Робърт Лъдлъм
Планът Холкрофт (16)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Той свали поглед и видя барабана на автоматичен револвер, в повърхността на който се отразяваше слаба светлина. Дулото бе насочено към главата му, само на десетина сантиметра от него, а пръстът й бе на спусъка.

— Първото, което искам от вас — каза той, — е да махнете това нещо.

— Страхувам се, че не мога.

— Най-малко на вас бих искал да се случи нещо лошо. Няма защо да се страхувате от мен.

— Успокоителни думи. И преди съм ги чувала. Но рядко са се оказвали истина.

— Повярвайте ми.

Изгледа я продължително. Напрежението започна да изчезва от лицето й.

— Къде сме? — попита Ноъл. — Защо беше цялото това безумие — и хаоса на Монмартр, и лудото препускане с колата. От кого бягате?

— Бих могла да ви задам същия въпрос. Вас също ви гонят. Взехте самолет до Льо Ман.

— Исках да се изплъзна от едни хора. Но аз не се страхувам от тях.

— А аз се страхувам от хората, които ме преследват.

— Кои са те?

Мисълта за Тинаму отново нахлу в съзнанието му, но той се опита да се отърси от нея.

— Дали ще разберете или не зависи от това, което имате да ми кажете.

— Много добре. Точно сега вие сте най-важният човек в живота ми. Може би нещата ще се променят след срещата ми с брат ви, но засега е така.

— Не мога да го проумея. Никога не сме се срещали. Казахте, че искате да разговаряте с мен по въпрос, свързан с войната.

— „Свързан с баща ви“ би било по-точно.

— Никога не съм виждала баща си.

— Аз също не съм виждал своя.

Разказа й всичко, което бе разказал и на сестра й. Не спомена единствено хората от Волфсшанце — тя бе достатъчно изплашена. Думите му звучаха като ехо от предишната вечер в Портсий. Само един ден го делеше от нея и жената, на която говореше, толкова приличаше на другата. Но приликата бе само външна — Гретхен Бомънт го бе слушала мълчаливо, а Хелдън непрестанно го прекъсваше и тихо задаваше въпроси, които той сам би трябвало да си зададе.

— Този Манфреди показа ли ви документ за самоличност?

— Не беше нужно. Носеше документи на банката и те бяха редовни.

— Как се казват директорите?

— Кои директори?

— На Голямата Женевска банка. Те трябва да отговарят за съхранението и изпълнението на този изключителен план.

— Не зная.

— Трябва да разберете.

— Ще попитам.

— Кой ще се погрижи за правните аспекти на агенцията в Цюрих?

— Предполагам, адвокати на банката.

— Предполагате?

— Има ли значение?

— Става дума за шест месеца от живота ви. Би трябвало да има.

— Това се отнася и за вашия живот.

— Ще видим. Аз не съм най-голямото дете на Вилхелм фон Тиболт.

— Когато ви се обадих от Льо Ман — започна Холкрофт, — ви казах, че съм се срещнал със сестра ви.

— И? — попита Хелдън.

— Мисля, че знаете мнението ми. Тя не е подходяща. Директорите на банката няма да я допуснат.

— Обърнете се към брат ми, Йохан. Той е следващият по възраст.

— Да, зная. Искам да поговорим за него.

— Не сега. По-късно.

— Защо?

— Споменах по телефона, че в живота ми е имало твърде много спешни случаи. Имало е и твърде много лъжи. Веднага мога да преценя дали някой ме лъже или не. Вие не лъжете.

— Благодаря ви.

Ноъл изпита облекчение — имаха основа за сериозен разговор. А това бе първата му важна стъпка. Почувства някакво необичайно въодушевление, напук на всички проблеми и опасности. Тя отпусна пистолета в скута си.

— Трябва да влезем вътре. Един човек иска да говори с вас.

Въодушевлението на Холкрофт мигом се изпари при тези думи. Можеше да споделя онова, което знаеше за Женева, само с членове на семейство Фон Тиболт.

