Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Holcroft Covenant, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 12гласа)

Информация

Източник: http://e-bookbg.com

 

Издание:

Робърт Лъдлъм. Планът Холкрофт

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Печат ДФ „Балкан прес“

ИК „Прозорец“, 2003

ISBN 954-8079-41-0

 

Първо издание: Издателство „Летера“, Пловдив, 1993

История

  1. —Добавяне

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

По страните на Хелдън се стичаха сълзи. Тя беше прегърнала мъртвото тяло на Клаус Фалкенхайм, но се страхуваше да гледа лицето му. Отдръпна се от трупа и се свлече на пода, изпълнена с ужас… и чувство на вина. Лежеше свита на кълбо, хлипаше силно и не можеше да се успокои, а душата й се разкъсваше от болка. Тя се долепи до стената, опря челото си в корниза и остави сълзите да се леят. Постепенно до съзнанието й стигна мисълта, че никой не бе чул писъците и плача й. Тя бе дошла до ужасяващата сцена сама. Навсякъде личаха следите на омразната „Одесса“. Пречупени кръстове бяха издълбани в дървените стени, бяха надраскани по прозореца със сапун и изписани по пода с кръвта на Фалкенхайм. Цялата стая бе преобърната наопаки. Книгите бяха разкъсани, рафтовете изпочупени, мебелите изпотрошени — къщата бе претърсена от маниаци, които бяха оставили само руини.

Но нещо бе останало… и то не бе в къщата, а навън. В гората. Хелдън се подпря с ръце на пода и придържайки се към стената, се изправи. Опитваше се отчаяно да си спомни онова, което хер Оберст й бе казал преди пет дни: „Ако се случи нещо с мен, не се оставяй страхът да те завладее. Иди сама в гората, там, където ме изведе на малка разходка онзи ден. Спомняш ли си? Аз останах при едно дърво и те помолих да набереш букет горски цветя. Посочих ти как стволът се разклонява на две още от земята и дървото има съвършена V-образна форма. Иди при това дърво. В клоните му съм пъхнал малка метална кутия. Вътре има бележка, която само ти трябва да прочетеш…“

 

Хелдън измъкна цилиндричната кутия от скривалището й и махна пластмасовия капак. Вътре имаше навито на руло листче, загънато в няколко банкноти от по десет хиляди франка. Хелдън разви банкнотите и прочете бележката.

Скъпа моя Хелдън!

Нямам достатъчно време, за да ти напиша всичко, което трябва да знаеш, а и се страхувам, че по този начин ще те изложа на опасност. Преди три месеца осъществих целта си да бъдеш близо до мен, защото смятах, че си на страната на врага, когото от тридесет години искам да срещна лице в лице. Но те опознах, обикнах те и с голямо облекчение разбрах, че нямаш нищо общо с ужаса, който може отново да връхлети света.

Ако ме убият, това означава, че са ме разкрили и че скоро ще настъпят катастрофални събития. Тогава трябва да бъдат изпратени нареждания на смелите мъже, които ще застанат на последните барикади.

Трябва да отидеш сама — повтарям, сама — до езеро Нюшател в Швейцария. Не се оставяй да те проследят. Знам, че ще можеш да се изплъзнеш, защото си обучена в това. В селцето Пре дю Лак живее човек на име Вернер Герхарт. Намери го. Предай му следното съобщение: „Монетата на Волфсшанце има две страни“. Той ще те разбере и знае какво трябва да направи.

Трябва да отидеш бързо, остава съвсем малко време. Не казвай нищо на никого. Не вдигай тревога. Кажи на колегите и приятелите си, че имаш да уредиш някои лични въпроси в Англия, което звучи логично, като се има предвид, че си живяла там повече от пет години.

Сега побързай, скъпа моя Хелдън. Нюшател. Пре дю Лак. Вернер Герхарт. Запомни името и изгори бележката.

Бог да те благослови!

Хер Оберст

Хелдън се облегна на дървото и погледна към небето. Рехави облачета се движеха на изток, увлечени от бързия вятър. Прииска й се той да отнесе и нея от това място, където непрекъснато трябваше да бяга нанякъде, дебнеше я риск, а всеки човек можеше да се окаже неин враг.

