Робърт Лъдлъм
Планът Холкрофт (25)

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Плати на шофьора и слезе от таксито, без да бърза, за да може човекът с мотопеда, който бе спрял на известно разстояние от тях, да го види.

Ноъл тръгна бавно по тротоара и влезе в локала. Застана на стълбите, които водеха надолу към ресторанта и го огледа. Залата започваше от по-ниско ниво и таванът й бе висок. Вътре имаше доста хора, които видя сред облак от цигарен дим; още от стълбите се усещаше силната миризма на ароматизирана бира. От тонколоните звучеше баварска Biermusik. В централната част бяха подредени в редица дървени маси. Мебелите бяха тежки и солидни.

Той видя сепаретата в дъното на залата от двете й страни, за които Кеслер му бе споменал. Около всяка маса висеше червена завеса на квадратчета. От сепаретата чудесно се виждаха входът и стълбите към залата, но ако посетителите желаеха, можеха да се изолират в някое от тях, като спуснат завесата.

Холкрофт слезе по стълбите и се обърна към едрия мъж, който седеше зад дървена преграда от едната страна.

— Извинете, говорите ли английски?

Човекът вдигна поглед от книгата с резервациите.

— Мислите ли, сър, че в Берлин има служител в ресторант, който да не говори английски?

Ноъл се усмихна.

— Чудесно. Търся управителя.

— Той е пред вас. Какво обичате? Маса ли желаете да запазите?

— Не, тя е запазена. На името на господин Кеслер.

По погледа му пролича, че името му е познато.

— О, да. Той се обади преди петнайсетина минути. Но резервацията е за девет часа. А сега е едва…

— Зная — прекъсна го Ноъл. — Подранил съм. Искам да ви помоля за една услуга — той посочи куфарчето. — Нося го на професор Кеслер. Съдържа исторически документи, предоставени му от американския университет, в който преподавам. Имам една среща преди това и се чудех дали не мога да го оставя тук.

— Няма никакъв проблем — отвърна управителят и се пресегна да поеме куфарчето.

— Нали разбирате, те са невероятно ценни, макар стойността им да е чисто научна.

— Ще ги заключа в офиса си.

— Много ви благодаря.

— Bitte schön. Името ви, сър?

— Холкрофт.

— Благодаря, хер Холкрофт. Масата ви ще бъде готова за девет часа. — Управителят кимна, обърна се и отнесе куфарчето към една затворена врата под стълбите.

Ноъл остана за миг на мястото си, за да обмисли следващия си ход. Никой не бе влязъл след него. Значи мъжът с якето го чакаше отвън. Време бе да заложи капана и да го примами в него.

Погледна нагоре към входа, внезапно осъзна какво бе направил и едва не му призля. Току-що бе извършил най-голямата глупост на света! Беше довел преследвача си на мястото на срещата с Ерих Кеслер. Отгоре на всичко бе оставил и истинското си име на управителя.

Кеслер и Холкрофт. Холкрофт и Кеслер. Тези имена бяха вече свързани. Ноъл сам бе разкрил третия, досега неизвестен участник в плана! И то по такъв недвусмислен начин, все едно че бе пуснал обява във вестник.

Вече не стоеше въпросът дали е способен да устрои клопката. Той нямаше друг изход. Преследвачът трябваше да бъде спрян.

Той отвори рязко вратата и тръгна по тротоара. Осветлението по Курфюрстендам щрасе бе запалено. Студеният въздух го пронизваше, а над него грееше луната в своя ореол. Отмина мотопеда, спрял до бордюра и продължи към ъгъла. Около три пресечки по-надолу се открояваха очертанията на огромната църква „Кайзер Вилхелм“. Прожекторите в основата й осветяваха полуразрушената от бомбардировките улица, която берлинчани бяха оставили в този вид, за да им напомня за Хитлеровия Райх. Църквата щеше да му служи за ориентир.

Той продължи напред по тротоара, покрай дърветата; вървеше по-бавно от другите минувачи и често се спираше и разглеждаше витрините на магазините. От време на време поглеждаше часовника си като човек, който трябва да стигне на уречено място в точно определен час.