— Не — той поклати глава. — С никого няма да разговарям. Това, което обсъдихме, трябва да остане между нас. Никой друг.

— Дайте му тази възможност. Той трябва да бъде сигурен, че няма да ми причините нищо лошо. Нито на мен, нито на някой друг. Трябва да е сигурен, че не идвате с друга цел.

— Каква друга цел?

— Той ще ви обясни.

— Но ще ми задава въпроси.

— Кажете му само онова, което искате.

— Не, вие не разбирате! Аз не мога да му кажа нищо за Женева. Вие също нямате право. Опитах се да ви обясня… — Той млъкна. Хелдън отново бе вдигнала револвера.

— Оръжието е в ръцете ми. Слезте от колата.

Той тръгна пред нея по пътечката към къщата. Тя бе почти тъмна, в прозорците мъждукаше съвсем слаба светлина. Луната едва-едва проникваше през дърветата и сякаш се стопяваше в мрака.

Ноъл усещаше дулото на револвера опрян в гърба му. Хелдън се пресегна и му подаде нещо.

— Ето ключа. Отворете вратата. На него му е трудно да се движи.

Малката стая бе типична за къща в дълбоката провинция, само с една разлика — две от стените бяха покрити с лавици с книги. Всичко друго бе просто, дори примитивно — мебелите бяха здрави и непретенциозни. Имаше масивно старомодно бюро, няколко незапалени лампи с обикновени абажури. Подът бе дъсчен, а стените дебели и грубо измазани. Книгите изглеждаха доста странно в тази обстановка.

В инвалидна количка в ъгъла на стаята седеше слаб мъж. От едната му страна имаше ниска масичка, а от другата — запален лампион. Светлината падаше откъм лявото му рамо върху разтворената на коленете му книга. Холкрофт предположи, че старецът наближава седемдесетте. Въпреки че тялото му бе излиняло, лицето му излъчваше сила, а очите зад очилата в метална рамка бяха живи и будни. Бе облечен с жилетка, закопчана догоре, и панталони от рипсено кадифе.

— Добър вечер, хер Оберст — поздрави Хелдън. — Надявам се, че не ви накарахме да чакате твърде дълго.

— Добър вечер, Хелдън — отговори старецът и затвори книгата. — Важното е, че сте вече тук, на сигурно място.

Ноъл не свали поглед от него, докато той се подпря на облегалките на инвалидната количка и бавно се изправи. Беше много слаб и висок над сто и осемдесет сантиметра. Той продължи да говори със силен акцент, издаващ аристократичния му немски.

— Значи вие сте младият мъж, който е говорил с госпожица Тенисън по телефона. — Това не бе изречено като въпрос. — Наричат ме Оберст, което значи полковник. Това не отговаря на истинския ми чин, но засега, страхувам се, ще трябва да се задоволите с него.

— Това е Ноъл Холкрофт, американец е. За него ви говорих. — Хелдън се дръпна встрани и показа револвера, който държеше. — Той е тук против волята си. Не искаше да разговаря с вас.

— Приятно ми, господин Холкрофт. — Полковникът кимна и му подаде ръка. — Мога ли да ви попитам защо не желаете да говорите с един старец?

— Не ви познавам — отговори Ноъл, като се опитваше да изглежда спокоен. — Освен това въпросите, които обсъдихме с госпожица… Тенисън… са поверителни.

— Тя на същото мнение ли е?

— Попитайте я.

Холкрофт затаи дъх. Само след секунди щеше да разбере дали е успял да я убеди.

— Да, поверителни са — каза Хелдън, — ако не са блъф, а на мен ми се струва, че не са.

— Разбирам. Но вие трябва да сте абсолютно сигурна, а и аз все още не съм убеден. — Старецът седна отново на мястото си.

— Какво искате да кажете? — попита Ноъл.

— Поверителната информация не ме интересува. Ще трябва обаче да ви задам някои въпроси, а отговорите ви биха могли силно да ни разтревожат. Разбирате ли, господин Холкрофт, вие нямате причина да се страхувате, но ние не знаем дали не представлявате голяма заплаха за нас.

