Рейчъл Хокинс
В плен на магията (29)

Глава 30

Когато се върнах в къщичката, използвах магия, за да си забъркам доматена супа и горещ чай. Казах на мама и татко какво се беше случило, като омаловажих ужаса от изживяното, доколкото ми беше възможно. Мама обиколи масата и наметна раменете ни с одеяла.

— Не сме в шок — съобщих, но все пак увих одеялото по-плътно около себе си.

— Да, но всички изглеждате ужасно — отбеляза тя.

— Адът се отразява много зле на кожата — измърмори Арчър сприхаво, но си личеше, че не го мисли.

Сложих ръка на коляното му под масата, а той покри пръстите ми със своите.

— Казваш, че в пещерата са ви били показани видения — каза татко и разрови огъня, въпреки че в колибата бе достатъчно топло. — Джена, ти си видяла смъртта на своя създател, така ли?

Джена духна супата си и погледна баща ми:

— Е, аз я наричах „приятелка“ или Аманда, но да.

— Разбира се. Прости ми. Софи, ти видя превръщането на Алис в демон?

Кимнах.

— И убийството на прадядо. Странно е, че ми показа точно това, макар да има много други ужасии, които ми се случиха пряко — замислих се аз и започнах да ги изброявам на пръсти. — Видях убийството на Елодия, наложи се да убия Алис, успях да се спася от горяща сграда с помощта на призрак…

После обаче видях колко обезсърчени изглеждат родителите ми и добавих:

— О! И онази наистина отвратителна прическа, с подвити навътре краища на косата, която имах в шести клас.

По лицата наоколо се появиха няколко бледи усмивки, но в тях липсваше радост.

— Да, но именно тази случка е била непосредствена причина за всички последвали ужасни събития — каза татко. — Е, с изключение на прическата. Предполагам, че за това е отговорна майка ти.

— Джеймс! — възрази мама, но можех да се кълна, че долових нежност в гласа й.

Мисля, че и той я усети, защото по устните му пробяга усмивка. Когато се обърна към Арчър обаче, изражението му бе сериозно.

— А пък ти си видял как демони убиват родителите ти.

Арчър изтрака по дъното на купата си с лъжицата.

— Само баща ми. Но когато аз — тоест, аз като дете — влязох в стаята, имах кръв по лицето, която не беше моя. Затова предполагам, че майка ми вече е била мъртва.

Татко се намръщи замислено.

— Жената демон беше бременна — намесих се аз. — А пък мъжът изглеждаше точно като Ник. Мисля, че това бяха родителите му.

— Разбира се — възкликна баща ми и очите му се разшириха. — Братята Андерсън. Преди около петнайсет години и двамата изчезнаха заедно със съпругите си. Всички мислеха, че просто са минали в нелегалност, така да се каже. Лара беше близка със съпругата на по-младия. Много близка.

— Чакай малко. Следователно демонът и бащата на Арчър са били братя? — попитах. — Което означава, че Арчър и Ник са…

— Братовчеди — намеси се Арчър, като продължаваше да разбърква супата. — Почти съм бил убит от собствените си роднини. Печеля медал в категорията „Семейство с проблеми“. — След това изражението му стана по-мрачно. — Или може би е просто семейна традиция.

Настъпи неловко мълчание. Чуваше се само тракането от лъжицата на Арчър по дъното на купата му.

— Андерсън? — каза накрая той.

Татко го погледна в очите.

— Да. Ако не греша, баща ти беше по-големият, Мартин. Майка ти се казваше Елиз.

Гърлото на Арчър се сви конвулсивно.

— Това име използва мъжът… баща ми — промълви той. — Във видението или каквото там беше.

Татко се усмихна тъжно.

— Не познавах лично родителите ти, но доколкото знам, са били добри хора. И са били много отдадени на единственото си дете. На теб.

Сега в стаята се възцари тежко мълчание. Под масата пръстите на Арчър стискаха моите като менгеме.

— Знаеш ли…

— Даниъл — меко отвърна баща ми. — Името ти е Даниъл Андерсън.

Арчър сведе глава и две сълзи капнаха безшумно в супата му. След това избута назад стола си и излезе.

Изправих се, но татко докосна ръката ми и ме спря:

— Дай му малко време.

Аз прехапах бузата си от вътрешната страна и кимнах:

— Добре.

Подсмърчайки, седнах отново и обвих пръсти около чашата си с чай:

— А сега какво?

— Ами сега поне знаем как да се защитаваме от демоните на Касноф — за първи път се обади Айслин.

Тя, Финли и Изи ни бяха посрещнали на брега. В момента те трите завиваха демонично стъкло в парчета плат, които после поставяха в брезентова торба.

— Вероятно ние трите — отбеляза тя, сочейки себе си и дъщерите си — спокойно можем да ги извадим всичките от строя.

Аз трепнах:

— Имаш предвид да ги убиете.

— Не, да ги изведем на разходка и да им купим сладолед — присмя се Финли.

— Финли — каза майка й с нисък заканителен глас. — Софи днес влезе в Ада заради нас. Тя е точно толкова Бранник, колкото си и ти, така че прояви уважение.

Смутена, Финли ме погледна изпод мигли и измърмори:

— Съжалявам.

— Няма защо — отговорих аз. — Но наистина ли да ги… Да ги убием наистина ли е единственото решение?

— То е най-лесното — каза мама, която се приближи и седна на мястото на Арчър. — Миличка, знам, че някои от тези деца ти бяха приятели, но няма начин да ги върнем.

— Наистина ли е така? — попитах татко. — Завинаги ли са си отишли?