Застана на бордюра под една улична лампа пред църквата „Кайзер Вилхелм“. Хвърли изкосо поглед вляво и видя как мъжът с черното яке се обърна към улицата.

Беше там — това бе важното.

Ноъл закрачи отново, този път по-енергично. На кръстовището погледна табелката: „Шьонбергщрасе“. Търговска улица с магазини от двете страни, много по-оживена от „Курфюрстендам“, но минувачите по нея сякаш не бяха така забързани.

Той изчака няколко коли и пресече. Зави надясно и тръгна покрай бордюра, като непрекъснато блъскаше някого и притеснено се извиняваше. След първата пресечка забави ход. Отново започна да се заглежда по витрините, както бе правил на „Курфюрстендам“ и често-често си поглеждаше часовника.

На два пъти забеляза преследвача си.

След още две пресечки Ноъл видя на около петдесетина метра тясна уличка. Тя минаваше между „Шьонбергщрасе“ и успоредната на нея улица на седемдесет метра по-нататък. Беше неосветена, входовете от двете й страни тънеха в мрак. Заради тъмнината и голямото разстояние между пресечките пешеходците я избягваха във вечерните часове.

Но за осъществяване на неговия план му беше необходима точно тя. Точно в този капан от бетон, тухли и мрак Ноъл щеше да улови преследвача си.

Той пресече уличката и продължи забързано нататък, а в ушите му звучаха думите на Хелдън.

„Аматьорът действа непредсказуемо не защото е по-хитър или опитен, а защото е неопитен… Променяй решенията си бързо и неочаквано, сякаш наистина си объркан…“

На ъгъла Ноъл спря внезапно под една улична лампа. Огледа се на всички страни, сякаш се колебаеше накъде да тръгне; знаеше, че трябва незабавно да вземе решение. Хвърли поглед назад към уличката и се втурна нататък, като едва не събори няколко минувачи — един обхванат от паника човек.

Спря да бяга едва когато светлините от двете перпендикулярни улици бяха еднакво отдалечени от него и гъстият мрак стана надеждно прикритие. Свърна към широката желязна врата на някакъв склад и долепи гърба си до студения метал и твърдата тухлена стена. Мушна ръка в джоба на сакото и стисна дръжката на пистолета. Беше без заглушител, но и не му беше нужен. Нямаше абсолютно никакво намерение да стреля по мъжа, а само да го сплаши, и то в краен случай.

Не се наложи да чака дълго. Чу тихите стъпки да се приближават към него с голяма бързина и си помисли, че преследвачът му също беше научил урока за каучуковите подметки.

Мъжът го отмина, но малко по-надолу, сякаш усетил засадата, забави ход и се взря в мрака. Ноъл изскочи от укритието си с ръка на спусъка.

— Точно теб чаках. Не мърдай — стресна се от собствения си глас. — Имам пистолет. Не държа да го използвам, но само ако мръднеш, ще ме принудиш.

— Преди два дни във Франция не се колеба толкова — отвърна мъжът със силен акцент, напълно невъзмутимо. — Защо не стреляш? Ти си свиня. Но дори да ме убиеш, ние ще те спрем.

— Кои сте вие?

— Има ли значение? Важното е, че ще те спрем.

— Ти си от „Рахе“, нали?

Ноъл видя как на лицето му се изписа безгранично презрение.

— „Рахе“ ли? — повтори той. — Терористи, които избиват без причина. Сбирщина от „революционери“, които никой лагер не желае да приеме. Касапи! Не ме бъркай с тях!

— Тогава „Одесса“?

— Е, това е за предпочитане, нали?

— Защо?

— „Одесса“ ще ви послужи един ден. На нея ще прехвърлите вината за всички убийства, които сте извършили. Иронията се състои в това, че и вие, и ние бихме очистили „Одесса“. Само че ние можем да различим истинските чудовища от палячовците и затова вие сте истинската ни цел. Ще ви спрем — това е сигурно.

— В това няма логика. Остава да си част от Волфсшанце, което е невъзможно!

