Бети Нийлс
Пътят към любовта (4)

Четвърта глава

— Госпожа Кенеди… — започна Юстейша малко по-спокойно. — Обади се преди около десет минути. Поиска да говори с вас и аз казах, че ви няма. Тогава тя попита къде сте. — Тя изхълца. — Отговорих, че сте в чужбина. Имате право да ме наречете глупачка, не знаех какво да отговоря… Тя реши, че не съм годна да се грижа за момчетата и докато ви няма, те ще живеят при нея. Утре ще дойде да ги вземе…

— Боже мой, каква досадна жена! Не се обвинявай, Юстейша, не можеше да предвидиш, че госпожата ще създаде такива проблеми. Сега, моля те, престани да се тревожиш. Веднага се прибирам. Легни си и се опитай да заспиш. — Той й говореше като на племенниците си: спокойно, уверено и сърдечно.

— Но вие сте в Холандия — толкова далеч оттук…

— Има самолети, Юстейша. Плачеш ли?

— Само малко. Не оправдах доверието ви.

— Не говори глупости. Хайде, легни си. О, и свали резето на градинската врата. Само я заключи и извади ключа от ключалката.

Тя се погрижи за вратата и послушно отиде да си легне. Събуди се рано на следващата сутрин, полежа малко, за да събере мислите си, после стана, взе душ, облече се и се спусна по стълбите. Ако сега госпожа Кенеди пристигне, поне щеше да е готова да я посрещне. Тъкмо слезе долу и вратата на кабинета се отвори. Сър Колин се появи, както винаги елегантно облечен. Приличаше на човек, който добре си е отспал, и то в собственото си легло. Лицето на Юстейша светна облекчено:

— О, вие сте вече тук, толкова се радвам да ви видя!

— Добро утро, Юстейша — усмихна й се той. — Какво правиш облечена в шест часа сутринта?

— Ами, мислех, че госпожа Кенеди може да пристигне рано и исках да съм готова — отвърна тя сериозно.

— Нали ти казах, че ще се прибера навреме, за да я посрещна?

— Да, но смятах, че може да имате нужда от помощ.

Той я погледна развеселено, но й отговори съвсем сериозно:

— Много разумно от твоя страна. Искаш ли да изпием по чаша чай?

— Разбира се. Сега ще ви приготвя. Да ви направя ли сандвичи?

— Да, ще хапна. Да отидем в кухнята и да решим какво ще правим.

В кухнята беше топло и уютно. Моузес сънливо отвори очи и щом видя господаря си, скочи и размаха опашка. Юстейша сложи чайника на печката и приготви сервиза, а сър Колин наряза хляба.

— Как пристигнахте толкова бързо? Нощем няма самолети.

— Взех чартърен полет.

— О, разбирам. Нали не се сърдите, че ви се обадих, сър Колин? Дано не ви провалих семинара… или бяха лекции?

Той се усмихна:

— И двете. Лекциите тъкмо приключваха, а семинарът не беше важен. — Той подаде чашата си за още чай. — Не, не се сърдя. По-лошо щеше да е, ако не се беше обадила.

— Постъпих глупаво…

— Защо? Не си могла да знаеш какво е наумила госпожа Кенеди.

— Какво ще правим? — Тя му подаде мармалада. — Вече няма как да вземе момчетата, нали?

— Разбира се, че не — отвърна той самоуверено. — Освен това има и едно друго просто решение.

— О, добре. — Тя се наведе да подаде на Моузес залъче с масло.

— Можем да се оженим.

Юстейша за малко не се задави.

— Да се оженим? Вие и аз? — За малко не се задави.

— Идеята е много разумна — спокойно продължи той. — Тогава и ти ще станеш настойник на децата. Никой няма да може да ни ги отнеме.

— Но аз не ви… искам да кажа, вие не ме… — Тя замълча объркана.

— С теб се разбираме добре, нали? Двамата заедно можем да осигурим спокойствие и сигурност на момчетата, без да се обвързваме емоционално помежду си. В крайна сметка, ако станеш моя жена, нищо няма да се промени. Както вече казах, двамата се разбираме много добре и не виждам причина да не продължим и занапред. Аз съм по-възрастен от теб и знам, че съществува възможност да срещнеш някого, в когото да се влюбиш. Сигурен съм, че дори и при такива обстоятелства, ще успеем да уредим нещата разумно. Уверявам те, не бих застанал на пътя ви.

