюто за цялата седмица, през която щеше да отсъства. Имаше да си приготви багажа. Колин не бе споменавал, че ще ходят по партита и ресторанти — вероятно щеше да бъде зает през целия ден и вечер нямаше да му се излиза. Хазо и Прюдънс обаче имаха вид на хора, които водят светски живот. Затова тя за всеки случай сложи в куфара две елегантни вечерни рокли и една черна шифонена пола с красива блуза. После погледна гардероба на момчетата. Имаха достатъчно изпрани и изгладени дрехи за една седмица. Чувстваше се неспокойна и объркана. Когато Колин й се обади, тя трябваше да положи доста усилия, за да не му се примоли да се прибере у дома, макар само за час.

Денят, преди да се върне, тя цял ден се занимава с подреждане на цветя; отиде да пазарува в селото и посети събранието на църковното настоятелство. Чувстваше се неуверена и не на мястото си. Направи го, защото знаеше, че така прави услуга на Колин, който рядко имаше време да участва в тези събрания. По природа беше практично момиче и останалите настоятели — доста по-възрастни от нея, веднага я харесаха и се отнесоха към нея мило и дружелюбно.

Сър Колин се върна около осем вечерта заедно с майка си. Поздрави Юстейша сдържано, както обикновено, и се качи да каже лека нощ на децата.

Юстейша заведе госпожа Криштън до стаята й.

— Надявам се, че ще се чувствате удобно — каза тя. — Толкова мило от ваша страна, че идвате да се грижите за момчетата. Дядо ще ви помага — той ги учи на шах и преглежда домашните им.

— Ще се справим чудесно, скъпа — отвърна приятелски госпожа Криштън. — Вие с Колин заслужавате да прекарате една седмица заедно. Знам, че денем ще е зает, но вечерите ще са ваши.

— О, да — съгласи се бодро Юстейша. — Предполагам, че ще излизаме всяка вечер…

На следващия ден Юстейша седна с майка му, за да обсъдят предстоящите задачи.

— Защо е бил удостоен с рицарско звание? — сети се в един момент да запита Юстейша, като не забеляза удивлението на лицето на госпожа Криштън.

— Наистина ли не знаеш? Вярно е, той мрази да говори за това… За изключителни постижения в областта на хирургията. Преди две-три години.

— Сигурно много се гордеете с него.

— Наистина, скъпа. Той е добър син и не се съмнявам, че ще бъде добър съпруг и баща. Той толкова обича децата.

— Да — отвърна тихо Юстейша. — Държи се прекрасно с Оливър и Теди.

Вечерта мина приятно. Юстейша от време на време поглеждаше крадешком към Колин, докато в един момент той улови погледа й и го задържа, без да се усмихва. На следващия ден привечер всички се сбогуваха. Тя се качи в колата до Колин и потеглиха към пристанището, от където щяха да вземат ферибота. Той бе невъзмутим, както обикновено. По нищо не личеше, че очаква с нетърпение да прекара няколко приятни дни с нея.

Ролсът бързо стопи километрите до пристанището и те се оказаха на борда половин час по-рано.

— Твърде рано е за лягане — обади се Колин. — Ще мина да те взема от каютата ти след десет минути, за да изпием по едно питие преди отплаване.

Барът беше пълен с тълпа веселяци — точно като по поръчка. Не можеше и дума да става да поговорят за нещо лично. Разбира се, Колин едва ли имаше подобни намерения. На няколко пъти й беше казал, че иска да говори с нея сериозно, но вероятно отдавна беше забравил.

Тя се прибра в каютата си веднага след като корабът отплува и спа непробудно до шест часа на другата сутрин. Стана, облече се и излезе навън — Колин вече я чакаше.

Хазо и Прюдънс живееха на двеста и петдесет километра от пристанището — Колин и Юстейша пристигнаха там точно за обяд. Къщата на домакините им бе триетажна, с малки кръгли кули от двете страни. Стените бяха покрити с бръшлян и много от прозорците бяха отворени. Веднага се виждаше, че това е уютен и обичан дом. Приятелите им ги посрещнаха радостно и ги разцелуваха, а вечерта обсъдиха как да забавляват Юстейша по време на престоя й.

