Робърт Лъдлъм
Планът Холкрофт (7)

ШЕСТА ГЛАВА

— Нека изясним още веднъж въпроса, господин Холкрофт — застаряващият аташе се бе облегнал удобно в стола си. — Казвате, че желаете да откриете семейство, чието име не искате да назовете. Това семейство имигрирало в Бразилия през четиридесетте години и последното, което се знае за него е, че е изчезнало преди няколко години. Правилно ли съм ви разбрал?

По слисания израз на аташето Холкрофт разбра, че може би начинът му на действие бе глупав, но той не се сещаше за друг. Не искаше да споменава за нищо на света името на Фон Тиболт, преди да е пристигнал в Бразилия; не желаеше да усложнява това издирване, започнало с достатъчно препятствия още от първия миг. Той се усмихна любезно.

— Не е съвсем така. Само попитах дали едно семейство може да бъде издирено при споменатите обстоятелства. Не съм казвал, че аз го издирвам.

— Значи въпросът ви е хипотетичен? Журналист ли сте?

Холкрофт се поколеба. Колко лесно би било да каже „да“ — какво по-удобно извинение за въпросите, които той самият щеше да задава занапред? От друга страна обаче, след няколко дни трябваше да отлети за Рио де Жанейро. Предстоеше му да попълва разни бланки, формуляри, да получи виза може би, не познаваше цялата процедура. Една лъжа сега можеше да му създаде проблеми по-късно.

— Не, архитект.

Очите на аташето издадоха изненадата му.

— Значи сигурно ще посетите град Бразилия? Това е един шедьовър.

— Много бих искал.

— Говорите ли португалски?

— Само малко испански. Работил съм в Мексико. И в Коста Рика.

— Но ние се отклонихме от основния въпрос — забеляза аташето и се наведе напред. — Попитах ви дали сте журналист и вие се позамислихте. Изкушихте се да ми отговорите утвърдително, защото това щеше да ви е по-изгодно. Честно казано, това ме навежда на мисълта, че всъщност вие търсите това изчезнало семейство. Защо просто не ми разкажете всичко?

Помисли си, че ако смята да лъже занапред, лутайки се из непознатата гора, трябва да се научи да обмисля и най-незначителните си отговори. Първо правило: предварителната подготовка е задължителна.

— Няма много за разправяне — подзе неловко той. — Тъй като и без това ще пътувам из вашата страна, обещах на един приятел да потърся тези хора. Той се познавал с тях от много отдавна. — Това беше вариация по истинската тема, при това доста сполучлива, помисли си Холкрофт. Може би затова я изрече така убедително. Второ правило: основавай лъжата върху част от истината.

— Обаче вашият… приятел се е опитал да ги открие и не е успял.

— Опитал се е от хиляди километри разстояние. Не е същото.

— Наистина не е. И така, поради огромното разстояние и поради опасенията на вашия приятел от евентуални усложнения вие предпочитате да не споменавате името на това семейство.

— Точно така.

— Не, не е така. Много по-лесно би било например един адвокат да поиска телеграфически поверителна справка от съответната адвокатска фирма в Рио де Жанейро. Това се прави непрекъснато. Семейството, което вашият приятел издирва, просто не е налице и той ви е помолил да го откриете. — Аташето се усмихна и сви рамене, сякаш току-що бе доказал, че две и две прави четири.

Ноъл наблюдаваше бразилеца с растящо раздразнение. Трето правило: не се оставяй да те хванат в капан с небрежно, но на място подхвърлена фраза.

— Знаете ли какво? — не се сдържа Ноъл. — Много сте неприятен.

— Съжалявам, че създадох такова впечатление — отвърна аташето искрено. — Аз просто се опитвам да ви помогна. Нали това ми е работата. Умишлено разговарях с вас по този начин. Вие не сте нито първият, нито последният, който търси хора, дошли в моята страна „някъде през четиридесетте години“. Мисля, че се досещате какво значи това. По-голямата част от тях са германци, много от които са внесли огромни суми чрез компрометирани неутрални лица. Всъщност искам да ви кажа само едно: внимавайте! Хора като тези, които издирвате, не изчезват безпричинно.

— Какво имате предвид?