Ноъл й бе казал, че скоро всичко ще свърши и тя ще може да заживее спокойно.

Той грешеше.

* * *

Холкрофт я молеше по телефона да не тръгва поне още един ден, но не успя да я разубеди. Чрез „Галимар“ й бяха съобщили, че трябва да прегледа вещите на сестра си; от Хелдън се очакваше да вземе решения и да уреди някой семейни въпроси.

— Ще ти се обадя в Женева, скъпи. Нали ще отседнеш в „Д’Акор“?

— Да. — Какво ли се бе случило? Само преди два часа Хелдън бе толкова щастлива и възторжена, а сега гласът й звучеше напрегнато.

— Ще ти позвъня след един-два дни. Ще търся господин Фреска.

— Искаш ли да дойда с теб? Чак утре вечер трябва да съм в Женева. Кеслер ще пристигне около десет часа, а брат ти — още по-късно.

— Не, скъпи. Това ще е едно тъжно пътуване и предпочитам да бъда сама. Йохан е в Лондон… Ще се опитам да се свържа с него.

— Имаш някои дрехи тук.

— Да, рокля, обувки и един памучен панталон. По-бързо ще ми е да се отбия при хер Оберст… и да си взема по-подходящи дрехи за Портсмът.

— По-бързо ли?

— Да, на път за летището. Трябва да отида там на всяка цена. Да си взема паспорта, пари…

— Аз ще ти дам пари — прекъсна я Ноъл. — Мислех, че вече си ходила у тях.

— Моля те, скъпи, не ме притеснявай — отвърна Хелдън пресипнало. — Казах ти, че съм се отбила в издателството.

— Не, не ми каза така. Каза, че те са ти се обадили. — Холкрофт се разтревожи от нелогичните й обяснения. Скритата в гората къщичка на хер Оберст съвсем не беше на пътя за летището. — Хелдън, какво има?

— Обичам те, Ноъл. Ще ти се обадя утре вечер. Хотел „Д’Акор“, Женева — каза тя и затвори.

Холкрофт остави слушалката, а гласът й още звучеше в ушите му. Възможно беше тя да бе тръгнала за Лондон, но той се съмняваше. Къде отиваше? Защо го излъга? По дяволите! Защо се държеше така? Какво се бе случило?

Нямаше смисъл да остава повече в Париж. Тъй като щеше да пътува до Женева сам, можеше да тръгне когато реши.

Бе рисковано да пътува със самолет или влак. Невидими очи щяха да го следят и той трябваше да се крие от тях. Помощник-управителят на хотел „Жорж V“ му нае кола под името Фреска. Дадоха му карта с маршрута. Щеше да пътува към Женева през нощта.

 

Алтийн Холкрофт погледна през прозореца на самолета на ТАП[1] надолу към светлините на Лисабон. След няколко минути щяха да се приземят. Тя имаше да свърши много неща през следващите дванадесет часа и се молеше на Бога да й даде достатъчно сила, за да успее. В Мексико бе забелязала, че я следи някакъв мъж. После той бе изчезнал на летището, което означаваше, че там го е сменил друг.

Тя се бе провалила в Мексико. Бяха я забелязали. Щом слезеше в Лисабон, трябваше веднага да стане невидима. Не можеше да си позволи още един провал.

Лисабон.

Господи, Лисабон!

В Лисабон бе започнало всичко. Тук й бе казана една лъжа, замислена с дяволско лукавство, в която тя бе вярвала цял живот. Каква глупачка се бе оказала и как се бе оставила Хайнрих да я измами!

Отначало Алтийн бе отказала да се срещнат в Лисабон, защото не можеше да преодолее омразата си към него, но заплахата му я принуди. Тя бе съвсем ясна: бащата щеше сам да разкрие позорния произход на сина си. Ноъл Холкрофт никога нямаше да бъде оставен на мира, защото името Ноъл Клаузен щеше непрекъснато да го преследва, а с него и злата участ да бъде единственият наследник на нацистки престъпник.

