Робърт Лъдлъм
Планът Холкрофт (40)

ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Рижавият пилот закрачи бързо надолу по Рю де Гранж към паркиралата кола, от която Алтийн разтревожено следеше приближаването му. Защо не водеше сина й? И защо така бързаше?

Той се качи, седна зад волана и мъчително си пое въздух.

— В „Д’Акор“ цари пълна суматоха, госпожо. Убит е човек.

— Ноъл? Да не би да е синът ми? — попита Алтийн ужасена.

— Не. Някакъв англичанин.

— Как се казва?

— Елис. Уилям Елис.

— Мили Боже! — Алтийн стисна здраво чантичката си. — Ноъл имаше приятел в Лондон на име Елис. Често го споменаваше. Трябва да видя сина си!

— В хотела не можете да стъпите, госпожо, след като синът ви има нещо общо с англичанина. Пълно е с полицаи, а вас също ви търсят.

— Откарайте ме до телефон.

— Аз ще се обадя. Но това може би ще е последното нещо, което ще направя за вас. Нямам никакво желание да се забърквам в убийство — това не влизаше в уговорката ни.

Той потегли и чак след около петнайсет минути се успокои, че никой не ги преследва.

— Защо се страхувате толкова? — попита Алтийн. — Никой не ме видя, а вие не сте споменали нито моето име, нито на Ноъл.

— Не заради вас, госпожо, а заради себе си. Не държа особено да се сближавам с женевската полиция. От време на време попадам на служителите й, но не се погаждам много с тях.

Навлязоха в един квартал откъм езерото, а пилотът се оглеждаше за уличен телефон, който да не бие много на очи. Видя един, спря до бордюра, изскочи от колата и изтича до кабината. Алтийн го гледаше как говори. После той се върна бавно и седна зад волана, без да продума.

— Какво стана за Бога?

— Това не ми харесва — процеди той. — Те очакваха да се обадите.

— Естествено. Синът ми ги е предупредил.

— Но не се обадихте вие, а аз.

— Какво значение има? Помолила съм някого да се обади от мое име. Какво казаха?

— Не те, а той. И това, което каза, бе съвсем конкретно. В този град хората много внимават на кого и защо дават информация. Толкова конкретни неща се съобщават само когато гласът звучи познато или когато този, който се обажда, докаже, че е упълномощен да ги чуе.

— И каква е тази информация? — Алтийн губеше търпение.

— Настоя да се срещнете. Колкото е възможно по-скоро. На десет километра на север, по пътя за Везеназ. Намира се от източната страна на езерото. Каза, че синът ви ще бъде там.

— Тогава ще отидем.

— Ще „отидем“?

— Ще ви платя допълнително за това.

Тя му предложи още петстотин долара.

— Вие сте луда!

— Значи се споразумяхме?

— При условие че, докато намерим сина ви, ще правите точно това, което ви кажа — отговори той. — Не взимам пари за провали. Но ако той не е там, вината няма да е моя и аз ще получа възнаграждението си.

— Да, ще го получите. Да тръгваме.

— Добре. — Пилотът запали двигателя.

— Защо сте толкова мнителен? Всичко звучи напълно логично — каза Алтийн.

— Казах ви. В града се съблюдават определени норми на поведение. В Женева само телефонът предава съобщенията. Трябваше да дадат друг телефонен номер, за да говорите лично със сина си. Когато им го предложих, те отговориха, че нямало време.

— Възможно е.

— Да, но не ми харесва. От централата казаха, че ще ме свържат с рецепцията, но човекът, с когото говорих, не беше служителят.

— Откъде разбрахте?

— Служителите на рецепцията могат да се държат нахално и често го правят, но никога не поставят условия. А този мъж бе доста настоятелен. Определено не е тукашен, но не мога да кажа какъв е акцентът му. За Бога, мадам, правете точно това, което ви кажа!

 

Фон Тиболт остави слушалката и се усмихна доволно.

— Тя е в ръцете ни — каза той просто и тръгна към канапето, където седеше Ханс Кеслер и придържаше леден компрес към дясната си буза. Лицето му бе одраскано и насинено, а раната му бе зашита от личния лекар на заместник-управителя.

— Ще дойда с вас — каза Ханс. По гласа му се чувстваше, че много боли.

— Не мисля, че можеш — възпротиви се брат му от креслото до него.

— Никой не трябва да те вижда — добави фон Тиболт. — Ще кажем на Холкрофт, че си се забавил.

— Не! — изрева лекарят и удари с юмрук по масичката за кафе. — На Холкрофт кажете каквото искате, но довечера идвам с вас. Тази кучка е виновна за това!

— Сам си си виновен — възрази Фон Тиболт. — Трябваше да се свърши една работа и ти настояваше да я свършиш. Само че си се престарал. В такива моменти просто се самозабравяш!

