Робърт Лъдлъм
Планът Холкрофт (37)

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Попълни регистрационната карта на хотел „Д’Акор“ и я подаде на служителя.

— Благодаря ви, господин Тенисън. Две седмици ли ще останете?

— Може и повече. Във всеки случай няма да е по-малко. Благодаря ви, че намерихте свободен апартамент.

Регистраторът се усмихна.

— За вас се обади ваш приятел, заместник-управителят на кантон Женева. Уверихме го, че ще направим всичко, за да бъде престоят ви приятен.

— Ще го информирам за безупречното ви обслужване.

— Толкова сте любезен.

— Между другото тези дни ще се срещна с моя стара приятелка, госпожа Холкрофт. Бихте ли ми казали кога ще пристигне?

Регистраторът разтвори хотелската книга и започна да я прелиства.

— Холкрофт ли се казваше?

— Да, Алтийн Холкрофт. Американка. Може би имате резервация и за сина й, господин Ноъл Холкрофт.

— Страхувам се, че нямаме резервации на това име, сър. Освен това съм сигурен, че няма такова име и сред гостите на хотела.

Тенисън стисна зъби.

— Очевидно има някаква грешка. Абсолютно съм убеден, че ще отседнат в този хотел. Ако не тази вечер, то утре или вдругиден тя със сигурност ще пристигне. Моля проверете отново. Имате ли поверителен списък?

— Не, сър.

— Защото ако има такъв, аз съм уверен, че приятелят ми, заместник-управителят, би ви помолил да ми го покажете.

— Това нямаше да е необходимо, господин Тенисън. Ние разбрахме съвсем ясно, че персоналът трябва да изпълнява всичките ви молби.

— Може би дамата пътува инкогнито. Тя проявява понякога тази странност.

Служителят обърна книгата към него.

— Моля ви, погледнете сам, сър. Може би някое от имената ще ви се стори познато.

Но Тенисън не разпозна никое име и се ядоса.

— Това ли е целият списък? — попита той отново.

— Да, сър. Хотелът е малък и бих казал, че се посещава от отбрано общество. Повечето от гостите ни не идват за първи път. Почти всички имена са ми познати.

— А кои не са? — продължаваше да упорства Тенисън.

— Това са единствените имена, които виждам за първи път в книгата — посочи той. — Господата от Германия, двамата братя Кеслер и сър Уилям Елис от Лондон. Последната регистрация бе направена само преди няколко часа.

Тенисън впи пронизващ поглед в служителя.

— Отивам в апартамента си, но ще ви помоля да покажете, че сте разбрали добре инструкцията на заместник-управителя. Трябва веднага да науча къде в Женева е отседнала госпожа Холкрофт. Ще ви бъда много благодарен, ако проверите в другите хотели, но при никакви обстоятелства не споменавайте името ми. — Той извади банкнота. — Открийте я — каза той.

 

В полунощ Ноъл вече бе стигнал до Шатийон сюр Сен, откъдето изненада с обаждането си Елис в Лондон.

— Какво ще направиш? — попита Елис.

— Нали ме чу, Уили. Ще ти дам петстотин долара и ще платя разноските ти за еднодневен или може би двудневен престой в Женева. Единственото, което искам, е да посрещнеш майка ми и да я отведеш със себе си в Лондон.

— Не ставам за бавачка. А и от това, което си ми казвал за майка си, ми се струва, че тя е последният човек, който се нуждае от придружител по време на пътуване.

— Но сега се нуждае. Някой я преследва, ще ти обясня, когато се видим в Женева. Какво ще кажеш, Уили? Ще го направиш ли?

— Разбира се. Но си задръж петстотинте долара. Сигурен съм, че с майка ти ще си допаднем много. Виж, може да поемеш разноските. Знаеш, че обичам да пътувам удобно.

— Докато сме още на тема пътуване, искам да те помоля да го даваш по-спокойно. Обади се в хотел „Д’Акор“ в Женева и направи резервация за преди обяд. Първият самолет пристига там в девет и половина.

— Ще покажа най-изисканото си поведение, което ще подхожда на куфарите „Луи Вюитон“. Може би и една скромна титла…

— Уили!

