Робърт Лъдлъм
Планът Холкрофт (45)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Портите на имението се разтвориха, за да пропуснат служебната кола. Полицаят кимна на охраната и погледна боязливо през прозореца към добермана, готов да нападне и едва удържан с опънатата каишка. Той се обърна към госпожа Холкрофт.

— Къщата за гости е на четири километра оттук. Ще тръгнем по алеята, която завива вдясно от пътя.

— За ориентацията разчитам изцяло на вас — отговори Алтийн.

— Казвам го, защото никога не съм идвал тук, мадам. Надявам се, че ще намеря обратния път.

— Сигурна съм, че ще го намерите.

— Трябва да ви оставя там и да се върна към рутинните си задължения — продължи той. — В къщата няма никой, но входът трябва да е отворен.

— Разбирам. Чака ли ме господин Тенисън?

Полицаят се поколеба.

— Скоро ще дойде. Разбира се, той ще ви откара обратно.

— О, да, разбира се. Кажете ми, нарежданията от господин Тенисън ли идват?

— Инструкциите ми в случая — да. Но не и нарежданията. Те се издават от първия заместник-управител чрез префекта на полицията.

— Първи заместник-управител? Префектът? Те приятели ли са на господин Тенисън?

— Предполагам, мадам. Както вече споменах, струва ми се, че господин Тенисън е много важна личност. Да, бих казал, че са му приятели.

— А вие?

Мъжът се засмя.

— Аз ли? О не, мадам. Аз се видях с господина съвсем за малко. Както ви казах, това е акт на внимание от страна на градската управа.

— Разбирам. Мислите ли, че бихте могли да проявите такова внимание и към мен? — попита Алтийн и демонстративно отвори чантичката си. — Но услугата трябва да се запази в тайна.

— Зависи, мадам…

— Ще ви помоля само да позвъните на една приятелка, която може би се тревожи за мен. Забравих да й се обадя от гарата.

— С удоволствие — отвърна полицаят. — Тъй като господин Тенисън ви е приятел, предполагам, че и вие сте важен гост на Женева.

— Ето номера. Ще се обади млада дама. Кажете й съвсем точно къде се намирам.

 

Къщата за гости бе с високи тавани и гоблени по стените над мебели във френски провинциален стил. Би подхождала много за пристройка към някой голям замък по долината на Лоара.

Алтийн бе седнала в едно голямо кресло и бе скрила пистолета на Яков Бен-Гадиз между възглавничката и страничната облегалка. Полицаят си тръгна преди пет минути и сега тя чакаше Йохан фон Тиболт.

Трябваше да потисне непреодолимото желание да го застреля щом го види. Тя щеше да се опита да научи от него някои неща, дори ако вероятността да ги съобщи на евреите или Хелдън бе малка. Ако успееше някак.

Той бе пристигнал — отвън се чу ниският вибриращ шум на двигателя. Тя бе чула приближаването на мощната кола преди няколко часа по една пуста отсечка от магистралата над Женевското езеро. Бе видяла през клоните на боровете как русият бе извършил убийство. Няколко часа по-късно бе убил зверски човек в „Атерисаж Медок“. За нея възможността да отнеме живота му бе голяма привилегия. Тя докосна дръжката на пистолета, сигурна в намерението си.

Вратата се отвори и високият мъж с лъскава руса коса и изваяни черти влезе. Той затвори след себе си; на мекото отразено осветление движенията му изглеждаха спокойни и плавни.

— Госпожо Холкрофт, колко мило от ваша страна, че дойдохте.

— Аз ви помолих за тази среща, а вие бяхте толкова добър да я уредите. Предпазните мерки, които взехте, са на невероятна висота.

— По обаждането ви разбрах, че са необходими за вас.

— Никой не ни е проследил дотук, нали?

— Не. Сами сме.

— Къщата е много приятна. Тя би се сторила интересна на сина ми. Като архитект той би открил в нея детайли от един или друг стил и би забелязал различните влияния.

— Наистина точно за това би заговорил. Такова е мисленето му.

