Робърт Лъдлъм
Планът Холкрофт (5)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Холкрофт освободи таксито пред апартамента си на Източна седемдесет и трета улица. Бе напълно изтощен — напрежението от последните няколко дни бе достигнало връхната си точка с трагедията в самолета. Въпреки че му бе жал за горкия нещастник, който получи сърдечен удар, той бе вбесен, че летищните власти направиха от инцидента едва ли не международен въпрос. Боже господи! Да ги държат повече от четири часа! И отгоре на това всички пътници от първа класа трябваше да осведомяват полицията за местонахождението си в продължение на цели два месеца!

Портиерът го поздрави.

— Този път пътуването ви бе кратко, господин Холкрофт. Но пък пощата ви е голяма. А, да, търси ви някакъв господин.

— Така ли?

— Да, сър. — Портиерът му даде една визитна картичка. — Дойде снощи. Беше много настоятелен, нали разбирате какво имам предвид?

— Не съвсем. — Ноъл взе визитката и прочете името „Питър Болдуин“. Не му говореше нищо. „Уелингтън секюрити системс, Странд, Лондон W1А“. Отдолу имаше телефонен номер. Холкрофт никога не бе чувал за тази компания. Той обърна картичката — на гърба й бе надраскано: хотел „Сейнт Риджис“, стая 411.

— Много настояваше да ви позвъня в апартамента, без да съм ви видял. Казах му, че това е абсурд.

— Той може сам да ми позвъни — отвърна Холкрофт, вече на път към асансьора. — Номерът ми го има в указателя.

— Опитвал много пъти, но телефонът ви бил повреден.

Вратата на асансьора се затвори при последните думи на портиера. Докато се изкачваше до петия етаж, Ноъл отново прочете името. Питър Болдуин, ескуайър. Кой ли беше той? И откога не работеше телефонът му?

Отключи вратата на апартамента си и посегна към ключа на осветлението. Двете настолни лампи светнаха едновременно; в същия миг Ноъл изпусна куфара и огледа стаята си смаян.

Нищо не беше така, както го беше оставил преди три дни! Нищо! Всяка мебел, всеки стол, маса, ваза и пепелник бяха преместени. Преди диванът му бе в средата на стаята, сега се мъдреше в десния ъгъл. Всички графики и картини по стените бяха пипани и нито една не бе върната на мястото й! Стереоуредбата я нямаше на шкафа й — бяха я оставили на една масичка. Барчето от дъното на всекидневната сега бе вляво от вратата. Чертожната му дъска, която обикновено стоеше до прозореца, се намираше на три метра пред него, а столът беше бог знае къде — не го виждаше. Никога не бе изпитвал подобно странно усещане. Всичко му беше до болка познато и същевременно напълно непознато. Изкривено, някакси разфокусирано.

Той продължаваше да стои на прага на отворената врата. Пред невярващия му поглед непрекъснато се мяркаха кадри от предишната наредба на стаята, които се редуваха с детайли от сегашната.

— Какво се е случило? — чу той собствения си глас, като в първия момент не можа да го познае.

Изтича до дивана; държеше телефона на малка масичка от дясната му страна. Но диванът бе преместен, телефонът не се виждаше. Той се извърна към средата на стаята. Къде ли бе масичката? Никъде я нямаше — на нейното място бе набутан един фотьойл. Къде по дяволите бяха масичката и телефонът?

До прозореца. До прозореца на всекидневната бе сложена кухненската маса, а върху нея — телефонът. До големия централен прозорец, който гледаше към отсрещния блок през обширния двор между двете сгради. Телефонните жици бяха измъкнати от контакта под мокета, застилащ плътно целия под, и включени в друг под прозореца. Каква лудост! Кой ли си бе направил труда да разковава мокета и да мести телефонния кабел?

Той изтича към масата, грабна припряно слушалката и натисна няколко пъти бутона на централата в портиерната. Никакъв отговор. Ноъл залепи пръст върху бутона и не го махна, докато най-сетне не чу отегчения глас на портиера Джек.

— Добре де, централа…

— Джек, Ноъл Холкрофт се обажда. Кой е влизал в апартамента ми, докато ме нямаше?