— Но защо? Нито аз ви познавам, нито вие мен. В каквото и да сте въвлечени, то няма нищо общо с мен.

— Всички ние трябва да сме сигурни в това — отвърна старецът. — По телефона сте казали на Хелдън, че въпросът изисква спешни действия, свързан е с голяма сума пари и събитията от преди повече от тридесет години.

— Не биваше да ви казва това — прекъсна го Ноъл. — Дори то е твърде много.

— Сведенията ми се изчерпват с още няколко факта — продължи полковникът. — Че сте се видели със сестра й и се интересувате от брат й.

— Ще ви го повторя — информацията е поверителна.

— И накрая — завърши старецът, сякаш Холкрофт не бе продумал, — че сте искали да се срещнете тайно. Или поне това сте имали предвид.

— Имам съображения за това — отвърна Ноъл. — Но те въобще не ви засягат.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Позволете ми да обобщя казаното дотук. — Полковникът долепи длани и притисна върховете на пръстите си, а погледът му не се отместваше от Холкрофт. — Спешни действия, много пари, събития отпреди тридесет години, издирване на децата на високопоставена личност от Върховното командване на Третия райх и може би най-важното — тайна среща. Всичко това не ви ли звучи познато?

Ноъл нямаше никакво намерение да потвърждава или отхвърля хипотезите му.

— Не и не знам накъде биете.

— Ще бъда по-ясен. На мен всичко това ми прилича на капан.

— Капан?

— Какъв сте вие, господин Холкрофт? Някой от членовете на „Одесса“^[1]? Или може би войник на „Рахе“?

— „Одесса“?… Или на… какво? — изуми се Холкрофт.

— „Рахе“ — старецът наблегна специално на тази дума.

— Ра-хън? — Ноъл се втренчи в сакатия мъж. — Не разбирам за какво говорите.

Хер Оберст погледна Холкрофт и после отново се взря в Холкрофт.

— Не сте ли чували за тях?

— Само за „Одесса“. Но не знам нищо за… Ра-хън… или както там го наричате.

— Едните вербуват, а другите убиват. Но първите също избиват, а вторите също се занимават с набиране на членове. И „Одесса“, и „Рахе“ преследват деца.

— Преследват деца? — Ноъл поклати глава. — Нямам никаква представа за какво става дума.

Старецът отново погледна към Хелдън, но Холкрофт не разбра какво си казаха с очи. Сетне Оберст прониза с поглед Ноъл, сякаш той бе опитен лъжец, който предстои да бъде изобличен.

— Ще ви попитам съвсем просто — каза старецът. — От онези, които издирват деца на нацисти ли сте? Търсите ги навсякъде и ги убивате за неизвършени от тях престъпления. Убивате невинните за назидание или ги принуждавате да се присъединят към вас. Заплашвате ги с документи, които разкриват бащите им като психопати и чудовища, които ще изобличите, ако откажат да станат ваши членове. Тези са преследвачите на деца, господин Холкрофт. От тях ли сте?

Ноъл затвори очи с облекчение.

— Сам не знаете колко сте далеч от истината. Страховете ви са напразни, но това е всичко, което мога да ви кажа.

— Трябва да сме сигурни.

— Можете да бъдете. Не съм член на такава организация. Никога преди на бях чувал подобно нещо. Това са душевноболни.

— Така е — съгласи се хер Оберст. — Целта на Wiesentals е коренно различна — издирването на истинските чудовища и неосъдени престъпници, които се подиграха с процеса в Нюрнберг. Осъдим ли ги, войната ще свърши окончателно. Но преследването на децата на нацисти трябва да спре.

Ноъл се обърна към Хелдън:

— От тях ли бягате? Значи след всичките тези години те все още ви преследват?

— Те продължават да извършват насилия. Всеки ден. Навсякъде по света — отговори вместо нея старецът.

— Защо хората не знаят нищо за това? — настояваше Холкрофт. — Защо не го пишат по вестниците? Защо се мълчи?

