Робърт Лъдлъм
Планът Холкрофт (29)

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Джон Тенисън слезе от самолета и прекоси претъпканата чакалня за посрещачи на летище „Хийтроу“. Навън, паркиран до бордюра, го чакаше черен ягуар. Шофьорът пушеше и четеше книга, но щом го видя, веднага слезе от колата.

— Добър ден, господин Тенисън — поздрави мъжът гърлено с шотландски акцент.

— Отдавна ли чакаш? — попита Тенисън, но личеше, че отговорът не го интересува.

— Не много — отвърна шофьорът, поемайки куфарчето и пътната чанта на Тенисън. — Предполагам, че колата ще ти трябва.

— Да. Ще те оставя по пътя някъде, където ще можеш да си хванеш такси.

— Аз мога и оттук да го хвана.

— Не, искам да поговорим. — Тенисън седна зад волана, уелсецът отвори задната врата и сложи багажа на седалката. След няколко минути вече бяха излезли от портала на аерогарата.

— Как мина пътуването? — попита мъжът.

— Програмата ми беше доста напрегната.

— Прочетох статията ти за Бахрейн. Много е забавна.

— Самият Бахрейн е такъв. Единствените икономисти на архипелага са индийските търговци.

— Но ти се държа мило с шейховете.

— И те бяха любезни с мен. Какви са новините от Средиземно море? Брат ти обажда ли се често от кораба на Бомънт?

— Да, свърза се с нас по радиотелефона ни недалеч от Кап Камара. Всичко върви по план. На кея се говори, че капитанът заедно с една жена от Сен Тропе са били видени да излизат с лодка в морето. Разразила се буря и вече четиридесет и осем часа никой не е виждал нито двойката, нито лодката. Брат ми ще докладва за инцидента утре. Той ще поеме командването, нали?

— Разбира се. Значи всичко е наред. Смъртта на Бомънт ще бъде обяснена съвсем просто — нещастен случай при лошо време. Никой няма да заподозре нищо.

— Не искаш ли да ми кажеш какво се случи всъщност?

— Излишно е да те обременявам с подробности. С две думи Бомънт надцени възможностите си. Допусна да го забележат там, където не трябваше. Някои хора подозират, че нашият капитан има връзка с „Одесса“.

По лицето на другия се изписа гняв.

— Това е опасно. Проклет глупак.

— Трябва да ти кажа нещо — каза Тенисън. — Часът скоро ще дойде.

Уелсецът попита със страхопочитание:

— Значи това ще се случи?

— Да. След около две седмици.

— Не мога да повярвам!

— Защо? — попита Тенисън. — Всичко върви според предвидения план. Разпратете телеграфни съобщения навсякъде.

— Навсякъде… — повтори мъжът.

— Кодът е „Волфсшанце“.

— Волфсшанце?… Боже мой, най-после!

— Да, часът настъпи. Трябва да се изготви окончателният вариант на списъка на областните водачи — разбира се, в един екземпляр. Сложи в херметическа кутия микрофилмите на цялата картотека за всяка страна, град и връзките с политически организации. Донеси ми лично кутията със списъка след една седмица, другата сряда. Чакай ме на улицата пред апартамента ми на Кенсингтън роуд в осем вечерта.

— Следващата сряда. Осем часа. Да нося кутията.

— И списъка с имената.

— Добре. — Мъжът допря кокалчето на показалеца до зъбите си. — Часът дойде — прошепна той.

— Има една малка пречка, но ще я преодолеем.

— Аз мога ли да помогна? Готов съм на всичко.

— Зная, Иън. Ти си един от най-добрите. Следващата седмица ще поговорим за това.

— Можеш да разчиташ на мен.

— Естествено. — Наближаваха отбивката от магистралата и Тенисън намали. — Бих те закарал до Лондон, но съм към Маргейт. Налага се спешно да отида там.

