Робърт Лъдлъм
Планът Холкрофт (9)

ОСМА ГЛАВА

Ноъл знаеше какво му трябва — специализирана книжарница. Във всеки курортен град има голяма книжарница, която задоволява читателските интереси на туристи от определена националност. Той се интересуваше от Alivraria Alembo — немската книжарница. В хотела му бяха казали, че в нея може да намери всякакви списания, а вестниците пристигали ежедневно с полетите на „Луфтханза“. Точно там Холкрофт би могъл да получи информация. В такава книжарница не може да няма справочници и човек, който да знае нещо за заселилите се в Рио германски семейства. Ако можеше да научи едно-две имена… Точно оттам трябваше да започне.

Книжарницата бе на не повече от десет минути от хотела.

— Аз съм американски архитект — каза той на един от продавачите, който, качен на стълба, пререждаше книгите на най-горния рафт. — Дойдох, за да изследвам баварското влияние върху архитектурата на големите къщи. Имате ли някакви материали на тази тема?

— Не знаех, че това е отделна тема — изненада го продавачът с безукорен английски. — Има няколко къщи в швейцарски стил, алпийски тип, но не бих ги нарекъл баварски.

Шесто правило или може би седмо? Използвай лъжа, която почива на частица от истината само ако си по-компетентен от онзи, когото лъжеш.

— Алпийски, швейцарски, баварски — между тях почти няма разлика.

— Така ли? Мислех, че разликата е значителна.

Осмо или девето правило: не се впускай в спор. Следвай главната цел.

— Право да ви кажа, едно богато семейство от Ню Йорк ми плати да дойда тук и да направя няколко скици. Миналото лято са идвали в Рио. Пътувайки из околността, са били впечатлени от няколко много красиви къщи. Описаха ми ги като баварски.

— Сигурно са излезли извън града в северозападна посока. Там има великолепни къщи. Резиденцията Айзенщат например, но тя е на едни евреи. Невероятна смесица между евреи и маври, стига изобщо да можете да си представите подобно нещо. Разбира се, не пропускайте имението на Граф. Къщата е малко претрупана, но е ефектна. Което е напълно естествено — Граф е милионер.

— Граф ли казахте?

— Да, Морис Граф. Преселник е, но кой от тях не е имигрирал навремето?

— От кои тях?

— Хайде, не се правете, че не разбирате. Готов съм да се обзаложа, че е бил генерал или друга важна клечка във Върховното командване.

— Англичанин ли сте?

— Да.

— И работите в тази книжарница?

— Ich spreche gut Deutsch^[1].

— Не са могли да намерят германец за тази работа?

— Може би са предпочели човек като мен — каза англичанинът загадъчно.

Ноъл се престори на учуден:

— Защо мислите така?

— Не ми задават много въпроси — каза продавачът и се качи на едно стъпало. Веднага щом американецът си отиде, той слезе от стълбата и я отмести рязко с вид на човек, спечелил една малка победа. Заобиколи бързо куповете с книги от двете страни на пътечката и до един от тях зави така неочаквано, че се сблъска с някакъв мъж, прелистващ книга на Гьоте.

— Verzeihung^[2] — промърмори продавачът.

— Schwesterchen^[3] — каза мъжът с гъстите прошарени вежди.

Тази явна обида към неговата мъжественост го накара да се обърне.

— Ти?

— Приятелите на Тинаму са винаги наблизо.

— Да не би да сте го проследили дотук?

— Той не ме усети. Хайде, обадете се.

Англичанинът продължи напред към служебния вход в дъното на книжарницата. Влезе вътре, вдигна телефонната слушалка и набра номера. От другата страна му отговори секретарят на най-влиятелния човек в Рио:

— Домът на господин Граф. Добър ден.

— Нашият служител в хотела заслужава солиден бакшиш — каза продавачът. — Той се оказа прав. Настоявам за разговор с хер Граф. Казах онова, което се бяхме разбрали и прозвуча много убедително. Убеден съм, че той ще позвъни. А сега ми дайте хер Граф, моля.

— Ще му предам каквото имаш да му съобщиш — каза секретарят.