Думите му прозвучаха студено и делово.

— А ако вие се влюбите? — запита тя.

— Това вече ми се е случвало. Подобна възможност не бива да те тревожи.

— А дядо?

— Чудесен човек. Ще се радвам, ако остане да живее с нас до края на дните си.

— Бих… искала да си помисля. — Обхващаше я паника.

— Естествено. — Той погледна часовника си. — Семейство Кенеди едва ли ще пристигне в близките два часа.

— Искате да кажете, че трябва да реша дотогава?!

— Това ще улесни нещата. — Той й се усмихна. Самоуверен както винаги, Колин приличаше на човек, който добре знае какво върши. — Дали дядо ти е станал вече? Бих искал да поговоря с него.

Това й даде претекст да се измъкне. В главата й цареше пълен хаос. Юстейша изпитваше огромна нужда да остане за малко насаме.

— Ще отида да го потърся. Може би е в библиотеката — той обича да чете преди закуска.

Дядо й наистина беше там. Тя остави двамата мъже да си говорят и отиде да събуди момчетата.

— Изглеждаш странно — забеляза Оливър, докато му решеше косата. — Хубава си и… изглеждаш развълнувана.

— Сигурно защото умирам от глад. А вие? — Тримата бързо хукнаха надолу.

На закуска господин Кръмп предложи на момчетата да започнат по-рано с четенето, за да могат по-късно да се разходят с чичо си.

— Каква чудесна идея! — възкликна сър Колин изненадано, сякаш не бе уредил всичко това преди малко. Той се усмихна на Юстейша — изглеждаше доволен и самоуверен, убеден, че тя ще приеме абсурдното му предложение. Трябва да поговори с него веднага, щом момчетата и дядо й се оттеглят.

Така и не получи тази възможност. В мига, в който господин Кръмп заведе децата в библиотеката, някой рязко и нетърпеливо натисна външния звънец. Самуейс отиде да отвори, а сър Колин я хвана за ръката и я завлече в дневната.

— Седни тук — разпореди се той и я настани в малък фотьойл срещу вратата, — и не казвай нищо, докато не те запитам. — После внезапно се усмихна. — Ще се омъжиш ли за мен, Юстейша?

Тя отвори уста да му обясни, че не е имала време да помисли, но в хола вече кънтяха гласовете на господин и госпожа Кенеди. Всеки момент щяха да влязат в стаята.

— О, добре, но не съм… — Сър Колин бързо я целуна по бузата и се отдръпна в противоположния край, където новодошлите нямаше да го забележат в първия момент.

Самуейс отвори вратата и госпожа Кенеди връхлетя вътре, следвана от съпруга си.

— Никак не ни беше лесно да дойдем дотук, госпожице, ъ-ъ, Кръмп, но аз знам дълга си. Щом сър Колин не е в състояние да осигури подходящ дом за момчетата, то тогава аз ще трябва да пожертвам цялото си време и удоволствия, за да ги отгледам така, както подхожда на децата на дъщеря ми. Бъдете така добра да изпратите веднага да извикат Оливър и Теди. Те ще се върнат с нас. Когато сър Колин реши да се прибере, ще обсъдим положението с него. Да оставя децата тук само със слугите е просто… — Тя млъкна и навъсеното й лице изрази пълно смайване. Докато говореше, сър Колин бе направил няколко крачки напред и в този момент го видя.

Когато заговори, гласът му бе спокоен и учтив:

— Госпожо Кенеди, сигурно пътуването ви е било крайно изморително. През нощта ли пътувахте? Мога ли да ви предложа да закусите у дома?

— Тя! — изкряка госпожата и посочи Юстейша. — Тя ми каза, че сте в чужбина.

— Юстейша ви е казала истината — когато сте се обадили, аз действително бях в чужбина. Стори ми се обаче наложително да се прибера у дома и лично да ви успокоя относно съдбата на момчетата. Позволете ми да разсея съмненията ви. Юстейша и аз ще се оженим съвсем скоро. Така момчетата ще имат до себе си настойник, дори когато отсъствам от дома.

— Какво?! Ще се ожените за нея? — От възмущение лицето на госпожа Кенеди стана моравочервено.

— Юстейша ми направи честта да приеме моето предложение.

— Това е нагласена работа. Тя не е нищо повече от…

— Какво имате предвид, госпожо Кенеди? — Гласът на сър Колин изведнъж стана леден като погледа му.

