Робърт Лъдлъм
Планът Холкрофт (38)

ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Малък едномоторен самолет кръжеше в нощното небе над равно пасище в Шампери. Пилотът чакаше да се появят двете редици светлини, които представляваха сигналът за кацане. На земята имаше хидроплан, който щеше да отлети минути след като самолетът стигне края на примитивната му писта и му прехвърли ценния си товар. Курсът му бе на север, по източния приток на река Рона; при Версоа щеше да премине над швейцарската граница и щеше да се приземи на деветнайсет километра северно от Женева, край Женевското езеро. Пилотите на земята не знаеха какъв е товарът, който щяха да превозват, но това не бе от значение за тях. Платено им беше толкова, колкото искаха от най-големите наркотрафиканти.

Възрастната дама бе прекъснала леденото си мълчание само веднъж по време на полета. Четири минути след като бяха преминали над Авиньон и летяха към Сен Валие, малкият самолет попадна в опасна градушка.

— Времето рязко се разваля, а самолетът ни е твърде лек — каза пилотът. — Ще бъде по-разумно да се върнем.

— Издигнете се по-високо.

— Нямаме достатъчно мощност, а и не знам колко е широк фронтът.

— Тогава продължавайте напред. Платила съм ви не само да ме превозите, но и да пристигна в определеното време. Довечера трябва да съм в Женева.

— Ако ни отнесе към реката, ще подкупя патрула. Вече го направих на границата в Пор Бу и нищо не може да ми попречи да го сторя отново. Продължавайте.

— А ако се разбием, мадам?

— Недейте.

В тъмнината под тях една след друга светнаха двете сигнални редици на Шампери. Пилотът наклони крилото на самолета наляво, започна да се спуска надолу и след секунди се приземи.

— Добър сте — призна възрастната дама и посегна да откопчае колана си. — Пилотът, който ще ме вземе оттук, от вашата класа ли е?

— Да, мадам. Освен това има още едно преимущество. Знае как са разположени радарите в тъмнината с точност до десета от въздушната миля. Но за такъв професионализъм се плаща скъпо.

— С удоволствие — отговори Алтийн.

Точно в десет часа и петдесет и седем минути хидропланът се издигна срещу нощния вятър. Щяха да прелетят много ниско през границата при Версоа, и то за много кратко време — между двайсет минути и половин час. Това бе най-трудният участък от маршрута. Професионалистът в пилотската кабина беше набит мъж с червена брада и оредяваща червена коса. Той дъвчеше края на недопушена пура и говореше английски със силен елзаско-лоренски акцент. Първите няколко минути караше мълчаливо, после каза нещо, което смая Алтийн.

— Не зная каква стока пренасяте, мадам, но ви търсят из цяла Европа.

— Какво? Кой ме търси и откъде знаете вие за това? Гарантираха ми, че името ми няма да бъде споменато.

— Интерпол е разпространил навсякъде бюлетин с много точно описание. Твърде рядко международната полиция търси жена на… да кажем, на вашата възраст и с външен вид като вашия. Предполагам, че се казвате Холкрофт.

— Няма какво да предполагате — Алтийн стисна здраво колана, за да се овладее. Не знаеше защо толкова се изненада — нали мъжът от Хар Ша’Алав я бе предупредил, че те са навсякъде. Но фактът, че тази Волфсшанце имаше достатъчно влияние над Интерпол, за да използва нейния апарат, й се стори твърде обезсърчителен. Тя трябваше да се крие не само от нацистите от Волфсшанце, но и от цялата полицейска мрежа. Това бе добре измислен капан, защото престъплението й бе очевидно. Тя бе нарушила закона — бе пътувала с фалшив паспорт, а после бе изчезнала. Нямаше как да оправдае извършеното престъпление, защото споменаването на името на сина й — син на Хайнрих Клаузен, в толкова мащабна конспирация можеше да съсипе живота му. Да, това бе най-лошият вариант и тя не биваше да си затваря очите за него. Горчивата ирония се състоеше в напълно реалната възможност Волфсшанце да е проникнала дълбоко в съдебната власт… Те бяха навсякъде. Волфсшанце щяха да я убият веднага щом я заловят, без да й позволят да каже онова, което знае.