— Той не искаше да умре! Не умираше, копелето му! — изкрещя Ханс. — Имаше сила за пет лъва. Вижте на какво ми направи корема. — Той разтвори ризата си и показа извитата линия на раната си, зашита с черни конци. — С ръцете си ме раздра! С голи ръце!

Ерих Кеслер извърна поглед от раната на брат си.

— Имаш късмет, че никой не те е видял. Трябва да те измъкнем от този хотел. Пълен е с полицаи, които разпитват.

— Няма да дойдат при нас — ядосано отвърна Ханс. — Заместник-управителят ще се погрижи за това.

— И въпреки това някой любопитен полицай може да нахълта тук и да ни създаде неприятности — каза Фон Тиболт, гледайки към Ерих. — Ханс трябва да дойде. Ще си сложи тъмни очила, шал и шапка. Пък и заместник-управителят е във фоайето. — Йохан отправи поглед към пострадалия брат: — Ако можеш да се движиш, ще ти дадем възможност да се срещнеш с майката на Холкрофт. Може да се почувстваш по-добре.

— Мога да се движа — изсъска Ханс.

Йохан се обърна към по-възрастния:

— Ти остани тук, Ерих. Скоро Холкрофт ще започне да звъни, но няма да се представи, ако не се обади някой от нас… Бъди разтревожен и загрижен. Кажи му, че съм се свързал с теб в Берлин и съм те помолил да дойдеш тук по-рано, че съм се опитал да му се обадя в Париж, но той вече е бил тръгнал. После му кажи, че и двамата сме шокирани от случилото се тук следобед. Същият човек е питал преди това за него и двамата сме загрижени за безопасността му. Той в никакъв случай не бива да се появява в „Д’Акор“.

— Мога да добавя още, че човек, отговарящ на неговото описание, е бил забелязан при северния вход — додаде ученият. — Той не беше на себе си тогава и ще ми повярва. Ще се паникьоса още повече.

— Отлично. Срещни се с него и го заведи в „Екселсиор“. Да се регистрира там под името… под името Фреска. Ако у него са се появили някакви съмнения, това ще ги разпръсне. Той никога не ти е споменавал за името и ще се увери, че сме се срещали и сме разговаряли.

— Добре — съгласи се Ерих. — А в „Екселсиор“ ще му обясня, че ти си се свързал с директорите на банката и си насрочил срещата за утре сутринта. Колкото по-бързо свършим всичко, толкова по-скоро ще можем да отидем в Цюрих, където ще вземем съответните мерки за сигурност.

— Моите поздравления, хер професор. Ела, Ханс. Ще ти помогна.

— Няма нужда. — Изражението на лицето му опровергаваше думите му. — Само ми вземи чантата.

— Разбира се — Фон Тиболт взе кожената лекарска чанта. — Възхитен съм от теб. Трябва да ми кажеш какво точно ще инжектираш. Не забравяй, че искаме смърт, а не убийство.

— Не се притеснявай — успокои го Ханс. — Всичко съм премислил. Няма да има никакви грешки.

— След като се срещнем с майката на Холкрофт — каза Фон Тиболт, помагайки на Ханс, — ще решим къде е най-добре да остане Ханс тази вечер. Може би в къщата на заместник-управителя.

— Добра идея — съгласи се ученият. — Там ще има лекар на разположение.

— Няма нужда от лекар — възрази Ханс. Той пристъпваше неуверено, всяко движение му костваше болка, но стискаше зъби. — Можех и сам да се зашия. Този не беше много добър.

— Auf wiedersehen^[1], Ерих.

— Auf wiedersehen.

Фон Тиболт отвори вратата, хвърли последен поглед на Ерих и излезе заедно с Ханс в коридора.

— Значи казваш, че въздействието на всяка капсула е точно пресметнато?

— Да. В тази за жената серумът така ще ускори сърдечната й дейност…

Вратата се затвори. По-възрастният Кеслер се размърда тежко в стола. Волфсшанце го изискваше и нищо не можеше да се направи. Лекарят, който бе прегледал Ханс, бе казал, че има вътрешен кръвоизлив, органите са сериозно засегнати, сякаш разкъсани от ноктите на изключително силен звяр. Имаше голяма опасност за живота на Ханс, ако не постъпи веднага в болница. Но това беше невъзможно, защото там щяха да му задават въпроси. Раненият пациент е бил в „Д’Акор“, където същия следобед е извършено убийство. Съвпадението безусловно щеше да направи впечатление. Освен това приносът на Ханс бе в черната кожена чанта, която Йохан носеше. Тинаму щеше да научи всичко необходимо. Ханс Кеслер, Sonnenkinder, вече не беше нужен. Той можеше да ги изложи на опасност.