— Не е необходимо да ме забавлявате — възрази тя. — Толкова ми е приятно, че съм тук…

Прюдънс обаче весело градеше планове да води гостенката си на пазар, да й показва забележителности и музеи, а вечер четиримата да посещават елегантни ресторанти и барове. Накрая Юстейша си легна с впечатлението, че домакините ще преобърнат цяла Холандия с главата надолу, но няма да я оставят да скучае. Надяваше се, че при всичко това, Колин също ще прекара приятно.

През следващите дни тя почти не го виждаше. Привечер той се връщаше, когато останалите вече бяха седнали да изпият питиетата си, а вечерите бяха заети до една от партита и приятелски събирания. Дните бяха изпълнени със събития, но Юстейша усещаше как разочарованието й нараства — учтив и невъзмутим, както винаги, Колин не правеше никакви усилия да остане насаме с нея.

Една вечер Хазо обяви, че четиримата ще отидат на ресторант и ще танцуват. Може би този път щеше да постигне някаква близост със съпруга си?

Двете момичета се бяха докарали специално за случая — Прюдънс в рокля от червеникавозлатиста тафта, а Юстейша — в копринен муселин, изрисуван с розови рози. Мъжете се възхитиха на тоалетите им, когато се срещнаха във фоайето, и Хазо дари жена си с дълъг влюбен поглед. Юстейша трябваше да се задоволи с едно „очарователно, скъпа“, а когато Колин все пак я погледна, наведените клепачи не й позволиха да види очите му.

Вечерта мина великолепно. Юстейша с удоволствие стана и танцува с Колин, защото съзнаваше, че изглежда добре. И двамата бяха добри танцьори. Помисли си, че може да се върти в обятията му цял живот.

— Забавляваш ли се? — запита той.

— О, чудесно е, Колин. Но толкова ми се иска да не си зает по цял ден.

Той не отвърна на забележката й.

По-късно, докато седяха и разговаряха, Хазо й предложи да отиде до Грьонинген и да обядва с Колин в почивката му между две лекции. Прюдънс обеща да я закара до там. Колин прие идеята невъзмутимо и без особен ентусиазъм:

— Защо не? Вдругиден, ако това те устройва, Юстейша. И ако Прюдънс е свободна да те откара.

Чак след като се прибраха у дома, Юстейша успя да остане за секунда насаме със съпруга си.

— Имаш ли нещо против да дойда до Грьонинген? — запита тя.

— Скъпо момиче, какви възражения бих могъл да имам?

— Но ти не се сети да го предложиш сам — отвърна тя разгневено. — От четири дни сме тук, и ти нито веднъж не пожела да…

Тя замълча и той я подкани да продължи:

— Какво не съм пожелал, Юстейша?

— Да останеш насаме с мен — прошепна тя.

— Точно така — отговори той и погледна смаяното й лице. — Но смятам, че трябва да се съгласим с предложението на Хазо в името на приличието.

Тя пое дълбоко въздух, за да се успокои, но гневът я разтърси.

— Какво съм направила, Колин? Защо дойдох тук с теб? Защо изобщо се ожених за теб…?

— Що се отнася до това, скъпа, на нас все още ни предстои онзи разговор, нали? Но досега не сме имали подходящ случай.

— Няма какво да говорим — отвърна Юстейша ледено и той протегна ръка към нея. — Остави ме на мира!

Тя се отскубна от ръцете му и хукна нагоре по стълбата.

Тази нощ Юстейша дълго плака в стаята си. На сутринта Прюдънс забеляза почервенелия й нос, но нищо не каза.

Най-после дойде денят, когато двамата щяха да обядват заедно сами. Прюдънс закара Юстейша до един от двата централни площада на Грьонинген.