— Да — усмихна се Алтийн. — Понякога, както се разхожда по улицата, се заглежда в някой прозорец или корниз, който другите не забелязват. Изцяло се е посветил на работата си. Не зная откъде е наследил това влечение. Аз нямам никакви способности в тази област, а покойният му баща беше банкер.

Тенисън слушаше неподвижно.

— Значи и двамата му бащи са работили с пари.

— Вие знаете? — изрази учудване Алтийн.

— Разбира се. Той е синът на Хайнрих Клаузен. Време е да престанем да се лъжем, госпожо Холкрофт.

— Разбирах, че вие ме лъжете, хер Фон Тиболт, но не мислех, че знаете, че аз ви лъжа.

— Честно казано, до този момент не знаех. Ако целта ви е била да ми устроите капан, съжалявам, че провалих плановете ви. Сигурен съм, че сте осъзнавали риска.

— Да.

— Защо го поехте? Предполагам, сте помислили за последствията.

— Да, помислих за тях. Но сметнах, че е необходимо да ви уведомя за последиците от една моя постъпка. След като ги узнаете, може би с вас ще стигнем до споразумение.

— Нима? И какво ще представлява то?

— Да се откажете от Женева и да разпуснете Волфсшанце.

— Само това ли? — Йохан се усмихна. — Вие сте луда.

— Да допуснем, че съм написала много дълго писмо и в него съм изобличила лъжата, с която живях повече от трийсет години. Писмо, което съдържа имената на участниците, стратегията им и банката, в която ще осъществят плана си.

— Бихте съсипали живота на сина си по този начин.

— Той би подкрепил постъпката ми, ако знаеше.

Фон Тиболт скръсти ръце.

— Но вие казахте „да допуснем“, че сте написали писмото. Да, допускам го. Страхувам се, че сте писали за нещо, от което нямате никакво понятие. Няма нарушение на закона, а онези жалки факти, които вие твърдите, че знаете, ще бъдат възприети като несвързано бръщолевене на полудяла от продължително преследване старица. Но всичко това всъщност няма значение. Вие не сте написали такова писмо.

— Не можете да бъдете сигурен в това.

— Напротив — отвърна Фон Тиболт. — Имаме копия на цялата ви кореспонденция, на завещанието и всички други нотариално заверени документи с вашия подпис… както и съдържанието на всеки телефонен разговор, който сте провели през последните пет години.

— Какво?

— Във вашето ФБР се пази файл с име „Майка Проклятие“. Той никога няма да добие публичност по Закона за свободата на информацията, тъй като представлява опасност за сигурността на държавата, макар никой да не знае точно защо. Разбира се, допуснати са някои изключения — файлът е предаден в ЦРУ, във Военното разузнаване и в компютърните банки на Армия G-2. — Фон Тиболт отново се усмихна. Ние сме навсякъде, госпожо Холкрофт. Не можете ли да го разберете? Трябва да го проумеете, преди да напуснете този свят. Дори и да останете жива, нищо не бихте могли да промените. Не можете да ни спрете. Никой няма да ни спре.

— Ще ви спрем, защото сте затънали в лъжи! Оплитате всичко в лъжи и когато ви разкрият, убивате… Такива бяха методите ви и преди…

— Лъжите служат само за оправдание. Смъртта често е разрешението на обезпокоителни проблеми, които пречат на възхода.

— А тези проблеми обикновено са хора.

— Естествено.

— Вие сте най-презряното същество на земята. Истински маниак!

Тинаму пъхна ръка в джоба на сакото си.

— Така правите задължението ми приятно — каза той, изваждайки пистолета си. — Една друга жена ми бе казала съвсем същото. Тя бе твърдоглава като вас. Изпратих куршум в главата й през прозореца на кола. Нощем. В Рио де Жанейро. Тази жена беше майка ми. Нарече ме маниак, а делото ни презряно. Тя така и не разбра колко важно е каузата ни да успее и каква красота има в нея. Дори се опита да ни попречи. — Той насочи пистолета. — Няколко старци, предани любовници на уличницата — ме заподозряха в убийството й. Подозираха, че съм я убил и с жалките си възможности се опитаха да ме обвинят. Представяте ли си? Да обвинят мен! Звучи толкова сериозно. Това, което те не разбраха, бе, че контролираме съдилищата. Никой не може да ни спре.