Алтийн не се страхуваше от смъртта, а от реалната опасност да заглушат гласа й. Тя се обърна към брадатия пилот.

— Откъде знаете за този бюлетин?

Мъжът сви рамене.

— А откъде знам за радарите? Вие ми плащате, аз плащам на други. В наши дни няма такова нещо като чиста печалба.

— Казва ли се в бюлетина защо… се издирва тази стара жена?

— Съобщението е странно, мадам. Според него тя пътува с фалшиви документи и въпреки това никъде не бива да я задържат. На Интерпол в Париж трябва да се докладва къде е била забелязана, а те, от своя страна, ще предадат информацията в Ню Йорк.

— Ню Йорк ли?

— Оттам е подадено съобщението. Подписано е от детектив лейтенант на име Майлс от нюйоркската полиция.

— Майлс? — Алтийн се намръщи. — Никога не съм чувала това име.

— Може би другата жена го е чувала — изрече невъзмутимо пилотът и премести пурата в устата си.

Алтийн затвори очи.

— Бихте ли искали да получите съвсем чиста печалба?

— Аз не съм комунист и думата не ми се струва обидна. Как?

— Помогнете ми да се свържа с един човек в Женева.

Пилотът наклони самолета надясно, следейки таблото.

— Ще ви излезе скъпо.

— Ще ви платя — отвърна тя.

 

Йохан фон Тиболт кръстосваше хотелската стая като разярен хищник. Публиката му се състоеше от двамата братя Кеслер; преди няколко минути оттам си бе тръгнал заместник-управителят на кантон Женева. Напрежението между тримата бе очевидно.

— Тя е някъде тук, в Женева — каза Фон Тиболт. — Тя трябва да е тук.

— Но явно е под чуждо име — обади се Кеслер; до краката му лежеше лекарската му чанта. — Ще я намерим. Просто трябва да пуснем навсякъде хора, които разполагат с нейното описание. Заместник-управителят ни увери, че няма да има проблеми.

Фон Тиболт се спря.

— Няма да има проблеми? Дано се окажете прав. Заместник-управителят каза също, че женевската полиция е получила от Интерпол бюлетин за издирването й. От което следва, че тя е пропътувала най-малко четири хиляди мили, без да бъде забелязана. За тези четири хиляди мили тя е прелетяла през няколко граници, била е проверена най-малко от две паспортни служби, а името й не е засечено от компютрите. Никъде нищо. Не се заблуждавайте. Тя е по-добра, отколкото мислехме.

— Утре е петък — намеси се Ерих. — Холкрофт ще пристигне и ще ни се обади. Щом той бъде с нас, ще я пипнем.

— Беше казал, че ще отседне в „Д’Акор“, а е променил плановете си. Той не е направил резервация там, а господин Фреска е напуснал „Жорж V“ — Фон Тиболт спря до прозореца. — Това не ми харесва. Нещо не е както трябва.

Ханс се протегна за чашата си.

— Мисля, че ти убягва очевидното.

— Кое е то?

— Според Холкрофт нищо не е наред. Той мисли, че го преследват. Ще бъде предпазлив, за да избегне преследвачите си. Бих се изненадал, ако направи резервацията на истинското си име.

— Предполагам, че ще използва Фреска или някое друго, което бих разпознал, щом го видя — възрази Фон Тиболт на по-младия от братята. — Но такова име няма в нито един хотел в Женева.

— А има ли „Тенисън“? — попита Ерих тихо. — Или нещо подобно?

— Хелдън ли? — Йохан се обърна към него.

— Да — кимна по-възрастният брат. — Те бяха заедно в Париж. Предполагам, че тя му помага, ти сам си го казвал.