— Кой е влизал… къде, сър?

— В моя апартамент!

— Да не са ви обрали, господин Холкрофт?

— Още не знам. Знам само, че всичко е обърнато наопаки. Кой е идвал тук?

— Никой — доколкото аз знам, искам да кажа. А и момчетата не са ми споменавали нищо. Сутрин в четири ме сменя Ед, а той е до обяд. В дванайсет дежурството поема Луи.

— Можеш ли да им се обадиш?

— По-добре да се обадя в полицията!

Думата подразни слуха му. „Полиция“ означаваше въпроси: Къде е бил? С кого се е срещал?, а Ноъл не бе сигурен, че гори от желание да им отговаря.

— Не, недей, докато не проверя дали наистина нещо липсва. Може пък някой да се е пошегувал. Пак ще ти звънна.

— А аз ще се обадя на момчетата.

Холкрофт остави слушалката. Приседна на широкия перваз на прозореца и отново огледа стаята. Всичко бе разместено. Нито един, ама нито един предмет не бе на мястото си!

Той усети, че държи нещо в лявата си ръка — визитна картичка. На Питър Болдуин.

„…беше много настоятелен, нали разбирате?… Много държеше да ви позвъня в апартамента… телефонът ви бил повреден…“

Хотел „Сейнт Риджис“, стая 411.

Ноъл взе слушалката и набра номера. Знаеше го добре — често обядваше в грилресторанта „Кинг Коул“.

— Да? Болдуин на телефона. — Отговорът прозвуча рязко, с английски акцент.

— Аз съм Ноъл Холкрофт, господин Болдуин. Търсили сте ме.

— Слава богу! Къде сте?

— У дома. В апартамента си. Току-що се върнах.

— Върнахте се? Откъде?

— Не съм съвсем сигурен дали това е ваша работа.

— За бога, пропътувал съм три хиляди мили само за да се видя с вас! Ужасно важно е. Кажете къде бяхте?

По телефона ясно се чуваше тежкото дишане на англичанина, което издаваше страха му.

— Поласкан съм от факта, че сте били толкова път само за да ме видите, ала това все още не ви дава право да ми задавате лични въпроси.

— Имам пълното право! — прекъсна го Болдуин. — От двайсет години съм в MI6^[1]. Ние с вас трябва сериозно да си поговорим. Нямате представа в какво се забърквате. Само аз знам, никой друг, повярвайте ми.

— Само вие… какво? Трябва… какво?

— Слушайте ме внимателно. Откажете се от Женева. Не правете нищо, господин Холкрофт, преди да поговорим?

— Женева ли? — Ноъл внезапно почувства спазъм в стомаха. Откъде можеше този англичанин да знае за Женева? Откъде?

В отсрещния прозорец отново припламна кибритена клечка и освети дългата руса коса на някаква жена зад прозрачното перде.

Холкрофт изведнъж осъзна, че от другия край на линията бе настъпила тишина — не чуваше никакви гласове. Времето течеше, а англичанинът не се обаждаше.

— Болдуин? Болдуин, ало, какво става? Болдуин!

В отсрещния прозорец за трети път просветна запалена кибритена клечка. Ноъл се вгледа внимателно, но това се оказа излишно. Припламващата цигара между устните на русата жена се виждаше съвсем ясно. Тогава той забеляза какво държеше в другата си ръка — телефон. Държеше телефонна слушалка до ухото си и гледаше през прозореца — право в него, сигурен беше.

— Болдуин! Къде изчезнахте, по дяволите!

Чу се щракване — някой от другата страна затвори.

— Болдуин!

Жената в отсрещния прозорец бавно остави слушалката, остана за миг неподвижна, после се обърна и изчезна от погледа му.

Холкрофт се втренчи в отсрещния прозорец, а после в слушалката, която държеше в ръката си. Изчака, докато получи свободна линия от централата и отново набра хотел „Сейнт Риджис“.

— Съжалявам, сър, но изглежда че телефонът в стая 411 се е повредил. Веднага ще изпратим човек да го оправи. Бихте ли казали номера си, за да го съобщим на господин Болдуин?