— Не се притеснявай за мен. Господи, сигурно имаш да обмислиш толкова много неща! — Иън гледаше лицето на Тенисън. Изсечените му волеви черти говореха за неимоверна сила и увереност. — Аз съм тук сега и имам привилегията да присъствам на началото. На възраждането на Райха. Готов съм да жертвам всичко за него.

Тенисън се усмихна.

— Благодаря ти — отвърна той.

— Остави ме където и да е. Ще взема такси… Не знаех, че имаме хора в Маргейт.

— Имаме хора навсякъде — отвърна Тенисън и спря ягуара.

 

Той се носеше по познатата му магистрала към Портсий. Щеше да пристигне при Гретхен преди осем часа, макар че тя го очакваше в девет. Така щеше да има достатъчно време да се увери, че при нея няма гости или някой приятелски настроен съсед, който се е отбил да й прави компания на чашка.

Тенисън се усмихна. Макар и прехвърлила четиридесет и петата година, Гретхен все още привличаше мъжете така, както пламъкът събира нощните пеперуди. Излъчваната топлина обгаря крилете им и пробужда в тях неудържимо желание, но това, че не могат да достигнат до самия пламък, ги спасява. Защото Гретхен изпълняваше сексуалните си обещания само когато й бе наредено. Това нейно оръжие, както и всяко друго, трябваше да се използва разумно.

Неприятна му беше мисълта за онова, което отиваше да направи, но нямаше друг избор. Всички следи, които водеха към Женева, трябваше да бъдат заличени, а сестра му, както и Антъни Бомънт, бе следа към Женева. Гретхен знаеше твърде много и враговете на Волфсшанце щяха да я пречупят.

Имаше неща, които нахрихтендинстите не знаеха — например програмата с точните дати, списъците с лидерите и системата, по която те трябваше да разпределят милионите. Гретхен беше запозната с програмата и със системата, а в нея бяха споменати имената на получателите на парите по целия свят. Сестра му беше в състояние да възстанови списъците. Това щеше да й коства живота.

Както и уелсецът трябваше да направи саможертвата, която с такава готовност предлагаше. След срещата в сряда той щеше да бъде премахнат, защото никой друг, освен Ерих Кеслер и Вилхелм фон Тиболт, не биваше да вижда списъците с хиляди имена на хора от различни страни, които бяха истинските наследници на Волфсшанце, чистата раса, Децата на слънцето.

Портсий — двадесет и четири километра.

Русият мъж натисна педала на газта и ягуарът се стрелна напред.

— Ето че най-после си тук — каза Гретхен Бомънт, седнала на мекото кожено кресло до Тенисън. Едната й ръка галеше лицето му, пръстите й се плъзгаха възбуждащо по устните му — от малка беше свикнала да го милва така. — Толкова си красив. Не е имало и няма да има друг мъж като теб.

Тя се наведе към него. Разкопчаната блуза разкриваше гърдите й, очакващи ласките му. Тя притисна устни към неговите и издаде онова гърлено стенание, което го влудяваше.

Той щеше да се поддаде на изкушението по-късно — за последен път. Хвана я за раменете и леко я отблъсна от себе си.

— Вече сме съвсем близо до целта — започна Йохан. — Трябва да чуя всичко, което се е случило, докато умът ми е бистър. Разполагаме с много време. Ще си тръгна в шест сутринта, за да хвана самолета за Париж. Има ли нещо, което си пропуснала да ми кажеш за американеца? Сигурна ли си, че не е свързал спомена за жената от отсрещния апартамент в Ню Йорк с теб?

— Напълно съм сигурна. За нея той знае, че е страстна пушачка, а аз не пуша и наблегнах на това вечерта, когато беше тук. Нарочно споменах и че седмици наред не съм излизала от Портсий. Ако се бе усъмнил, щях да му го докажа. Освен това изглеждах съвсем жива.

— Значи той си тръгна, без да подозира, че сексапилната и развратна съпруга има нещо общо с мъртвата жена от Ню Йорк.