— Те просто трябва да се крият, господин Холкрофт. Били са принудени. И то не само заради Нюрнбергския процес и заради израелците, издирващи военнопрестъпници; много от тези хора са имали достъп до значителни средства — в някои случаи огромни богатства — откраднати от покорените народи, от държавните им институции, често от техните представителства. Върху присвоените средства могат да бъдат предявени претенции.

Ноъл усети как стомахът му се свива. Имаше връзка — далечна, дори подвеждаща в случая, но все пак имаше. Фон Тиболтови бяха замесени в грандиозна и сложна кражба. Но не по тази причина бяха изчезнали. Четвърто правило: бъди готов да прикриеш реакцията си.

— Мисля, че семейството, за което става дума, няма нищо общо с това.

— Но не можете да сте сигурен, нали, след като знаете толкова малко за него.

— Да речем, че съм сигурен. Всъщност аз исках само да се осведомя как да предприема издирването или поне да разбера какво е станало с тях.

— Споменах ви за адвокат.

— Никакви адвокати. Казах ви, че съм архитект. Адвокатите са най-големите ни врагове — губят ни страшно много време — усмихна се Холкрофт. — Каквото може да ми свърши един адвокат, мога да си го свърша и сам. Говоря испански. Ще се оправя и с португалския.

— Разбирам. — Аташето замълча и посегна към кутия с тънки пури на бюрото си. Отвори я и я поднесе на Холкрофт, който поклати отрицателно глава.

— Сигурен ли сте? Хавански са.

— Сигурен съм. Разполагам с много малко време.

— Да, да. — Аташето посегна към една сребърна запалка на бюрото си, щракна я и всмукна дълбоко; крайчецът на пурата припламна. Той рязко вдигна поглед към Ноъл: — И все пак няма ли да ми кажете името на това семейство?

— О, господи… — Холкрофт стана. Не можеше повече да издържа; явно трябваше да попита другаде.

— Моля ви, седнете, ако обичате — настоя аташето. — Само още минута-две. Уверявам ви, че не си губите времето.

Ноъл забеляза многозначителния поглед на бразилеца и седна.

— Какво има?

— La comunidad aleman^[1]. Използвам испанския, който говорите така добре.

— Германската общност? Че има германска общност в Рио — това ли искате да ми кажете?

— Да, но тя не е само географско понятие. Има наистина един отдалечен район — германското barrio^[2], така да се каже, но аз нямам предвид него. Имам предвид онова, което се нарича la otra cara de los alemanes^[3]. Разбирате ли?

— „Другото лице“… онова, което пази германската им същност.

— Именно. Може да се определи като „скритата им същност“. Онова, което ги прави такива, каквито са; което ги кара да постъпват така, както постъпват. Много е важно да го разберете.

— Мисля, че разбирам. Много добре го обяснихте. Повечето са били нацисти, успели да се измъкнат от Нюрнбергския процес и да прехвърлят в Бразилия големи присвоени суми; естествено е да се крият и да променят самоличността си. Естествено е и да се поддържат взаимно.

— Естествено е — съгласи се бразилецът. — Но все пак би могло да се предположи, че след толкова много години ще са до голяма степен асимилирани.

— Защо? Вие работите тук, в Ню Йорк. Разходете се към долната част на Ийст сайд или по Мълбери стрийт, или пък към Бронкс. Цели квартали с италианци, поляци, евреи. Живеят тук от десетки години. Това не е много време.

— Има известно сходство, разбира се, но не е същото, повярвайте ми. Хората от Ню Йорк, за които споменахте, общуват съвсем открито помежду си и се гордеят с националната си принадлежност. В Бразилия не е същото. Германската общност само дава вид, че се е асимилирала, но всъщност не е, като изключим търговията. Преобладаващите чувства сред тях са страх и гняв. Много от тях са били преследвани доста дълго време; всеки ден по хиляда души скриват самоличността си. Имат си своя собствена йерархия. Три-четири семейства контролират общността; огромните им типично немски имения са пръснати из цялата страна. Те, разбира се, ги представят като швейцарски или баварски. — Аташето замълча за миг. — Започвате ли да схващате за какво става дума? Генералният консул не би ви го казал, защото моето правителство не би му позволило. Но аз съм ниско в йерархията и на мен ми е позволено. Разбирате ли?

Ноъл се почувства объркан.