„…телефонът ви бил повреден…“

Беше станало нещо, което Ноъл не разбираше. Знаеше само, че няма да даде името или номера си на телефониста в хотел „Сейнт Риджис“. Той затвори и отново погледна към отсрещния прозорец. Каквато и светлина да имаше допреди малко, сега бе изчезнала. Прозорецът бе тъмен, виждаше се само тънкото бяло перде.

Той се дръпна от перваза на прозореца и се заразхожда безцелно из стаята — сред познати вещи и непозната обстановка. Не знаеше откъде да започне; може би на първо време трябваше да провери дали нещо не липсва. Като че ли нищо не бе откраднато, но беше трудно да се разбере от пръв поглед.

Телефонът иззвъня, беше портиерът.

— Обажда се Джек, господин Холкрофт. Току-що говорих с Ед и Луи. И двамата не си спомнят някой да е влизал у вас. Те са свестни момчета. Няма да седнат да ме лъжат. Не сме такива хора.

— Благодаря ти, Джек. Вярвам ти.

— Да извикам ли полицията?

— Не. — Ноъл се опита да отговори небрежно, все едно че нищо особено не е станало. — Май че някой от офиса си е направил майтап. Едно-две от момчетата имат ключове.

— Не съм видял никого. Нито пък Ед или…

— Добре, Джек — прекъсна го Ноъл. — Не се притеснявай. Вечерта преди да замина имах гости. Един-двама останаха до късно. — Ноъл не можа да измисли нищо по-убедително.

Внезапно му мина през ума, че не е проверил в спалнята. Влезе в стаята и посегна към ключа на осветлението.

Бе подготвен за изненади, но това, което видя, го шокира. Сега вече объркването му бе пълно.

И тук всичко бе разместено. Първото нещо, което се набиваше в очи, бе леглото — промяната действаше някак потискащо. То не бе допряно до никоя стена, а бе насред стаята, напълно изолирано. Бюрото му стърчеше до прозореца, а едно малко писалище бе сбутано към дясната стена. Както преди няколко минути, когато погледът му обхождаше всекидневната, така и сега в съзнанието му се мярнаха детайли от предишната наредба на фона на променената обстановка.

Тогава изведнъж го видя и ахна. От тавана висеше, целият облепен с черен скоч, вторият му телефон, а жицата се виеше подобно на змия по тавана и стената до куката, на която бе окачен апаратът.

Той бавно се поклащаше.

Болката в свития му стомах пропълзя към гърдите; Ноъл не можеше да откъсне очи от провесения апарат, който се люлееше безпомощно във въздуха. Не смееше да открие причината за това движение, но знаеше, че се налага да го направи.

Премести поглед и най-после си пое дъх. Телефонът висеше точно в средата на разстоянието до банята, чиято врата бе отворена. Той забеляза, че пердето на прозорчето над умивалника се издува от течението. Силната въздушна струя въртеше телефона.

Той се запъти да затвори прозореца в банята и тъкмо когато понечи да дръпне пердето, някаква светлинка проблесна в мрака навън — зад друг прозорец на отсрещната сграда някой бе запалил клечка кибрит. Той се вгледа по-внимателно.

Пак същата жена! Русата жена, чийто силует отново се очерта, само че в рамката на друг прозорец, зад други прозрачни пердета. Той се втренчи в тайнствената фигура като хипнотизиран.

Тя се обърна като преди малко и по същия начин се отдалечи от прозореца. Изчезна от погледа му заедно със слабата светлина зад прозореца.

Какво ставаше? Какво означаваше всичко това? Явно бе нагласено така, че да бъде сплашен. Но от кого и с каква цел? И какво се бе случило с Питър Болдуин, който така безапелационно му бе наредил да се откаже от Женева? Беше ли Болдуин част от заплахата или бе нейна жертва?

Жертва ли… жертва? Помисли си, че предположението му е неуместно. Защо пък трябваше да има жертви? И какво бе имал предвид той, когато каза, че е „от двадесет години в MI6“?

MI6? Специален отдел на английското разузнаване. Ако правилно бе запомнил, MI5 бе отделът, който работеше по вътрешните въпроси, а MI6 се занимаваше с проблеми извън страната. С други думи това бе английското ЦРУ.