Фон Тиболт стоеше неподвижно.

— Хелдън и нейните гнусни скитници си имат достатъчно грижи в момента. Те търсят убийците на хер Оберст сред членовете на „Одесса“.

— Фалкенхайм? — Ханс се намръщи. — Фалкенхайм е мъртъв?

— Фалкенхайм беше един от основателите на Нахрихтендинст и последният й ръководен член. След неговата смърт Волфсшанце остава без противници. Неговата еврейска армия е обезглавена. Малкото, което знаят, ще бъде погребано с лидерите им.

— Евреи? Заедно с Нахрихтендинст? — попита раздразнено Ерих. — Какво за Бога искаш да кажеш?

— За нападението на кибуца Хар Ша’Алав ще хвърлим отговорността върху терористите от „Рахе“. Сигурен съм, че Хар Ша’Алав ти звучи познато. В последна сметка Нахрихтендинст се обърнаха към евреите от Хар Ша’Алав, мършата отиде при мърша.

— Искам по-точно обяснение! — настоя Ерих Кеслер.

— По-късно. Задачата ни сега е да открием майката и сина. Трябва да… — Фон Тиболт замълча и се замисли. — Най-важното. Трябва винаги да се знае кое е най-важното — заговори сякаш на себе си той. — А в случая това е документът в Голямата Женевска банка, което означава, че на преден план стои синът. Намерете го и го дръжте в пълна изолация. Само за трийсет и няколко часа. После вече няма да ни е нужен.

— Не те разбирам — прекъсна го Ханс. — Какво ще стане след трийсет часа?

— Ние тримата ще сме се срещнали с директорите на банката — каза Ерих. — Всичко ще бъде подписано в присъствието на пълномощник на банката при стриктно спазване на швейцарските закони. Парите ще бъдат прехвърлени в Цюрих и в понеделник сутринта ние ще поемем контрола върху разпределението им.

— Но трийсет часа от петък сутринта е…

— Събота по обяд — довърши изречението Фон Тиболт. — Ще се срещнем с директорите в събота в девет часа. Нашето участие никога не е било поставяно под въпрос, както си въобразяваше Холкрофт. Манфреди уреди този въпрос още преди месеци. Ние не само отговаряме на условията, но се доближаваме до образа на светци с ореола от писмото на британското разузнаване. До събота на обяд всичко ще е свършено.

— Нима те толкова силно желаят да извадят седемстотин и осемдесет милиона долара от трезорите си, че ще отворят банката в събота?

Русият мъж се усмихна.

— Подадох молба от името на Холкрофт за ускоряване на операциите поради съображения за поверителност. Директорите не възразиха — нали ще получат своето, а не вярвам и Холкрофт да има нещо против. Самият той иска всичко да свърши колкото се може по-бързо. Той е на края на силите си. — Фон Тиболт погледна към Ерих Кеслер и се усмихна широко. — Холкрофт ни смята за свои приятели и се нуждае отчаяно от подкрепата ни. Нещата се развиват много по-благоприятно, отколкото сме очаквали.

Кеслер кимна.

— До събота на обяд той ще е подписал всичко, включително и последното условие.

— Какво последно условие? — попита Ханс разтревожен. — Какво означава това? Какво трябва да подпише?

— Ние също ще трябва да го подпишем — отвърна Фон Тиболт и направи пауза, за да придаде тежест на думите си. — Това е условието, което поставят швейцарските закони при изтеглянето на толкова големи суми. Ние се познаваме и си даваме ясна сметка за голямата отговорност. В случай че някой от нас почине преди другите, той прехвърля правата и привилегиите си на останалите участници в плана. С изключение, разбира се, на двата милиона, които ще получат неговите наследници. Тъй като сумата ще бъде прехвърлена на сметката на всеки един от нас и другите няма да имат никакви права над нея, всякакви мотиви за двойна игра отпадат.

По-младият Кеслер тихо подсвирна.