Тук се намеси господин Кенеди.

— Жена ми нямаше това предвид — отвърна той забързано. — Аз вече й обясних, че момчетата получават всички необходими грижи. — И добави неумело: — Поздравявам ви. Надявам се, че ще бъдете щастливи.

В това време госпожа Кенеди вече беше успяла да се овладее.

— Да, да, наистина… Изказах се прибързано. Човек понякога забравя колко бързи средства за придвижване има в наши дни. Самолети, хеликоптери и прочее… — Жената се оглеждаше страшно сконфузено и Юстейша реши, че е време да я извади от неудобното положение.

— Няма ли да седнете, госпожо Кенеди? Господин Кенеди? Да доведа ли момчетата, Колин?

Постара се да произнесе последните думи с любещ глас и получи също такъв отговор.

— Чудесно, скъпа. И помоли, моля те, Самуейс да донесе кафе.

Той стана да й отвори вратата с очарователна нежна усмивка. Юстейша дори не посмя да вдигне поглед към него. Какъв невероятен актьор, помисли тя, докато пресичаше хола. Беше чела някъде, че хирурзите често развиват артистична дарба — сигурно и сега се преструваше.

Момчетата не посрещнаха новината с ентусиазъм.

— Наистина ли трябва да ходим при тях? — попита Оливър. — Господин Кръмп тъкмо ни разказваше нещо много интересно за ацтеките.

— Няма да се бавите много. Дядо ще продължи разказа си, когато се върнете. Нека да му дадем възможност да изпие кафето си.

Двете деца се държаха безупречно. Ръкуваха се с баба си и дядо си, подложиха бузки за целувка и учтиво отговориха на всички въпроси. Направиха се, че не забелязват, когато баба им започна да плаче, а Юстейша бързо й предложи да се оттегли, за да се освежи след пътуването. Внезапно я обзе желание да стори някаква пакост:

— Защо не останете да преспите тук тази нощ? — Тя обърна красивото си лице към сър Колин с най-невинно изражение: — Това е добра идея, нали, Колин?

Той едва успя да прикрие смеха си с кашлица.

— Разбира се, скъпа.

Семейство Кенеди обаче отказа да остане. Госпожата бе проводена до банята да оправи грима си и скоро двамата се приготвиха за път. Сър Колин им обеща, че Юстейша, момчетата и самият той непременно ще дойдат да прекарат няколко дни у тях веднага, щом времето се затопли. Кенеди не бяха особено очаровани. Скоро потеглиха обратно. Момчетата им помахаха от прага на къщата и веднага хукнаха към дядото. Сър Колин отбеляза:

— Не знаех, че го можеш, Юстейша.

— Кое, сър Колин?

— Умееш да се държиш като влюбена годеница, когато обстоятелствата го налагат. Е, можеше да ми хвърлиш още няколко нежни погледа.

— Не исках да пресилвам нещата.

— О, нямаше такава опасност. — Той се обърна, хвана я под ръка и я поведе към къщи. — Е, кога ще се оженим?

— Не говорите сериозно? — Тя го погледна изпитателно, но той не се шегуваше.

— Нима ще ме отхвърлиш, преди още да сме се сгодили официално? Имах по-добро мнение за теб, Юстейша.

— Ами, мислех… Мислех, че това е просто заради случая — заекна тя.

— Разбира се, че не. Това по-скоро е пример за деловитост. Ти си разумно момиче и разбираш, че женитбата ни ще осигури щастливо бъдеще на момчетата и ще ги предпази от нашествието на семейство Кенеди. Разбира се, баба им и дядо ще ги виждат винаги, когато поискат. Могат да ги канят у тях през ваканциите, но тук ще бъде домът им, а ние с теб ще сме техните родители.

Тя не знаеше как да му отговори — всичко звучеше напълно логично.

— Разбира се, бракът ни е въпрос на удобство — продължи той като я погледна замислено. — Ние двамата се харесваме — поне аз мисля така — а това не може да се каже за много семейства в наши дни. Ако един ден обикнеш друг мъж, аз ще те освободя…

— Ами вие? — запита рязко Юстейша. — Ако вие срещнете друга жена…

— Аз съм на трийсет и шест години, скъпа. Имал съм много възможности да срещна друга жена…

— А Глория?

Юстейша съжали, че спомена името, защото лицето му веднага стана безизразно, както и гласът, с който повтори думите й:

— Глория?

