Робърт Лъдлъм
Планът Холкрофт (34)

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Последната среща се състоя двадесет и седем часа и половина след смъртта на непознатия мъж, за когото се твърдеше, че е Тинаму.

Голямото събитие, съобщено първо от „Гардиън“, а по-късно потвърдено от Даунинг стрийт, разтърси света. Британското разузнаване бе изказало своята благодарност на източник, пожелал да остане анонимен, но бе отказало да направи каквито и да било други коментари по случая. То си бе възвърнало първенството, загубено през последните години, изпълнени с грешки и провали.

Пейтън-Джоунс извади два плика от джоба си и ги подаде на Тенисън.

— Това е толкова нищожна компенсация… Британското правителство никога няма да може да ви се отплати за помощта.

— Аз не съм търсил отплата — отвърна Тенисън и взе пликовете. — Важното е, че Тинаму вече го няма. Предполагам, че в единия плик е писмото от MI5, а в другия са имената на Нахрихтендинст.

— Да.

— И името ми е заличено от операцията?

— Никога не е фигурирало в докладите ни. Споменавали сме ви просто като „доброволен източник“. Писмото, копие от което остава в архива ни, потвърждава, че досието ви е безупречно.

— А онези, които чуха името ми по предавателите си.

— В случай, че някой го разкрие, ще бъде съден по Закона за държавната тайна. Въпреки че това не би имало значение. Те чуха само името Тенисън. Сигурно има десетина човека със същото име, чието сътрудничество с британското разузнаване се пази в пълна тайна. Ако се наложи, можем да представим всеки един от тях като участник в случая.

— Тогава бих казал, че въпросът е приключен.

— Да — съгласи се Пейтън-Джоунс. — Какво ще правите сега?

— Какво ще правя ли? Ще си върша работата, естествено. Аз съм журналист. Може все пак да изляза в кратък отпуск. След нещастието със сестра ми трябва да се погрижа за имуществото й. После бих искал да си почина малко. Може би в Швейцария. Обичам да карам ски.

— Сезонът е в разгара си.

— Да — Тенисън замълча. — Надявам се, че няма да е нужно да ме следите повече.

— Разбира се, че не. Освен ако вие не го искате.

— Да го искам?

— Да, ако имате нужда от охрана — Пейтън-Джоунс подаде на Тенисън фотокопие на някакво листче. — Тинаму се е държал като професионалист до края. Искал е да унищожи това и се е опитал да го глътне. Оказахте се прав. Нахрихтендинст са замесени.

Тенисън погледна бележката. Буквите, макар и малко неясни, бяха четливи.

— Нахрихт. 1360. 78к. Au 230, 220.

— Какво означава това? — попита той.

— Съвсем просто е — отвърна агентът. — „Нахрихт“ очевидно е Нахрихтендинст. Числото „1360. 78к“ е метрическият еквивалент на 3000 паунда или 1 тон и половина. „Au“ е химическият символ на златото. „23 и 22“ предполагаме, че са географските координати на Йоханесбург. На Тинаму е било платено със злато за вчерашното покушение. Стойността му се равнява на около 3 600 000 лири стерлинги или на повече от седем милиона щатски долара.

— На човек му става страшно, като си помисли с какви суми разполагат Нахрихтендинст.

— По-страшно е това, за което ги използват…

— Нали няма да дадете публичност на информацията? Или на бележката?

— Бихме предпочели да се запази в тайна. Но си даваме сметка, че нямаме право да ви забраним, най-малко на вас, да я публикувате. В статията си в „Гардиън“ писахте за неизвестна група, която може би стои зад опита за покушение.

— Аз просто подхвърлих хипотеза — поправи го Тенисън. — Дотолкова, доколкото тя е логична за метода на действие на Тинаму. Той е наемен убиец, а не отмъстител. Научихте ли нещо за самия него?

— Абсолютно нищо. За съжаление единственият документ, намерен у него, е подправена карта на служител към MI5. Отпечатъците му не фигурират в никоя картотека от Вашингтон до Москва. Шлиферът му не е конфекция и се съмняваме, че е английски. По ризата и бельото му няма никакви печати от обществени перални. Открихме, че костюмът му е купен от магазин на Олд Бонд стрийт, но за него е платено в брой.

— Но той е пътувал непрекъснато. Не може да е нямал никакви документи.