— Познавам швейцарците по-добре от теб. Те обожават титлите. Червиви са с пари и са готови да направят всичко за тях.

— Ще ти позвъня около десет — десет и половина. Ще използвам стаята ти, докато се уверя, че всичко е наред.

— Може, ако си доплатиш — отвърна Уили Елис. — Ще се видим в Женева.

Холкрофт се бе обадил на Уили, защото не можа да се сети за друг, който няма да задава въпроси. Елис не беше такъв глупак, за какъвто се представяше. А може би нямаше да е много лесно Алтийн да бъде изведена от Швейцария.

Тя не биваше да остава там. Враговете на плана бяха убили съпруга й, щяха да убият и нея. Съвсем скоро в Женева предстоеше да се реши всичко. След два-три дни наследниците щяха да се съберат, за да подпишат документите, и след това парите да бъдат прехвърлени в Цюрих. Враговете на плана щяха да направят всичко възможно да провалят срещата в Женева. Майка му не можеше да остане там. Щяха да се случат страшни неща в Женева, той го усещаше.

Караше на юг и с падането на нощта вече бе в Дижон. Градът спеше и докато Ноъл се движеше по тъмните улички, си помисли, че и той трябва да поспи, за да е отпочинал и бодър на другия ден. Умът му трябваше да е по-бистър откогато и да било. Продължи по някакъв междуградски път, свърна в някаква отбивка и спря. Изпуши една цигара, изгаси я в пепелника, качи краката си на съседната седалка, постла шлифера си на таблото и легна върху него.

След няколко часа щеше да стигне границата и да навлезе в Швейцария сутринта още с първия поток коли. Щом се озове на швейцарска територия… Мислите му станаха неясни и той сякаш почувства как го обгръща някаква мъгла. Започна да диша дълбоко и равномерно. И тогава се появи лицето — ъгловато, издаващо сила — лице, което не бе виждал, а му се струваше познато.

Това бе образът на Хайнрих Клаузен, който го викаше и го подканяше да бърза. Скоро мъките щяха да свършат и злото да бъде поправено.

После заспа.

Ерих Кеслер гледаше как по-младият му брат Ханс показва лекарската си чанта на служител от охраната в самолета. От Олимпийските игри през седемдесет и втора, когато у палестинците бяха намерени разглобени пушки и картечници, охраната на мюнхенското летище бе утроила бдителността си.

Напразно се стараят, помисли си Ерих. Палестинското оръжие бе внесено в Мюнхен от Волфсшанце. Тяхната Волфсшанце.

Ханс подхвърли някаква шега и двамата със служителя се засмяха. Но в Женева нямаше да се водят шеговити разговори с охраната, помисли си Ерих, защото нямаше да минават през никакви проверки нито в самолета, нито на митницата. Лично първият заместник-управител на кантон Женева щеше да се разпореди за това. Един от най-известните мюнхенски лекари, специалист по вътрешни болести, пристигаше в Женева и той щеше да го посрещне като личен гост.

Но Ханс беше много повече, помисли си Ерих, докато брат му се приближаваше към вратата до него. Той бе среден на ръст, набит и имаше невероятно силно излъчване. Играеше превъзходно футбол и бе капитан на местния отбор, а след мачовете превързваше играчите от противниковия отбор, които бе контузил.

Странно, каза си Ерих, но на Ханс му подхождаше много повече да бъде по-възрастният и по-опитен брат. Ако разликата в годините бе в негова полза, той щеше да работи заедно с Йохан фон Тиболт, а Ерих, кроткият учен, щеше да изпълнява второстепенна роля. Веднъж, в момент на неувереност в собствените си възможности, той бе споделил това с Йохан.

Но Фон Тиболт не искаше и да чуе подобно нещо. На него му бе нужен истински интелектуалец, човек рационален във всяко едно отношение и непозволяващ емоциите и моментните настроения да определят поведението му. Не бе ли доказвал кроткият учен, че отговаря на тези изисквания в онези редки, но изключително важни моменти, когато бе изразявал резервираност към решенията на Тинаму и трезвите му оценки бяха предизвиквали промяна в стратегията?