— Просто чух нещо — измърмори тя. — Мислех си, че…

— Успокой се, Юстейша. Глория беше, и все още е, моя стара приятелка и последната жена, за която бих се оженил.

Тя цялата се изчерви.

— Съжалявам, не е моя работа. Беше нахално от моя страна.

Студеният поглед, който я караше да се чувства неудобно, изчезна и той й се усмихна нежно.

— Аз съм доста по-възрастен от теб, Юстейша. Ще те разбера, ако размислиш.

— Не съм мислила за друга възможност — призна тя. — Много ви харесвам и мисля, че мога истински да обикна момчетата. Ще бъда много щастлива, ако живея с тях…

Той се засмя:

— Аз се прибирам у дома през почивните дни, а понякога и през седмицата. Ще се радвам, ако от време на време ме придружаваш в града. Имам много приятели, с които редовно се срещам. Имаш ли нещо против?

— Аз ли? Не, звучи вълнуващо. Наистина ли нямате нищо против дядо да остане тук? Може би предпочитате да се върне в апартамента. Бих казала, че…

— Разбира се, че не. Той е прекрасен човек, а момчетата обичат да са с него. Дядо ти ги учи да играят шах и умее да разговаря с тях. Предполагам, че когато тръгнат на училище, ще го хванат да им помага за домашните. Той се чувства добре тук, нали?

Двамата стояха в средата на хола и се обърнаха едновременно, когато Самуейс леко се изкашля зад гърба им.

— Да ви донеса ли кафе, сър?

— Да, Самуейс. И донеси от избата две бутилки шампанско за обяд. Госпожица Кръмп и аз току-що се сгодихме.

Самуейс тържествено ги поздрави. Отбеляза, че госпожа Самуейс ще се зарадва още повече и излезе да донесе кафето.

Колин се настани в креслото си с чаша кафе в ръка.

— Искам да дойдеш с мен в града. Имам къща в Лондон. Трябва да се запознаеш с иконома ми Гримстоун. Сестра му — госпожица Гримстоун — ми е готвачка. Трябва също така да определим датата за сватбата. През следващите дни ще бъда много зает, но ще изпратя Самуейс да доведе майка ми. Тя ще остане тук и ще помага на дядо ти да се грижи за момчетата. Така ще имаш време да направиш покупките. Имаш ли нещо против да се оженим в селото? Тукашната църква е много красива…

Боже мой, помисли Юстейша, той подреди всичко само с няколко изречения.

— Да, прекрасно ще е да се оженим тук — отвърна тя спокойно. — Ще дойда с вас в Лондон, щом искате.

— Чудесно. Ще отидем там след обяд и ще те докарам обратно същата вечер. Много ли бързо подреждам нещата?

— Да, но ще ви настигна. Майка ви няма ли да възрази?

— Не, тя те харесва. Искаш ли сега да отидем и да кажем на дядо ти и на момчетата?

Децата посрещнаха новината с бурен възторг, а дядо й — със спокойно задоволство.

— Нали никога няма да ни напуснеш? — запита Теди. — И нали винаги ще се грижиш за нас?

Тя силно го притисна до себе си:

— Разбира се. Толкова добре ще си живеем…

Юстейша седна между двете момчета, а сър Колин прекъсна разговора, който водеше с дядо й.

— Ти си голям щастливец, чичо Колин — похвали го Оливър.

— Знам, приятелю. Ще се оженим тук съвсем скоро и ще поканим всичките си приятели в църквата.

— Ще има ли сватбена торта? А Юстейша истинска булка в бяло ли ще бъде?

— Да и на двата въпроса — побърза да отговори сър Колин преди нея.

— А сватбено тържество?

— И то какво. — Той уж говореше на малкия си племенник, но през цялото време я гледаше и леко се усмихваше.

Момичето се поддаде на общото оживление. Очите й заблестяха, бузите й пламнаха. Времето мина неусетно — отчасти заради шампанското, отчасти заради възбудата на децата, които не позволиха на никой да обсъди разумно предстоящото събитие. Малко по-късно сър Колин я настани до себе си в ролс-ройса, помахаха за довиждане на малката групичка на прага и потеглиха.

— Следобед ще посетим един стар приятел на баща ми. Той е епископ и ще каже как най-бързо да извадим документите за бракосъчетанието. Ще пусна съобщение в „Телеграф“, ще се обадя на приятелите и колегите си да ги поканя. Ти искаш ли да поканиш някого? Знам, че нямаш роднини…

— Не, благодаря. Имах приятели, но от две години насам не поддържам отношения с тях.