Мъжът зашепна:

— По един или друг начин всички ние сме част от Волфсшанце, не е ли така? — Очите му святкаха предизвикателно. — Добре го запомни — и да ме убиеш, друг ще заеме мястото ми. Така че стреляйте, хер Клаузен. Може би трябваше да кажа „синът на райхсфюрер Хайнрих Клаузен“?

— Какви са тия глупости, по дяволите? Аз не искам да те убия. Никого не искам да убивам.

— Вече натрупахте известен опит във Франция.

— Убих човек, който се опита да ме убие.

— Aber natürlich^[1], хер Клаузен…

— Престани да ме наричаш така.

— Защо? Не е ли това името ви?

— Не! Казвам се Холкрофт.

— О, да, разбира се — отвърна мъжът. — Всичко е предварително замислено. Идва почтеният американец, връзките му с миналото са заличени. А ако някой все пак ги разкрие, вече ще е твърде късно.

— Твърде късно за какво? Кой си ти? Кой те изпраща?

— Никога няма да научиш това от мен. Аз съм пречката, която не сте предвидили в плана си.

Холкрофт извади пистолета от джоба си и пристъпи напред.

— Какъв план? — Надяваше се да научи нещо, каквото и да е.

— Женева.

— Какво общо има тук Женева?

— Знаем всичко. Свършено е с плана ви. Няма да спрете орлите. Не и този път. Ние ще ви спрем!

— Орлите? Какви орли? Какво означава „ние“?

— Никога. Хайде, дръпни спусъка. Няма да ти го кажа. Никога няма да ни разкриеш.

Ноъл се бе изпотил въпреки студения нощен вятър. Нищо не разбираше. Вероятно някъде бе допусната страшна грешка. Мъжът бе готов да умре, но не приличаше на фанатик, погледът му бе на интелигентен човек.

— След като не си от „Рахе“ или от „Одесса“, защо за Бога искаш да спреш Женева? Волфсшанце не е против плана и ти го знаеш!

— Вашата Волфсшанце не е. Ние ще използваме сумата за много важна цел.

— Но вие не можете да вземете парите. Ако вие се намесите, няма да ги получи никой.

— И вие, и ние знаем, че това не е точно така.

— Грешите! Те просто ще потънат в земята за още тридесет години.

Мъжът се приближи до него.

— В това се състои цялата беда, нали? Така хубаво го казахте: „ще потънат в земята“. Но тогава дори овъглена земя няма да е останала.

— Какво?

— Няма да е останала дори овъглена земя — повтори и се отдръпна назад. — Разприказвахме се. Все още имате възможност да ме убиете. Макар че би било безсмислено. Снимката е у нас и всичко е ясно.

— Снимката? Вие… в Портсмът?

— Високоуважаван капитан от Кралския флот. Чудно защо ви заинтригува снимката му.

— За Бога! Кои сте вие?

— Враговете ти, Клаузен.

— Казах ти…

— Да, добре — отвърна германецът. — Преставам. Няма да кажа нищо повече. Тръгвам си. Стреляй, ако искаш. Готов съм. Всички ние сме подготвени.

Мъжът му обърна гръб и започна бавно да се отдалечава. Ноъл не можеше да го остави да си отиде след всичко, което чу от него.

— Стой! — изкрещя той и се спусна по петите му. Настигна го и сграбчи с лявата ръка рамото му.

Мъжът го изгледа продължително.

— Повече нямаме какво да си кажем.

— Напротив! Ако се наложи, ще стоим тук цяла нощ! Аз трябва да разбера кой си, кой те изпраща и откъде по дяволите знаеш за Женева, за Бомънт и…

Ноъл не можа да каже нищо повече. Ръката на непознатия го сграбчи за китката и я изви надясно и надолу, а коляното му го удари в слабините. Ноъл се преви от болка, но не изпусна пистолета. Блъсна мъжа с рамо, за да увеличи разстоянието между тях. Болката се качи от тестисите нагоре към стомаха и гърдите, вълната от удара се разнесе по ребрата и гръбначния стълб. Но въпреки всичко Холкрофт не пусна пистолета! Не биваше да допуска онзи да му го отнеме! Ноъл го стискаше, сякаш бе последната скоба на спасителна лодка. Той скочи напред, напрегнал цялата си сила, за да изтръгне пистолета от ръката на непознатия.

