Бирбал си създава врагове

Славата на Бирбал растяла. Неусетно той се превърнал в любимец на императора. Акбар се нуждаел от съветите му по всички въпроси и му предоставял голяма власт. В резултат на това сърцата на някои от министрите и придворните се изпълнили с ревност. Те си мислили, че един ден Бирбал ще стане по-могъщ от тях. Страхували се, че може да загубят постовете си и дори да бъдат прогонени от двореца. И решили да обсъдят помежду си ненадейната заплаха, която ги била сполетяла.

— Императорът зависи във всичко от Бирбал! — отбелязал един. — Той винаги се съветва с него, вместо с нас.

— Да, казват, че Бирбал имал готов отговор за всичко — добавил друг.

— И ние също бихме имали отговори, ако ни питаше и ако ни беше дал време, за да си помислим! — включил се трети. — Но може би нашият император е убеден, че Бирбал е единственият умен човек тук! Навярно той си мисли, че ние сме глупаци!

— Слушайте, аз предлагам всички да отидем при императора и приятелски да попитаме защо не иска нашите съвети в последно време — предложил четвърти.

— Да, това е много добра идея! — съгласили се останалите и отишли направо в тронната зала да се срещнат с Акбар.

— Господарю — казали му те, — ние забелязахме, че сте престанали да търсите помощта ни напоследък. Не се нуждаете от нашите мнения. Вие се съветвате само с Бирбал. Мислите ли, че Бирбал е единственият, който може да ви помогне?

Акбар веднага разбрал, че тези придворни министри ревнуват. Но тъй като не искал да ги разстройва допълнително, той не ги обвинил. Усмихнал се и се опитал да им обясни.

— Вижте, причината е твърде проста. Вие много често не можете да ми помогнете, а Бирбал винаги може. Затова аз придобих навик да се съветвам с него по всички въпроси.

Акбар обаче забелязал, че министрите не останали доволни от отговора. И решил да им приведе едно доказателство. Изпратил да повикат Бирбал и, когато той дошъл, се обърнал към всички със следния въпрос:

— Може ли някой от вас да ми каже колко врабчета има сега в града?

Придворните и министрите се спогледали в недоумение. Въпросът ги изненадал и те напразно се мъчели да решат тази загадка.

— Ние наистина не знаем! — казал един от тях накрая. — Дайте ни време, господарю! Ние ще разберем колко са.

Тогава Акбар се обърнал към Бирбал:

— Бирбал, ти можеш ли да ми кажеш колко врабчета има сега в града?

— Да, господарю! — отговорил веднага Бирбал за изненада на останалите. — В града има седемдесет и две хиляди петстотин петдесет и четири врабчета!

— Нима?! — възкликнал един от придворните с лукава усмивка. — Всеки би могъл да даде подобен отговор. Как можем да бъдем сигурни, че отговорът е точен? Те могат да са повече, а могат да бъдат и по-малко.

— Вие сте съвсем прав. Те могат да бъдат повече или по-малко — съгласил се Бирбал, без ни най-малко да се смути. — Причината е твърде проста. Много врабчета напускат града, за да посетят други места. Тях аз не съм ги включил в сметката. Много идват в града от другаде. Тях също не съм броил.

Придворните и министрите трябвало да признаят, че подобен остроумен отговор ги обезоръжавал. Те не били в състояние да проверят дали Бирбал бил прав. Гневът им мълчаливо нараствал. Акбар започнал гръмко да се смее:

— Виждате ли?! — заливал се той от смях. — Бирбал винаги имал готов отговор. Мисля, че вече знаете защо винаги се съветвам с него.

Придворните и министрите не отговорили нищо, но това не означавало, че били доволни. От този ден те все по-трудно прикривали ненавистта си към Бирбал и често си шушукали помежду си срещу него.