Скоро пристигнаха в Лондон. Минаха през Чизуик и Кенсингтън, покрай Хайд парк и Парк Лейн и навлязоха в спокойните елегантни улици на Портмън Скуеър. Колата влезе в къса улица, от двете страни на която имаше дърветата и тесни къщи с високи прозорци. Сър Колин спря пред една от тях.

— Тук ли живеете? — запита Юстейша и погледна любопитно постройката.

— Да. Не е далеч от „Свети Бидолф“ и от частния ми кабинет.

Той излезе от колата, отвори вратата откъм нейната страна и двамата заедно пресякоха тесния тротоар. Колин си отключи и я покани в тясното фоайе. В същия момент един висок и много слаб мъж изникна откъм задните стълби. Той отвърна учтиво на приветливия поздрав на сър Колин и се поклони на Юстейша.

— Това е Гримстоун, Юстейша — обясни годеникът й. — Благодарение на него всичко в този дом се движи като по часовник, а сестра му ми е готвачка. Гримстоун, госпожица Кръмп ми направи честта и прие да се омъжи за мен.

Гримстоун отново се поклони:

— Щастлив съм да чуя това, сър Колин, госпожице Кръмп. Моите поздравления.

Сър Колин поведе Юстейша към красива стая с изглед към улицата.

— Би ли поел палтото на госпожица Кръмп, Гримстоун? Ще пием чай. Скоро ще излезем отново, но ще се приберем за вечеря — дали Роузи може да ни приготви нещо дотогава? Довечера ще спя в Турвил.

— Много добре, сър. Ще говоря с Роузи.

Сър Колин изчака иконома да се отдалечи и поясни:

— Гримстоун има златно сърце и мъдър ум. Може да ти бъде предан като роб, но никога няма да си го признае.

— Отдавна ли работи за вас?

— Преди работеше при родителите ми. Те живееха в тази къща, докато баща ми беше жив. След смъртта му мама се премести в Касъл Кери, но Гримстоун пожела да остане тук и да се грижи за мен. Той не обича провинцията.

Двамата изпиха чая си и се отправиха към една красива стара къща в Уестминстър.

Възрастният епископ огледа Юстейша с живите си ясни очи и явно я одобри. Той с удоволствие се съгласи да уреди всички формалности. Можеха да се венчаят след около две седмици:

— И се надявам, че ще ме поканите на сватбата.

Юстейша хвърли поглед към сър Колин, който се усмихваше.

— А дали не бихте се съгласили лично вие да ни венчаете? — запита тя.

— Скъпа госпожице, надявах се да ми зададете този въпрос. За мен ще е удоволствие. Ще се свържа с вашия свещеник. Вие, разбира се, също ще отидете да говорите с него.

— Сигурно още утре вечер…

По обратния път сър Колин каза:

— Ти избери деня, Юстейша. Ако до края на седмицата определиш датата, ще успея да се освободя за ден-два.

Никакъв меден месец, помисли си тя. Но, разбира се, при тези обстоятелства подобна идея щеше да звучи глупаво. Двамата сключваха нещо като договор в името на момчетата — не биваше да забравя това. Тя учтиво се съгласи и по-късно, настанена в дневната за чаша шери преди вечеря, успя да влезе в неговия стил и да поддържа разговора далеч от всякакви лични теми.

Вечерята беше прекрасна. Бургундското, което домакинът й предложи, развърза езика й. С весела искрица в очите, сър Колин я окуражи да говори почти през цялото време. Юстейша се сепна, едва когато Роузи влезе да поднесе кафето вместо Гримстоун. Радостно ухилена, готвачката поднесе своите поздравления.

— Досадих ви, нали? — промърмори Юстейша смутено.

— Как можеш да говориш така? Напротив, тъкмо си мислех, че умееш да омайваш хората.

— О, така ли? Аз харесвам хората — е, поне повечето от тях. — Тя се сети за госпожа Кенеди с надеждата, че следващата им среща ще се окаже по-успешна.

