Робърт Лъдлъм
Планът Холкрофт (10)

ДЕВЕТА ГЛАВА

Ноъл затвори тежката врата, слезе по мраморните стълби и се качи в колата. Включи на задна, зави към пътеката, извеждаща от имението на Граф, натисна педала на газта и потегли към портала.

Занимаваха го няколко неща. Едното бе слънцето, вече залязло зад планината. Сенките на предметите се бяха удължили и изчезнали заедно с угасването на светлината и той трябваше да пусне фаровете. Другото бе, че реакцията на Граф при споменаването на Фон Тиболт означаваше две неща — те са живи и представляват заплаха. Но заплаха за какво? За кого? И къде бяха?

Третото бе по-скоро усещане, отколкото определена мисъл. То го споходи след физическия сблъсък, в който бе участвал. Винаги бе приемал силата и височината си като нещо съвсем естествено. Може би защото беше едър и добре сложен, никога не се бе чувствал предизвикан да доказва силата си, освен когато усъвършенстваше техниката си на спускане със ски или играта си на тенис. Струваше му се ненужно да се бие и избягваше схватките.

Точно затова Ноъл се разсмя, когато вторият му баща го убеждаваше да вземе няколко урока по самоотбрана в неговия клуб. Но Ню Йорк все повече заприличваше на джунгла и синът на Холкрофт трябваше да се научи да се отбранява в нея.

Той премина един курс, но веднага след това забрави всичко, което бе научил. Може би само в подсъзнанието му бе останало нещо. Така смяташе до днес, но сега разбра, че се е подценявал. Спомни си изцъклените очи на телохранителя.

Последната мисъл, която му мина през ума, преди да завие по пътеката надолу, също бе неясна. Той само смътно усещаше, че на седалката до него има някаква промяна. Последните напрегнати събития бяха притъпили необикновения му усет за детайли. И все пак нещо в карираната тапицерия го притесняваше…

Мислите му бяха прекъснати от ужасен кучешки лай. Изведнъж от двете страни на колата към прозорците се нахвърлиха черни овчарки със страшни муцуни. Очите им святкаха от безсилна злоба, челюстите им зееха олигавени, от гърлата им се изтръгваше вой на разярени животни, които са настигнали жертвата си, но не успяват да забият зъбите си в тялото й. Те се бяха изправили по прозорците и дращеха по стъклата — пет, шест, седем — цяла глутница освирепели кучета. Едно от тях скочи на капака и му се озъби от предното стъкло.

Холкрофт видя как долу, в подножието на хълма огромната врата започва да се затваря. Той бе включил фаровете и светлината им ясно открои това движение. Беше се образувала малка дъга, която щеше да изчезне при затварянето на вратата. Той натисна силно педала на газта, стисна така здраво волана, че пръстите го заболяха и колата пое с пълна скорост. При каменните колони зави наляво, изплъзвайки се само на сантиметри от желязната врата. Кучето върху капака отхвръкна вляво и изскимтя уплашено.

Мракът се сгъстяваше. Другите кучета спряха пред портала на имението. Вероятно някакъв високочестотен сигнал, недоловим за човешкото ухо, им бе дал тази команда. Облян в пот, Ноъл натискаше педала до край и колата се носеше с голяма скорост по пътя.

Стигна до едно разклонение. Надясно ли трябваше да завие или наляво? Не можеше да си спомни и инстинктивно посегна на седалката за картата.

Ето кое го бе притеснявало — картата не беше там. Докато завиваше наляво, я потърси с ръка по пода. Нямаше я. Някой я бе взел от колата.

На следващата пресечка спря, защото обстановката му бе непозната, а и да бе идвал тук преди, не можеше да се ориентира в тъмното. Най-важно сега бе да се движи нанякъде, следвайки интуицията си. Зави надясно. Караше бързо и очакваше пътят да му е познат, защото предполагаше, че е дошъл от Рио точно по него. Но мракът бе непрогледен и той не можеше да разпознае нищо. Пътят правеше широк десен завой, след което внезапно се изкачваше по стръмен наклон. Той не си спомняше никакъв завой и никакъв наклон. Беше се загубил.

