Рейчъл Хокинс
В плен на магията (8)

Глава 9

Джеймс! — ахна майка ми, след което всички започнаха да говорят едновременно и за известно време настъпи пълен хаос.

— Какво става тук? — излая Айслин.

В същия момент Изи ме хвана за ръката и попита:

— Кои са тези?

— Това е… това е баща ми — произнесох с пресекващ глас, а после се втурнах покрай Айслин и му се метнах на врата.

Той също ме прегърна, но в ръцете му нямаше сила.

— Софи — измърмори с лице, заровено в косата ми. — Софи.

Толкова бе хубаво, че ги виждам двамата с Кал — чак бе трудно за вярване. Притиснах се силно към него и сълзите ми намокриха яката на ризата му.

— Значи си добре — проплаках. — Добре си!

Той се разсмя дрезгаво:

— Горе-долу. И всичко благодарение на Кал.

Отдръпнах се назад да го огледам. Очите му бяха силно зачервени и като цяло изглеждаше ужасно. Лилавите татуировки по кожата му бяха все така грозни както в нощта на Очистването, когато ги бе получил.

Обаче бе тук и това беше най-важното. Хвърлих поглед към Кал, който все още се въртеше несигурно до баща ми.

— Ти също си добре — казах меко.

Той се усмихна или по-точно изви леко устни в онази своя крива усмивка, която приличаше повече на тик.

— Да — бе краткият му отговор, но в тази единствена дума бе вложен огромен смисъл.

Заляха ме облекчение и щастие и пристъпих напред с намерението да прегърна и него. В последния момент обаче се отказах и само стиснах леко ръката му.

— Радвам се.

Той сложи за миг горещата си загрубяла длан върху моята. Усетих, че се изчервявам, затова се обърнах пак към баща си:

— Как стигнахте дотук? Къде бяхте?

— Не може ли да обсъдим това на някое не така… преходно място? — попита той и обхвана с жест коридора.

Имах чувството, че всеки момент отново ще избухна в сълзи. „Преходно“. Божичко, само как ми липсваше!

Сигурна съм, че Айслин се канеше да му откаже, но майка ми пристъпи напред:

— Разбира се. Може да поговорим във всекидневната.

Двамата приковаха погледи един в друг и останаха така за известно време. По принцип всеки уважаващ себе си тийнейджър би се отвратил от подобна сцена между родителите си, но аз се усмихнах.

Както и останалите стаи в къщата на Бранник, всекидневната бе почти празна. Имаше диван, който бе в съвсем малко по-добро състояние от кафявия ужас във военната зала. Баща ми и Кал седнаха на него, аз се разположих от другата страна на татко, майка ми се настани на облегалката на дивана точно до мен, а Айслин и Изи останаха на прага.

Татко въздъхна. Ръката, която положи върху моята, леко трепереше.

— Не мога да ти опиша колко е хубаво да те видя отново.

Преплетох пръсти с неговите.

— И аз така. Тоест, чудесно е да те видя отново!

Баща ми се усмихна и стисна ръката ми.

— Да, разбрах те.

— Как намерихте това място? — запита Айслин и развали момента. — То е защитено от такива като вас.

— В северозападния край на оградата има пролука от около метър — отговори Кал. — Там защитните заклинания не действат. Мога да ги оправя, ако искате.

Айслин очевидно се изненада неприятно, но бързо се взе в ръце.

— Няма нужда. Утре сутрин ще изпратя Финли да я поправи.

Бранник бяха наследнички на могъща бяла магьосница и у някои от тях все още се проявяваха магически способности. Очевидно и при Финли бе така.

— Ти ще отидеш да й помогнеш — добави Айслин, вече към Изи. — Време е да се научиш как се издига защитна стена.

— Колкото до въпроса как сме ви открили — намеси се баща ми, — не беше лесно. Кал ми каза, че те е изпратил при семейство Бранник, но когато се опита да използва магията си да те намери…

— Все едно бе потънала вдън земя — обясни Кал. — Заклинанията за проследяване се оказаха безсилни, издирващата магия не действаше.

— Заради Итинериса — сетих се аз. — Порталът се е чудил какво да прави с мен сега, когато вече съм „обезмагьосана“.

— И аз така предположих — кимна баща ми. — Както и да е. Няколко седмици се опитвахме да се доберем дотук. Кал реши, че няма да е безопасно да пътувам с Итинериса в… сегашното си състояние, затова се наложи да се придвижваме по традиционния начин.