Телефонът иззвъня. Кеслер вдигна слушалката.

— Ерих?

Беше Холкрофт.

— Да?

— В Женева съм. Пристигнал си по-рано? Реших да направя опит да се свържа с вас.

— Да, Фон Тиболт ни се обади тази сутрин в Берлин. Опитал да се свърже с теб в Париж, но предположил…

— Той дойде ли? — не го доизслуша американецът.

— Да. Излезе, за да направи някои последни уговорки за утре. Имаме да ти казваме доста неща.

— Аз също — отвърна Холкрофт. — Знаеш ли какво се е случило?

— Да, ужасно! — Но къде беше паниката? Къде беше реакцията на попаднал в екстрена ситуация човек? Гласът по телефона не бе на удавник, който се опитва да се добере до спасителното въже. — Сигурно ти е бил приятел. Казаха, че е питал за теб.

От другата страна последва пауза.

— Питал е за майка ми.

— Не съм разбрал правилно. Ние научихме само, че е използвал името Холкрофт.

— Какво означава нах… нах… рих… Не мога да го произнеса.

— Нахрихтендинст?

— Да. Какво значи?

Кеслер се стъписа. Не бе очаквал американецът да се владее толкова добре.

— Как да ти обясня? Те са враг на Женева.

— Това ли е открил Фон Тиболт в Лондон?

— Да. Къде си, Ноъл? Трябва да се видим, но ти не бива да идваш тук.

— Знам. Чуй ме. Имаш ли пари?

— Да имам някакви.

— Хиляда швейцарски франка имаш ли?

— Хиляда? Мисля, че имам.

— Слез на рецепцията, остави парите на служителя и го попитай как се казва. Кажи му, че са за мен и че ще му се обадя след няколко минути.

— Но как…

— Остави ме да се доизкажа. След като му дадеш парите и разбереш името му, иди до телефоните при асансьорите. Застани до този вляво. Щом звънне, го вдигни и ще говорим.

— Откъде знаеш номера му?

— Платих на един да влезе и да го вземе.

Това не бе обхванат от паника човек. Мислеше съвсем логично и имаше ясно определена цел… Точно от това се бе опасявал Ерих Кеслер. Ако характерът му не се бе оформил под влияние на упоритата му майка, човекът от другата страна можеше да бъде един от тях. Sonnenkind.

— Какво ще кажеш на служителя?

— После ще ти обясня, сега бързам. Колко време ще ти трябва?

— Не зная. Не много.

— Десет минути?

— Предполагам, че ще са достатъчни. Но може би трябва да изчакаме да се върне Йохан?

— Кога ще стане това?

— След час, най-много два.

— Не мога. Ще ти се обадя във фоайето след десет минути. Часовникът ми показва 8.45. А твоят?

— Моят също — Кеслер въобще не го погледна, умът му трескаво работеше. Холкрофт бе запазил обезпокояващо присъствие на духа. — Наистина мисля, че трябва да почакаме.

— Не мога. Те го убиха. Господи! Как са го убили! Те искат да я намерят, но това няма да стане.

— Кого? Майка ти ли?… Фон Тиболт ми каза.

— Няма да я намерят — повтори Холкрофт, — вместо нея ще намерят мен. Аз съм този, когото всъщност търсят. А аз търся тях. Ще им устроя капан, Ерих.

— Овладей се. Не знаеш какво правиш.

— Много добре знам.

— В хотела има полиция. Ако говориш със служителя на рецепцията, той може да им каже. Те очакват да се появиш.

— Ще се появя, но след няколко часа. Дори лично ще ги потърся.

— Какво? Ноъл, трябва да се видим.

— Десет минути, Ерих. Сега е 8.46. — Холкрофт затвори.

Кеслер остави слушалката. Нямаше друг избор, освен да следва инструкциите му. В противен случай щеше да го накара да се усъмни. Но какво искаше да постигне Холкрофт? Какво щеше да каже на служителя в хотела? Това може би нямаше да има значение. След като очистят майка му, трябваше да го задържат до утре сутринта. Следобед той вече нямаше да им е нужен.

Ноъл чакаше на тъмния ъгъл в началото на Рю де Гранж. Не беше особено горд, че действа по този начин, но гневът го правеше безскрупулен. Когато видя трупа на Уили Елис, нещо в него се прекърши. Гледката извика картини от паметта му. Ричард Холкрофт бе блъснат в стената от шофьор, който умишлено бе връхлетял с колата си върху него; в самолета случаен пътник бе отровен със стрихнин, хора бяха убити във френско селце, друго убийство бе станало в Берлин. Някакъв човек бе следил майка му… Той нямаше да го допусне до нея! Той сам щеше да сложи край на всичко това.