— Просто гениално. Значи това последно условие — че в случай на смърт отговорността се прехвърля върху другите участници, не е трябвало да се включва в документа, защото се съдържа в закона. Ако фигурираше в документа, щеше от самото начало да събуди подозрения у Холкрофт. — Лекарят поклати глава и каза с блеснали очи: — Но то не фигурира, защото такъв е законът.

— Точно така. А законът трябва да се спазва. След един месец или шест седмици това няма да е от значение, но докато не сме напреднали достатъчно с разпределянето на средствата, не бива да създаваме никакви поводи за тревога.

— Съгласен съм — каза Ханс. — Но след срещата ни утре на обяд ние повече няма да имаме нужда от Холкрофт, нали?

Ерих вдигна ръка.

— Най-добре ще е да му дадем от твоите опиати, които да го държат известно време, за да не събудим подозрения с внезапното му изчезване. Той ще остане жив, но няма да бъде на себе си, докато разпределим по-голямата част от сумата. Тогава вече няма да има значение. Светът ще си има много по-големи грижи и убийството му няма да впечатли никого. Но сега трябва да направим това, което Йохан казва — да открием Холкрофт, преди майка му да го е намерила.

— И под един или друг претекст — добави Фон Тиболт, — да го държим в изолация до срещата ни вдругиден. Тя несъмнено ще се опита да се свърже с него и така ще разберем къде се намира. В Женева имаме хора, които ще се погрижат за останалото. — Той се поколеба. — Както винаги, Ханс, брат ти разглежда оптималния вариант. Но отговорът на въпроса ти е „да“. След събота на обяд Холкрофт няма да ни е нужен. Като се замисля, не съм сигурен дали е нужно да го оставяме дори и няколко седмици след това.

— Ужасно се дразня, като те слушам — намеси се ученият. — Обикновено се съгласявам с теб, но сега мисля, че една промяна в стратегията на този етап е крайно нежелателна. Холкрофт не бива да изчезва веднага. Както ти каза, докато не напреднем с изпълнението на плана, не бива да привличаме вниманието върху себе си.

— Не мисля, че ще се стигне до това — отвърна Фон Тиболт. — Бащите ни щяха да одобрят промяната, която направих. Преместих датите в програмата по-напред.

— Какво?

— Когато казах преди малко, че не бива да създаваме поводи за тревога, аз нямах предвид Холкрофт, а закона — той е вечен, за разлика от нас.

— Какви дати? Защо си ги променил?

— Първият въпрос е по-съществен, но на него можеш да си отговориш и сам. — Йохан застана пред стола на по-големия брат. — Коя беше най-ефективната стратегия, използвана от отечеството ни? Ако я бяхме приложили и срещу англичаните, щяхме да ги поставим на колене пред Райха. Как се наричат онези мълниеносни нападения, които разтърсиха света?

— Blitzkrieg — отвърна лекарят вместо брат си.

— Да. Светкавични атаки, чийто източник остава невидим до последния момент. Войници, танкове и оръжие помитаха границите и оставяха след себе си разруха и хаос. Навлизаха във вътрешността на страната, без да оставят време на врага да се опомни и да прегрупира войските си. Блицкриг, Ерих. Трябва да възприемем тази стратегия и да нямаме никакви колебания.

— Абстрактни теории, Йохан! Дай ми конкретни факти!

