Умната лисица

Веднъж лъвът, царят на животните, тръгнал из една гора да мери силите си, да се пребори с някого. Като вървял през целия ден, не срещнал никого, който да има сила като неговата. Ядосал се лъвът, че само той е силен и страшен и няма с кого да се побори приятелски. Така ядосан, той се огледал наоколо си и видял един стар и едър дъб. Изсилил се лъвът, та ударил дъба — искал да го пребори. Хвърлял се няколко пъти, удрял с главата си дебелото дъбово стъбло, ала дъбът хич и не се поклащал. Изсилил се лъвът двадесетина пъти, ударил силно главата си и потекло кръв. Той паднал в несвяст.

А през това време една лисица минавала наблизо и като видяла, че горският цар е ранен и уморен, отишла и повикала другите животни, да пренесат лъва до къщата му и да го оставят да се лекува. Събрали се две мечки, два вълка, един заек и Кума-лиса. Мечките хванали лъва за предните крака, вълците за задните, заекът подпирал откъм опашката, а Кума-лиса вървяла край тях и показвала пътя, като поучавала:

— Бабо Мецо, по-леко стъпвай да не друсаш лъвчо. Виж колко е уморен, как го боли и колко силно тече кръвта му.

Как да е, стигнали до къщата на лъва. Оставили го в несвяст и си отишли. Минали няколко дни и баба Меца рекла да отиде, да навести болния. Влязла в къщата на лъва, а там било задушно, неприятен мирис се усещал още от вратата.

Лъвът, едно от болки, друго от глад, бил ядосан и щом влязла баба Меца, изръмжал:

— Мецано, я ми кажи, в моята къща вони ли?

— Вони, лъвчо, страшно вони, не може да се диша!

— Ела ми помогни, мецано, да се понадигна малко, за да проветря — изръмжал лъвът.

Приближила баба Меца до лъва и се навела да го повдигне, а той, като я ударил с лапата си, и я убил на място. Тя могла само да охне. Изял лъвът мецана, облизал се доволно и легнал да спи. А през това време заекът ходил из полето да събира лековити билки, да вари лек за лъва. Той бил стигнал до къщата на лъва точно когато баба Меца влязла. И от срам и страх заекът останал пред вратата, та чул какво попитал лъвът, какво отговорила баба Меца, как след това лъвът я разкъсал и изял.

Постоял пред вратата, помислил, па след това се престрашил и влязъл:

— Добър ден, лъвчо! Донесох ти лековити билки — рекъл бързо той. — Къде да ги сваря, та да дам да ги пиеш? Трябва скоро да оздравееш, защото ние не можем да живеем без цар.

— Билките ще свариш, зайчо — рекъл лъвът, — ама я ми кажи, като влизаш в моята къща, мирише ли, или вони?

— Мирише, лъвчо, мирише на хубаво, като в моминска градина!

— Ех, зайчо, зная си аз, че ти си добър приятел — рекъл лъвът. — Ела, пооправи възглавницата под главата ми, че нещо все се смъква и пада.

Притичал заекът, политнал падналата възглавница и когато да я постави под главата на лъва, тоя отворил големите си уста и го налапал цял–целеничък.

Надвечер минал и Кумчо-Вълчо. ТОЙ носел малко агнешко месце да зарадва болния лъв.

— Е, вълчо, как е в моята къща? — попитал лъвът. — Вони ли, или мирише?

— И вони, и мирише, лъвчо — объркал се Кумчо-Вълчо, като не знаел защо така го пита лъвът.

А тоя, ядосан и подсилен от изядения зайчо, скочил, хванал Кумчо-Вълчо и го разкъсал на парчета. Изял и него, изпил топлата му кръв и станал силен пак, както бил по-рано.

На другия ден дошла Кума-лиса. Тя отдалеч разбрала, че лъвът е здрав и силен, та веднага се поклонила ниско до земята, усмихнала се и с тъничко гласче попитала:

— Как си, цар Лъвчо, оздравя ли вече? Както те гледам така силен и юнак си, та можеш всички да пребориш.

Лъвът се зарадвал на хубавите думи на лисицата и рекъл:

— Кажи ми, Кума-лисо, като влизаш в моята къща вони ли, или мирише?

— Прости ми, цар Лъвчо — усмихнала се Кума-лиса, — но и аз не зная. Ходих да ловя риби, изстинала съм и от два–три дни имам силна хрема, та нищо не усещам. Аз мислех и да не идвам, да не те заразя с хремата си, ама рекох си: тоя болен лъвчо дали има кой да го навести?

Лъвът разбрал колко умна и хитра е лисицата и не я разкъсал. Той я поканил да седне, нагостил я от агнешкото месо, дето вълкът му донесъл, поразговорили се и се разделили като приятели.

А Кума-лиса, като се връщала в къщи, мислела си: „То не е страшно и при цар да ходиш, ама трябва да знаеш какво да му кажеш! В къщата на лъва така вонеше, сякаш бяха умрели десет кучета, ама аз казах, че съм настинала, и той нищо не ми направи. А ако бях излъгала, че мирише на хубаво, какъвто е умен, щеше да разбере подигравката ми и от мен и кожата нямаше да остане“.