— Не. Искам лично да му обясня една новина.

— За какво става дума? Знаеш, че хер Граф е страшно зает.

— Да речем, че е свързана с един мой сънародник. Така по-ясно ли е?

— Знаем, че е в Рио — вече се свързахме с него. Трябва да направиш нещо повече, ако искаш да си ни полезен.

— Той е все още тук. В книжарницата. Може би иска да разговаряме.

Продавачът чу как секретарят обяснява на някого:

— Актьорът е, майн хер. Настоява да разговаря с вас. В последния един час всичко вървеше по план, но, изглежда, са възникнали усложнения — неговият сънародник е в книжарницата.

Някой друг взе слушалката:

— Какво има? — беше Морис Граф.

— Искам да знаете, че всичко мина според очакваният ни…

— Да, да, разбирам — прекъсна го Граф. — Справяте се отлично. А какво имате да ни кажете за онзи Engländer^[4]? Там ли е още?

— Проследил е американеца дотук. Бил е по петите му. Все още е тук и предполагам, иска да му кажа какво става. Трябва ли да го направя?

— Не — отговори Граф. — Можем да се справим и без чужда намеса. Кажи му, че се страхуваме да не го разпознаят и го съветваме да стои настрана. Кажи му също, че не одобрявам методите му. Можеш да подчертаеш, че си го чул лично от мен.

— Благодаря ви, хер Граф! Ще го направя с удоволствие.

— Знам.

* * *

Граф подаде телефонната слушалка на секретаря си.

— Тинаму не бива да допуска това — каза той. — Всичко започва отново.

— Кое, майн хер?

— От самото начало. Чуждата намеса, тайното наблюдаване, съперничеството. След разцеплението всеки подозира всекиго.

— Не ви разбирам.

— Защото не си бил свидетел на всичко това — каза Граф и се облегна назад. — Изпрати втора телеграма на Тинаму. Предай му молбата ни да нареди на своя вълк да се върне в Средиземно море. На много рискове се излага. Не одобряваме това и при тези обстоятелства не поемаме никаква отговорност.

Малко след два часа на следващия ден — цяло денонощие по-късно, след като проведе няколко телефонни разговора, Холкрофт получи съгласието на Граф да го приеме. Нае кола от хотела и се отправи на северозапад. Често спираше, за да погледне в пътната карта, предоставена му от агенцията за коли под наем. Накрая намери имението, зави при железния портал и подкара нагоре по алеята към къщата на хълма.

Пътят го изведе на голям бетонен паркинг с храсти покрая и малки плодни дръвчета от двете страни, към които водеха каменни пътеки.

Продавачът в книжарницата се оказа прав — имението на Граф наистина бе забележително. От него се откриваше великолепна гледка — наоколо се простираха равнини, в далечината чезнеха планински върхове, а на изток синята шир на океана тънеше в мъгла. Къщата бе триетажна, с балкони, надвесени от двете страни на главния вход — масивни двойни врати от импрегниран махагон с големи триъгълни панти от ковано желязо. Ефектът наистина беше алпийски, създаден сякаш от геометричните форми на много къщи в швейцарски стил, които, сбрани в едно, бяха пренесени на тропическата планина…

Ноъл паркира вдясно от предните стъпала и слезе. На паркинга имаше още два автомобила — бяла лимузина мерцедес и червена спортна мазерати. Холкрофт стисна здраво дипломатическото куфарче и камерата си и се заизкачва по мраморните стълби.

* * *

— Поласкан съм от интереса към нашето незначително архитектурно постижение — каза Граф. — Предполагам, е съвсем естествено преселниците да пренасят в новата си среда късчета от родината си. Семейството ми е от Шварцвалд… Спомените оттам ме спохождат често.

— Много ви благодаря, че ми позволихте да ви посетя, сър. — Ноъл прибра петте набързо скалъпени скици в куфарчето си и го затвори. — Благодаря ви и от името на моя клиент.

— Събрахте ли необходимите материали?

— Направих много снимки и пет скици на фасадата от различни ъгли… Не съм се и надявал на толкова. Между другото снимах само външни детайли и господинът, който ме придружаваше, може да го потвърди.