— Добре. Първо, Джон Тенисън е подготвил статия, която още утре ще излезе във всички вестници. В нея авторът ще съобщи сензационната новина за намирането на дневника, който Тинаму е водил и в който е записвал имената на клиентите си, датите, източниците на средства. Това ще подейства като шок върху правителствата в целия свят. Второ. В събота женевският документ ще бъде подписан и сумата ще бъде прехвърлена в Цюрих. В неделя се преместваме в нашата главна квартира там. Всички те очакват сигнала ни. Ако дотогава Холкрофт е все още жив, Ханс ще го упои. Трето. В понеделник ще имаме ликвидни активи, чието разпределение ще контролираме. Имайки предвид часовите пояси, ще започнем да изпращаме телеграфически сумите на хората ни, като се съсредоточим върху основните райони в света. Първо тук, в Женева, после Берлин, Париж, Мадрид, Лисабон, Лондон, Вашингтон, Ню Йорк, Чикаго, Хюстън, Лос Анжелис и Сан Франциско. В пет часа цюрихско време ще се насочим към Пасифика, Хонолулу, Маршалските и Гилбъртските острови. В осем ще изпратим записи в Нова Зеландия, Оуклънд и Уелингтън, а в десет — в Австралия — Брисбейн, Сидни, Аделаида, после към Пърт, Сингапур; след това ще преминем към Далечния изток. С Ню Делхи ще приключи първата фаза, в края на която ще сме изпратили телеграфически записи в повече от 3/4 от земното кълбо. Четвърто. След още двадесет и четири часа, във вторник, трябва да получим потвърждение, че средствата са пристигнали, вече са обърнати в брой и могат да се използват. Пето. От Цюрих ще проведа двайсет и три разговора с двайсет и тримата мъже от различни столици, използвали услугите на Тинаму. Ще им кажа, че в следващите няколко седмици към тях ще бъдат предявени изисквания, които очаквам да удовлетворят. Шесто. В сряда започваме. Първото убийство ще бъде символично. Канцлерът в Берлин, председателят на Бундестага. Ще пометем всичко на запад с блицкриг — Фон Тиболт замълча за момент. — В сряда код Волфсшанце ще бъде задействан.

Телефонът иззвъня, но в първия миг никой не реагира. Фон Тиболт вдигна слушалката.

— Да?

Той гледаше втренчено в стената и слушаше, без да пророни думи. Накрая каза:

— Използвайте паролата, която ви дадох. Убийте ги — и затвори.

— Какво има? — попита лекарят.

Без да сваля ръката си от слушалката, Фон Тиболт отговори с равен глас:

— Беше ми хрумнало, че може би… без, разбира се, да съм сигурен… но реших да изпратя човек в Нюшател. За да наблюдава някого. Въпросната личност се е срещнала с някого. Но вече няма значение — скоро и двамата ще бъдат мъртви. Моята красива сестра и предателят Вернер Герхарт.

 

Не е възможно, мислеше си Холкрофт, докато слушаше обяснението на Уили Елис по телефона. Беше му се обадил в „Д’Акор“ от телефонна кабина на оживения женевски „Плас Ньов“, напълно убеден, че декораторът вече се е видял с Алтийн. Но не беше така — нея я нямало там. И все пак майка му бе казала, че ще отседне в хотел „Д’Акор“. И че ще го чака там.

— Ти описа ли я? Американка, около седемдесетте, твърде висока за жена?

— Естествено. Повторих всичко, което ми каза преди половин час. Никой от гостите на хотела не се казва Холкрофт и сред тях няма жена, която да отговаря на описанието. И въобще няма никакви американци.

— Ама че работа — Ноъл се опита да се съсредоточи. Тенисън и братята Кеслер щяха да дойдат чак вечерта и той нямаше към кого да се обърне. Дали майка му не правеше същото като него? Възможно бе и тя да се опитва да се свърже с него отвън, очаквайки той да е в хотела. — Уили, обади се на рецепцията, остави името ми, кажи им, че току-що съм ти позвънил, за да проверя дали има съобщения за мен.

— Мисля, че не са ти ясни правилата за поведение в Женева — отвърна Уили. — Съобщение за дадено лице никога няма да бъде предадено на трети непознат и в „Д’Акор“ няма да направят изключение. Честно казано, когато попитах за майка ти, служителят ме изгледа доста странно. Едва ме остави да се доизкажа, проклетникът, въпреки моя „Луи Вюитон“.

— Нищо, опитай отново.

— Мисля, че има по-добър начин. Ако аз… — Уили замълча. Ноъл дочу слабо потропване от другата страна на линията. — Чакай малко — някой чука на вратата. Ще ида да видя кой е и веднага се връщам.