— Разбира се. Само че не си тръгна — каза Гретхен през смях, — а избяга. Смутен и изплашен, напълно убеден, че аз съм неуравновесена и неподходяща — както се бяхме разбрали, за да го насочим към теб. — Изведнъж тя стана сериозна. — Но преди да избяга, той взе снимката на Тони, което не бяхме предвидили. Надявам се, че ще си я върнеш.

Тенисън кимна.

— Да.

— Какво ще кажеш за Холкрофт?

— Той смята, че Бомънт е агент, а аз съм замесен с Граф и е трябвало да избягам от Бразилия, за да спася кожата си. Така е казал на Кеслер. С други думи, той не знае какво се е случило в Рио, освен че съм убил някого, и неяснотата го измъчва — Тенисън се усмихна. — Това ми дава възможност да измисля нещо, което напълно ще го изуми и ще го накара да повярва, че съм по-свят от Йоан Кръстител. И разбира се, ще му изразя благодарност за отстраняването на Бомънт, който е бил голяма заплаха за нашите интереси.

Гретхен взе ръката му и я сложи между краката си.

— Ти си не само красив. Ти си съвършен.

— След което ще променя напълно ситуацията. Холкрофт ще трябва да ме убеди, че самият той е достоен за Женева. Ще се наложи да защити своето участие в плана. От психологическа гледна точка е изключително изгодно да го поставя в това положение. Неговата зависимост от мен трябва непрекъснато да расте.

Изведнъж Гретхен предизвикателно притисна ръката между краката си и я задържа там.

— Нали знаеш, че се възбуждам и само от гласа ти?

— След малко, любов моя — единствена моя любов. Първо трябва да поговорим. — Тенисън провря ръката си навътре и сестра му изстена. — Разбира се, Хелдън ще ми подскаже какво да му кажа.

— Значи ще се видиш с нея преди срещата с Холкрофт?

— Да. Ще й се обадя и ще й кажа, че незабавно трябва да говоря с нея. За първи път в живота си тя ще ме види като разкъсван от мъчителни съмнения и несигурност човек, който изпитва болезнена необходимост от нечие доверие и одобрение.

— Блестящо както винаги. — Тя взе ръката му и я сложи под гръдта си. — Малката ни сестричка още ли се мъкне с онези боклуци, дето са се нарекли Verwunschkinder и са до един брадати и с развалени зъби?

— А как иначе? Тя винаги е искала да се чувства нужна и това е най-голямата й слабост.

— Защото не е родена в Райха.

По лицето му се появи саркастична усмивка.

— Същият този благороден стремеж я е превърнал в болногледачка. Живее в къщата на хер Оберст и се грижи за стария инвалид. За да се прибере там, тя всяка вечер по два пъти сменя колата от страх да не го открият убийците от „Рахе“ и „Одесса“.

— Един ден някой от тях може да очисти и нея — изрече замислено Гретхен. — Трябва да помислим за това. Хелдън трябва да си отиде, след като сметката бъде деблокирана. Тя никак не е глупава, Йохан. Поредното убийство, което ще бъде приписано на „Рахе“. Или на „Одесса“…

— Мислил съм го… Като спомена убийство, искам да те питам Холкрофт спомена ли името Питър Болдуин, когато беше тук?

— Не. Пък и не би трябвало да очакваме, ако съм изиграла добре ролята си на неуравновесена жена, която мрази съпруга си и изпада в крайности. Той не искаше да ме плаши и затова не ми каза за никоя от опасностите, надвиснали над Женева.

Тенисън кимна — те бяха обмислили много внимателно всичко това.

— А как реагира той, когато му каза за мен?

— Не му оставих кой знае колко време да реагира — отговори Гретхен. — Просто му обясних, че ти вземаш всички решения, отнасящи се до Фон Тиболтови. Знаеш ли защо Болдуин се е опитал да го спре в Ню Йорк?