Боже мили! Нима англичаните знаеха за женевския документ? Нима английското разузнаване знаеше за невероятната кражба отпреди тридесет години? Изглежда, беше точно така… Но не това искаше да му каже Питър Болдуин.

Нямате представа в какво се забърквате. Само аз знам, никой друг.

А след това бе настанала тишина и някой бе прекъснал връзката.

Холкрофт излезе от банята и застана за миг под провесения телефон; той все още се полюшваше, макар и едва-едва. Гледката бе грозна, дори зловеща, може би поради черния скоч, с който плътно бяха облепили апарата. Сякаш бе мумифициран и никога повече нямаше да бъде използван.

Той продължи към вратата на спалнята, но инстинктивно спря и се обърна. Нещо подсъзнателно бе привлякло вниманието му, нещо, което не бе забелязал досега. Средното чекмедже на малкото писалище бе отворено. Той надникна по-отблизо. Вътре имаше някакъв лист.

Когато се вгледа по-внимателно в него, дъхът му секна.

Това не можеше да бъде. Беше умопомрачително. Листът бе пожълтял. От времето. И бе досущ като онзи, който бе пазен тридесет години в женевско хранилище. Онова пълно със заплахи писмо, написано от фанатици, за които името на мъченика Хайнрих Клаузен бе светиня. Със същото нечетливо немско изписване на английските думи; с мастилото, което бе избледняло, но се четеше.

А онова, което се четеше, бе удивително. Защото бе написано преди повече от тридесет години.

„НОЪЛ КЛАУЗЕН-ХОЛКРОФТ, ЗА ТЕБЕ НИЩО ВЕЧЕ НЯМА ДА Е СЪЩОТО. НИЩО НЯМА ДА Е СЪЩОТО КАТО ПРЕДИ…“

Преди да продължи по-нататък, Ноъл докосна единия край на страницата. Тя се натроши от допира.

Боже! То наистина бе написано преди тридесет години!

И поради този факт останалата част от посланието му прозвуча още по-зловещо.

„Онова, което бе подготвено в миналото, трябва да продължи и в бъдещето, за да бъде отдадена почит към паметта на един велик мъж и неговата мечта. Той прояви изключителна смелост в един полудял свят. Нищо не бива да осуети осъществяването на неговата мечта.

Ние сме оцелелите от Волфсшанце. Онези от нас, които останат живи, ще отдадат живота си за осъществяването на тази мечта. Тя трябва да бъде постигната, защото е всичко, което ни е останало. Един акт на милосърдие, който ще покаже на света, че ние бяхме предадени — защото не бяхме такива, за каквито той ни мисли.

Ние, мъжете от Волфсшанце, знаем какви бяха най-добрите от нас. И Хайнрих Клаузен знаеше.

Сега от теб зависи, Ноъл Клаузен-Холкрофт, да довършиш онова, което започна баща ти. Само от теб. Така пожела баща ти.

Мнозина ще се помъчат да ти попречат, да отприщят мътните порои и да разрушат мечтата. Но мъжете от Волфсшанце пак ще оцелеят. Имаш думата ни, че всички, които застанат на пътя ти, ще бъдат спрени.

Всеки, който се опита да ти навреди, да те разубеди или да те заблуди с лъжи, ще бъде ликвидиран.

Същото ще се случи и с теб и близките ти, ако се разколебаеш. Или се провалиш.

Това е нашата клетва към теб.“

Ноъл грабна листа от чекмеджето и той се разпадна в ръката му. Парченцата се посипаха по пода.

— Проклети маниаци! — Той трясна чекмеджето и избяга от спалнята. Къде беше телефонът? Къде по дяволите бе проклетият телефон! А, да, до прозореца, върху кухненската маса до скапания прозорец!

— Маниаци! — изкрещя той още веднъж в празното пространство. Или по-точно към един мъж в Женева, който се бе качил на влака за Цюрих. Може би група маниаци бяха написали този боклук преди тридесет години, ала сега, тридесет години по-късно, други маниаци му го бяха предали! Бяха нахлули в дома му, нарушили спокойствието му, преобърнали вещите му! И бог знае какво още, помисли си той, като се сети за Питър Болдуин. Човекът, който бе пропътувал три хиляди мили, за да се види с него и да си поговорят… мълчание, прещракване и телефонният разговор бе прекъснат.