— Тръгни натам — упъти я тя. — На първата пресечка завий надясно, а после веднага наляво. Болницата е на около пет минути път оттук. Наистина ли искаш да отидеш пеша? Бих могла да те откарам дотам…

— Предпочитам да повървя. Това е последната ми възможност да видя града. Пък и имам много време до срещата…

— Е, да. Колин сигурно малко ще закъснее — тези лекции винаги се проточват по-дълго. Аз ще откарам покупките ти у дома. Приятен обяд.

Юстейша тръгна по улицата. Най-после щяха да поговорят насаме — трябваше да се възползва от тази възможност. Дали ще намери смелост да му признае, че го обича? Докато вървеше, започна да обмисля различни варианти на малката си реч. Щеше да се държи хладно и много спокойно — точно като него. Диалогът, който си състави наум, много й хареса, но се сети, че е малко вероятно Колин да се придържа към измислените от нея реплики. Това я поотрезви. Все пак продължи да репетира думичките си. Както се беше съсредоточила, пропусна да завие надясно и продължи напред, докато стигна до друга широка улица. Тук вече се сети да завие, но дали надясно или наляво, вече не помнеше. Спря един минувач, който за късмет говореше английски.

— Болницата ли? Пресечете и тръгнете наляво. След пет минути равен ход, свийте вдясно.

Той учтиво повдигна шапката си и Юстейша продължи. Беше закъсняла с около десет минути и се забърза, като се утешаваше с мисълта, че и Колин може би ще закъснее.

Най-после намери болницата и влетя през вратите. На рецепцията седеше намусен мъж и тя тръгна към него.

— Добро утро. Сър Колин Криштън? — Той я погледна, без да обели дума и тя продължи: — Семинар? Конференция?

Той кимна и й посочи часовника:

— Късно.

— Може ли да почакам? — запита тя усмихнато и прие мълчанието му за положителен отговор. Беше гладна и изнервена. След около половин час от асансьорите в дъното на фоайето започнаха да излизат строго облечени хора, но Колин не беше сред тях. Тя проследи с поглед и последния от тълпата, и стана.

Мъжът на рецепцията не можа да й помогне. След всичките й въпроси и обяснения, той само поклати глава и набра един телефон, след което й подаде слушалката.

— Аз говоря английски — каза гласът отсреща. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Чакам сър Колин Криштън. Още ли е в болницата?

— Тук няма човек с това име. Той не беше на събранието тази сутрин. Съжалявам.

Нямаше какво друго да направи, освен да се върне обратно по стъпките си до площада, откъдето тръгна. Хранеше надеждата, че Прюдънс е още в града — тя имаше да пазарува, а Юстейша познаваше колата й. Тя благодари на намусения мъж на рецепцията и тръгна към вратата. В мига, в който отваряше, се сблъска с връхлитащия едър мъж.

— Къде, по дяволите, се загуби? — запита Колин и тя видя, че беше вбесен.

Де да можеше да стане шестгодишна и да се разплаче на воля. Искаше й се дори малко да попищи…

— Тук — отвърна тя глухо. — Чаках те. А теб те нямаше.

— Разбира се, че ме нямаше, малка глупачке. Сбъркала си болницата. Макар че изобщо не мога да разбера как си успяла да се загубиш на такова кратко разстояние.

— Да разбереш! — възкликна раздразнено Юстейша. — Ти нищо не разбираш. Ти си сляп като къртица, интересуваш се само от работата си, и…

— И? — подкани я сър Колин и застрашително замълча.

— О, я се махай! — извика Юстейша и веднага се изплаши, че той ще постъпи точно така.

Но той каза само:

— Колата е от другата страна на улицата. Хайде да вървим.

Настани я на мястото и решително, но не грубо, седна до нея и подкара колата.

— Гладна ли си?

— Ни най-малко — отвърна Юстейша надменно.

— Чудесно. В такъв случай направо ще се прибираме.

Точно това и направи. И с нищо не показа, че е чул къркоренето в стомаха й.