— Летели сте от Англия до Тенеси три седмици? — повдигна вежди Айслин.

— Не дойдохме направо тук — отвърна Кал, след което кръстоса ръце на гърдите си и се намръщи. — Трябваше да се справим и с много други неща.

— Какви неща? — полюбопитствах аз.

Баща ми се изправи и започна да крачи напред-назад.

— След като Бранник и Окото на Бог нападнаха главната ни квартира през пролетта, от членовете на Съвета оцеляхме само петима.

— Ние не сме ви нападали — рязко отсече Айслин. — Нито пък Окото, ако трябва да сме точни.

Той се сепна и я изгледа изненадано:

— Моля?

Айслин му обясни накратко онова, което бе казала и на мен снощи — че подозират, че Касноф сами са подпалили пожара, за да обвинят за него враговете си. Когато приключи, татко сякаш се бе състарил с десет години.

— Иска ми се да можех да кажа, че това обвинение е абсурдно, но след онова, което направи Лара Касноф… Както и да е. Останалите трима от Съвета бяха убити при нападението над абатство Торн.

Бях станала свидетел на убийството на един от тримата, Кристофър. Новината за другите двама обаче — Елизабет и Родерик — ме свари неподготвена.

— Лара и аз сме единствените оцелели — продължи баща ми. — А пък аз съм напълно безполезен. Все едно съм мъртъв — посочи той татуировките си.

— Какво?!

— Няколко дни преди абатство Торн да изгори, Лара Касноф свика събрание в Лондон, в дома на някакъв изтъкнат магьосник — обясни ми междувременно Кал. — Успях да направя заклинание за невидимост и да вляза. Присъстваха стотици магически същества. Както и да е, именно тогава Лара пусна бомбата — каза, че баща ти е убит от Окото. — После кимна на Айслин. — И то с помощта на Бранник.

Айслин измърмори някакво проклятие, а майка ми сведе глава.

— Добре-е — произнесох бавно. — Схващам, че тая история о неприятна, но не можеш ли просто да се появиш там и да кажеш: „Хей, ето ме! Съвсем жив!“

— Бих могъл — отвърна баща ми. — Но нещо ми подсказва, че щом за Касноф е по-удобно да съм мъртъв, надали ще остана „съвсем жив“ още дълго.

— Как мислиш, каква е целта на Касноф? — запита мама.

Той я стрелна с поглед, после спря очи върху мен:

— Да ужасят магическия свят до такава степен, че използването на демони за защита да изглежда като единственото възможно решение. Разполагат с Дейзи, а може да са успели да хванат и Ник. Не е имало други атаки на демони, които да могат да се свържат с него.

В нощта, когато Касноф използваха Дейзи срещу Окото, Ник бе побеснял и избил повече от двайсет души. Още потръпвах при тази мисъл.

— А тя каза ли нещо за демони на въпросната среща? — попитах Кал.

— Не, нищо конкретно. Заяви само, че двете със сестра и имат план как да се отърват от Бранник и Окото веднъж завинаги.

— А като заговорихме за това… — намеси се татко. — Софи, случайно да си влизала във връзка с Арчър Крос?

Всички погледи в стаята се насочиха към мен. Изпитах неистово желание да си покрия лицето — добре знаех, че чувствата ми са изписани толкова ясно, все едно съм ги споделила на глас.

— Не. Смятах, че вероятно… — Обърнах се към Кал. — Видя ли го? Когато влезе в абатство Торн да измъкнеш татко?

Не че очаквах Кал да отвърне „Да, видях го. Всъщност оттогава го разнасям в джоба си“. Въпреки това ме заболя буквално физически, когато Кал срещна очите ми и отговори:

— Когато се добрах до килията, баща ти беше сам в нея.

Ти си късметлийка, напомних си. Баща ти е тук. Както и Кал. А и Джена е в безопасност. Какви са шансовете да си върнеш всички?

— Вратата на килията бе разбита — продължи Кал, — затова с баща ти предположихме, че от Окото са го отвели.

— Нищо ли не помниш? — попитах татко.

— Страхувам се, че в онзи момент съм бил в безсъзнание — поклати той печално глава.

Напъхах ръце в джобовете си и отбелязах:

— Сигурна съм, че сте прави. Най-вероятно е с Окото.

А пък те или го държаха като личния си магьосник, или бяха разбрали, че двамата сме действали заедно, и го бяха убили. Каквато и да бе истината, него го нямаше.