— Честно казано, не. Всичко, което ми разказахте, ни най-малко не ме изненадва. В Нюрнберг бяха осъдени за „престъпления против човечеството“. Това не може да не породи чувство за вина, а винаги поражда страх. Естествено е хора като тях, които са далеч от родината си, да се поддържат взаимно.

— Вината наистина ражда страх. Страхът на свой ред ражда подозрителност, а подозрителността — насилие. Ето това трябва да разберете. Един чужденец, който идва в Рио да търси изчезнали германци, предприема опасно издирване. La otra cara de los alemanes. Те се защитават един друг. — Аташето пак взе пурата си. — Кажете ни името, господин Холкрофт. Нека ние потърсим тези хора.

Ноъл гледаше как бразилецът вдишва дълбоко дима от скъпата си хаванска пура. Непонятно за самия себе си, внезапно се почувства неловко. „Не се оставяй да те хванат в капан с небрежно, ала на място подхвърлена фраза…“

— Не мога. Мисля, че преувеличавате и няма да ми помогнете. — Той стана.

— Добре тогава — рече бразилецът. — Вие сам ще се убедите. Когато пристигнете в Рио де Жанейро, идете в Министерството по въпросите на имиграцията. Ако им кажете имената и ориентировъчни дати, може и да ви помогнат.

— Много ви благодаря — рече Ноъл и тръгна към вратата.

* * *

Бразилецът излезе бързо от кабинета и отиде в просторно преддверие, което служеше за приемна. В един фотьойл се бе разположил млад мъж, който бързо скочи на крака при вида на своя началник.

— Можеш да се върнеш в кабинета си, Жуан.

— Благодаря ви, ваше превъзходителство.

По-възрастният мъж прескочи преддверието, мина покрай рецепцията и се насочи към една двойна врата. Отляво имаше голям герб на Федерална република Бразилия, а от дясната страна висеше табелка, на която със златни букви бе изписано: „OFICTO DO CONSUL GENERAL“.

Генералният консул влезе в малък вестибюл, където работеше неговата секретарка. Влизайки в кабинета си, той се обърна към момичето:

— Моля ви, свържете ме с посолството. С посланика. Ако го няма в момента, потърсете го пак. Уведомете го, че е поверително; той сам ще прецени дали да се обади или не.

Най-високопоставеният дипломат на Бразилия в най-големия американски град затвори вратата, отиде до бюрото си и седна. Взе куп листове, стегнати с метална скоба. Първите няколко бяха ксерокопия на изрезки от вестници със съобщения за убийството в самолета на „Бритиш еъруейз“, полет 591 от Лондон за Ню Йорк, както и за последвалите го две убийства на летището. Последните два листа бяха фотокопия на пълния списък на пътниците. Погледът на дипломата се плъзна по имената: Ноъл Холкрофт, отпътувал от Женева за Лондон с полет 577 на „Бритиш еъруейз“; от Лондон за Ню Йорк с полет 591 на „Бритиш еъруейз“. Той гледаше списъка сякаш с облекчение, че все още разполага с него.

Телефонът иззвъня. Беше секретарката.

— Говорете с посланика, сър.

— Благодаря ви. — Генералният консул долови леко ехо — сигнал, че електронното устройство, осигуряващо пълната поверителност на разговора, се е задействало. — Господин посланик?

— Да, Жералдо. Какво е толкова спешно и поверително?

— Преди няколко минути при мен дойде един господин да ме пита как да открие в Рио семейство, което не могъл да издири по каналния ред. Казва се Холкрофт. Ноъл Холкрофт, архитект от Ню Йорк.

— Името му не ми говори нищо — отвърна посланикът. — А трябва ли?

— Само ако скоро сте преглеждали списъка на пътниците от самолета на „Бритиш еъруейз“ от Лондон, който пристигна миналата събота.

— Полет 591 ли? — попита бързо посланикът.

— Да. Тръгнал е същата сутрин от Женева с „Бритиш еъруейз“ и на „Хитроу“ се е прехвърлил на полет 591.

— И сега иска да търси хора в Рио? Кои?

— Не пожела да ми каже. Аз естествено бях „аташето“…

— Естествено. Разкажете ми всичко. Ще телеграфирам в Лондон. Смятате ли, че е възможно… — Посланикът замълча.

— Да — потвърди внимателно генералният консул. — Мисля, че е напълно възможно той да търси Фон Тиболтови.