 

 

Застанала на прозореца, Прюдънс видя как ролс-ройсът спира пред вратата.

— Върнаха се — каза бързо тя на Хазо. — Нещо се е объркало — виж само как изглежда Юстейша. Едва чака да се свре в някоя тъмна дупка и да се разплаче. А пък Колин…

Хазо дойде и застана до нея:

— Може би от това имат нужда — да се загреят, преди да закипят.

— Възмутителен си! — възкликна Прюдънс и го целуна. — Какво ще правим сега?

— Нищо, любов моя. Освен, може би, да пием чай по-рано — в случай, че гостите не са успели да обядват.

Хазо и Прюдънс бяха организирали голямо парти по случай последната им вечер в Холандия. Юстейша се качи да вземе един душ и да се облече. Реши да си сложи черната пола с прекрасната блуза от изящно бродиран сатен в екрю. Облече се и остана доволна от себе си. Когато слезе, мъжете вече се бяха събрали в дневната. Прюдънс дойде веднага след нея — изглеждаше великолепно в роклята си от зелена тафта.

— Колко си хубава — възкликна тя, като изучаваше Юстейша. — И какво тънко кръстче! Ние с теб сме високи, а аз тепърва ще наедрея.

— Надявам се, че ще ни поканите за кръстници — намеси се Колин.

— Разбира се. Хазо иска момче, а пък аз — близнаци.

Четиримата вдигнаха тост. Малко по-късно гостите започнаха да пристигат.

Вечерта мина добре — тя отбягваше да разговаря с Колин, а когато нямаше как да се измъкне, се правеше на влюбена в съпруга си младоженка. Каквато всъщност беше.

Юстейша се оттегли да си легне след полунощ.

Рано на следващия ден те се сбогуваха с Хазо и Прюдънс, и потеглиха обратно. По пътя Юстейша продължи да се прави на учтива компаньонка и полагаше всички усилия да поддържа лек разговор. Преструваше се на безгрижна и изобщо не забеляза, че Колин й отговаря само с едносрични думи.

Най-после пристигнаха в Лондон. Гримстоун ги посрещна сърдечно, пое палтата и куфарите. Те влязоха в топлата всекидневна, където ги чакаше чай.

Колко е хубаво да си у дома. Юстейша с изненада установи, че вече е започнала да възприема тази къща като свой дом. Тя сипа чай и подаде резен кекс на Колин. Той се извини и се зачете в натрупалата се за една седмица кореспонденция.

— Няма нищо спешно — заключи той. — Да се обадим ли в Турвил?

След вечеря Юстейша по навик запита Колин къде предпочита да изпие кафето си.

— Където предпочиташ ти, скъпа — отвърна той неангажирано, но я последва в дневната и седна срещу нея. Двамата потънаха в мълчание. Тя отчаяно се опитваше да измисли тема за разговор, но не успя и затова сипа още кафе.

— Малко време прекарваме заедно — каза кротко сър Колин. — А когато сме сами, обикновено възниква някакво недоразумение. Мисля, че дойде време да се разберем. Знаеш ли защо се ожених за теб, Юстейша?

Тя остави чашата си на масата и го изгледа замислено.

— Търсеше някой, който да се грижи за момчетата. Направи своя избор, принуден от обстоятелствата. Мисля, че и през ум не ти беше минавало да се жениш за мен, докато… докато онази отговорност не се стовари на плещите ти.

— Но аз вече те бях помолил да дойдеш да живееш с нас, нали?

— Да — отвърна тя леко объркана. — Нещо като гувернантка…

— Ще се учудиш ли, ако ти кажа… — Телефонът до него иззвъня и той намръщено вдигна слушалката: — Криштън… Ще дойда за около десет минути. Не, ни най-малко. Правилно постъпихте, като ме извикахте.

Той стана и се наведе над нея.

— Съжалявам, трябва да отида в болницата. Изглежда съдбата не ми позволява да ти кажа нещо, което отдавна искам да ти призная.

Той вече беше на вратата, когато тя го настигна.