— Не знаем къде да търсим. Дори не знаем националността му. Лабораториите вече цяло денонощие работят, за да ни дадат някакъв ориентир — зъбна идентификация, следи от операции, особени физически белези, които да бъдат разпознати от компютрите. Въобще каквото и да е. Но засега без резултат.

— А може би този човек не е Тинаму. Единствените доказателства са татуировката върху ръката и сходен калибър на оръжията. Дали това е достатъчно?

— Вече да. Ако искате, може да го добавите в статията си за утрешния брой. Балистичният анализ е неопровержим. Две от скритите карабини плюс пушката, която е била намерена у него, съвпадат с оръжията, използвани при предишни убийства.

Тенисън кимна.

— Това поне е сигурно доказателство, нали?

— Разбира се — Пейтън-Джоунс посочи фотокопието. — Какъв е отговорът ви?

— За кое? За бележката?

— Нахрихендинст. Вие изказахте предположение за връзката им с Тинаму и думите ви се потвърдиха. След като разкрихте тази изключителна история, имате всички права да я публикувате.

— Но вие не искате да го правя.

— Не можем да ви спрем.

— От своя страна, и вас нищо не може да ви спре да включите името ми в докладите си, а това аз най-малко искам.

Агентът от MI5 прочисти гърлото си.

— Е, всъщност има нещо. Дадох ви дума, господин Тенисън. А аз държа на думата си.

— Убеден съм в това. Но съм също толкова сигурен, че обещанието ви може да остане неизпълнено, ако ситуацията налага това. Не вие, а някой друг може да вземе решението.

— Малко вероятно е. Вие сте разговаряли само с мен и това споразумение е между нас двамата.

— Значи „доброволният източник“ може да остане анонимен и да не бъде свързан никога с никаква личност?

— Точно така. Подобна практика се използва често в нашите среди. Целият си живот съм прекарал в тази служба и когато обещая нещо, държа на думата си.

— Разбирам. — Тенисън се изправи. — Ще се опитате ли да откриете членовете на Нахрихтендинст, които са замесени?

— Нужно е време. Поне месец-два. Искам да се приближа до тях, без да вдигам много шум.

— Мислите ли, че ще успеете? — Тенисън посочи към единия от пликовете на масата. — Тези имена дали ще помогнат?

— Не зная. Едва в началото съм. Имаме записани само осем души и не знаем дали все още са живи. Нямахме време да проверим.

— Все някой от тях е жив. И сигурно е много богат и влиятелен.

— Очевидно.

— От залавянето на Тинаму фокусът вече се измества към разкриването на Нахрихтендинст.

— Логично развитие, бих казал — съгласи се Пейтън-Джоунс. — Трябва да добавя още една причина за това. Тя не е строго професионална, защото в нея има личен елемент. Мисля, че хора на Нахрихтендинст убиха един млад колега, когото бях обучил.

— Кой беше той?

— Мой помощник. Най-отдаденият на работата си служител, когото съм срещал. Трупът му бе намерен в малко селце на име Монтрьо, на около двеста километра южно от Париж. Замина за Франция, за да преследва Холкрофт, но разбра, че той няма да го доведе до нищо.

— Какво мислите, че е станало?

— Аз зная какво е станало. Спомнете си, че той се опитваше да открие Тинаму. Когато се разбра, че Холкрофт наистина ви търси във връзка с малко наследство…

— Да, съвсем малко — вметна Тенисън.

— …младият ми колега продължи тайно издирването. Той бе изключителен професионалист и започна да напредва. Нещо повече — сигурно е открил някаква връзка. Не може да не е открил. Тинаму, Нахрихтендинст… Париж. Всичко съвпада.

— Защо?

— Едно от имената в списъка е на човек, който живее близо до Париж, но не знам точно къде е. Навремето е бил генерал във Върховното командване на Германия. Името му е Клаус Фалкенхайм. Според нас той е бил много повече — един от основателите и водачите на Нахрихтендинст. Известен е като хер Оберст.

Джон Тенисън се скова.

— Имате думата ми — каза той. — Нищо няма да излезе в печата.

 

Холкрофт седна на канапето и разгърна вестника. На първа страница имаше огромно заглавие, от което всичко ставаше ясно.