— Разкажете ми всичко — повтори посланикът. — Англичаните смятат, че убийствата са дело на Тинаму.

* * *

Холкрофт огледа салона на „Браниф“ 747 с чувството, че е на познато място. Само цветовете бяха по-ярки и униформите на персонала — с по-модерна кройка. Иначе вътрешността на самолета изглеждаше същата като на „Бритиш еъруейз“, полет 591. Всъщност основната разлика бе в атмосферата. Това бе маршрутът за Рио. Той предразполагаше за безгрижната ваканция, която трябваше да започне още във въздуха и да продължи по плажовете на Златния бряг.

Каква ти ваканция, помисли си Холкрофт, и дума не можеше да става за почивка. Най-вълнуващото преживяване, което му предстоеше, бе да открие къде са се установили Фон Тиболт, в случай че все още са живи.

Летяха вече пет часа. Той бе пропуснал едно хранене, проспал бе един скучен филм. Реши да се поразсее в салона.

Въпреки това не бързаше да се качи горе. Тревожният спомен отпреди една седмица не го напускаше. Пред очите му се бе случило нещо страшно: на метър и половина от мястото му бе убит човек. Ако протегнеше ръка, би докоснал сгърченото му тяло. Един непознат пътник бе покосен от жестока насилствена смърт.

Стрихнин. Безцветен кристален алкалоид, причиняващ пристъпи на непоносима болка. Защо се бе случило? Кой носеше отговорността, какви бяха мотивите? Свидетелските показания съвпадаха, ала версиите бяха различни и объркани.

Двама мъже бяха в непосредствена близост до жертвата в салона на самолета. Единият от тях би могъл да сипе отровата в уискито му; всъщност се предполагаше, че точно това е станало. Но оставаше въпросът: защо? Според летищната полиция няма сведения, че двамата са се познавали с Торнтън от по-рано. А впоследствие те — предполагаемите убийци — са били застреляни в една цистерна до самия самолет. Успели са да се измъкнат от самолета, охранявания район на митническата контролна служба, от стаята, където бяха задържани всички останали пътници и след всичко това са били убити. Защо? От кого?

Това беше загадка за всички. Само се задаваха въпроси, които постепенно затихнаха и цялата история изчезна от страниците на вестниците и от радиовълните също така внезапно, както се бе появила, сякаш по нечия заповед. Но по чия? И защо?

— Уиски с лед, нали, господин Холкрофт?

Отново позната реплика — същите думи, изречени от друго момиче. Стюардесата, която постави чашата върху малката кръгла масичка, беше много привлекателна — също като онази от полет 591. Погледът й бе също така мил, както на момичето от „Бритиш еъруейз“. Думите, дори името му, бяха произнесени с подобна интонация, само акцентът бе малко по-различен. Не ставаха ли твърде много съвпаденията? Или просто той не можеше да освободи съзнанието си — зрението, слуха, сетивата си — от спомена за станалото преди една седмица?

Ноъл благодари на стюардесата, но не посмя да я погледне от страх да не чуе пак ужасен вик до себе си и да види как някакъв мъж се сгромолясва, сгърчен от непоносими болки.

Внезапно Ноъл осъзна още едно съвпадение, от което се вцепени. Той седеше на същото място, което бе заемал и в онези ужасни мигове по време на полет 591. В салон, почти същия като онзи. Това не бе чак толкова странно, защото той често избираше тъкмо това място. Но сега съвпадението му се стори зловещо. Зрителният му ъгъл бе същият, дори осветлението бе подобно на тогавашното.

— Уиски с лед, нали, господин Холкрофт?

Протегната ръка, красиво лице, чаша уиски.

Образи, звуци.

Звуци. Дрезгав пиянски смях. Попрекалил с алкохола пътник губи равновесие и залита назад върху облегалката на стола. Приятелят му се олюлява, пиянски развеселен от тази гледка. А третият мъж — който само след миг-два ще е мъртъв — се мъчи да се присъедини към компанията им. Старае се да им се хареса и да се включи във веселбата. Привлекателната стюардеса налива уиски усмихната и бърше барчето, защото една от двете чаши уиски е била междувременно разлята; в същия миг тя се втурва да помогне на първия от пийналите пасажери. Третият от компанията, може би попритеснен, че още не е на градуса на останалите двама, посяга към…

Чашата. Чашата! Единствената, останала на барчето.

