Вълкът и кучето

Едно овчарско куче остаряло. Овчарите нищо не му давали да яде. От глад и старост кучето едва ходело. Веднъж го срещнал един вълк и му рекъл:

— Какво ще ми дадеш да направя да те хранят овчарите?

Кучето рекло:

— Каквото искаш. Само направи, че ще умра от глад.

— Надвечер ще дойда да взема една овца — рекъл вълкът. — Ти ме погни, аз ще оставя овцата и ще избягам. Овчарите, като видят това, ще вземат да те хранят.

Кучето се съгласило.

Като захванало да се мръква, вълкът излязъл, хванал една овца и побягнал. Старото куче го погнало, отнело овцата и се върнало при овцете. Овчарите, като видели това, започнали да го хранят.

След няколко дни вълкът пак срещнал кучето и му рекъл:

— Аз ти направих добро, ама ти на мене какво добро ще направиш? Виж, че умирам от глад.

— У дома сега има сватба и е наготвено всякакво ядене — рекло кучето. — Ти влез в къщи и се наяж каквото ти душа иска. Виното е захлупено под дъската, ама от него да не пиеш, че лошо ще патиш.

Вълкът отишъл, влязъл в къщи, наял се хубаво и рекъл да си пийне малко винце. Пийнал мънинко, усладило му се, пийнал още мънинко, още повече му се усладило. Взел, та се напил хубаво и понеже му станало весело, започнал да вие. Като го чули сватбарите, спуснали се да го бият кой с какво намери. Вълкът едва избягал, отишъл при кучето и му рекъл:

— Аз ти направих добро, че почнаха да те уважават и хранят, а ти ме изпрати, да ме пребият. Искам да се бия с тебе!

Кучето рекло:

— Да се бием!

Вълкът отишъл и събрал всички зверове из гората: мечки, лисици и зайци; а кучето кого да вика? Отишло, та извикало котката и патицата и тръгнали да идат да се бият. Котката тръгнала напред, патицата след нея, а кучето останало най-отзад. А другарите на вълка се качили по дърветата, за да видят каква войска ще доведе кучето. Котката, като вървяла напред, си въртяла опашката ту на едната страна, ту на другата, а патицата по нея квакала:

— Ке–е, кеке–е, кеке–е–е.

Мечката, като ги видяла, рекла на вълка:

— Тук е лошо да седим, я виж котката вика: „Така ще ги сечем, па така ще ги сечем“, а патицата вика: „Така, така, така…“ — И се хвърлила от дървото, а вълкът по нея. Другите, като видели, че мечката и вълкът бягат, и те се разбягали кой накъде види.

Като отишло кучето с войската си на мястото, нямало нито вълк, нито никого. А мечката, като бягала, минала през една ръж, тъкмо изкласила, та като бягала, тежките класове, я удряли все отзад. Тя си помислила, че са куршуми, и започнала да бяга още по-силно. Като излязла от нивата, вече ни се чула, ни видяла. Пък вълкът, като скочил от дървото, пуснал се право надолу из един сипей. Ония камъни след него — топур, топур, — а той си мислел, че ги хвърля кучето, та презглава и той вече ни се видял, ни се чул. След време се срещнали мечката и вълкът и той рекъл:

— Добре, че побягнахме, че ако бяхме седели, работата ни беше спукана. Като бягах из един сипей, като взеха да падат ония камъни по мене щяха да ме пребият.

— Ами мен питаш ли? — рекла мечката. — Аз като бягах из една ръж, ония куршуми като град валяха върху ми. Малко да бях се позапряла, и щяха да ме убият.