Ноъл погледна часовника си. Бе почти един след полунощ. Колко ли беше часът в Цюрих? Шест? Седем? Банките в Швейцария започваха работа в осем. Голямата Женевска банка имаше клон в Цюрих; Манфреди щеше да бъде там.

Прозорецът. Той стоеше пред същия прозорец, пред който само преди няколко минути бе чакал отново да му се обади Болдуин. Прозорецът. На отсрещната сграда. Където три пъти бе припламвала кибритена клечка… русата жена в рамката на прозореца!

Холкрофт бръкна в джоба си да провери там ли са ключовете му. Там бяха. Изтича към вратата, отвори я, спусна се към асансьора и трескаво занатиска копчето за повикване. Асансьорът бе заседнал на десетия етаж и не мърдаше.

По дяволите!

Ноъл се втурна към стълбите и запрескача надолу по две стъпала наведнъж. Щом стигна до първия етаж, с два-три скока се озова пред портиера.

— Боже мили! — стресна се Джек. — Изкарахте ми акъла, господин Холкрофт!

— Познаваш ли портиера на съседния блок? — кресна Ноъл.

— На кой?

— Ей този, по дяволите! — посочи надясно Холкрофт.

— Осемдесет и трети номер. Да, разбира се.

— Тръгвай с мен!

— Ама чакайте, господин Холкрофт. Не мога да мръдна оттук.

— Няма да се бавим. Ето ти двайсет долара.

— Обаче само за минутка.

Портиерът на номер осемдесет и три ги поздрави любезно и с готовност се съгласи да услужи на приятеля на Джек.

— Съжалявам, сър, но този апартамент е празен почти от три седмици. И вече е даден под наем; новите наематели ще се нанесат на…

— В него има някой! — нетърпеливо го прекъсна Ноъл, като едва се сдържаше. — Една руса жена. Непременно трябва да разбера коя е.

— Руса жена ли? Средна на ръст, симпатична и много пуши?

— Да, точно същата! Коя е тя?

— Вие отдавна ли сте в хотела, господине?

— Моля?

— Искам да кажа, отдавна ли живеете във вашия апартамент?

— Какво общо има това с въпроса ми?

— Да не сте пийнали повечко…

— Какви ги дрънкате? Коя е тази жена?

— Не коя е, а коя беше. Русата жена, за която се интересувате, е госпожа Палътайн. Почина преди един месец.

Ноъл седна на стола срещу прозореца и се втренчи в една точка. Някой се опитваше да го извади от равновесие. Но защо? Какъв смисъл имаше? Някакви фанатици и маниаци бяха преодолели дистанцията на времето и командваха действията на хора днес, трийсет години по-късно. Въпросът беше защо?

Позвъни в „Сейнт Риджис“. Телефонът в 411 стая вече работеше, ала непрекъснато даваше заето. Значи жената, която бе видял съвсем ясно, просто не съществувала. Тя обаче съществуваше! И явно бе свързана с цялата мистерия — той го чувстваше.

Стана от стола, отиде до преместеното барче и си наля малко уиски. Погледна часовника си — два без десет. Оставаха му още десет минути до момента, когато телефонистът щеше да го свърже с банката — в два часа след полунощ нюйоркско време. Той тръгна с чашата в ръка към стола пред прозореца и заобиколи радиото. То, разбира се, също не бе на предишното си място; именно това бе привлякло погледа му. Включи го разсеяно. Обичаше да се разтоварва с музика.

Но се разнесе не музика, а говор. По галопиращия речитатив на водещия се досети, че това сигурно бяха новини. Копчето бе преместено (естествено!) от неговата любима станция. Трябваше да се досети. „Нищо няма да е същото като преди…“

Случайна фраза от задъхания словесен поток привлече вниманието му. Той така рязко се извърна в стола, че изля част от питието върху панталона си.