— Защо ми го казвате?

— Защото не бих искал да мислите, че съм заснел разположението на къщата ви.

Морис Граф се засмя тихо:

— Жилището ми е много добре защитено. Дори не ми е минало през ума, че го оглеждате с намерение да го оберете. Седнете, моля.

— Благодаря. — Ноъл се настани срещу възрастния мъж. — Днес на някои хора това би се сторило подозрително.

— Е, добре. Ще ви призная, че се обадих в хотел „Порто Алегре“, за да проверя дали сте регистриран там и получих положителен отговор. Вие се казвате Холкрофт, от Ню Йорк сте, резервацията ви е обезпечена от престижна туристическа агенция, чиито служители явно ви познават, кредитните ви карти са редовни. Дошли сте в Бразилия с валиден паспорт. Информацията е напълно достатъчна. При сегашното развитие на техниката човек трудно може да използва чуждо име, не мислите ли?

— Прав сте — съгласи се Ноъл и реши, че е дошъл моментът да премине към истинската цел на посещението си. Понечи да продължи, но Граф го попита, сякаш за да запълни неловка пауза:

— Колко време ще останете в Рио?

— Няколко дни. Научих името на архитекта ви и бих искал да поговоря с него, разбира се, когато е свободен.

— Секретарката ми ще му се обади, и то веднага. Нямам никаква представа как се урежда финансовата страна на въпроса, ако това въобще е необходимо, но съм сигурен, че той ще ви предостави копия от плановете, в случай че ви потрябват.

Ноъл се разсмя — това явно предизвикателство към професионалните му качества го развесели.

— Бих направил известни промени в своя проект, господин Граф. Обаждането ми ще бъде преди всичко жест на внимание. Може би бих го попитал откъде са закупени някои материали или как са решени специфични проблеми с напрежението, но не бих му поискал плановете. А и да го направя, не мисля, че би се съгласил охотно да ми ги даде.

— Грешите — каза Граф, категоричността и изражението му недвусмислено напомняха военното му минало.

„Готов съм да се обзаложа, че е бил генерал или друга важна клечка във Върховното командване…“

— Все пак е излишно, сър. Имам всичко, за което бях дошъл.

— Разбирам. — Столът на Граф тежко изскърца — раздвижването на един уморен старец в края на дългия следобед. Уморен старец със странно напрегнати очи.

— Ще ви удовлетвори ли едночасов разговор?

— Да, напълно.

— Обещавам ви го.

— Много сте любезен.

— След това ще можете да се върнете в Ню Йорк.

— Разбира се.

Сега трябваше да спомене за Фон Тиболтови. Точно сега.

— Всъщност трябва да свърша още нещо, докато съм в Рио. Не е толкова важно, но обещах, че ще опитам. Не зная откъде да започна. Може би от полицията.

— Звучи стряскащо. С престъпление ли е свързано?

— Не, напротив. Имах предвид този отдел на полицията, в който биха ми помогнали да открия едни хора. Няма ги в телефонния указател. Проверих и незаписаните в указателя номера.

— Сигурен ли сте, че са в Рио?

— Оттам са се обадили за последен път. Мисля, че в другите градове в Бразилия също е направена проверка чрез телефонните компании.

— Проблемът ме заинтригува, господин Холкрофт. Толкова ли е важно тези хора да бъдат издирени? Какво са направили? Казахте, че не е свързано с престъпление.

— Не, по никакъв начин. Всъщност зная твърде малко. Един мой приятел от Ню Йорк, адвокат, ме помоли, като дойда тук да се опитам да открия това семейство. Трябвало да получат пари от техни роднини в Средния запад.

— Наследство ли?

— Да.

— Може би някой адвокат тук, в Рио…

— Приятелят ми изпрати, както той ги нарече, „поверителни справки“ на няколко правни кантори тук — каза Ноъл, спомняйки си думите на аташето, — но не получи задоволителен отговор.

— Как си го обяснява?

— Никак. Просто се ядоса. Предполагам, че парите не стигнаха за трима адвокати.