Важното сега бе да мобилизира възможностите и силата, която му бе останала, да си припомни всеки факт, който би му помогнал. Убийството в Берлин му напомни една негова грешка — сега той щеше да я използва. В Берлин той бе завел убийците до Ерих Кеслер. Глупаво и непредпазливо бе показал мястото на срещата си — заведението на „Курфюрстендам“. Кеслер и Холкрофт, Холкрофт и Кеслер. Щом убийците търсеха Холкрофт, те щяха да държат и Кеслер под наблюдение. Ако Кеслер напуснеше хотела, те щяха да тръгнат след него.

Холкрофт погледна часовника си. Вече бе време да се обади. Той тръгна към телефонната кабина. Надяваше се Ерих да отговори. И да разбере постъпката му по-късно.

 

Кеслер чакаше пред телефонния автомат във фоайето на хотела с малко листче в ръка. Върху него служителят от рецепцията бе написал името си, а когато прибираше парите, ръката му затрепери. Професор Кеслер помоли да му бъде предадено съобщение, което ще остави господин Холкрофт. Това щеше да е от полза за самия господин Холкрофт, а също така и за служителя, защото щеше да получи още петстотин франка.

Телефонът започна да звъни. Кеслер го вдигна моментално.

— Ноъл?

— Как се казва служителят?

Кеслер му каза.

— Добре.

— Настоявам да се срещнем — каза Кеслер. — Трябва да ти съобщя много неща. Утре е много важен ден.

— Първо трябва да се свържа с нея, тази вечер.

— Откъде се обаждаш? Непременно трябва да се срещнем!

— Ще се срещнем. Слушай внимателно. Изчакай пет минути до телефона. Може би отново ще ти позвъня. Ако не ти се обадя, след пет минути излез навън и тръгни надолу по хълма. Продължавай да вървиш, докато стигнеш пресечката в подножието му и после завий наляво. Аз ще те настигна по улицата.

— Добре! Чакам пет минути — Кеслер се усмихна. Каквито и игри да измислеше аматьорът, нищо нямаше да постигне с тях. Несъмнено той щеше да помоли служителя от рецепцията да предаде съобщение или телефонния номер на майка му, ако тя попиташе за него — нерегистрирания гост на хотела. Йохан щеше да се окаже прав, може би бе стигнал предела на възможностите си. Може би все пак той нямаше качества на Sonnenkind.

Във фоайето на „Д’Акор“ все още имаше полицаи, както и журналисти, надушили някаква интрига в неясното съобщение на полицията. Това бе Женева. Останалите бяха любопитните гости на хотела, които се разхождаха, разговаряха и се успокояваха взаимно; някои бяха изплашени, други търсеха сензации.

Ерих стоеше настрана, стараейки се да не привлича вниманието върху себе си. Не му бе приятно да стои във фоайето, предпочиташе анонимността на хотелската стая.

Погледна часовника си — от обаждането на Холкрофт бяха минали пет минути. Ако американецът не позвънеше отново до една минута, той щеше да отида при служителя на рецепцията и…

Служителят се приближи до него, сякаш стъпваше върху счупени стъкла.

— Професоре?

— Да, приятелю — Кеслер бръкна в джоба си.

Оставеното от Ноъл съобщение изненада Ерих. Той казваше на майка си да не се появява, да остави телефон, на който да може да я открие. Служителят се бе заклел да пази номера в тайна, но щеше да спази това обещание, което бе дал първо. Веднага щом дамата се обади, той щеше да остави бележка с номера й в кутията на хер Кеслер.

— Съобщение за господин Кеслер. Професор Кеслер?

Едно пиколо вървеше из фоайето и го търсеше по име. Викаше името му! Невъзможно, никой не знаеше, че е там.

— Трябва да ви предам съобщението устно, сър — каза пиколото. — Господинът нямаше време да ви го напише. То е от господин Х. Поръча ми да ви предам, че трябва да тръгнете веднага, сър.

— Какво?

— Само това ми каза, сър. Аз лично говорих с него. С господин Х. Веднага трябва да тръгнете сър, Това ми поръча да ви предам.

Дъхът му секна. Изведнъж всичко му бе станало ясно. Холкрофт го използваше за примамка.

Американецът си мислеше, че онзи, който бе убил мъжа с черното яке, знаеше, че Ноъл Холкрофт има връзка с Ерих Кеслер.

Стратегията му бе проста, но невероятно хитра — да разкрие Ерих Кеслер, като му предадат съобщение от господин Х., да го накара да излезе навън и да тръгне по тъмните женевски улици.

Но ако никой не тръгнеше след него, трудно щеше да се намери обяснение за несъответствието между причина и следствие. Тогава Холкрофт можеше да се усъмни в човека, когото използваше за примамка. А тези съмнения можеха да се окажат пагубни за Женева.

Все пак Ноъл Холкрофт имаше качества на Sonnenkind.