 

Почти всички статии на страницата бяха свързани с драматичното залавяне и смъртта на Тинаму. В някои от материалите журналистите изказваха предположения за следата на Тинаму в убийствата на братята Кенеди и Мартин Лутър Кинг, а също така и за връзката му с Осуалд и Руби. От по-скорошните събития бяха споменати покушенията в Мадрид и Бейрут, Париж, Лисабон, Прага и дори Москва.

Непознатият мъж с татуирана върху ръката роза веднага се превърна в легенда. Салоните за татуировки навсякъде по света увеличиха многократно клиентите си.

— Боже мой, той успя — каза Ноъл.

— А името му не се споменава никъде — отвърна Хелдън. — Не е много в негов стил да се откаже от признание за приноса си в събитие от такъв мащаб.

— Ти каза, че той се е променил под влияние на Женева. Предполагам, че е така. Човекът, с когото аз разговарях, не поставяше своите интереси в центъра. Казах му, че женевската банка не иска усложнения, а директорите са готови да отстранят всеки от нас, който би злоупотребил със сумата. Опасностите и хората, които брат ти е срещал, докато е следил Тинаму, доста биха изплашили банкерите.

— Но според теб и брат ми съществува организация, която е по-силна от „Рахе“, „Одесса“ или Волфсшанце и която се опитва да ви спре. Как ще реагират на това в Женева?

— Ще им кажем само част от истината — отвърна Холкрофт. — А може и нищо да не им казваме, ако с брат ти я разкрием.

— Можете ли?

— Вероятно. Йохан смята, че ще успеем, а в тези неща той има много повече опит от мен. Преминахме през някакъв луд процес на елиминиране на вероятностите. Първо мислехме, че са от една организация, после от друга, а накрая се оказа, че е трета.

— Говориш за „Одесса“ и „Рахе“, нали?

— Да. Те не ни интересуват. Търсим друга, но ни трябва поне едно име.

— Какво ще правите, след като го намерите?

— Не зная — отвърна Холкрофт. — Надявам се брат ти да измисли нещо. Зная само, че каквото и да предприемем, трябва да действаме бързо. Майлс ми е дал още няколко дни. След това той публично ще ме обвини, че имам нещо общо с убийствата от летище „Кенеди“ до хотел „Плаца“. Ще поиска екстрадиране и искът му ще бъде уважен. Ако това стане, с Женева е свършено. С мен също, въпреки всичките ми намерения и усилия.

— Ако те открият — каза Хелдън. — Ние знаем начин…

Ноъл се вторачи в нея.

— Не — отвърна той. — Нямам намерение да прекарам живота си с обувки с каучукова подметка, сменяйки три пъти на ден връхните си дрехи, в чиито джобове да нося пистолети и заглушители. Искам ти да си част от моя живот, а не аз от твоя.

— Може да се окаже, че нямаш избор.

Телефонът иззвъня, и двамата се сепнаха. Холкрофт вдигна слушалката.

— Добър ден. Господин Фреска е на телефона.

Обаждаше се Тенисън.

— Можете ли да говорите? — попита Ноъл.

— Да. При мен всичко е наред, а и не вярвам в централата на „Жорж V“ да проявяват интерес към обикновено обаждане от Лондон. Трябва да внимавате все пак.

— Разбирам. Поздравления. Казахте, че ще го направите и удържахте на думата си.

— Много ми помогнаха.

— С британците ли си съдействахте?

— Да. Прав бяхте. Отдавна трябваше да отида при тях. Държаха се чудесно.

— Радвам се да го чуя. Хубаво е да знаем, че в тяхно лице имаме приятели.

— Нещо повече. Знаем името на един от враговете на Женева.

— Какво?

— Вече разполагаме с имена. Сега можем да им излезем насреща. Трябва да го направим, за да спрем убийствата.

— Как?

— Ще ви обясня, като се видим. Приятелят ви Кеслер е бил много близо до истината.

— Фракция на „Одесса“.

— Внимавайте — прекъсна го Тенисън. — Да кажем, че това са няколко уморени старци, които имат твърде много пари и незатихнала след войната омраза.

— Какво ще правим?

— Вероятно няма да се наложи да правим нищо, защото британците могат да го свършат вместо нас.

— Те знаят ли за Женева?

— Не, но са ми задължени.

— Не сме се и надявали на такова нещо.

— Но го заслужаваме — отвърна Тенисън. — Ако мога да се изразя по този начин.