— Какво, Колин? Кажи ми, моля те.

Той отвори вратата.

— Защо не? Обичам те от мига, в който те видях за първи път.

И изчезна в тъмнината. Тя остана пред отворената врата, втренчила поглед в задните светлини на отдалечаващия се ролс-ройс.

Гримстоун надникна от кухнята. Отиде да затвори външната врата и я погледна изненадано.

— Добре ли сте, милейди?

— О, да, Гримстоун, благодаря. Сър Колин отиде до болницата — не знам колко ще закъснее.

Тя се върна в гостната и седна между Моузес и котката.

— Чухте ли го какво каза? — попита ги шепнешком. — Че бил влюбен в мен. Но аз никога… нямах никаква представа за това.

Погледна към часовника — ако го бяха повикали за преглед на пациент, щеше да се върне скоро. Тя прегърна Моузес, който се качи на креслото до нея и започна да мечтае.

Скоро къщата потъна в тишина. Чуваше се само тиктакането на стенния часовник. Ето че удари полунощ и Юстейша бавно се изправи на крака. Дали щеше да се прибере скоро? Можеше поне да се обади по телефона. Или вече съжалява, че й е казал и сега нарочно я избягваше? Тя заведе животните в кухнята и ги затвори за през нощта. Огънят бавно загасваше. Постави решетката пред камината, загаси светлините и се върна във фоайето. Загаси всички лампи, освен една, и тръгна към стаята си, но по пътя спря и седна на стълбите с лице към вратата. Така и така нямаше да може да заспи, докато не го чуе, че се прибира…

Часовникът тиктакаше приспивно. Тя опря глава на перилата и затвори очи.

Сър Колин се прибра у дома половин час по-късно. Остана загледан в Юстейша, която спеше свита на стъпалата с окъпано от сълзите лице и леко отворени красиви устни. Дори не чу тихичкото й похъркване. Затвори вратата и безшумно пусна резетата, след което прекоси фоайето и се наведе над нея. Тя се разбуди, стресна се за миг и помоли:

— Би ли го повторил още веднъж?

Никога не би казала такова нещо, ако беше будна. Но това бе първата мисъл, която мина през замъглената й от съня глава.

Той бавно се усмихна и усмивката изтри умората от лицето му. След което произнесе много ясно:

— Обичам те от мига, в който те видях. Беше облечена в отвратителен гащеризон, а аз ти дадох проби за изследване. Тогава не го знаех, разбира се. Знаех само, че искам да те видя отново. А когато се срещнахме пак, разбрах, че те обичам, че си част от мен, от ударите на сърцето ми, от дъха, който си поемам всеки миг. Изглеждаше, че съдбата ми се е усмихнала, когато обстоятелствата ми позволиха да се оженя за теб, но тогава започнах да се съмнявам… Ти си толкова по-млада от мен, любов моя, а някъде из широкия бял свят сигурно има някой млад човек, който чака да те срещне…

Юстейша вече беше напълно будна.

— О, глупости! — каза тя високо. — Първо, не се интересувам от млади мъже, и второ, и аз те обичам. — Съвсем неочаквано две едри сълзи се търколиха по бузите й. — Мислех, че пет пари не даваш за мен, затова се опитах да се държа така, както ти искаше. — Тя подсмръкна и той й подаде снежнобялата си кърпичка. — Никога не сме оставали сами…

— Не смеех да остана сам с теб… Но сега сме сами. — Той се наведе, изправи я на крака и я притисна в прегръдките си. — Най-после сме сами, любов моя. — Колин я целуна първо бавно и нежно, и след това изведнъж силно и страстно, така че тя не можа да каже дума. — Замълчи, сърце мое, остави ме да ти покажа колко те обичам.

— Колко хубаво! — успя все пак да промълви Юстейша между две целувки. — Толкова се радвам, че се оженихме…

Тя обърна лице към неговото. Тежките му мигли се вдигнаха и той я погледна с лазурните си сини очи.

— Аз също — отвърна Колин нежно.