Какво облекчение бе изпитала след срещата! Колко благодарна му бе, че заплахата се бе оказала само средство да я извика в Лисабон! Какво изумление и страхопочитание бе изпитала, когато Хайнрих спокойно й бе изложил изключителния план, чийто реален резултат щеше да дойде след години и който бе плод на мечтата за по-добър и по-справедлив свят. Тя го изслуша, повярва му и направи всичко, което той поиска от нея, защото злото трябваше да бъде поправено.

За тези няколко дни в Лисабон тя отново го бе обикнала и под напора на внезапно възкръсналите си чувства му бе предложила себе си.

Със сълзи на очи той бе отказал да я приеме. Бе й отговорил, че не е достоен за нея.

Всичко това е било една майсторска игра! Каква ирония!

Заплахата, която я бе принудила да отиде в Лисабон преди тридесет години, я принуди да поеме същия риск отново. Ако тя претърпеше провал, животът на Ноъл Холкрофт щеше да бъде съсипан. Всички щяха да разберат, че той е Ноъл Клаузен, синът на Хайнрих и инструмент в ръцете на основателите на новия Райх.

Някакъв мъж бе позвънил посред нощ в апартамента й в Бедфърд Хилс. Той се представи с името „Манфреди“ и тя му отвори, мислейки, че й носи вест от сина й. Мъжът бе евреин от някакво място Хар Ша’Алав и бе дошъл да я убие. После щял да убие и сина й. Не бивало да се допуска призракът на Волфсшанце — на фалшивата Волфсшанце, да премине от Женева в Цюрих.

Алтийн се бе разгневила. Знаеше ли с кого говори този човек? Знаеше ли какво и с каква цел бе направила тя?

Мъжът знаеше за Женева и Цюрих… и срещата в Лисабон преди тридесет години, и това му бе достатъчно, за да изпитва към нея отвращение, каквото щяха да изпитват всички като него, когато научат за престъпленията й.

Алтийн бе видяла болката и гнева в тъмните очи, вперени застрашително в нея като две черни дула. Тя го помоли отчаяно да й каже онова, което знаеше.

Той й отговори, че скоро огромни суми щели да бъдат изпратени на една организация с членове, пръснати по целия свят. За ръководителите й това щял да бъде сигналът, чакан цели тридесет години.

Убийци и подпалвачи щели да създават безредици и хаос по улиците; положението щяло да свари правителствата напълно неподготвени и безпомощни да се справят. Хората във всички страни щели да се молят за стабилност и ред. Тогава властни мъже и жени, разполагащи с баснословни суми, щели да завладеят върха. Само след месеци те щели да държат целия свят в ръцете си.

Те били навсякъде, във всички страни. И чакали сигнала от Женева.

Кои са те?

Sonnenkinder. Децата на фанатици, достигнали до всички краища на земята със самолет, кораб и подводница. Онези, които ги бяха изпратили, виждаха, че каузата им умира и се надяваха наследниците им да й вдъхнат живот някой ден.

Те бяха навсякъде. Срещу тях не можеха да се борят обикновени хора при установения ред и съществуващата структура на властта. Защото твърде често Sonnenkinder контролираха самата власт. Но евреите от Хар Ша’Алав се различаваха от обикновените хора и методите им на борба бяха други. Те съзнаваха, че за да спрат фалшивата Волфсшанце, трябва да се борят с тях безмилостно, но тайно, без да им позволяват да разберат къде се намират или какъв е следващият им ход. А първата им задача бе да спрат разпределянето на огромната сума сред Sonnenkinder.

— Разобличете ги веднага!

— Кого! Къде? Как се казват? Как да се намерят доказателства? Кой може да каже, че този генерал, адмирал, началник на полицията, президент на корпорация, съдия, сенатор, конгресмен или губернатор е Sonnenkinder? Толкова кандидати за различни постове повтарят клишета, които завоалирано разпалват омразата, а тълпата не ги подозира в нищо. Вместо това тя ги приветства с флагчета и носи значки с ликовете им.

Те са навсякъде. Нацистът е до нас, макар да не можем да го разпознаем под маската на почтеност и облечен в безупречно изгладен костюм.

Евреинът от Хар Ша’Алав продължи да й обяснява разпалено:

— Дори вие, старицата и вашият син, сте инструменти в ръцете на новия Райх; дори и вие не можете да ги разпознаете.