След около стотина метра пак излизаше по равно. Вляво, в подножието на скалисто възвишение, се виждаше обсерватория, около нея имаше паркинг, ограден с висока около метър и половина стена. Покрай стената в кръгли кутии бяха наредени телескопи, които работеха с монети. Холкрофт отби колата и спря. Нямаше други автомобили, но все някой можеше да дойде. Може би ако погледнеше през телескопа, щеше да се ориентира. Той слезе от колата и тръгна към стената.

Долу в далечината се виждаха светлините на града. Между скалата и светлините се чернееше нощта… Но не, не беше напълно тъмно, ивица светлина прорязваше мрака. Дали беше път? Ноъл се приближи към един от телескопите. Пусна монета и надникна през окуляра, като насочваше тръбата към светлата ивица, която бе взел за път. Оказа се прав.

Светлините бяха на разстояние една от друга — това бяха улични лампи. Не знаеше как да се добере дотам, защото пътят излизаше в бразилските гори. Само да можеше да види откъде идва… Но телескопът не можеше да се насочи по-надясно. По дяволите! Сигурно това беше…

Ноъл чу шум от двигател. Идваше откъм хълма, по който той преди малко се бе изкачил. Слава богу! Щеше да спре тази кола, дори ако трябва да застане по средата на пътя. Затича се от стената през бетонната настилка към асфалтовия път. Щом стигна до него, кръвта му се смрази. Колата, която се изкачваше с голяма скорост нагоре към обсерваторията, бе бяла лимузина мерцедес. Същата бе видял да блести на следобедното слънце на един друг хълм. Това бе колата на Граф.

От внезапното спиране гумите изсвистяха. Вратата й се отвори и от нея слезе един мъж. Телохранителят на Граф!

Той посегна към колана си. Холкрофт стоеше като парализиран. Мъжът извади револвер и се прицели в него. Нима това бе възможно? Нима се случваше наистина?

Първият изстрел отекна силно и разцепи тишината така, сякаш земята се разтвори с грохот. Последва втори. На няколко стъпки от Ноъл се вдигна прах от пътя и се разхвърчаха парчета скала. Онова, което парализиращият страх не бе сковал — инстинктите и убедеността, че това не може да му се случи — му заповядваха да бяга и да се спасява. В противен случай щеше да умре! Щяха да го убият до една изоставена обсерватория за туристи край Рио де Жанейро! Това бе безумие!

Въпреки че краката му се подчиняваха трудно, се затича към наетата кола. Ходилата го боляха — мина му през ума, че това е най-странното усещане, което някога е изпитвал. Още два изстрела отекнаха в нощта и откъртиха парчета от настилката до него.

Ноъл се добра до колата, приклекна до вратата и предпазливо посегна към дръжката.

Чу се друг изстрел — още по-оглушителен, придружен от трясъка на разбито стъкло. Куршумът бе пръснал задното стъкло на колата.

Холкрофт имаше една-единствена възможност. Той рязко отвори вратата и скочи вътре. В панически страх включи стартера, двигателят зарева и той натисна педала на газта. Премести скоростния лост и колата се понесе в тъмнината. Изви волана и направи толкова рязък завой, че едва не се блъсна в стената. Пусна фаровете. Замъгленият му поглед едва различаваше пътя надолу и той го следваше инстинктивно.

Завоите се редяха един след друг, колата поднасяше и Ноъл едва успяваше да я овладее. Ръцете го заболяха от напрежение, потните му длани се плъзгаха по волана. Струваше му се, че всеки момент ще се блъсне в нещо, колата ще избухне и той ще загине в пламъци.

После — не можеше да си спомни след колко време и как точно, се озова на осветения криволичещ път, който завиваше вляво и отвеждаше на изток — пътят към града.

Асфалтът прорязваше гъсти гори и от двете му страни, като стени на голям каньон, се издигаха огромни дървета.

По другото платно срещу него идваха две коли и щом ги видя, му се прииска да извика от облекчение. Наближаваше покрайнините на града. Вече се намираше в предградията. Уличните лампи бяха разположени нагъсто и изведнъж отвсякъде го обградиха коли, които преминаваха, завиваха или му препречваха пътя. Никога не би предположил, че така ще се радва на интензивно улично движение.