Веднага след кафето двамата заминаха за Турвил. Искаха да споделят плановете си с дядо й. По-късно тя се качи да провери дали момчетата спят и също се приготви за спане. Сама в стаята си най-после можа да обмисли събитията от изтеклия ден. Дразнеше се от факта, че дядо й и сър Колин говореха за сватбата съвсем делово, без капка вълнение. Сякаш шокът, който бе преживяла тази сутрин, беше съвсем в реда на нещата. Дали не се съгласи прибързано? Когато сър Колин й предложи да се оженят, всичко прозвуча напълно разумно. Но сега й се струваше, че намира сто и едно възражения срещу идеята му.

Час по-късно Юстейша все още обмисляше решението си. Накрая стигна до извода, че все пак неговите аргументи „за“ са по-силни от нейните „против“. Семейство Кенеди щяха да направят всичко възможно, за да вземат децата при себе си, ако сър Колин не успееше да им създаде подходящи условия. Женитбата им даваше такава възможност. Горките деца, бяха преживели ужасен удар и само двамата заедно можеха да им осигурят истински дом оттук насетне. С тази мисъл в главата тя най-после заспа.

Сър Колин отпътува веднага след закуска и остави Юстейша да уточни подробностите около сватбата.

В дните до края на седмицата обсъждаха предстоящата венчавка, новото училище и булчинския й тоалет. Тя се съгласи да се облече в бяло, но категорично отказа шлейфа, шестте шаферки и диамантената диадема, за които настояваха момчетата.

Горе в стаята си младата жена трескаво пресмяташе какви средства ще й бъдат нужни. Беше спестила заплатата си. Разполагаше и с малка сума в банката. Но имаше нужда не само от булчинска рокля. Трябваше да си купи нов костюм, обувки и рокля — в случай, че им дойдеха гости или сър Колин я поканеше да излязат някъде навън. Макар че това едва ли щеше да се случва често. Чакаше я спокойно бъдеще в Турвил и живот, отдаден изцяло на момчетата. Нали, в крайна сметка, именно заради тях сър Колин се женеше за нея?

В края на седмицата той се прибра. В неделя сутринта заведе всички на църква, разходи се с момчетата след обяд и я закара в Лондон преди вечеря. На вечеря й спомена, че следващите два дни ще бъде зает в болницата, но вечер ще се прибира у дома.

— Ще те откарам обратно в сряда вечерта — обеща той. — Ще успееш ли за това време да си купиш всичко необходимо? — Той се усмихна приветливо. — Имаш ли достатъчно пари?

— О, да, така мисля.

— Колко?

Тя спомена сумата, с която разполагаше.

— Когато се оженим, ще имаш собствена банкова сметка. Добре ще е да ти дам първата вноска още сега. — Тя отвори уста да възрази, но той я изпревари: — Моля те, недей да спориш, Юстейша. Често ще се появяваме заедно на светски събития, а през почивните дни ще каним гости у дома в Турвил. Купи си всички дрехи, от които имаш нужда, и щом свършиш парите, ми кажи.

Тя тихо му благодари. Наистина нямаше смисъл да спори. Гардеробът й беше беден, демодиран и съвсем не беше подходящ за съпруга на виден хирург.

Повече не се върнаха на този въпрос. Той й каза, че е уредил сватбата да бъде в избрания от нея ден, и че очаква между петдесет и шейсет души гости.

Юстейша си легна почти веднага след вечеря. Сър Колин не направи опит да я задържи. Стана да й отвори вратата и сложи ръка на рамото й:

— Не се безпокой. Всичко ще бъде чудесно.

Целуна я по бузата и й пожела лека нощ. Какво ли имаше предвид — сватбата или бъдещия им съвместен живот?

Когато на следващата сутрин Юстейша слезе долу, той вече беше излязъл. За нея имаше оставен плик с учтива бележка и пачка банкноти. Очите й щяха да изскочат, когато ги преброи — нямаше да успее да ги изхарчи за цяла година… В бележката, обаче, той пишеше, че парите са само за булчинската рокля, и че на следващия ден щеше да й даде още толкова за други тоалети. Юстейша преброи парите още веднъж за всеки случай и започна да прави списък на покупките. Погледна износената си пола и се запита, дали бедните й дрехи не го дразнят. Никога, дори и с поглед, не бе намеквал подобно нещо. Той беше мил човек. Двамата се разбираха чудесно. Искаше да го опознае по-добре. Дали се е влюбвал досега? Очевидно, да. При това неведнъж. Можеше все още да е влюбен, но това не й влизаше в работата. Омъжваше се за доброто на момчетата и заради нищо друго — добре беше да помни това.

Тя пропъди внезапно обзелата я тъга и отново се зае със списъка си.