Това само донякъде бе причината. Имаше нещо друго, което Йохан не искаше да признае — Ханс бе почти толкова талантлив, колкото и Фон Тиболт. Ако се стигнеше до сблъсък помежду им, Йохан може би нямаше да го понесе.

Поне така мислеше кроткият рационален интелектуалец.

— Всичко е наред — рече Ханс, щом минаха през портала и се отправиха към самолета. — Може да се каже, че американецът е вече мъртъв и никоя лаборатория няма да е в състояние да открие причината.

 

Хелдън слезе от влака на Нюшател. Тя поспря за миг, за да привикне със светлината, която сякаш извираше над покрива на гарата и я заслепяваше. Знаеше, че трябва да се слее с пътниците, слезли от влака, но имаше нужда от миг неподвижност, за да си поеме дъх. Цели три часа бе пътувала в тъмния товарен вагон, сгушена зад някакви сандъци с машинни части. Бе се качила на гара „Безансон“, където вратата се отвори автоматично за една минута. Точно в един без пет вратата отново се отвори и така тя пристигна в Нюшател, без никой да я забележи. Краката я боляха, усещаше пулса в слепоочията си, но бе успяла. Пътуването дотук й бе струвало доста пари.

Въздухът спасително изпълни дробовете й. Тя вдигна куфарите и тръгна към гарата. Селото Пре дю Лак се намираше на западния бряг на езерото и бе на не повече от тридесет километра в южна посока. Един таксиметров шофьор се съгласи да я закара дотам.

Колата подскачаше по неравния и изпълнен със завои път, но на Хелдън й се струваше, че се носи плавно и спокойно. Гледаше през прозореца сините води на езерото и заоблените очертания на хълмовете зад тях. Красивата гледка я освободи от напрежението и й даде възможност да обмисли положението спокойно. Какво е имал предвид хер Оберст, когато е направил така, че да е близо до нея, защото я е мислел за един от враговете си? Част от врага, който от тридесет години искал да срещне лице в лице. За какъв враг ставаше дума? И защо бе избрал точно нея?

Какво бе направила тя? Или какво не бе успяла? Дали не се повтаряше отново старото обвинение? Прокълната за неща, за които няма никаква вина? Кога за Бога това щеше да спре?

Хер Оберст е знаел, че ще умре. Смъртта го бе сварила така подготвен, сякаш я бе поканил. Старецът бе оставил на Хелдън достатъчно пари, за да пристигне благополучно в Швейцария, където трябваше да се срещне с Вернер Герхарт. Кой беше той? Какво общо имаше с Клаус Фалкенхайм? Защо точно с него трябваше да се види след смъртта на хер Оберст?

Монетата на Волфсшанце има две страни.

Шофьорът прекъсна мислите й.

— Долу до самия бряг има малък хотел. Не предлага кой знае какви удобства…

— Няма значение.

Стаята й бе с изглед към езерото. Всичко бе толкова спокойно, че на Хелдън й се прииска да седне до прозореца и да не мисли за нищо друго, освен за Ноъл, защото само когато си мислеше за него, се чувстваше… добре. Но трябваше да открие Вернер Герхарт. В телефонния указател на Пре дю Лак такова име не фигурираше. Кой знае откога в него не бяха внасяни никакви промени. Но селото не бе голямо и тя щеше да попита портиера за него между другото. Може би той го познаваше.

Оказа се, че го познава, но думите му я обезсърчиха.

— Лудият Герхарт ли? — попита пълният мъж, седнал в плетен стол зад плота на рецепцията. — Поздрави от старите приятели ли му носите? По-добре да му бяхте донесли някакъв лек, който да излекува превъртялата му глава. Няма да разбере и думица от това, което ще му кажете.

— Не знаех, че е така — отвърна Хелдън. Почувства се отчаяна.

— Идете и ще се уверите. Следобедът още не е напреднал, грее слънце, но е прохладно — по това време е на площада, храни гълъбите и им пее. Те цапат дрехите му, но той въобще не забелязва.