— Не зная нищо. Кълна се в живота си, че не зная. Не съм това, за което ме мислите. Убийте ме, за Бога, убийте ме. Сега! Излейте отмъщението си върху мен. Аз го заслужавам напълно, ако казвате истината, но ви умолявам, свържете се със сина ми. Намерете го и му обяснете. Спрете го! Не го убивайте и не го заклеймявайте. Той не знае нищо. Спасете живота му! Отнемете моя, но спасете неговия!

Тогава евреинът от Хар Ша’Алав й каза:

— Ричард Холкрофт бе убит. Катастрофата, при която загина, не беше случайна.

Алтийн едва не припадна, но съумя да се овладее. Тя не си позволи да изпадне в така желаната, макар и моментна забрава.

— Боже мой…

— Волфсшанце го уби. Фалшивата Волфсшанце. Използваха начин, сигурен колкото газовите камери в Аушвиц някога.

— Каква Волфсшанце? Защо я наричате така?

— Сама трябва да научите. Пак ще поговорим. Ако сте ме излъгали, ще ви убия. Синът ви ще живее, докато някъде някой не издаде смъртната му присъда, но на челото му ще бъде изписан пречупен кръст.

— Свържете се с него. Кажете му.

Мъжът от Хар Ша’Алав си тръгна. Алтийн седна на един стол до прозореца и се загледа в покритите от сняг нощни улици. Мислеше за Ричард, нейният любим, който се ожени за нея и я спаси заедно с детето й… Какво бе направила тя?

Но сега вече знаеше какво трябва да направи.

Самолетът се разтърси при допира на колелата до пистата, спомените й се разпръснаха и мисълта й се върна към настоящето. Вече бе в Лисабон.

Тя се бе облегнала на парапета на стария кораб, който пореше водите на река Тагуш и се носеше към залива. В лявата си ръка държеше дантелена кърпичка, която се развяваше от вятъра.

Стори й се, че го видя, но според инструкциите трябваше да остане на мястото си и да изчака той да се приближи до нея. Виждаше го за първи път, но това нямаше никакво значение. Той бе стар човек с измачкани дрехи, с тъмносиви бакенбарди и едва набола бяла брада. Огледа пътниците така, сякаш се страхуваше, че някой от тях може да повика полиция. Това бе човекът. Застана зад нея.

— Май реката е студена днес — каза той.

Вятърът грабна дантелената кърпичка и я отнесе към водата.

— Боже мой, загубих я. — Алтийн се загледа към потъващото парче плат.

— Намерихте я — отвърна мъжът.

— Благодаря ви.

— Моля ви, не се обръщайте към мен. Гледайте към небето над лагуната.

— Добре.

— Твърде щедро пръскате парите си, сеньора — каза мъжът.

— Много бързам.

— Споменавате имена, които съм чувал толкова отдавна, че не мога да си спомня лицата на тези хора. Молите ме за услуги, които години наред никой не е искал от мен.

— Едва ли времената са се променили чак толкова.

— Но те наистина са се променили, сеньора. Хората все още пътуват тайно, но сега не е така просто. Живеем в епохата на компютъра и фалшифицирането на документи вече не е на мода. Фалшивият паспорт вършеше работа по време на войната, когато имаше и определени маршрути за бежанци.

— Трябва да стигна до Женева по най-бързия начин. Никой не бива да разбере, че съм тръгнала за там.

— Ще стигнете в Женева, сеньора, и само онези, на които кажете, ще го знаят. Но това няма да стане толкова бързо, колкото ви се иска. Няма да е като с директен полет.

— Колко време ще отнеме?

— Два или три дни. Иначе не мога да ви дам гаранция. Ще ви открият или властите, или онези, от които се криете.

— Как ще стигна дотам?

— През неохранявани участъци по границите или там, където охраната може да бъде подкупена. По северния маршрут. През Сиера де Гата, Сарагоса, Източните Пиренеи. Оттам през Монпелие и Авиньон. От Авиньон ще ви вземе малък самолет за Гренобъл, после друг ще ви откара до Шамбери и Женева. Ще струва скъпо.

— Ще платя колкото трябва. Кога тръгвам?

— Довечера.

Бележки

[1] Португалските авиолинии (порт.) — Б. пр.