Рейчъл Хокинс
В плен на магията (21)

Глава 22

— Виждаш ли, така е много по-добре — каза Елодия.

Бях застанала пред тоалетката и изучавах отражението си в огледалото. Макар че образът ми бе разкривен и неясен, бях принудена да призная, че изглеждам добре. Елодия бе „оправила“ косата ми — само прокара ръка над нея и след миг тя вече падаше на красиви меки вълни по раменете.

Това е страхотно, казах й, обаче ти позволих да използваш тялото ми, за да се вмъкнем в кабинета на Лара, а не за да ме преобразяваш. Освен това, ако започна да се разхождам наоколо с този външен вид, всички веднага ще разберат, че съм направила магия. Или най-малкото ще започнат да се чудят как съм вмъкнала преса за изправяне на косата в „Хеката“.

Странно бе да наблюдавам как се мръщя… на самата себе си.

— Много си дразнеща, когато си права — отвърна тя и махна с ръка, при което косата ми отново се разпиля на къдрави заплетени кичури.

След като се върнахме от проучвателната си мисия в мазето, с Арчър разказахме на Джена и Кал за децата, които видяхме там. Всички заедно решихме следващата ни стъпка да е проникването в кабинета на Лара.

— Там със сигурност има нещо — беше казала Джена. — Или гримоарът, или самото заклинание, с което превръщат децата в демони…

— А може да си държи в бюрото папка с надпис „Моят грандиозен зъл план“ — дадох приноса си и аз. — Това би ни било от полза.

Трябваха ни три дни, докато измислим как точно да се вмъкнем в кабинета. В момента Кал занимаваше Лара с въпроси за лечителските си сили и как могат да се използват за „каузата“, а пък Арчър и Джена държаха под око госпожа Касноф. Тъй като единственото, което тя правеше, бе да обикаля в кръг около езерото, да я надзираваш не бе голямо предизвикателство.

И така, за мен и Елодия оставаше най-важната роля: да проникнем с помощта на магическите сили на Елодия в кабинета и да потърсим там нещо, което би ни помогнало да спрем Касноф. Не беше точно решителният ден в борбата със злото, но бе голяма крачка към него.

Сега се вгледа и каза:

— Странно е — каза Елодия, загледана в отражението ми. — Това, да гледам в огледалото и да виждам теб, имам предвид.

— Да, това вече го уточнихме, нали? Всички замесени се чувстват отвратително по този повод. А сега може ли да тръгваме? Не разполагаме с много време.

Тя въздъхна и се извърна към вратата. В този миг ми се стори, че забелязах в огледалото нещо… Не знам, сякаш по повърхността му преминаха вълнички.

Видя ли това? В огледалото?

Елодия хвърли поглед назад:

— Виждам само теб. Себе си. — Махна с ръка. — Така де, нали разбираш.

Права беше. И аз вече не виждах нищо, освен собственото си отражение.

Сигурно е било игра на светлината, казах й. Извинявай.

— Нищо чудно — измърмори тя и отвори вратата. — Скапано огледало.

След малко стигнахме до площадката на етажа, където бе оформено нещо като общо помещение. Няколко от по-малките вещици се бяха сгушили на дивана и бяха приближили глави една към друга. Вече неведнъж бях виждала подобни сбирки на деца, които си приказват тихичко. Зачудих се дали освен нас няма и други, които да кроят планове.

Виж какво, аз не си кълча така бедрата, като вървя, казах на Елодия, докато минавахме покрай тях. Престани.

Тя с нищо не показа, че ме е чула.

Училището бе потънало в тишина. Вечерята бе приключила преди около час и слънцето щеше скоро да залезе, а тогава заключваха стаите. Трябваше да побързаме.

Стигнахме главния коридор и сърцето ми ускори ход. По пода се бяха посипали още стъкла от строшения витраж. Жената ангел, от която бяха произлезли вещиците и магьосниците, бе останала само с половин лице. Заобиколих парчетата и леко потреперих. Не бях сигурна дали това е моята реакция, или тази на Елодия. А може би и двете се чувствахме така.

Когато стигнахме кабинета на Лара, Елодия ме накара да протегна ръка и да я сложа на дръжката. Усетих магията, с която бе заредена, и ахнах наум.