„… полицията е оградила входа на хотела. Нашият репортер Ричард Дънлоп е на местопроизшествието и предава от подвижната ни радиостанция. Слушаме те, Ричард. Какво научи?“

Последва кратко бръмчене, след което се разнесе развълнуваният глас на журналиста:

„Името на жертвата е Питър Болдуин, Джон. Англичанин. Пристигнал е вчера или поне вчера се е регистрирал в хотел «Сейнт Риджис»; полицията сондира различни авиокомпании за по-подробна информация. Предполага се, че посещението му е било с частен характер. В хотелската регистрационна книга не е записана никаква фирма.

— Кога са открили тялото?

— Преди около половин час. Телефонният техник отишъл да отстрани предполагаема повреда и намерил господин Болдуин проснат на леглото. Вече плъзнаха най-невероятни слухове, но едно е безспорно — убийството е извършено по изключително брутален начин. Казват, че гърлото му е прерязано с жица. Камериерката от четвъртия етаж в истеричен пристъп крещяла на полицаите, че цялата стая била обляна в…

— Мотивът за убийството грабеж ли е? — прекъсна го ловко водещият, за да не бъде нарушен добрият тон.

— Все още не е установено. Полицията мълчи по въпроса. По всяка вероятност чакат да пристигне някой от английското консулство.

— Благодаря ти, Ричард. Ще поддържаме връзка. Това беше Ричард Дънлоп от хотел «Сейнт Риджис» на Петдесет и пета улица в Манхатън. Отново ще повторя: тази сутрин в един от най-луксозните нюйоркски хотели е извършено жестоко убийство. Англичанин на име Питър Болдуин…“

Холкрофт се спусна към радиото и го изключи, после застана до него задъхан. Просто не искаше да признае пред себе си, че действително е чул това. Изглеждаше му абсолютно недопустимо, но то просто се бе случило. Извършено бе убийство. Маниаците отпреди трийсет години не бяха никакви вехти чучела, нито пък герои от сълзлива мелодрама. Те бяха най-хладнокръвни убийци. И хич не си поплюваха.

Питър Болдуин го бе зарекъл да се откаже от Женева. Бе препречил пътя на мечтата, бе се опитал да осуети плана. И сега бе мъртъв, зверски заклан с жица, прерязала гърлото му.

Ноъл се дотътри до стола и се тръшна в него. Вдигна чашата към устните си и отпи няколко големи глътки уиски. Това обаче ни най-малко не му помогна. Напротив, усети, че сърцебиенето му се усилва.

Припламване на кибритена клечка! В отсрещния прозорец! Ето я пак! Русата жена, чийто силует внезапно се открои зад тънкото прозрачно перде, озарен от слабата светлина. Тя гледаше право към него! Той стана от стола и приближи като хипнотизиран прозореца. Лицето му бе на няколко сантиметра от стъклото. Жената бавно му кимаше, сякаш искаше да му каже нещо. Потвърждаваше, че ходът на мислите му бе правилен, че се бе досетил за истината!

„… Русата жена, за която се интересувате, е госпожа Палътайн. Почина преди един месец.“

Силуетът на една мъртва, очертан в отсрещния прозорец, му изпращаше през разделящия ги мрак смразяващо послание. Божичко, той наистина щеше да се побърка!

Телефонът иззвъня и допълнително го влуди; Ноъл пое дълбоко въздух и се втурна към апарата — не можеше да понесе звука на второ позвъняване. То щеше да раздере по ужасяващ начин тишината.

— Господин Холкрофт, говорете с Цюрих…

Ноъл слушаше онемял тържествения глас от Швейцария. Управителят на цюрихския салон на Голямата Женевска банка говореше със силен акцент. „Директор“, повтори той два пъти, за да подчертае значимостта на поста си.

— Дълбоко скърбим, господин Холкрофт. Знаехме, че господин Манфреди не се чувства добре, но нямахме представа, че болестта му е в толкова напреднала фаза.

— За какво говорите? Какво е станало?

— Неизлечимите болести въздействат различно на психиката на всеки. Нашият колега бе много жизнен, енергичен човек; когато такива хора не могат да живеят и работят нормално, това често води до отпадналост и дълбока депресия.

— Какво се е случило?

— Самоубийство, господин Холкрофт. Хер Манфреди не можа да се примири със своята непълноценност.