— Разбира се, че е така. Тези… старци. За всичко ли са виновни? Дори за Ню Йорк ли?

— Да.

— Тогава аз нямам колебания.

— И да имахте, скоро биха се разсеяли напълно.

— Слава богу! — Ноъл погледна към Хелдън в другия край на стаята и се усмихна. — Какво трябва да направя?

— Сряда е. Петък вечер да сте в Женева. Тогава ще се видим. Аз ще пътувам с късния самолет от „Хийтроу“ и ще пристигна там към единадесет и тридесет или дванадесет. Обадете се на Кеслер в Берлин и му предайте същото.

— Защо не още днес или утре.

— Трябва да свърша някои неща, които ще са ни полезни. Нека бъде петък. Знаете ли в кой хотел ще отседнете?

— Да, „Д’Акор“. Майка ми ще пристигне в Женева и ще ме чака там. Имала да ми казва нещо.

От другия край на линията последва продължителна пауза. После Тенисън прошепна:

— Какво казахте?

— Че майка ми също ще дойде в Женева.

— Ще поговорим по-късно — отвърна братът на Хелдън едва чуто. — Сега трябва да тръгвам.

 

Тенисън остави слушалката върху малката масичка в апартамента си на Кенсингтън стрийт. Той винаги изпитваше ненавист към апарата, когато му носеше неприятни новини. В случая това, което бе научил, криеше такава опасност, каквато и намесата на Нахрихтендинст.

Полудяла ли бе Алтийн Клаузен, за да хване самолета за Женева? Това не бе предвидено в плана, който й бе представен. Нима старицата си въобразяваше, че може да пропътува разстоянието до Швейцария, без да събуди подозрение, особено сега? Може би бе станала по-непредпазлива с годините. В такъв случай не й оставаше да живее достатъчно дълго, за да съжали за неблагоразумието си. Или може би нейната преданост — така, както тя я разбираше, отново се бе разколебала. В такъв случай необходимо бе да й се напомни как трябва да се степенуват нещата, преди да се сбогува с живота, в който толкова често бе злоупотребявала с другите.

Така да бъде. Той имаше своите първостепенни задачи и тя щеше да стане една от тях. Планът на Волфсшанце скоро щеше да бъде приведен в изпълнение. Всичко щеше да стане в точно определена последователност.

Първо списъците. Те бяха два и представляваха ключът към Волфсшанце. Единият се състоеше от единадесет страници и съдържаше имената на около шестстотин мъже и жени — най-способните мъже и жени от всички краища на света. Това бе елитът на Sonnenkinder, лидерите, които очакваха сигнал от Женева, че ще получат милионите. С тях щяха да осигурят влиянието си, да предопределят изборите и политиките. Този списък очертаваше контурите на Четвъртия райх.

За да станат те реални, лидерите имаха нужда от последователи. Имената на всички тези хора по целия свят бяха записани върху сто микрофилма. Това бе другият основен списък на стотиците хиляди заченати или вербувани от децата, изпратени от Райха с кораб, самолет или подводница.

Операция Sonnenkinder.

Списъците, имената. В един-единствен екземпляр, който не биваше да се размножава и трябваше да бъде ревниво пазен като Светия Граал. Морис Граф го бе съхранявал години наред и бе внасял в него всички настъпили промени. После списъкът бе предаден на Йохан фон Тиболт за двадесет и петия му рожден ден. Церемонията символизираше преминаването на властта от едни ръце в други. Новоизбраният абсолютен лидер бе надминал очакванията на всички.

Джон Тенисън бе пренесъл списъците в Англия, съзнавайки, че трябва на всяка цена да им намери надеждно скривалище, което да е по-сигурно от всяка банка и по-недостъпно от всеки трезор в Лондон. Той ги бе скрил в едно затънтено миньорско градче в Уелс, където един Sonnenkinder ги пазеше и бе готов да даде живота си за тях.

Това беше Йън Леуелен, братът на Морган, помощник-капитанът на кораба на Бомънт „Арго“.

Скоро уелсецът щеше да дойде при него. След като остави кутията и списъците, верният Sonnenkinder трябваше да се реши на саможертвата, за която само преди няколко дни го бе молил на магистралата от „Хийтроу“. Той трябваше да умре, защото никой не биваше да знае за списъците и имената. След неговата смърт само двама души щяха да имат ключа към Волфсшанце. Единият бе кротък професор по история от Берлин, а другият бе направил голяма услуга на британското разузнаване и бе извън всяко подозрение.