— Ноъл ще ви спре! — извика Алтийн, ръката й едва забележимо се прокрадваше към скритото от едната й страна оръжие.

— След ден или два синът ви ще бъде мъртъв. Ако не го убием ние, други ще го направят. Оставил е следа в твърде много убийства и няма да успее да докаже невинността си. В Ню Йорк някой е прерязал гърлото на бивш член на британското разузнаване. Последният му разговор е бил с него. Мъж на име Граф бе убит в Рио, а преди това синът ви го е заплашвал. Снощи загина строителен инженер на работа в Карибския басейн; той също свърши с прерязано гърло. Предавал е поверителни съобщения на Ноъл Холкрофт от Рио до Париж. Утре сутринта детективът от нюйоркската полиция ще бъде заклан на улицата. Документите по делото, което го е обсебило напоследък, ще бъдат доста изменени, но обектът на разследването ще остане същият — Ноъл Холкрофт. Всъщност за Ноъл ще бъде много по-добре да го убием веднага. Така или иначе за него спокойният живот свърши. — Фон Тиболт вдигна пистолета и бавно изпъна ръката си, прицелвайки се в главата на Алтийн Клаузен. — Нали виждате, госпожо, невъзможно е да ни спрете. Ние сме навсякъде.

Алтийн изведнъж се изви настрани и хвана револвера.

Йохан Фон Тиболт натисна спусъка. После го дръпна отново. И отново.

 

След като бе проветрил стаите, Яков Бен-Гадиз подреди всичко в апартамента на Фон Тиболт така, че да не останат следи от влизането му. Ако можеше Клаус Фалкенхайм да го види отнякъде, нямаше да повярва на очите си, че задачата е така блестящо изпълнена. Намерете списъка с имената. Щом имате имената, ще можете да изобличите плана. Спрете разпределянето на милионите. Обезглавете Sonnenkinder. Такива бяха инструкциите на Фалкенхайм.

Но лидерите в Хар Ша’Алав бяха измислили друга стратегия. Те възнамеряваха да запознаят Фалкенхайм с нея, но така и не успяха. Бяха я нарекли „Решението на Хар Ша’Алав“.

Тя криеше доста рискове, но можеше да ги доведе до желаната цел.

Да се намери списъкът и да се осъществи контрол върху разпределянето на милионите. Да не се изобличава планът, а да се откраднат предвидените за него средства. Да се използва огромното богатство за борба със Sonnenkinder. Навсякъде.

Стратегията не бе обмислена в детайли, защото не разполагаха с достатъчно информация. Но сега Яков знаеше онова, което им бе нужно. От тримата наследници, които щяха да се представят в банката, единият се различаваше от другите двама.

Първоначално Волфсшанце са смятали, че Ноъл Холкрофт е подходящ за главната роля в плана им, но накрая той щеше да се окаже причината за неговия провал.

Фалкенхайм е мъртъв, мислеше си Яков. Лидерите от Хар Ша’Алав също. Не оставаше никой друг освен него и той сам трябваше да вземе решение.

Решението на Хар Ша’Алав.

Осъществимо ли беше то?

Той щеше да узнае отговора в следващите двайсет и четири часа.

Погледът му обходи всеки предмет в стаята. Всичко бе на мястото си, точно така, както го бе заварил и преди. Единствената разлика беше, че сега в куфарчето му имаше единайсет снимки, които бяха началото на края на Волфсшанце. Единайсет страници с имената на най-силните и най-преданите Sonnenkinder по света. Мъже и жени, които трийсет години бяха пазили жива нацистката лъжа.

Никога повече.