— Как мислиш, защо Лара е Лара Касноф, а госпожа Касноф е госпожа Касноф? — прошепна Елодия, докато насочваше магията си към бравата. — Нали това им е фамилията? Съответно би трябвало да е госпожица Касноф или може би госпожа Еди-коя си.

— Точно за това ли намери да размишляваш? Толкова ли е важно семейното й положение — тъкмо сега?

— Просто е странно — изсъска тя в отговор.

— Нали знаеш, че може да разговаряме и наум? Не е нужно да произнасяш думите на глас. Скоро всички ще решат, че напълно съм изперкала. Казвам го просто за твоя информация.

— Мога да приказвам с глас единствено когато съм в твоето тяло. Затова смятам да се възползвам от всяка възможност, пък ти ме дай под съд, ако искаш!

В този миг разправията ни бе прекъсната, защото бравата поддаде. Елодия бутна вратата, вмъкна се вътре и я затвори зад себе си. Кабинетът на Лара Касноф бе пълна противоположност на този на госпожа Касноф. Беше претъпкан чак до тавана с лавици с книги, а лакираното бюро бе толкова гладко, че можех да се огледам в него.

— Някаква идея откъде да започнем? — прошепна Елодия.

Бюрото, отвърнах накрая. То ще бъде заключено, а ако е като бюрото на госпожа Касноф, с магия няма да можем да го отворим. В джоба ми има един пирон. Извади го и ще ти обясня как да разбиеш ключалката.

Макар и изпълнена с отвращение, Елодия въпреки това взе пирона и се зае с ключалката.

— Ти да не си обирала къщи в света на хората? — измърмори, докато работеше.

— Не. Просто веднъж с мама живяхме в ужасен апартамент. Ключалката на външната врата редовно се разваляше и трябваше да я отваряме именно така. Макар че признавам — никога не съм предполагала, че някой ден това умение отново ще ми влезе в работа.

Тя се изкикоти.

— А какво си търсила в бюрото на госпожа Касноф?

— Информация за Арчър. След като избяга.

— А-ха. А, между другото — браво на теб!

— За какво?

Елодия натисна по-силно с пирона.

— Какво трябва да се случи, за да проумееш, че Арчър Крос не е подходящ за теб? Той е от Окото. Освен това е лъжец и гадняр и изобщо не е толкова забавен, колкото си мисли. На всичкото отгоре ти си сгодена за Кал, момче, което може да лекува всякакви рани, и при това е готин и адски секси. Такива не се срещат всеки ден.

— Не възприемам Кал по този начин.

Елодия отново пъхна върха на пирона в ключалката и изсумтя:

— Ъ-ъ, извинявай, ама аз доста време прекарах в главата ти. Точно така го възприемаш.

— Виж какво, не сме на купон — избухнах. — Би ли се заела отново за работа?

— Добре — измърмори тя. — Недей да ме слушаш. Обаче пак ти казвам, Кал е човекът за теб. По дяволите, ако имах тяло, щях да…

— Искам веднага да престанеш!

Бях почти убедена, че няма да ме послуша. Преди обаче да успея да разбера със сигурност, ключалката на чекмеджето поддаде.

— А-ха! — прошепна Елодия. — Успяхме!

И ето какво стана после. Всъщност не очаквах да намерим нищо, когато отворим чекмеджето. Не мислех, че вътре има нещо важно. Може би написана с таен код бележка или глупава загадка, която да се наложи да разгадаем.

Затова когато съзрях книгата — лежеше си най-отгоре върху купчина документи — първоначално не осъзнах какво виждам.

— Ъ-ъ… това случайно не е ли гримоарът, за който говореше? — попита Елодия.

Огледах внимателно напуканата подвързия от черна кожа. Почувствах силата, която се излъчваше от тежкия том.

— Да-а. Точно той е.

— Ами… то се оказа твърде лесно.

Протегна се да го вземе, а аз, без изобщо да се замисля, изкрещях:

— Не!

Тя трепна и притисна дланите ми към ушите.

— Оу-у! Казах ти да говориш по-тихо дори когато е наум!

Не може да е толкова просто, заявих, защото думите на Горин още звучаха в ума ми. Това е капан. Някакъв номер.

— Или пък най-после везните започват да се наклоняват в наша полза. Хайде, Софи! Знаеш приказката: На харизан кон зъбите не се гледат!

И отново се протегна към гримоара, но този път не безмълвният ми вик я спря.

Вратата на кабинета изскърца и се открехна.