Ноъл спря на един червен светофар. Беше му благодарен, че е там и му предлага кратък отдих. Извади цигара от джоба на ризата си. Господи, как му се пушеше!

От лявата му страна спря кола. Той се втренчи в нея с невярващи очи. Мъжът, който седеше до шофьора и когото той виждаше за пръв път, бе свалил надолу прозорчето си и оттам се подаваше дуло на пистолет. Около цевта му се виждаше перфорираният цилиндър на заглушител. Непознатият се прицелваше в него!

Холкрофт се обърна рязко напред, приведе се, сграбчи скоростния лост и натисна педала за газта до краен предел. Чу ужасен изстрел и шум от разбито стъкло зад себе си. Излезе на кръстовището с бясна скорост и няколко клаксона запищяха като луди. Сви на сантиметри пред една приближаваща кола, само секунда преди да се блъсне в нея.

Цигарата бе паднала от устата му и бе прогорила тапицерията на седалката.

Стремглаво се носеше към града.

Телефонната слушалка бе влажна и лъскава от потта на Ноъл.

— Чувате ли какво ви говоря? — изкрещя той.

— Господин Холкрофт, успокойте се, моля ви. — Гласът на аташето от американското посолство бе изпълнен с недоверие. — Ще направим всичко, което е по силите ни. Разполагам с фактите и по най-бързия начин ще започнем дипломатическо разследване. Но по това време ще ми бъде трудно да се свържа с когото и да било — вече минава седем часът.

— Ще ви бъде трудно да се свържете? Вие явно не сте ме чули! Мен едва не ме убиха. Елате да видите колата! Направо й отнесоха стъклата!

— Ще изпратим човек до хотела ви да я откара — каза аташето сухо.

— Ключовете са у мен. Кажете му да се качи в стаята ми, за да ги вземе.

— Добре. Стойте там. Ще ви се обадим.

Аташето затвори. Господи! Гласът му бе като на човек, който разговаря с досаден роднина и е нетърпелив да приключи разговора, за да отиде да обядва.

Ноъл бе изплашен повече отвсякога. Страхът го владееше изцяло; дишаше тежко. Но този противен, всепроникващ страх бе примесен с нещо, което не можеше да разбере. Някаква част от него бе в плен на ярост, която бързо нарастваше. Той й се противеше и се страхуваше от нея, но не можеше да я потисне. Бяха го нападнали и той искаше да отвърне на удара.

Същото бе изпитал и у Граф. Бе му се приискало да го нарече с истинското му име — чудовище, корумпиран лъжец… нацист.

Телефонът иззвъня. Ноъл се обърна рязко, сякаш това бе тревожният сигнал за нова атака. Овладя треперенето си и тръгна към масичката до леглото.

— Сеньор Холкрофт?

Не бе гласът на аташето. Акцентът бе латиноамерикански.

— Какво има?

— Трябва да говоря с вас. Много е важно да говоря с вас веднага.

— Кой се обажда?

— Името ми е Карара. Намирам се във фоайето на хотела ви.

— Карара ли? Някаква жена на име Карара ме е търсила вчера.

— Сестра ми. Сега сме заедно. Трябва да говорим с вас веднага. Може ли да се качим в стаята ви?

— Не! Не искам да се виждам с никого!

В ушите му все още отекваха изстрелите, откъртването на парчета бетон, разбиването на стъкла. Не трябваше да става удобна мишена отново.

— Сеньор, трябва!

— Не искам да говоря с вас! Оставете ме на мира или ще се обадя в полицията.

— Те не могат да ви помогнат. Ние можем. Ние искаме да ви помогнем. Търсите информация за Фон Тиболт. Ние знаем нещо.

Ноъл спонтанно притаи дъх. Втренчи се в слушалката — това бе капан. Човекът от другата страна се опитваше да му направи клопка. Но ако наистина бе така, защо му каза за нея?

— Кой ви изпраща? Кой ви каза да ми се обадите? Граф ли?

— Морис Граф не разговаря с хора като нас. Със сестра ми не заслужаваме дори презрението му.