Холкрофт долови шум от отваряне на врата, гласове — неясни гласове, които питаха, Уили отговаряше нещо, а след това се чуха стъпки. Той зачака приятеля си да се върне на телефона.

Стори му се, че някой се изкашля. Не, звукът беше по-различен. Дали това не бе сподавен вик? Като че ли някой се бе опитал да извика.

— Уили?

Тишина. После отново шум от стъпки.

— Уили? — Ноъл почувства как кръвта се смразява в жилите му! Болката в стомаха му се върна и той си спомни думите. Съвсем същите думи!

…Някой чука на вратата. Ще ида да видя кой е и веднага се връщам…

Изречени от друг англичанин. На четири хиляди мили оттук, в Ню Йорк. А в прозореца на отсрещната сграда бе запалена кибритена клечка.

Питър Болдуин.

— Уили! Уили, обади се! Уили!

Чу се прещракване. Връзката прекъсна.

О, Боже! Какво бе направил? Уили!

По челото му избиха капчици ледена пот; ръцете му се разтрепериха.

Трябва да отиде в „Д’Акор“! Веднага трябва да отиде там, да открие Уили и да му помогне. О, Боже! Само ако можеше да изчезне болката, която като с чук блъскаше слепоочията му!

Той изхвърча от телефонната кабина и се затича към колата си. Запали двигателя, без да съзнава къде е и накъде отива. Да, към хотел „Д’Акор“! На Рю де Гранж, близо до „Пюи Сен Пиер“. На тази улица къщите бяха все стари, солидни. „Д’Акор“ беше най-голямата сграда там. На хълма… кой хълм? Нямаше никаква представа как да го намери!

Той пое припряно и малко по-надолу, на светофара, спря. През прозореца изкрещя на жената в спрялата до него кола:

— Моля ви! За Рю де Гранж… по кой път?

Тя го погледна изумено, но извърна глава сякаш нищо не беше чула, и се загледа право напред.

— Моля ви, има пострадал! И то, страхувам се, много тежко. Моля ви, мадам! Не говоря добре френски, нито немски… моля ви!

Жената отново се обърна и се вгледа за миг в него. После се пресегна и спусна надолу прозорчето.

— Рю де Гранж?

— Да, моля!

Тя му обясни набързо. Пет преки по-надолу, завой вдясно в подножието на хълма, после вляво…

Колите потеглиха. Целият облян в пот, Ноъл се опитваше да запомни инструкциите дума по дума, всеки номер и завой. Той благодари високо и потегли.

Внезапно се озова на старата улица, без сам да разбере как точно стана това. Подкара нагоре по наклона и след малко встрани се появиха позлатените букви: „HOTEL D’ACCORD“.

Той паркира с треперещи ръце и слезе от колата. На два пъти неуспешно се опита да я заключи, но не успя да уцели ключалката. Задържа дъх и притисна пръстите си в металната броня, за да спрат да треперят. Трябваше да се овладее и да помисли. И най-вече — трябваше да бъде предпазлив. Вече бе виждал врага и бе влизал в двубой с него. Не се страхуваше да го направи отново.

Ноъл погледна към богато украсения вход на хотела. Зад стъклените врати портиерът говореше с някого във фоайето. Не можеше да влезе оттук — ако врагът бе хванал Уили Елис в капан, сега очакваше и той да попадне в него.

Тясна уличка минаваше от едната страна на хотела и се спускаше надолу. Върху каменната стена имаше табела с надпис: LIVRAISONS^[1].

Сигурно оттук щеше да излезе на някой от сервизните входове. Той вдигна яката на шлифера си и закрачи надолу по тротоара. Бе пъхнал ръце в джобовете си и с едната напипа дулото на пистолета, а с другата — заглушителя. За миг си помисли за човека, който му ги бе дал — Хелдън. Къде ли бе тя сега? Какво се бе случило?