Тази мисъл бе така болезнена и така изцяло ангажира ума ми, че ми трябваше близо минута да осъзная, че баща ми все още говори:

— … със сигурност не е единственият изчезнал.

Айслин стоеше на прага със скръстени на гърдите ръце.

— Така, значи Крос го няма, както и двете Касноф — изброи ги тя, като след всяко име присвиваше един от пръстите си. — А също и демоните им.

— И остров Грималкин — добави Кал толкова тихо, че в първия момент реших, че не съм го чула правилно.

— Чакай… какво?! — възкликнах аз.

— „Хеката“ и островът са изчезнали — повтори баща ми.

— Че това възможно ли е изобщо? — зачуди се майка ми.

Татко я погледна и отново между тях сякаш припламна нещо.

— Никой не знае — най-накрая отвърна той. — Но няколко дни след пожара в абатство Торн целият остров сякаш се изпари, разтвори се във въздуха. В един миг бе там, а после на негово място имаше само вода. Аз лично не вярвам, че е изчезнал. Касноф сигурно са го скрили с магия, макар да не зная защо.

— Мислиш, че са там? — попитах и си припомних предчувствието си от деня, когато заедно с Кал и Джена напуснахме „Хеката“: че повече няма да се върнем там заедно. Оттогава все още ме побиваха тръпки.

— Ами има логика — обясни татко. — Нали именно на остров Грималкин създават демони. Анастасия живее там от години. Не мога да си представя просто да го изоставят, освен това…

Гласът на баща ми заглъхна и той потри очи с опакото на дланта си. Тръгна към дивана, но се спъна. Майка ми скочи и го подхвана под мишницата, а Кал го пое от другата страна. Помогнаха му отново да седне и Кал подхвърли:

— Пътуването го изтощи. Направих му предпазващи заклинания, но все още е прекалено слаб.

— Моля ви, не говорете за мен, сякаш ме няма в стаята — обади се татко, но изтощението в гласа му притъпи остротата на думите.

— Достатъчно за тази вечер — отсече майка ми и забелязах, че все още държи ръката му.

— Трябва да разкажа на Финли какво става — добави Айслин. И да си поговоря с Торин — подметна тя и едно мускулче на челюстта й потрепна.

После се обърна към баща ми и Кал:

— Вие двамата ще останете за през нощта. Утре сутрин ще решим какво да предприемем оттук нататък.

Това решение бе трудно за нея, личеше си по стиснатите и устни. Струва ми се, че и татко го забеляза, защото кимна почтително:

— Благодаря ти, Айслин.

— Могат да използват палатките — обърна се към мен тя.

Бях забравила за странните брезентови постройки, които навремето бяха използвали останалите Бранник при посещенията си. Искаше ми се да спомена за походните легла и подземието, но Айслин вероятно нямаше да приветства идеята под покрива й да се съберат толкова магически същества.

После тя излезе от стаята, а Изи я последва. Веднага след оттеглянето им баща ми се облегна назад на дивана и затвори очи.

— Трябва да спите тук — обърна се към него майка ми. — Палатките са ужасно неудобни, а след всичко, което сте преживели… — Тя прочисти гърло. — Както и да е, не е необходимо да прекарвате нощта навън.

Татко само кимна, без да отваря очи. Кал обаче повдигна рамене и отбеляза:

— Свикнал съм да спя на открито. Освен това вие вероятно искате… ъ-ъ… да прекарате известно време насаме, като семейство.

Обърна се и тръгна към вратата, но преди да излезе, баща ми каза:

— Софи, защо не покажеш на Кал къде ще спи? Искам да поговоря с майка ти на четири очи.

— О! — отвърнах само аз и отново пъхнах ръце в джобовете си. — Добре. Разбира се.

Последния път, когато останах насаме с Кал, той ме целуна. Вярно, че жестът сякаш казваше: „Има огромна вероятност да умрем, та да го приемем като целувка за сбогом (може би)“… И все пак. На практика той ми бе годеник (нали разбирате — не стигат другите странности на магическите същества, ами имаме и уговорени бракове). Фактът, че сме сгодени, придаваше на неловкостта във взаимоотношенията ми с Кал нови измерения.

Сега той ми хвърли поглед през рамо и (макар че нямаше как да съм напълно сигурна) ми се стори, че очите му за миг се спряха върху устните ми. С усилие на волята си наложих да не преглътна мъчително и го последвах навън.