— Трима адвокати ли е наел?

— Да, така се оказа — отговори Ноъл, изненадан от себе си. Справяше се инстинктивно, без да мисли. — Единият е от Чикаго или може би беше от Сейнт Луис, другият е колега на приятеля ми в Ню Йорк, а третият е тук, в Рио. Адвокатите обменят помежду си информация, която другите хора смятат за поверителна. Но една трета от хонорара може би им се стори твърде малко възнаграждение за усилията.

— Но приятелят ви е човек с чиста съвест — Граф кимна с разбиране и многозначително повдигна вежди. На Холкрофт му се стори, че схваща намека му.

— Иска ми се да мисля така.

— Може би аз мога да ви помогна. Имам приятели.

Холкрофт поклати отрицателно глава:

— Не бих ви молил за това. Вече направихте достатъчно за мен този следобед. А и както ви казах, не е толкова важно.

— Разбира се — Граф сви рамене, — не бих искал да се натрапвам — все пак въпросът е поверителен.

Германецът присви очи и се загледа към прозорците. Слънцето залязваше зад планината на запад, през стъклото струяха снопове оранжева светлина, а върху ламперията в кабинета играеха топли отблясъци.

— Семейството, което търся, е Фон Тиболт — каза Ноъл, гледайки събеседника си напрегнато. Каквато и реакция да бе очаквал, се оказа неподготвен за онова, което в действителност последва.

Очите на стария Граф се отвориха широко и той стрелна изпълнен с омраза поглед към Холкрофт.

— Вие сте свиня — каза едва чуто германецът. — Това е било номер, хитро измислен, за да се промъкнете в къщата ми! Да се доберете до мен!

— Грешите, господин Граф. Можете да се обадите на клиента ми в Ню Йорк…

— Свиня! — изкрещя старецът. — Фон Тиболтови! Verräter^[5]! Измет! Страхливци! Schweinhunde^[6]! Как се осмелявате?

Ноъл гледаше безпомощно като хипнотизиран. Лицето на Граф бе пребледняло от ярост, жилите на врата му бяха изпъкнали, очите му святкаха гневно. Той се облегна на стола с треперещи ръце.

— Нищо не разбирам — каза Холкрофт и се изправи.

— Много добре разбирате… Вие сте нищожество! Търсите Фон Тиболтови! Искате да ги върнете към живот!

— Нима те са мъртви?

— Всемогъщи Боже, де да бяха!

— Граф, чуйте ме. Ако знаете нещо…

— Напуснете къщата ми! — Старецът с мъка стана от стола и извика към затворената врата на кабинета:

— Вернер! Komm her^[7]

Секретарят на Граф влетя в стаята.

— Майн хер? Was ist^[8]…

— Изхвърли този измамник от къщата ми!

Секретарят погледна недоумяващо Холкрофт.

— Оттук. Бързо!

Ноъл се наведе, взе куфарчето си и бързо се отправи към вратата. Извърна се и хвърли последен поглед на Граф. Ако не беше треперенето, старият германец щеше да прилича съвсем на дебел, гротесков манекен.

— Махайте се! Презирам ви!

При последната пареща обида Ноъл излезе от кожата си. Не той бе достоен за презрение, а този покварен и жесток старец пред него, истинско олицетворение на високомерие и деспотичност. Този предател и чудовищен убиец, който се е гърчил в агоничен страх преди трийсет години… като хиляди други. Този нацист.

— Нямате право да се държите така оскърбително!

— Ще видим кой какво право има. Вън!

— Ще си тръгна, генерале или какъвто и да сте, но не толкова бързо, защото вече се досещам за някои неща. Към мен бяхте също толкова безразличен, колкото и към последния труп, който вие, зверове, сте изгорили, но ето че аз споменах само едно име и това беше достатъчно, за да се разтреперите. И вие, и аз знаем защо дори споменаването на това име ви е непоносимо — още преди трийсет години Фон Тиболт е разбрал какво представлявате. Тогава, когато сте хвърляли телата едно върху друго, той е знаел какви сте всички вие всъщност.