За тебе вече нищо няма да е същото…

Наистина нищо.

Когато се изравни с входа, от него тъкмо излизаше един доставчик, облечен в бяла престилка. Ноъл вдигна ръка и му се усмихна.

— Извинете, говорите ли английски?

— Но, разбира се, мосьо. Това е Женева.

Глупавият американец искал да си направи шега с някого — напълно безобидна, и бе готов да му плати за престилката петдесет франка — два пъти повече от цената й като нова. Сделката бе сключена набързо — това беше Женева. Холкрофт свали шлифера и го преметна през лявата си ръка. Облече престилката и влезе вътре.

Апартаментът на Уили бе на третия етаж, последната врата в успоредния на главната улица коридор. Ноъл мина през неосветено фоайе и се заизкачва по тъмните стълби. На площадката до стената бе опряна количка, а на нея бяха оставени три неразпечатани кутии с хотелски сапун под една полупразна. Холкрофт я отмести, взе останалите три и продължи по мраморните стълби, надявайки се да мине за служител на хотела.

— Jacques? C’est vous?^[2] — попита приятен глас от долния етаж.

Холкрофт се обърна и вдигна рамене.

— Pardon. Je croyais que c’etait Jacques qui travaille chez la fleuriste^[3].

— Non — отвърна Ноъл бързо и продължи нагоре.

Стигна до третия етаж, остави кутиите със сапун на стълбището и свали престилката. Сложи си шлифера, напипа пистолета в джоба си и бавно отвори вратата на коридора. Нямаше никой.

Той тръгна към последната врата вдясно, ослушвайки се напрегнато за шумове, но не се чуваше нищо. Спомни си как бе правил същото в една сграда на светлинни години далеч от украсения с орнаменти с цвят на слонова кост коридор, в който се намираше в момента. Това се бе случило в Монтрьо… Място, което за него бе свързано с изстрели. И смърт.

О, Боже, дано нищо не се е случило на Уили. Приятелят, който не му бе отказал, когато не можеше да се обърне към никой друг. Холкрофт извади пистолета и посегна към дръжката на вратата. Изтегли се колкото може по-назад.

С рязко движение изви дръжката настрани и блъсна вратата с цялата си тежест, запъвайки я с рамо като с лост. Оказа се отключена, разтвори се широко и се удари с трясък в стената.

Ноъл клекна и насочи пистолета напред. Стаята бе празна, прозорецът зееше, а студеният зимен вятър издуваше завесите. Той тръгна към него озадачен — защо ли прозорецът стоеше отворен в такова време?

Тогава ги видя. Петната от кръв по перваза. Ярки кървави петна. Червените струйки водеха към аварийните стълби. Човекът, който е слязъл по тях, е бил много тежко ранен.

— Уили? Уили, тук ли си?

Никакъв отговор.

Холкрофт се втурна към спалнята. Нямаше никой.

— Уили?

Тъкмо щеше да се обърне, когато зърна странни отпечатъци по съседната затворена врата. Тя бе изпъстрена с пищно изрисувани рози, бели и светлосини лилии, разделени от златисти ивици. Но това, което той бе видял, не бе част от орнаментите в стил рококо.

Това бяха замазани кървави отпечатъци.

Ноъл се спусна към вратата и я изрита с такава сила, че тя изпращя и от нея отхвърчаха трески.

Пред очите му се разкри смразяваща картина. През ръба на ваната бе провесено обезобразеното тяло на Уили Елис, потънало в кръв. По гърдите и стомаха му зееха дълбоки рани, от прогизналата с кръв риза се подаваха вътрешности. Гърлото му бе прерязано почти напълно и главата му едва се държеше за врата; очите му се бяха втренчили с агонизиращ поглед в тавана.

Ноъл рухна на земята. Опитваше се да си поеме въздух, но дробовете му сякаш бяха запушени.

И тогава той видя думата, издраскана с кръв по плочките над обезобразения труп: NACHRICHTENDIENST.