Баща ми смутено се намести на стола си:

— Не задължително. Но, Софи, рискът, ако опитаме да ги върнем, рискът би бил толкова голям, че… направо е невъобразим.

— Аз имам въображение. Опитай.

Стори ми се, че видях гордост в очите на баща си. Е, може би просто е искал да каже „Защо наследничката ми е толкова луда?“

— Ако унищожиш и ритуала — обясни той, — и вещицата или магьосника, които са го направили, самото заклинание може да бъде развалено и последствията му — премахнати.

— Не изглежда чак толкова трудно — свих рамене аз.

— Не съм свършил. Те трябва да бъдат унищожени едновременно.

Преглътнах и се опитах да кажа весело:

— И така не е чак толкова зле. Лара трябва да държи парчето хартия, само запращам по тях, ъ-ъ, огън или нещо подобно и… бум! Демонът на мига се връща към изходната си форма.

— Освен това трябва да бъдат унищожени в дупката, в която са създадени демоните — продължи татко, сякаш не бях казала нищо.

Нямаше ли най-сетне да се откаже от този си навик?!

— Ето и черешката на тортата. Накрая ще трябва да направиш заклинание, което да затвори и самата дупка, с ритуала и вещицата вътре в нея. А този ритуал е толкова силен, че всъщност може да повлече със себе си и всичко около дупката.

— Тоест и човека, който прави заклинанието?

— Тоест и целия проклет остров, на който се намира дупката.

— А-а-а, ясно. Е, тогава, задачата е истинско… предизвикателство, но не е невъзможна. А и гримоарът е у нас, това поне е предимство, нали? Дори ритуалът за създаване на демони да го няма вътре.

— София Алис Мерсер — започна мама заканително.

В същото време баща ми произнесе „Атертън“, а Айслин — „Бранник“.

Аз вдигнах ръце:

— Вижте, няма значение как ме наричате. Ще си напиша имената с тиренца, какво ще кажете? Но ме чуйте. Трябва да опитам, разбирате ли? Заради Ник, и Дейзи, и Частън, и Анна, и заради всички останали деца, които Касноф са превърнали в оръжия през годините. Моля ви!

— Софи е права — каза Кал и се облегна назад. — Ако успеем да спрем Касноф и да върнем тези деца… Това не е ли по-добър вариант, отколкото да ги убиваме?

— Напълно съм съгласна — прибави Джена.

Родителите ми се спогледаха. Между тях премина нещо, а след това мама се обърна към сестра си:

— Можеш ли да й спечелиш малко време? Да я пазиш, докато намери ритуала и го унищожи напълно?

— Можем — отвърна бързо Финли.

— Ще стоим непосредствено до нея — потвърди Изи. Дори ако не може да унищожи вещицата, заклинанието и дупката, може поне да направи едно от трите, нали? Все ще си заслужава.

Татко въздъхна продължително, като триеше лицето си с ръце.

— Да — каза той накрая. — Все ще си заслужава. Най-добре е да пристигнем през нощта, не мислите ли? Заради часовата разлика има още доста време, преди на остров Грималки и да настъпи нощ. Така че, какво ще кажете да тръгнем на зазоряване? — После се усмихна накриво. — Отново?

И един по един всички кимнахме. На зазоряване щяхме да влезем в Итинериса, да се върнем в „Хеката“ и да приключим с това.

— Нека аз кажа на Арчър — предложих, смъкнах одеялото от себе си и се изправих.

Вятърът навън се бе усилил и косата ми непрекъснато падаше в лицето, докато търсех Арчър по брега. Не го видях, затова надникнах в палатката му. Нямаше го и там. След като заобиколих от задната страна на къщата, закрих очи срещу слънцето и затърсих познатата тъмна фигура сред зеленината и скалите.

С периферното си зрение видях движение и с облекчение се обърнах натам.

Само че не беше Арчър, а Елодия. Полюшваше се във въздуха, носена от вятъра. На дневна светлина беше още по-прозрачна от обикновено, а червената й коса се развяваше около нея, като че ли тялото й беше под вода.

— Той си замина — каза тя с гримаса. — Използва Итинериса.

— Къде? — попитах аз със свит стомах.

Но вече знаех отговора.

Елодия само потвърди предположението ми:

— При Окото. Каза ми да ти предам, че съжалява, но трябва да го направи.

Примигнах, за да попреча на сълзите, които не бяха причинени нито от слънцето, нито от вятъра. — Видя го, така ли?

— Навъртам се наоколо, откакто ти дойде. Просто си стоях невидима. Но той трябва да е знаел, че съм тук, защото ме повика. Каза, че не му дължа нищо, но съм длъжница на теб.

Стори ми се, че на лицето й се изписа съжаление, но беше толкова бледа, че нямаше как да съм сигурна.

— Беше прав. Съжалявам за това, което се случи с Кал. Не беше честно да наранявам двама ви само за да нараня Арчър.

— Извинението се приема — казах й аз и с изненада открих, че наистина го мисля. — Какво друго ти каза?

— Само това — че отива при Окото и че съжалява. — После лицето й се разкриви. — А, и нещо странно за това, че все още изпитва същите чувства към онази палатка, и обещава да ти го каже лично следващия път, когато се видите.

Нададох звук, който трябваше да мине за смях, но приличаше повече на хлипане.

— Тоя идиот! — избъбрих.

— Наистина е идиот — каза Елодия и кимна състрадателно.

Когато напуснах абатство Торн, държах меча на Арчър и имах чувството, че по някакъв начин нещата ще се оправят. Моля ви, мислех си. Останалата част от магията ми се върна, така че нека имам и тази сила.

Само че отговор нямаше. Чувах единствено свистенето на вятъра.