— Да. Сглобих фактите. Болдуин е действал от Прага като агент на MI5, който предлага услугите си там, където ще получи по-голямо възнаграждение. Продавал информация навсякъде, докато неговите хора не започнали да го подозират. Уволнили го, но не го изправили пред съда, защото нямали доказателства. Той твърдял, че действал като двоен агент, за да създаде мрежа за получаване на информация директно от източника. Освен това Болдуин знаел имената на свръзките на британското разузнаване в цяла Европа и споменал пред шефовете си, че ще ги издаде, ако се опитат да му направят нещо. Заклел се, че е невинен и че са го уволнили, задето си върши съвестно работата.

— Какво общо има това с Холкрофт?

— Първо трябва да разбереш какво всъщност е представлявал Болдуин. Имал е усет и е разполагал с най-добрите източници. Освен това е бил специалист куриер и е можел да се добере до всякаква информация. В Прага до него стигнал слухът за тлъста банкова сметка на нацисти в Женева. Това не било нещо необичайно — такива истории непрекъснато се разпространяват от падането на Берлин. По-различното в случая било споменаването на името Клаузен, което също не е кой знае колко смайващ факт, като се има предвид, че Клаузен бил финансовият гений на Райха. Но Болдуин проверил всичко до наши дни — това е неговият метод.

— Значи се е поровил в куриерските архиви — обади се Гретхен.

— Да. Намерил всичко за Финанцминистериум. Проследил стотици случаи на прехвърляне на суми и забелязал, че името на Ернст Манфреди десетки пъти било вписано като получател. Оставало му само внимателно да наблюдава банкера. Търпението му било възнаградено, когато научил, че Манфреди има среща с неизвестния американец Холкрофт. Защо с него? Проучил го и открил коя е майка му.

— Която действала според стратегията на Манфреди — допълни Гретхен.

— Да, от самото начало — кимна Тенисън. — Той убедил Клаузен, че тя трябва да напусне Германия. Имала собствени средства, движела се сред финансисти и можела да ни бъде много полезна в Америка. Клаузен също я е насочвал, но Манфреди е този, който почти изцяло режисираше ходовете й.

— Под невзрачната външност на гном — каза Гретхен, — се е криел един истински Макиавели.

— Без любезното си поведение и невинния си вид се съмнявам, че той щеше да оцелее толкова време. Но Макиавели не е точното сравнение. Манфреди се интересуваше само от пари и не се стремеше към друга, освен към тяхната власт. Той се бе клел във вечно приятелство със златната квота и амбицията му бе да контролира агенцията в Цюрих. Затова го убихме.

— Колко е научил Болдуин?

— Никога няма да разберем съвсем точно, но чрез него той е искал да бъде реабилитиран пред британското разузнаване. Разбираш ли, той не е бил двоен агент, а онова, което е твърдял, че е — изключително ефективен агент на MI6 в Прага.

— Свързал ли се е с Манфреди?

— Да, след като е знаел за срещата в Женева. Но просто малко е закъснял. — Тенисън се усмихна. — Мога да си представя как двама професионалисти са се изправили лице в лице, как са се дебнали и как всеки отчаяно се е опитвал да постигне целта си. Единият се е опитвал да изкопчи информация, а другият е правел всичко възможно, за да я запази в тайна, ясно съзнавайки потенциалната опасност резултатът да бъде катастрофален. Сигурно са стигнали до някакви споразумения помежду си, но Манфреди не удържал на думата си и насрочил за по-рано срещата с Холкрофт. Той ни сигнализира за намесата на Болдуин и заличи всички следи, които водеха към него! Ако някой открие, че мъжът ти е убил Питър Болдуин, това по никакъв начин няма да бъде свързано с Ернст Манфреди. Агентът беше достоен за уважение човек и имаше шансове да успее.

— Но не и срещу Йохан фон Тиболт — каза Гретхен, притисна ръката му под гърдите си, после започна да я плъзга нагоре. — Между другото получих шифровано съобщение от Граф, от Рио. Пак недоволства, че не го държим в течение.