В уличката отекна изстрел. Мъжът пусна оръжието, отстъпи назад и се хвана за рамото. Беше ранен, олюля се, подпря се на стената и изрече задъхано:

— Ще ви спрем. Ще постигнем своето. Женева е наша!

След тези думи се обърна назад и като се подпираше на стената, изчезна в мрака. Холкрофт погледна към „Шьонбергщрасе“ и видя, че там се бяха натрупали хора. До ушите му долетя пронизително изсвирване, а към него запълзяха светлините на прожектори. Берлинската полиция бе пристигнала.

Щяха да го хванат. Не можеше да допусне това! Ами Кеслер, а Женева? Не трябваше да го задържат точно сега!

Отново си спомни думите на Хелдън.

Лъжи невъзмутимо… уверено… измисляй убедителни варианти.

Ноъл мушна автоматичния пистолет в джоба си и се отправи към „Шьонбергщрасе“, право срещу двамата униформени мъже с прожекторите.

— Аз съм американец! — извика той изплашено. — Говори ли някой английски?

Един от насъбралите се излезе напред:

— Да, аз. Какво стана?

— Минавах оттук, един мъж ме нападна — искаше да ме ограби! Не знаех, че има пистолет! Ударих го и оръжието гръмна…

Берлинчанинът преведе бързо на полицаите.

— Накъде отиде? — попита той.

— Мисля, че все още е някъде наблизо. В някой от входовете. Трябва да седна…

Немецът докосна рамото на Холкрофт.

— Елате — и го поведе през тълпата към тротоара. Единият от полицаите извика напосоки в тъмната уличка. Никой не му отговори — явно онзи бе успял да избяга. Униформеният продължи предпазливо напред.

— Благодаря ви много — каза Ноъл. — Исках само да си поема въздух и да се успокоя. Не знам дали можете да си представите какво преживях.

— Ja. Сигурно е било ужасно.

— Май го хванаха — изведнъж рече Ноъл, посочвайки назад към полицаите и тълпата.

Берлинчанинът се обърна. Ноъл слезе от бордюра на улицата и тръгна, отначало бавно; изчака няколко коли и пресече от другата страна. Тогава се затича с всички сили по оживената улица към „Курфюрстендам“.

Холкрофт седеше без шапка и палто на пейка близо до църквата „Кайзер Вилхелм“, зъзнеше в нощния хлад и си мислеше, че се бе справил добре. Беше запомнил уроците и ги бе приложил. Измисли свои варианти и едва успя да избегне капана, който бе заложил за друг.

Освен това бе отстранил от пътя си мъжа с черното яке. Онзи трябваше да търси лекар, което щеше да го забави достатъчно.

Най важното — бе разкрил заблудата, в която Манфреди, макар че не бе споменал имена, и Хелдън вярваха. Истинските врагове на Женева не бяха членовете на „Одесса“, нито на „Рахе“, а много по-информирани и опасни хора. Те бяха готови да умрат за каузата си, но не бяха фанатици.

Три сили препречваха пътя към Женева, но една от тях превъзхождаше многократно останалите. Пренебрежението, с което преследвачът му бе говорил за „Рахе“ или „Одесса“, не бе породено от завист или страх. Стана му обидно, че го бъркат с онези касапи и палячовци, защото самият той принадлежеше към организация, много по-сериозна и силна.

Холкрофт погледна часовника си. Бе стоял почти цял час на студа, слабините и главата все още го боляха. Беше изхвърлил мушамата и кепето в боклукчийската кофа на две-три пресечки оттук. Ако берлинската полиция го търсеше, лесно щяха да го разпознаят по тях.

Стори му се, че е чисто — наоколо не се виждаха нито полицаи, нито подозрителни типове. Студеният въздух не облекчи болката му, но от него главата му се проясни. Нищо не смееше да направи, докато се чувстваше зашеметен от удара. Вече можеше и трябваше да тръгва — бе почти девет часът. Време бе да се срещне с Ерих Кеслер, третата ключова личност в плана.