— А мислите ли… че „хората“, както вие се изразихте, ще ги е грижа за синовете и дъщерите на нацисти? — попита полковникът.

— Но, Боже мой! Та те са били деца тогава — Холкрофт отново погледна Хелдън. — Значи тази вечер се опитвахте да се защитавате от опасността, както десетки пъти досега? Толкова често ли ви се налага?

— Наричат ни „Децата на Ада“ — каза просто дъщерята на Фон Тиболт. — Прокълнати сме за това, което сме и за това, което не сме.

— Разсъдъкът ми не може да го проумее! — възкликна Холкрофт.

— Това няма толкова голямо значение. — Старецът отново бавно се изправи. На Ноъл му се стори, че се опитва да си възвърне предишния внушителен ръст. — Важното за нас е да сме сигурни, че не сте член на нито една от двете организации. Сега спокойна ли сте, Хелдън?

— Да.

— И не искате да разпитвам повече?

Жената поклати отрицателно глава.

— Не, достатъчно е — отново го увери тя.

— Тогава и аз съм спокоен. — Полковникът отново протегна ръка на Ноъл. — Благодаря ви, че дойдохте. Както ще ви обясни Хелдън, за мен знаят малко хора и бихме искали да ви помолим за дискретност.

Ноъл стисна ръката му, изненадан от силата й.

— А аз мога ли да разчитам на вашата?

— Имате честната ми дума.

— Тогава и вие имате моята.

 

Пътуваха в колата мълчаливо. Фаровете пронизваха тъмнината. Холкрофт пак бе на волана, но сега Хелдън седеше на предната седалка до него и уморено му показваше пътя. Тя вече не крещеше инструкциите си в последния момент. Беше изтощена от динамичните събития на вечерта не по-малко от него. Но утрото бе още далеч, а имаха да обсъдят много неща.

— Наистина ли беше необходимо? — попита той. — Толкова ли бе важно за него да разговаряме?

— Да. Трябваше да е убеден, че не сте от „Одесса“ или „Рахе“.

— Какви са всъщност те? Той говореше така, сякаш не може да не съм чувал за тях и на мен не ми стана ясно.

— Това са две екстремистки организации, заклети врагове помежду си. Членовете и на двете са фанатици и ни преследват.

— Кои сме ние?

— Децата на нацистите от Върховното командване. Откриват ни, където и да отидем.

— Но защо?

— „Одесса“ се опитват да възродят нацистката партия. Те са навсякъде.

— Сериозно ли? Те наистина ли се стремят към това?

— Да, наистина. И въобще не се шегуват. Методите им за привличане на членове са най-разнообразни — от изнудване до прилагане на физическа сила. Те са истински главорези.

— А онези… Ра-хън?

— „Рахе“. На немски това означава „отмъщение“. Основали са я оцелели от концентрационните лагери. Преследвали са хилядите садисти и убийци, които никога не са били призовавани в съда.

— Тогава това е еврейска организация?

— В „Рахе“ има евреи, но са малцина. Те имат свои организации, които действат извън Тел Авив и Хайфа. В основата си „Рахе“ е комунистическа. Мнозина смятат, че КГБ е поело ръководството й. Според други в центъра й са революционери от страни в Третия свят. Първоначалната цел — отмъщението, е останала на заден план. „Рахе“ се е превърнала в гнездо на терористи.

— Но защо преследват вас?

Хелдън го погледна.

— За да ни привлекат към тях. Някои ги приемат за антипод на организацията, от която бягат и отиват при тях. Разбира се, според повечето от нас изстъпленията на „Рахе“ не отстъпват на онези на националсоциалистите. Ако откажем да преминем на тяхна страна, те използват по-твърди методи на убеждение. Ние се превръщаме в изкупителните жертви на фашизма. Използват имената ни, а понякога и труповете ни, за да покажат на хората, че нацистите все още съществуват. „Одесса“ са същите: вербувай или убивай.

— Това е безумие — Ноъл поклати глава смаян.