Видя го на площада, седнал върху каменния бордюр на кръглия фонтан. Минувачите го гледаха по-скоро с погнуса, отколкото състрадателно, но той сякаш въобще не ги забелязваше. Дрехите му бяха избелели, а палтото — дрипаво и нацвъкано от гълъбите. Изглеждаше стар и болен като хер Оберст, но бе по-нисък и по-пълен от него. Кожата му бе бледа и изпъстрена с мрежа от червени венички. Носеше очила с дебела метална рамка. Ръцете му трепереха. Бъркаше в един книжен плик и хвърляше трохи около себе си. Гълъбите се събираха да ги кълват и пригласяха с гукането си на напевните думи, които старецът редеше с писклив глас.

На Хелдън й призля — пред нея стоеше една развалина. Старецът се държеше като напълно загубил разсъдъка си човек.

Монетата на Волфсшанце има две страни. Скоро ще настъпят катастрофални събития…

Като че ли нямаше смисъл да му повтаря тези думи. Все пак тя бе дошла чак дотук, убедена в сериозността на предупреждението, изречено от един велик, скъп за нея човек, когото бяха убили.

Приближи стареца и седна до него. Усети как хората започнаха да я гледат така, сякаш и тя не е с всичкия си. Заговори му тихо на немски.

— Хер Герхарт? Идвам отдалече, за да се срещна с вас.

— Каква хубава дама… хубава, хубава дама.

— Изпраща ме хер Фалкенхайм^[1]. Спомняте ли си го?

— Дом на соколи ли? Соколите не обичат моите гълъби. Те нападат моите гълъби. Приятелите ми и аз не ги обичаме, нали, милички? — Герхарт се наведе, сви устни и изпрати въздушна целувка на лакомите птици на земята.

— Щяхте да обичате този човек, ако си го спомняхте — каза Хелдън.

— Как да обичам нещо, което не познавам? Искате ли и вие малко хляб? Ако искате, хапнете, но може приятелите ми да се обидят. — Старецът се изправи с усилие, седна на бордюра и хвърли малко трохи в краката на Хелдън.

— Монетата на Волфсшанце има две страни — прошепна тя.

Тогава той й отговори. Пак със същия напевен, писклив глас, но думите му бяха напълно смислени.

— Мъртъв е, нали?… Нищо не ми казвайте, само кимнете. Не забравяйте, че говорите с изкуфял старец, който бъбри несвързано.

Хелдън бе твърде изненадана, за да направи какъвто и да било жест и старецът разбра. Той продължи със същата напевна интонация:

— Клаус е мъртъв. Значи са успели да го намерят и са го убили…

— „Одесса“ беше — отговори тя. — „Одесса“ го уби. Навсякъде бяха надраскали пречупени кръстове.

— Волфсшанце са искали да ни заблудят. — Герхарт хвърли трохи във въздуха и гълъбите започнаха да се боричкат за тях. — Ето, милички! Време е за чая ви. — Той се обърна към Хелдън, но очите му сякаш не я виждаха. — Просто хвърлят вината върху „Одесса“. Толкова е очевидно.

— Казахте Волфсшанце — прошепна Хелдън. — Един мъж на име Холкрофт е получил заплашително писмо, подписано преди тридесет години от хора, които са се нарекли „оцелелите от Волфсшанце“.

За миг Герхарт престана да трепери.

— Няма други оцелели от Волфсшанце, освен Клаус Фалкенхайм! Останалите, които оцеляха, не бяха орлите, те бяха измет. А сега си мислят, че е дошло тяхното време.

— Не ви разбирам.

— Ще ви обясня, но не тук. Като се здрачи, елате в къщата ми до езерото. Тръгнете на юг по пътя край езерото, точно на три километра след разклонението има пътека. — Каза й как да стигне до дома му така, сякаш й пееше детска песничка. Когато свърши, той се изправи пак така трудно и хвърли последните трохи на птиците. — Не мисля, че някой ще ви проследи — усмихна се глуповато, — но все пак внимавайте. Имаме много работа, която трябва да свършим бързо… Ето ви, миличките ми! Изяжте си последните трошички.