— Самоубийство ли?

— Няма смисъл да крием истината. Ернст се хвърли от прозореца на хотела си. Смъртта е настъпила моментално. В десет часа Голямата Женевска банка ще почете паметта му с едноминутно мълчание..

— Боже мой…

— Обаче — продължи гласът от Цюрих, — всички сметки, с които лично се е занимавал хер Манфреди, ще бъдат поверени в също толкова компетентни ръце. Ние се надяваме…

Ноъл трясна телефона посред изречението на швейцареца.

„… сметки… ще бъдат поверени в също толкова компетентни ръце…“ Бизнесът си е бизнес; убиват човек, но швейцарските финансови институции продължават да функционират безупречно. А той е бил убит. Ернст Манфреди не се е хвърлил сам от хотелската си стая в Цюрих. Той е бил хвърлен. Убит от мъжете от Волфсшанце.

Но защо, за Бога? И тогава Холкрофт си спомни, че Манфреди не гледаше сериозно на мъжете от Волфсшанце. Той бе успокоил Ноъл, че зловещите им заплахи вече нямат никаква стойност, че просто издават страха на едни болни старци, търсещи изкупление.

И това е била неговата грешка. Той несъмнено е споделил с колегите си, другите директори на Голямата Женевска банка, за странното писмо с непокътнати печати. Може би дори в тяхно присъствие се е присмял на мъжете от Волфсшанце.

Кибритената клечка! Познатото припламване! Жената от отсрещния прозорец пак му кимаше! Сякаш четеше мислите му и се съгласяваше с тях. Една мъртва жена му казваше, че е прав!

Тя се обърна и изчезна; заедно с нея изчезна и светлината от прозореца.

— Върни се! Върни се! — изкрещя Холкрофт, залепил длани на стъклото на прозореца. — Коя си ти?

Внезапно телефонът иззвъня. Ноъл го изгледа стреснат, сякаш бе някаква ужасна вещ в непозната обстановка. Всъщност беше точно така. Вдигна слушалката разтреперан.

— Господин Холкрофт, обажда се Джек. Май че се досещам как е станала онази беля у вас. Искам да кажа, че досега не ми бе минало през ума, ама преди малко ми просветна.

— Е, и как?

— Преди две вечери дойдоха двама ключари. Господин Силвърстайн от вашия етаж щеше да си сменя бравата. Луи ме бе предупредил, така че аз изобщо не се усъмних. После обаче нещо ми прищрака. Защо дойдоха през нощта? Защо в извънработно време? Защо не си вършеха работата денем? Тогава завъртях на Луи да го питам. А той ми вика: „Ами че те идваха вчера.“ Е, какви са били тогава тия двамата?

— Спомняш ли си как изглеждаха?

— Как да не си спомням! Особено единия. Мога да го позная сред тълпата в Медисън скуер гардън! Имаше…

В слушалката изтрещя оглушителен изстрел.

Изстрел!

Последва трясък. Вероятно телефонният апарат в портиерната бе паднал!

Ноъл трясна слушалката, спусна се към вратата и така я тръшна, че тя се удари в стената и счупи стъклото на една графика. Нямаше време да чака асансьора. Втурна се стремглаво надолу по стълбите, като само се стремеше да запази равновесие при бързината и се молеше да не се спъне. Когато стигна последната площадка, той се спусна към фоайето.

В първия миг не повярва на очите си. Бе се случило най-лошото. Портиерът Джек лежеше възнак върху облегалката на стола си и от врата му шуртеше кръв. Застрелян бе в гърлото. От упор.

Той се опита да попречи. Тъкмо щеше да идентифицира един от мъжете от Волфсшанце. Затова бе убит.

Болдуин, Манфреди… един невинен портиер. Смърт.

„… всички, които застанат на пътя ти, ще бъдат възпрени… Всеки, който се опита да ти навреди, да те разубеди или да те заблуди с лъжи, ще бъде ликвидиран.

… същото ще се случи и с теб и близките ти, ако се разколебаеш. Или се провалиш.“

Манфреди го бе попитал дали смята, че има избор. Вече нямаше. Около него сееха смърт.