— Започна да изкуфява. Той също изигра ролята си — с напредването на годините става все по-непредпазлив. Сега не е времето да ни изпраща съобщения в Англия. Страхувам се, че настъпи часът на unser Freund^[1] в Бразилия.

— Ще изпратиш ли заповед за него?

— Да, утре сутринта. Още една ръка на омразната „Одесса“ ще бъде отсечена. Не трябваше да ме обучава толкова добре. — Тенисън се наклони напред и обхвана гърдата на сестра си с ръка. — Мисля, че си казахме всичко. Нещата винаги са ми се избистряли, като си поговоря с теб. Нямам повече въпроси.

— Тогава поискай нещо друго. Толкова отдавна не сме се виждали, сигурно желанието те разкъсва. Ще се погрижа да се освободиш от него.

— Да, още от малка — каза Тенисън и я целуна. Тя протегна ръка към панталона му. И двамата трепереха.

 

Гретхен лежеше гола до него и дишаше равномерно — изтощена бе до крайност, а страстта й бе утолена. Тенисън погледна радиевия циферблат на часовника си. Беше два и половина сутринта. Време бе да извърши нещо ужасно. Планът на Волфсшанце го изискваше от него.

Той посегна към пода, вдигна едната си обувка и напипа в тъмното малкия метален диск в средата на тока. Натисна го и го завъртя наляво, докато чу прищракване на пружина. Сложи диска на нощното шкафче, обърна обувката и извади от нея метална игла, поставена в малък отвор, който започваше от петата и минаваше през цялата подметка. Тя беше дълга двадесет и пет сантиметра, огъваема, но нечуплива. Ако се забиеше между четвъртото и петото ребро, с нея можеше да се прободе сърцето. Следата й се забелязваше рядко дори и при аутопсия.

Той хвана внимателно иглата с палеца и показалеца на дясната си ръка, а лявата протегна към сестра си, погали дясната й гърда и продължи нагоре към голото й рамо. Тя отвори очи.

— Ти си ненаситен — прошепна тя и се усмихна.

— Само когато съм с теб — той я придърпа върху себе си. — Ти си единствената ми любов — прегърна я с дясната си ръка и плъзна крака си надолу по тялото й. Насочи иглата и я заби.

 

Тенисън бе запомнил маршрута и караше уверено по обърканите пътища на отдалечената провинция. Той знаеше как да стигне до тайното жилище на загадъчния хер Оберст, предателя на Райха. Независимо от това, че го наричаха „оберст“, предателят не бе полковник, а генерал във Вермахта. Генерал Фалкенхайм, навремето четвърти в йерархията на Върховното командване. Другите генерали и дори самият Фюрер не жалеха хвалебствията си по негов адрес. И изведнъж лъскавата външна обвивка се бе разкъсала и под нея се бе показал чакал.

Господи, колко силно Йохан фон Тиболт мразеше провинилия се хер Оберст! Но не само нямаше да покаже чувствата си, а напротив, щеше да се държи угоднически със стареца, сложил на лицето си маската на страхопочитание и респект. Само така можеше да спечели на своя страна по-малката си сестра.

Той се бе обадил на Хелдън в „Галимар“ и й бе казал, че трябва да види жилището й. Да, известно му беше, че тя живее в малката къщичка на хер Оберст, знаеше и къде се намира тя.

— Нали съм журналист в момента. Не бих постигнал никакъв успех, ако нямах свои източници.

Тя не можеше да повярва на ушите си. Той искаше да се види с нея преди срещата си с Холкрофт следобед. Бе й казал, че в противен случай няма да се срещне с него. Може би хер Оберст беше в състояние да им помогне да се справят с възникналия проблем. Може би възрастният господин щеше да разпръсне неговите страхове.