Нахрихтендинст. Следващият пункт в програмата.

Тенисън погледна към листа, оставен преди няколко часа до телефона му. Това бе списъкът, получен чрез Пейтън-Джоунс. Основателите на Нахрихтендинст.

Осем имена, осем души. Бяха му нужни само два часа, за да научи онова, което британското разузнаване цели два дни бе търсило безуспешно — пет от тези осем мъже бяха мъртви, а един бе на смъртно легло в санаториум недалеч от Щутгарт. Оставаха двама: предателят Клаус Фалкенхайм, известен като хер Оберст, и бивш дипломат на осемдесет и три години на име Вернер Герхарт, който доживяваше дните си в едно швейцарско село на брега на езеро Нюшател.

Но старци като тях не пътуваха с трансатлантически самолети, за да сложат стрихнин в чаша уиски, не можеха да пребият някого, за да вземат от него снимка, нито пък да водят престрелки из френско селце и да нападат непознат в тъмна уличка в Берлин.

Нахрихтендинст бяха подготвили млади и много способни свои последователи, приели идеите им и дори готови да се жертват за тях… така, както последователите на Волфсшанце.

Нахрихтендинст! Фалкенхайм, Герхарт. Откога ли знаеха за Волфсшанце?

Утре щеше да разбере. Сутринта щеше да вземе самолет за Париж и да отиде при Фалкенхайм. Отблъскващият хер Оберст — съвършен актьор и пълен боклук. Предателят на Райха.

Утре щеше да се срещне с Фалкенхайм и да го пречупи. След това щеше да го убие.

Отвън изсвири клаксон на кола. Тенисън се отправи към прозореца и погледна часовника си. Точно осем. На улицата пред дома му чакаше уелсецът, за да му даде херметически затворената кутия, в която бяха списъците.

Тенисън извади пистолет от едно чекмедже и го пъхна в кобура под мишницата си.

Искаше му се всичко да е свършило и вече да лети за Париж. Нямаше търпение да се срещне с Клаус Фалкенхайм.

 

Стаята бе обляна в лунна светлина, макар самата луна да не се виждаше в рамката на прозореца. Холкрофт пушеше, седнал на леглото. Беше четири часът сутринта. Събуди се преди петнадесет минути и повече не можа да заспи. Мислеше си за жената до него.

Хелдън. Тя беше тази, с която искаше да остане до края на живота си, а отказваше да му каже къде и с кого живее. Не можеше повече да слуша несериозните й отговори, не му бе до игри.

— Ноъл? — Гласът на Хелдън долетя до него в полумрака.

— Да?

— Какво има, скъпи?

— Нищо. Просто се бях замислил.

— Аз също…

— Стори ми се, че спиш.

— Усетих те как стана от леглото. За какво мислиш?

— За много неща — отвърна той. — Най-вече за Женева. Скоро всичко ще свърши. Ще можем да спрем да бягаме и ти, и аз.

— Точно за това си мислех. — Тя му се усмихна. — Искам да ти издам една моя тайна.

— Тайна ли?

— Не е много голяма, но държа да видя изражението на лицето ти, когато ти я кажа. Ела тук.

Тя протегна ръце към него и той седна гол на леглото до нея.

— Каква е тайната ти?

— За твоя съперник. Мъжът, с когото живея. Готов ли си.

— Да, готов съм.

— Това е хер Оберст. Аз го обичам.

— Старецът ли? — Ноъл си пое въздух.

— Да. Бесен ли си?

— Извън себе си съм от яд. Ще трябва да го извикам на дуел — каза Холкрофт и я прегърна.

Хелдън се засмя и го целуна.

— Трябва да се срещна с него днес.

— Ще дойда с теб. Нали вече имам благословията на брат ти. Да видим дали ще получа и неговата.

— Не. Трябва да отида сама. Само за около час и нещо.

— Два часа. Повече не ти отпускам.

— Добре, два часа. Ще застана пред инвалидната количка и ще му кажа: „Хер Оберст, ще ви напусна, защото в живота ми има друг мъж.“ Мислиш ли, че това ще го сломи?

— Направо ще го убие — прошепна Ноъл и бавно се наведе над нея.