— Така е — съгласи се Хелдън. — Но такава е действителността. Ние мълчим и се стремим да не привличаме вниманието върху себе си. Пък и кой би се застъпил за нас? Ние сме деца на нацисти.

— „Одесса“, „Рахе“… Никой от моите познати не знае нищо за тях.

— Защото не им се е налагало да научат.

— Кой е Оберст?

— Един велик човек, принуден да се крие до края на живота си, защото е послушал съвестта си.

— Как така?

— Като член на Върховното командване е бил свидетел на ужасите. Знаел е, че е безсмислено да се противопоставя — други са го правили и са намирали смъртта си. Вместо това той използвал положението си, за да отменя чужди заповеди. Само един господ знае колко хора е спасил така.

— Изборът му е достоен за уважение.

— Избрал е единствения възможен начин — действал е незабелязано вътре в самата бюрократична машина. След войната съюзниците го осъдиха заради поста, който е заемал в Райха. Прекара осемнадесет години в затвора. Когато най-после стана ясно как е изпълнявал задълженията си, хиляди германци започнаха да го презират. Нарекоха го предател. Уволниха го от офицерския корпус и обявиха цена за главата му.

Ноъл си припомни думите на Хелдън и каза:

— Прокълнат за това, което е правил, и за това, което не е.

— Да — отговори тя и в последния момент му показа завой на пътя, който за малко щяха да подминат.

— Посвоему — каза Ноъл, завъртайки волана, — Оберст е като тримата, съставили документа в Женева. Не мислиш ли така?

— Да, вярно е.

— Може би си се изкушавала да му го кажеш.

— Не, никак. Нали ме помолихте да не му казвам.

Обърна се към нея — тя гледаше право напред. Лицето й бе изопнато от умора, бледо, с тъмни кръгове под очите. Изглеждаше самотна и самотата й като че ли не можеше да се пристъпи лесно. Нощта още не бе свършила. Имаха да си кажат много неща, да вземат важни решения.

Ноъл бе стигнал до извода, че точно тя, най-малката дъщеря на Вилхелм фон Тиболт, ще бъде избрана да представлява семейството в Женева.

— Има ли някое спокойно местенце наблизо? Едно питие няма да ни се отрази зле.

— На седем-осем километра оттук има едно ханче. Встрани от пътя е и няма опасност да ни открият.

Ноъл зави, погледна в огледалото и видя фаровете на кола. Това не бе маркиран изход на магистралата — нямаше никакви знаци. Фактът, че шофьорът зад тях реши да отбие точно там и точно в този момент, бе обезпокоителен. Холкрофт тъкмо щеше да заговори, когато се случи нещо странно.

Светлините изчезнаха в огледалото. Просто вече ги нямаше.

 

Някога ханчето било ферма, част от пасището към нея бе асфалтирано и превърнато в паркинг с желязна ограда. Сводест вход водеше от бара към малката трапезария. Вътре седяха няколко двойки. Очевидно не бяха парижани, дошли да вечерят в дискретна обстановка с хора, с които не можеха да се срещат в града. Те изгледаха новодошлите недружелюбно. В другия край на помещението гореше камина. Мястото бе подходящо за разговори.

Настаниха ги на маса вляво от камината и им донесоха бренди веднага след като го поръчаха.

— Хубаво е тук — каза Ноъл, затоплен от огъня и алкохола. — Как го открихте?

— На пътя към жилището на полковника е. С приятелите ми често се отбиваме тук да поговорим на спокойствие.

— Мога ли да ви попитам за някои неща?

— Питайте.

— Кога напуснахте Англия?

— Преди около три месеца. Когато ми предложиха тази работа.

— В лондонския указател под името Хелдън Тенисън ли сте записана?

— В Англия името „Хелдън“ предизвиква любопитство, а на мен ми е омръзнало да обяснявам. В Париж е друго. Французите не се впечатляват от никакви имена.

— Но вие запазихте фамилията си Фон Тиболт — Холкрофт видя как по лицето й за миг премина сянка на неприязън.

— Не.

— А защо Тенисън тогава?