Вие сте достоен за презрение! Граф презира почти целия свят, помисли си Холкрофт. Пое си дълбоко въздух и се опита да говори спокойно:

— Попитах ви кой ви насочи към мен. Откъде знаете, че се интересувам от Фон Тиболт?

— Имаме приятели в Имиграционния отдел. Обикновени служители, не някакви влиятелни личности. Но те слушат и наблюдават. Ще разберете, като поговорим.

Изведнъж бразилецът заговори бързо, накъсаната му реч звучеше спонтанно. Не приличаше на човек, който е научил и репетирал репликите си.

— Моля ви, сеньор. Срещнете се с нас. Имаме информация, която вие трябва да получите. Искаме да помогнем. Така ще помогнем и на себе си.

Ноъл премисляше трескаво. Фоайето на „Порто Алегре“ винаги бе пълно с хора, а навалицата създава сигурност. Ако Карара и сестра му знаеха нещо за Фон Тиболт, той трябваше да се срещне с тях. Но насаме. Той заговори бавно:

— Застанете на десетина стъпки от рецепцията с ръце извън джобовете. Сестра ви да застане от лявата ви страна и да ви държи за ръката. След малко ще сляза долу, но не с асансьора. Вие няма да ме забележите. Аз ще ви видя пръв.

Затвори слушалката, изненадан от себе си. Наистина се учеше. За хората от света на тъмните сделки тези уроци без съмнение бяха елементарни, но за него бяха нещо ново. Карара нямаше да стиска пистолет в джоба си, а сестра му или каквато и да бе тази жена нямаше да може да посегне към чантичката си, без той да я забележи. Те щяха да гледат към вратите, а не към асансьора, с който той всъщност щеше да слезе. Веднага щеше да ги разпознае.

Ноъл излезе от асансьора с група туристи. Застана до тях, сякаш бяха заедно и огледа мъжа и жената до рецепцията. Съвсем точно бяха спазили инструкциите му — Карара стоеше със спокойно отпуснати ръце, а сестра му се бе хванала за него, като че ли се страхуваше някой да не ги раздели. Той наистина й бе брат — приликата им беше очевидна. Карара бе около тридесет и пет годишен, а сестра му изглеждаше малко по-млада. И двамата бяха мургави — с тъмни коси и очи. Те биеха на очи със своите чисти, но евтини дрехи, които бяха съвсем не на място сред кожените палта и вечерните тоалети на гостите на хотела. Братът и сестрата се чувстваха неловко, притеснението бе изписано на лицата им, а в очите им се четеше страх. Безвредни са, помисли си Холкрофт. После реши, че прибързва с изводите си.

Те седнаха срещу него в едно сепаре в дъното на коктейлбар с приглушено осветление. Преди да дойде тук, Ноъл си бе спомнил, че трябва да му се обадят от посолството. Предупреди на рецепцията, че очаква да го търсят и помоли да го свържат от бара. Но само ако го търсят от посолството, никой друг.

— Първо ми кажете как разбрахте, че се интересувам от Фон Тиболт — започна Ноъл, след като им донесоха питиетата.

— Вече ви казах. Чрез служител в Имиграционния отдел. Миналият петък из кабинетите на ухо се разпространила информацията, че ще дойде някакъв американец да разпитва за Фон Тиболт. Онзи, който приел молбата за издирване, е трябвало да се обърне към човек от policia do administragao. Това е тайната полиция.

— Да, зная за него — той се нарече „преводач“. Но как стана така, че точно вие научихте за това?

— Фон Тиболтови ни бяха приятели. И то много близки.

— Къде се намират те?

Братът и сестрата се спогледаха.

— Защо ги търсите? — попита момичето.

— Обясних това още в Имиграционния отдел. Става дума за нещо съвсем обикновено. Получиха пари в наследство от роднини в Съединените щати.

Двамата му събеседници отново се спогледаха и отново момичето проговори:

— Голяма ли е сумата?

— Не зная — отговори Холкрофт. — Въпросът е поверителен. Аз съм просто посредник.

— Какво сте? — не разбра братът.

— Un tercero — каза Ноъл и погледна жената. — Защо бяхте толкова изплашена по телефона вчера? Оставихте телефонния си номер, а после, когато ви позвъних, казахте, че не е трябвало. Защо?