Третият бе взел тъкмо тази чаша.

Уиски с лед. Питието, предназначено за друг пътник, седнал пред малката кръгла масичка в другия край на салона. Господи! — помисли си Холкрофт, докато тези кадри преминаваха в същата последователност през съзнанието му. Чашата на барчето — чашата, която бе изпил нищо неподозиращият Торнтън — е била предназначена за него, за Ноъл Холкрофт!

Стрихнинът е бил за него! Той е трябвало да се гърчи в мъчителните, страшни конвулсии! Ужасната смърт е била определена за него!

Той бързо погледна чашата си; тъкмо я бе обхванал с пръсти.

Уиски с лед, нали, господин Холкрофт!

Ноъл отблъсна чашата. Внезапно почувства, че не може да остане нито миг повече на тази маса, в този салон. Трябваше да се махне, да прогони от съзнанието си онези видения. Бяха твърде ярки, твърде живи, твърде ужасяващи.

Стана и се отправи с несигурни крачки към стълбичката. Дрезгавият пиянски смях се смесваше със смразяващия вик и хриповете на неумолимо връхлитащата смърт. Никой друг не чуваше тези звуци, но те кънтяха оглушително в главата му.

Той се спусна по извитата стълбичка на долния етаж. Общото осветление бе изгасено; няколко пътници четяха на светлината на малките лампички над седалките си, ала повечето спяха.

Ноъл бе много объркан. Бученето в ушите му не преставаше, онези сцени не напускаха въображението му. Направо му се повръщаше — изпитваше нужда да надмогне страха, който свива стомаха му. Къде ли бе тоалетната? В дъното? Зад завеската — да, там беше, сигурно… Той дръпна завесата.

Ненадейно погледът му попадна върху първата седалка вдясно. Един пътник се размърда в съня си. Едър мъж, когото бе виждал някъде. Не можеше да си спомни къде, но беше сигурен, че го е виждал! Панически разкривено лице, профучало съвсем близо до неговото. И защо го бе запомнил? Нещо му бе направило впечатление. Но какво?

Веждите, ето какво! Дебелите вежди — извити, гъсти и страшно прошарени. Но къде беше това? И защо тези вежди събудиха у него спомен за някакво насилие? Къде беше това? От усилието да си спомни, почувства как кръвта се качва в главата му. Бученето се засили, слепоочията му пулсираха.

Неочаквано мъжът се събуди, сякаш усетил, че го наблюдават. Погледите им се срещнаха и двамата веднага се познаха.

Ноъл не можеше да си обясни защо съзнанието му свързваше този човек с насилие. И какво точно? Кога? Къде?

Холкрофт кимна разсеяно, неспособен да разсъждава повече. Болката в стомаха му режеше като нож, бученето в главата му бе вече непоносимо. За миг забрави къде се намира; сетне онези сцени се върнаха в съзнанието му. Образи и звуци от едно убийство, което по чиста случайност не бе неговото.

Трябваше да се върне на мястото си. Трябваше да се съвземе, да преодолее болката в стомаха и сърцебиенето. Обърна се рязко, дръпна завесата и тръгна обратно по пътеката към мястото си.

Седна в полумрака, доволен, че до него не седи никой. Отпусна глава на облегалката, затвори очи и с всички сили се помъчи да изхвърли от съзнанието си кошмарния образ на изкривеното в смъртен гърч лице. Не можа.

Лицето изведнъж придоби неговите черти.

После образът се размаза, сякаш се стопи… и пак придоби първоначалния си вид. Но не съвсем. Новото лице му бе непознато. Странно, грубовато… всъщност не съвсем непознато.

Внезапно се вкамени. Макар никога да не го бе виждал, го позна инстинктивно. Това бе лицето на Хайнрих Клаузен. Човекът, който бе преживял много мъка преди тридесет години. Баща му, когото не познаваше и с когото го свързваше планът.

Холкрофт отвори очи — залютя му от потта, стичаща се по челото му. Осъзнал бе още нещо, но не му се искаше да го приеме. Двамата мъже, които се бяха опитали да го отровят със стрихнин, се бяха помъчили да попречат на плана.

Значи в самолета е имало хора на оцелелите от Волфсшанце.