Рейчъл Хокинс
В плен на магията (25)

Глава 26

Сграбчих Джена с една ръка и я дръпнах силно към себе си. В сърцето ми нямаше нито съжаление, нито тъга. Не изпитвах нищо… или може би леко отвращение, сякаш убивах досадна буболечка. Това… нещо… стоеше на пътя ми. Трябваше да се отърва от него.

Магията нахлу в мен откъм петите ми, замая ме, накара ме да се почувствам цяла.

Джена осъзна какво ще се случи. Видях страха и отчаянието, които я обзеха. Аз обаче продължавах да не чувствам нищо. Нито съжаление, нито дори задоволство. Просто исках да я няма, за да мога да отида при Лара.

Преди обаче заклинанието да стигне пръстите ми, Джена хвана лицето ми в длани.

— Софи! — повика ме тихо и настоятелно. — Погледни ме! Ти си по-добра от тях. Можеш да ги победиш!

Очите й се изпълниха със сълзи и внезапна болка прониза гърдите ми.

Джена впи пръсти в бузите ми.

— Моля те! — прошепна. — Соф, ти си най-добрата ми приятелка. Обичам те. Познавам те! Зная, че можеш да се пребориш с това!

Стиснах здраво очи. Всичко в мен крещеше и се гърчеше от желанието да я убия. Да я унищожа, да срина всичко. Сграбчих перилата на стълбището. Дървото пропука и се огъна под натиска ми.

— Софи — промълви отново Джена.

И изведнъж я видях да се смее, седнала на леглото си. Това се случи първата вечер, след като я срещнах. Усетих нежната й прегръдка, топлите й ръце, които ме придържаха, докато плачех за гримоара. Това бе снощи.

Джена, помислих си. Не мога да нараня Джена!

И тогава нещо в мен поддаде, сякаш някаква верига се бе разкъсала. В ума си чух воя на побеснялата от гняв Лара, а след миг вече плачех и прегръщах Джена толкова силно, че е странно как не прекърших тялото й на две.

— О, боже! Съжалявам, толкова съжалявам! — проплаках.

Тя се разсмя, но и нейният глас бе задавен от сълзи:

— Казах ти, че си по-добра от тях!

В далечината се разнесе тътен. Отдръпнах се от Джена и погледнах през строшения витраж. Навън бе още по-мрачно отпреди, а мъглата бе започнала да увива пипалата си около рамката на прозореца.

— Да се надяваме — отвърнах.

— Мерсер! — чух зад гърба си.

Обърнах се. Арчър бе застанал в горната част на стълбището. В същия миг Кал се втурна при нас през входната врата.

Изгледах първо единия, после и другия и заявих:

— Добре, обещавам да ви обясня всичко, когато сме сигурни, че сме се измъкнали живи. Ето ви сега кратката версия: върнах си силите, знам къде са родителите ми и отиваме при Итинериса, за да се махнем от тоя скапан остров. Да вървим!

Нямам представа дали се дължеше на тона ми, или пък бе заради тътена, който бе станал почти гръмотевичен — но и двамата се раздвижиха светкавично.

Четиримата изхвръкнахме от „Хеката“ насред проливния дъжд отвън. Мъглата напредваше към сградата. Заковах се на място и вдигнах ръка. От пръстите ми изхвърчаха искри и мъглата мигом се отдръпна, като се пенеше там, където я бе застигнало заклинанието ми. Изпитах удовлетворение, когато откъм земята в тялото ми нахлу магия. Вдигнах и другата си ръка, а мъглата сякаш потръпна и се сви — толкова бързаше да се махне от пътя ми.

— Добре — дръпна ме Джена за ръкава, — отново си могъщ демон, това го разбрахме. А сега бягай!

Чух отварянето на вратата зад гърба ни, но не се обърнах. Кал, Джена, Арчър и аз хукнахме през поляната, на която вече нямаше и следа от мъглата. Насочихме се към гората. Само веднъж посмях да погледна през рамо. На прага бе застанала някаква фигура. От височината прецених, че вероятно е Ник. След това фигурата скочи от верандата и се затича към нас. Вече бях сигурна, че е той. Никой не бе в състояние да се движи толкова бързо, дори зооморфите. Когато ни доближи, видях ясно лицето му и онези ужасяващи кървавочервени очи без зеници. Аз се бях оказала достатъчно силна, за да се освободя от властта на Лара, но очевидно Ник все още бе под неин контрол. Запратих по него атакуващо заклинание, но той го парира с едно махване на ръката си.

Спрях и се приготвих… само че той не се бе насочил към мен. С протегнати ръце и оголени нокти се втурна към Джена.

— Не! — изкрещях.

После всичко стана едновременно. Джена спря, за да се огледа, Ник се хвърли към нея, но изведнъж Арчър се озова помежду им, сграбчи протегната ръка на Ник и го оттласна от нея. В същия миг Ник замахна с другата си ръка и ноктите му раздраха гърдите на Арчър. И двамата се сгърчиха от болка, а аз метнах още едно заклинание по Ник. Този път ударът бе по-силен и го отхвърли назад, по-далеч от Арчър. Ник се стовари на земята. Кръвта на Арчър плисна и обагри в червено тревата. Кал тръгна към него, но Арчър го спря с жест:

— Нямаме време. Хайде!

Отидох при Джена, която бе цялата пребледняла. Трепереше, но нямаше наранявания.

— Б-благодаря ти — обърна се тя към Арчър.

— Нямаме време — повтори той.

И беше прав. От къщата към нас се приближаваше нещо. Усетих тъмната магия, която бликаше от него, и разбрах, че са пуснали по петите ни друг демон. Втурнахме се в гората.

Спрях само за секунда, колкото да кажа на Арчър:

— Отведи ги при Итинериса! — Арчър вече бе използвал тукашния портал, за да се измъкне от Грималкин. — Аз ще остана в ариергард!

Той не отговори, само махна с ръка към Джена и Кал, които хукнаха след него. Аз тичах зад тях, вдигнала ръка в очакване на атакуващо заклинание. Зад себе си чувах крясъци и викове, но никой не ни нападна.

Изскочихме от гората и се озовахме на тясна плажна ивица.

А след това се сетих нещо. По дяволите! Явно толкова време бях прекарала без магията си, че бях забравила за едно от най-страхотните заклинания, които владеех.

— Спрете! — извиках.

Арчър, Кал и Джена се заковаха на място насред пясъка. Приканих ги с жест да се приближат.

— Добре, сега всички да се хванат за ръце — наредих.

Арчър ме изгледа странно, докато притискаше с ръка кървящите си гърди.

— Софи, сега не е най-подходящият момент да играем тази игра!

— Не става дума за това — обясних. — Ето за какво говоря.

Затворих очи и фокусирах цялата си магия, за да направя заклинание за преместване. Обгърна ни леден вихър, а миг след това вече стояхме в горичката, която приютяваше Итинериса на „Хеката“.

— Леле! — пое си Джена въздух. — Страхотно е, че пак си си същата, Софи!

В мен отново нахлуха задоволство и прилив на магия.

— Ти го каза! — отвърнах. — А сега да вървим.

И с тези мои финални думи четиримата се гмурнахме в Итинериса.