— Направих… грешка. Брат ми каза, че съм допуснала сериозна грешка. Не е трябвало да оставям нито името си, нито телефонния си номер.

— Германците биха се ядосали много — обясни Карара. — Ако сте под наблюдение и разговорите ви се подслушват, сигурно знаят, че сме ви се обаждали. А това е опасно за нас.

— Ако съм под наблюдение, те знаят, че вие сте тук.

— Обсъдихме тази възможност — продължи жената, — и решихме да поемем риска.

— Какъв риск?

— Германците ни презират. Отгоре на всичко сме португалски евреи.

— Те все още ли разсъждават по този начин?

— Разбира се. Вече ви казах, че бяхме близки с Фон Тиболтови. По-точно, Йохан бе най-близкият ми приятел. Той и сестра ми щяха да се оженят, но германците не допуснаха това.

— Кой е могъл да им попречи?

— Всеки. С куршум в тила на Йохан.

— Господи, но това е лудост!

Всъщност беше възможно и Холкрофт го знаеше. Горе, на хълма и него бяха превърнали в мишена. Гърмежите все още отекваха в ушите му.

— За някои германци този брак щеше да бъде непростимо оскърбление — каза Карара. — Те смятат, че Фон Тиболт са предатели за Германия. Тези хора продължават да водят войната отпреди три десетилетия. Тук, в Бразилия Фон Тиболтови бяха подложени на брутална несправедливост. Те заслужават съчувствие и помощ. Причините за тяхното страдание трябваше да са изчезнали още преди години.

— И вие си въобразихте, че аз мога да направя нещо за тях? Защо?

— Защото се опитаха да ви спрат силни хора. Германците имат голямо влияние. Вие сигурно също сте силен човек, щом хората на Граф в Бразилия се опитаха да ви държат настрана от Фон Тиболтови. За нас всичко това означава, че не искате да навредите на приятелите ни, а се опитвате да им помогнете. Един влиятелен американец, който би могъл да им помогне.

— Казахте „Граф в Бразилия“. Става дума за Морис Граф, нали? Кой е той? Какъв е?

— Най-страшният от нацистите. Трябваше да го обесят в Нюрнберг.

— Вие познавате Граф? — попита жената, вгледана в Холкрофт.

— Срещнах се с него под претекст, че мой клиент от Ню Йорк ми е възложил да разгледам и направя скици на къщата му. Аз съм архитект. В разговора споменах за Фон Тиболтови и Граф побесня. Започна да крещи и ме изгони. Докато слизах по хълма, сюрия обучени кучета връхлетяха върху колата ми. Телохранителят на Граф ме проследи и се опита да ме убие. Същото се случи и след като се бях включил в уличното движение: някакъв мъж стреля по мен от прозореца на кола.

— Пресвета Дево! — устните на Карара трепереха от страх.

— Не бива да ни виждат с него — каза жената и се вкопчи в ръката на брат си. — Особено ако казва истината — продължи тя.

Холкрофт я разбра. Той щеше да научи нещо от Карара само ако те бяха убедени, че той е този, за когото се представя.

— Говоря истината. В американското посолство разказах същото. Те ще изпратят човек да вземе колата като доказателство.

Карара се спогледаха, после едновременно се обърнаха към Холкрофт. Той им бе дал необходимото доказателство. Прочете го в очите им.

— Вярваме ти — каза сестрата. — Трябва да побързаме.

— Живи ли са Фон Тиболтови?

— Да — отговори братът. — Нацистите смятат, че са някъде из планините на юг, в колониите Санта Катарина. Там има стари германски селища. Фон Тиболтови биха могли лесно да се слеят с местните жители под измислено име.

— Но те не са там.

— Не… — Карара, изглежда, се колебаеше.

— Нещо хубаво ли им носите? — попита момичето загрижено.

— По-хубаво, отколкото можете да си представите — увери я Холкрофт. — Кажете ми.

Двамата Карара се спогледаха за последен път. Решението бе взето и братът продума:

— В Англия са. Сигурно знаете, че майката почина…

— Не знаех… Нищо не зная.