— Ние не сме крили какви сме. Светът го знаеше. Не сме се опитвали да го измамим.

Холкрофт млъкна и мъчително преглътна. В гнева си той се чувстваше длъжен да потърси справедливост за тримата, които го бяха призовали от отвъдното. Той трябваше да нанесе съкрушителен удар на този символ на някога всяваща ужас разрушителна сила, откъснала баща му от него. Не можеше да потисне чувствата си.

— И искам да сте наясно — продължи Ноъл. — Ще открия Фон Тиболт, вие не можете да ме спрете. Не мислете, че сте ме белязали, защото не сте. Вие сте белязани. Твърде открито носите железния си кръст.

Граф бе възвърнал самообладанието си.

— Непременно открийте Фон Тиболтови. Ние също ще бъдем там.

— Ще ги открия. И ако нещо им се случи, ще знам кой е виновен за това и ще ви изоблича. Седите си тук в своя замък и издавате команди. Преструвате се, че всичко е като преди. С вас отдавна е свършено — още преди края на войната, и хора като Фон Тиболт го знаеха. Вие не го разбрахте и очевидно никога няма да го проумеете.

— Вън!

Човек от охраната влетя в стаята и сграбчи Ноъл изотзад. Една ръка го хвана през дясното рамо и гърдите, дръпна го и го повлече към вратата. Ноъл замахна с куфарчето си и го стовари с всичка сила върху вкопченото в него тяло. След това заби левия си лакът в корема на невидимия нападател и го срита ожесточено в пищяла. Последва мигновена реакция — мъжът изохка и за момент отпусна хватката около него. Напълно достатъчно.

Ноъл сграбчи ръкава на протегнатата ръка и го дръпна силно напред. Изви тялото си надясно и блъсна с рамо телохранителя в гърдите. Той се олюля. Ноъл го блъсна още веднъж и го запрати към един старинен стол до стената. Щом тялото се стовари върху крехката мебел, тя изпращя и се разпадна. Нападателят премигваше втрещено.

Холкрофт го погледна. Телохранителят бе огромен, външният му вид всяваше страх. Тялото му приличаше на тялото на стария Граф — грамада от плът, стегната от плътно прилепналото сако.

През отворената врата Холкрофт видя как Граф посяга към телефона. Секретарят, когото той бе нарекъл Вернер, пристъпи тромаво към Ноъл.

— Не ме докосвай — каза Ноъл и пое през големия коридор. Стигна до входната врата. От другата страна на фоайето, до един свод стояха няколко мъже и жени. Никой не понечи да се приближи към него, никой дори не извика. Германците са верни на принципите си, облекчено помисли Холкрофт. Тези лакеи действат само по заповед.

— Правете каквото съм ви наредил — каза Граф спокойно в слушалката, в гласа му нямаше и следа от ярост. Той отново бе генералът, който дава команди на изпълнителен подчинен. — Оставете го да стигне до средата на пътя към портала и включете автоматичното затваряне. Много е важно американецът да си помисли, че ни се е изплъзнал. — Бавно затвори телефона и се обърна към секретаря си:

— Наранен ли е телохранителят?

— Само е зашеметен. Раздвижва се и скоро ще е по-добре.

— Холкрофт е ядосан — размишляваше Граф. — Погълнат е от преживяванията и задачата си, развълнуван е от събитията. Това е добре. Сега трябва да го изплашим, да го накараме да трепери пред неизвестността, пред необратимата жестокост на мига. Кажи на телохранителя да изчака пет минути и да тръгне след него. Не бива да допуска грешки.

— Ще му предам нарежданията. Той е отличен стрелец.

— Добре.

Бившият генерал от Вермахта бавно се приближи до прозореца и примижа срещу последните лъчи на залязващото слънце.

— Нежни думи, любовни думи… после остри истерични упреци. Прегръдка и нож в гърба. Бързата им последователност напълно ще обърка Холкрофт. Той няма да може да прецени кой е негов приятел и кой враг. Единственото, в което ще е сигурен, е това, че трябва да продължава напред. Ще рухне пред очите ни и тогава ще бъде наш.