— Мисля, че причината е очевидна. Всеки би казал, че Фон Тиболт е немско име. Когато избягахме в Англия, бе наложително да го променим.

— Значи го променихте просто така?

— Да. — Хелдън отпи от брендито си и погледна огъня. — Просто така.

Ноъл се вгледа в нея. По гласа й бе усетил, че лъже. Не я биваше много за това. Той реши засега да не показва, че е доловил опита й да скрие нещо и продължи спокойно:

— Какво знаете за баща си?

Хелдън отново се обърна към него.

— Много малко. Майка ми го обичаше и според нея той беше много по-добър, отколкото човек би помислил, ако съди по поста му в Третия райх. Но и вие вече сте убеден в това, нали? Накрая той се е проявил като дълбоко морален човек.

— Разкажете ми за майка си.

— Тя е жена, която е успяла да надделее над събитията. Избягала е от Германия само с няколко бижута, с двете си деца и бременна с трето. Без никакви умения или професия тя успяла да си намери работа и… бързо напреднала. Започнала като продавачка в магазин за облекло и се оказало, че има вкус за дрехи. Спечелила клиенти и развъртяла своя търговия. Тя беше много предприемчива и бизнесът й се разрасна. В дома ни в Рио де Жанейро имахме всички удобства.

— Сестра ви спомена, че за вас той е бил убежище, което после се превърнало в истински ад.

— Сестра ми често се държи като героиня в мелодрама. Не беше чак толкова лошо. Ако се отнасяха към нас с презрение, то за това имаше известно основание.

— И какво е то?

— Майка ми беше много красива…

— Както и дъщерите й — прекъсна я Ноъл.

— Да, предполагам, че е така — каза Хелдън равнодушно. — Красотата никога не е имала значение за мен и в каквато и степен да съм я притежавала, никога не ми се е налагало целенасочено да се възползвам от нея. За разлика от майка ми.

— В Рио ли?

— Да. Там я издържаха няколко мъже. Или по-скоро издържаха цялото ни семейство. Двама или трима от любовниците й се разведоха заради нея, но тя отказа да се омъжи за когото и да било. Майка ми разтрогваше бракове, за да извлече пари или търговски привилегии. След смъртта си ни остави доста солидна сума. Тя беше смятана за парий в германската общност. После това отношение се прехвърли върху нас.

— Била е доста интересна жена — Холкрофт беше заинтригуван. — Как умря?

— Убиха я. Простреляха я в главата една вечер. В колата й.

Лицето му мигом помръкна. В съзнанието му нахлуха спомени — пустата обсерватория високо над Рио, изстрели, откъртване на парчета бетон, звън от натрошено стъкло… Стъкло. Спомни си как изстрел от револвер със заглушител бе отнесъл задното му стъкло и как бяха насочили черното дуло на голям пистолет в главата му.

Спомни си и разговора в сепарето на коктейлбара. Това, което бе чул там, му се бе сторило плод на неоснователен страх, дори му бе прозвучало абсурдно.

Братът и сестрата Карара. Момичето бе казало, че е най-близката приятелка на Йохан фон Тиболт и негова годеница.

Той и сестра ми щяха да се оженят, но германците не позволиха това да се случи.

Кой е могъл да им попречи?

Всеки. С куршум в тила на Йохан.

Карара. Близки приятели, които искаха да помогнат на прокудените Фон Тиболт. Изведнъж Ноъл си помисли, че Хелдън би му казала повече неща, ако знае как Карара му бяха помогнали. Те бяха рискували живота си, за да може той да открие Фон Тиболтови. Тя трябваше да се отнесе със същото доверие.

— Може би е редно да ви кажа — започна той, — че в Рио Карара ми дадоха сведения за вас. Казаха ми откъде да започна търсенето. От тях разбрах, че сте променили името си на Тенисън.

— Кои?

— Приятелите ви, братът и сестрата Карара. Момичето е годеница на брат ви.

— Карара? В Рио де Жанейро?

— Да.

— За първи път чувам за тях. Не познавам никакви Карара.