— Сега са Тенисън. Йохан е известен като Джон Тенисън и е журналист във вестник „Гардиън“. Владее няколко езика и пише репортажите на вестника от европейските столици. Най-голямата, Гретхен, е омъжена за британски морски офицер. Не знаем къде живее. Името на съпруга й е Бомънт, капитан е в Кралския флот. За най-малката дъщеря, Хелдън, нямаме никакви сведения. Тя винаги странеше от тях и беше малко своенравна.

— Хелдън? Странно име.

— Подхожда й — изрече сестрата на Карара тихо.

— Казват, че лекарят, който попълвал акта й за раждане, не знаел немски и не разбрал майката. Според сеньора Фон Тиболт тя дала на детето името „Хелга“, но в болницата много бързали и записали „Хелдън“. В онези дни не се оспорвало написаното черно на бяло и името така си останало.

— Тенисън, Бомънт… — повтори Холкрофт имената. — В Англия ли? Как са се измъкнали от Бразилия и са стигнали чак до Англия, без Граф да разбере. Казвате, че германците са влиятелни. Трябвало е да направят паспорти, да се уреди транспорт. Как са се справили с всичко това?

— Йохан… Джон… е забележителен, невероятен човек.

— A homen talentoso^[1] — добави сестра му и като каза това, напрегнатото й лице се отпусна. — Много го обичам. След тези пет години ние все още се обичаме.

— Значи сте получавали известия от него? Или от тях?

— Да, от време на време — каза Карара. — Посетители от Англия се свързват с нас. Но никога не ни предават писма или бележки.

Ноъл се вгледа в този измъчен от страх човек. Трудно му беше да повярва всичко това.

— Що за свят е този, в който живеете? — попита той.

— Свят, в който човешкият живот е евтин — отвърна Карара.

Така е, помисли си Ноъл и усети пареща болка в стомаха. Загубилите войната преди тридесет години продължаваха да я водят. Трябваше да бъдат спрени.

— Господин Холкрофт? — изрече колебливо непознат мъж, застанал до масата, очевидно без да е убеден, че това е човекът, когото търси.

— Да, аз съм Холкрофт — каза Ноъл предпазливо.

— Андерсън от американското посолство, сър. Мога ли да разговарям с вас?

Карара скочиха едновременно от местата си и се измъкнаха от сепарето. Служителят от посолството се отдръпна назад, а Карара доближи Холкрофт и му прошепна:

— Adeus, senhor^[2]!

— Adeus — сбогува се жената и докосна ръката на Ноъл.

Братът и сестрата излязоха от бара, без да погледнат служителя.

* * *

Холкрофт пътуваше с Андерсън в служебната кола на посолството. Имаха по-малко от час да стигнат до летището, иначе той щеше да изпусне самолета на Авианка до Лисабон, откъдето трябваше да се прехвърли на самолет на „Бритиш еъруейз“ за Лондон.

Андерсън се подразни от молбата му да го закара до летището и се съгласи с нескрита досада.

— Ако изчезнеш от Рио — предупреди го провлачено, — направо ми е спукана работата. Ще ме накарат да платя билетите ти от джоба си. Голяма беля си навлякох с теб.

— Не вярвате и дума от това, което ви разказах, нали? — Гримасата на Ноъл изразяваше подигравка.

— По дяволите, Холкрофт, трябва ли да повтарям? Пред хотела няма кола с изпочупени прозорци; освен това липсва документ, удостоверяващ, че си наемал кола. Обадил си му се — не си се виждал с него. Повтарям: той твърди, че си му се обадил и си искал да огледаш къщата му, но не си се появил изобщо.

— Лъже! Аз бях там! А след като си тръгнах, двама се опитаха да ме убият. Единия го видях… по дяволите, аз се бих с него… вътре в къщата!

— Явно здравата си се натряскал някъде.

— Граф е проклет нацист! След тридесет години той си остава нацист, а вие всички се държите с него така, сякаш е държавен глава.

— Може и да си прав. Граф е важна персона и е под специална протекция.

— На ваше място не бих се хвалил с това.

— Всичко си схванал погрешно, Холкрофт. През юли хиляда деветстотин четиридесет и четвърта година Граф е бил в Германия на място, наречено Волфсшанце. Той е един от тези, които се опитаха да убият Хитлер.