Яков вдигна куфарчето си. Предстоеше му отново да сложи нишките върху външната врата и…

Изведнъж някакъв шум отвън прекъсна мислите му и той застина. Някой тичаше по коридора и макар стъпките му да глъхнеха в мокетените пътеки, все пак се чуваха достатъчно ясно. Те приближиха стаята и изведнъж спряха. Последва пауза, а след нея звукът от вкарването на ключ в ключалката. Някой започна яростно да се мъчи да завърти и ключа, и топчестата дръжка, но ключът отвътре пречеше. По вратата, само на сантиметри от Бен-Гадиз, яростно задумка юмрук.

— Фон Тиболт! Отвори!

Това бе американецът. Само след секунди щеше да разбие вратата.

 

Кеслер допълзя до леглото, хвана се за таблата и изтегли едрото си тяло върху него. От силата, с която Холкрофт го бе блъснал, очилата му изхвърчаха. След няколко минути щеше да стане и да ги потърси, но сега трябваше да анализира положението и да реши какво да предприеме.

Холкрофт щеше да отиде в „Д’Акор“, за да се срещне очи в очи с Йохан — друго в момента не му оставаше. Но Йохан не бе там и съвсем не бе сега моментът американецът да вдига скандали.

Нямаше да се стигне дотам, помисли си Кеслер и се усмихна въпреки тревогите си. Холкрофт просто трябваше да получи достъп до апартамента на Фон Тиболт. Един обикновен хотелски ключ можеше да реши всичките им проблеми. Американецът щеше да отвори вратата на спалнята. Щом я отвореше, щеше да припадне и проблемът изчезваше.

С помощта на противоотрова и ледени компреси щяха да го свестят за срещата в банката; щяха да му дадат най-малко десет обяснения. Трябваше да го оставят да намери ключа от апартамента на Йохан.

Служителите на „Д’Акор“ не биха му го дали по молба на друг гост на хотела. Съвсем друго би било, ако първият заместник-управител им нареди. Фон Тиболт бе негов личен приятел и всичките му желания трябваше да се изпълняват.

Кеслер вдигна слушалката.

 

Хелдън куцаше из стаята, опитвайки се да преодолее болката в крака си. Тя бе ядосана, че я оставиха тук сама, без никакви задачи, но си даваше сметка, че това бе най-разумното. Евреинът бе почти сигурен, че Ноъл няма да звънне, но те все пак трябваше да предвидят и тази възможност. Според Яков те държаха Холкрофт в изолация и задържаха съобщенията му; и все пак имаше някакъв малък шанс…

Телефонът иззвъня.

На Хелдън й се стори, че пулсът ще да разкъса гърлото й. Тя преглътна и отиде да вдигне слушалката. О, Господи! Дано е Ноъл!

Гласът бе непознат, а човекът не пожела да се представи.

— Госпожа Холкрофт бе закарана в имение на тринайсет километра южно от града. Ще ви кажа как се стига дотам.

Хелдън записа инструкциите му. Накрая непознатият добави:

— На главната порта има охрана. С обучено куче.

 

Яков не можеше да остави повече Ноъл да блъска и да вика пред вратата. Шумът всеки момент щеше да предизвика нечие любопитство.

Евреинът завъртя ключа и се долепи до стената. Вратата се отвори с трясък и високата фигура на американеца се появи в рамката й. Той нахълта в стаята с ръце пред тялото, сякаш очакваше някой да го нападне.

— Фон Тиболт? Къде си?

Холкрофт очевидно се смути и обърка от тъмнината. Бен-Гадиз безшумно излезе от едната му страна със запалено фенерче в ръка. Той заговори бързо, сливайки думите:

— Фон Тиболт не е тук и аз нямам лоши намерения към теб. Ние не сме врагове.

Холкрофт се изви встрани, готов за отбрана.

— Кой си ти? Какво по дяволите правиш тук? Запали лампата!

— Не бива да паля! Само ме изслушай.

Американецът пристъпи ядосано напред. Яков го заслепи със зелен сноп светлина и го принуди да прикрие лицето си с ръка.

— Изключи го!

— Не, първо ме изслушай.

Холкрофт замахна с крак и удари Бен-Гадиз в коляното, после се хвърли напред със затворени очи, опитвайки се да хване евреина.