Той излезе на черния път, който минаваше през обрасла с трева поляна и водеше към тясна дива долчинка, която скриваше жилището на хер Оберст от любопитни погледи. След три минути спря на пътеката към къщичката. Хелдън му отвори вратата и го поздрави. Изглеждаше чудесно… и колко приличаше на Гретхен!

Прегърнаха се топло. И двамата бяха напрегнати от предстоящата среща с хер Оберст. Тя го въведе в малката спартански обзаведена къща. Хер Оберст стоеше до камината. Хелдън ги представи един на друг.

— Тази среща ще остане скъп спомен в паметта ми — започна Тенисън. — Цяла Германия изпитва благодарност към вас. Ако някога мога да ви бъда полезен, кажете на Хелдън — бих направил всичко за вас.

— Твърде любезно от ваша страна, хер Фон Тиболт — отвърна старецът. — Но доколкото разбрах от сестра ви, вие сте този, който иска нещо от мен и аз нямам ни най-малка представа какво може да е то. Какво мога да направя за вас?

— Проблемът ми е свързан с американеца. Онзи Холкрофт.

— В какъв смисъл? — попита Хелдън.

— Преди тридесет години бе извършено нещо велико. Бяха положени основите на грандиозен план, замислен от трима изключителни мъже, които искаха да се изплати обезщетение за зверствата на фашистките маниаци и касапи. Холкрофт бил определен за един от тримата участници в разпределянето на сумата за обезщетението по света и това решение изглеждало напълно приемливо навремето. Сега той предлага да се срещнем и да действаме заедно… — Тенисън спря, сякаш подходящите думи му се изплъзваха.

— Но? — Хер Оберст се придвижи напред.

— Но аз не му вярвам — каза русокосият. — Той се е срещал с нацисти, с хора, които биха ни убили, Хелдън. Такива като Морис Граф в Бразилия например.

— Какво искаш да кажеш?

— Че кръвта вода не става. Холкрофт е нацист.

Хелдън се смая, в погледа й се четеше възмущение и недоверие.

— Това е абсурдно! Йохан, абсолютно невъзможно е!

— Така ли? Не мисля.

 

Ноъл изчака Хелдън да отиде на работа, преди да поръча разговор с Майлс в Ню Йорк. Бяха прекарали една изпълнена с нежност нощ. Той щеше да поговори с нея и да я убеди, че не трябва да се разделят, че краят на връзката им не е предопределен. Поне той не можеше да приеме такова решение.

Телефонът иззвъня.

— Да, централа, на телефона е господин Фреска, който е поръчал разговор с лейтенант Майлс.

— Знаех си, че сте вие — каза мъжът. Ноъл не можеше да си представи лицето му. — Търсиха ли ви от Интерпол?

— Дали са ме търсили? Някакви хора ме преследват, ако това имате предвид. Мисля, че са тръгнали по следа, нали така се нарича, която вие сте пуснали!

— Точно така.

— Но вие ми дадохте две седмици. Какво по дяволите правите?

— Опитвам се да ви открия, за да ви дам информация, която според мен трябва да знаете. Става дума за майка ви.

Ноъл усети остра болка в гърдите.

— Какво е станало с майка ми?

— Избягала е — Майлс замълча. — Признавам, че е много добра. Измъкнала се е съвсем професионално. Тръгнала е през Мексико и преди да се опомним, вече е пътувала за Лисабон — една дребна възрастна дама с ново име и нов паспорт, който са й направили в Тулансинго. За съжаление тези тактики са поостарели. Изучили сме ги всичките.

— Може би не сте я оставяли на мира — Ноъл се опита да придаде убедителност на гласа си. — Сигурно тя просто е искала да се отърве от вас.

— Никакъв тормоз не е имало. Каквито и да са причините, добре е да знае, че те са известни и на още някого и че той въобще не се шегува. Следеше я един мъж, който не фигурира в картотеките ни. И неговите документи бяха толкова редовни, колкото и нейните. Хванахме го на летището в Мексико сити, но преди някой да успее да го разпита, той пъхна капсула цианид в устата си.