Яков се наведе, изправи се рязко и удари с рамо американеца в гърдите, но Холкрофт продължи атаката си. Той заби коляно в слепоочието на Бен-Гадиз, а юмрука си — в лицето му.

Не биваше да оставят следи от кръв по пода. Яков пусна фенерчето и хвана ръцете на американеца. Силата на другия го изуми; той му изкрещя толкова силно, колкото в случая бе възможно:

— Трябва да ме изслушаш! Аз не съм от враговете ти. Имам новини от майка ти. Нося писмо, написано от нея. Тя е при мен.

Американецът се опитваше да разхлаби хватката.

— Кой си ти?

— Нахрихтендинст — прошепна Бен-Гадиз.

При споменаването на това име Ноъл сякаш подивя. Той изрева, краката и ръцете му сякаш се превърнаха в здрави лостове, с които той заудря навсякъде и чиито атаки евреинът не можеше да отблъсне.

— Ще те убия…

Яков нямаше друг избор. Той проби плътната атака от удари и пръстите му стиснаха врата на американеца, а палецът му се заби върху издутите вени на опънатата му шия. Напипа някакъв нерв и го притисна с всичка сила. Холкрофт загуби съзнание.

 

Ноъл отвори очи в тъмната стая. Единственото нещо, което разсейваше мрака, бе подпряното до стената фенерче, чиято зелена светлина го бе заслепила преди малко. Щом го видя, отново го обзе гняв.

Някой го притискаше към пода, забил коляно в рамото му и насочил дулото на пистолет в главата му. В гърлото си все още усещаше мъчителна болка, но въпреки това се заизвива и се опита да се изправи и да се дръпне встрани от оръжието. Мускулите на врата му не удържа на усилието, Ноъл се отпусна назад и чу силния шепот на мъжа, който се бе надвесил над него.

— Опитай се да помислиш — ако бях твой враг, щях вече да съм те убил. Не можеш ли да го проумееш?

— Но ти си мой враг! — отвърна Ноъл; гърлото му бе така наранено, че едва говореше. — Ти си Нахрихтендинст. Враг на Женева… и мой личен враг!

— Първото е абсолютно вярно, но не и второто.

— Лъжеш!

— Помисли малко! Защо не дръпнах спусъка? Така щях да спра и Женева, и теб; сметката щеше да остане блокирана. Ако съм ти враг, какво ми пречи да ти пръсна черепа? Не бих те използвал като заложник, защото няма смисъл. Ти трябва да присъстваш там. Така че за мен няма никаква полза да те оставя да живееш… ако съм ти враг.

Холкрофт се опита да вникне в смисъла на чутото, но напразно. Единственото му желание бе да удари мъжа, който го бе пленил.

— Какво искаш? Къде е майка ми? Каза, че у теб има нейно писмо.

— Първо искам да се махна оттук. И то с теб. Заедно ще постигнем онова, което Волфсшанце винаги е смятала невъзможно.

— Волфсшанце?… Какво ще направим?

— Ще се възползваме от защитата на закона. Ще поправим злото.

— Злото… Който и да си ти, със сигурност не си с всичкия си!

— Трябва да научиш за решението на Хар Ша’Алав. Разпределянето на милионите трябва да стане под контрола ни. Ще се борим с тях. Навсякъде. Това е единственото доказателство, което мога да ти дам — Яков Бен-Гадиз свали дулото от главата на Ноъл. — Ето ти пистолета ми — каза той и го подаде на Холкрофт.

Ноъл се вгледа в лицето на непознатия на фона на странните сенки, които плуваха през зловещата зелена светлина. Видя очите на човек, който говори истината.

— Помогни ми да стана — помоли той. — Има задно стълбище. Знам как се стига до него.

— Първо трябва да пооправим тук. Трябва да оставим стаята както беше преди.

Нищо не е като преди…

— Къде отиваме?

— В един апартамент на Рю де ла Пе. Писмото е там. Жената също.

— Жената?

— Сестрата на Фон Тиболт. Той мисли, че тя е мъртва. Заповядал е да я убият.

— Хелдън?

— После ще говорим.