Рейчъл Хокинс
В плен на магията (20)

Глава 21

Сигурно има много неща, които са по-неприятни от това да се спускаш в дупка под ужасяващо зловещо мазе, но в момента не се сещах за нито едно.

Само след няколко стъпала се гмурнах в непрогледна тъмнина. Слабата светлина от мазето не стигаше дотук. Сигурна бях, че тунелът се стеснява, а когато слязох още едно стъпало надолу, раменете ми опряха в стената.

В устата си усетих металически вкус: страх. Ръцете ми се изпотиха и имах чувството, че ще изпусна металните скоби.

— Мерсер? — подвикна Арчър над главата ми. — Добре ли си?

Отпуснах чело за миг върху опакото на дланите си и се постарах паниката ми да не проличава в гласа:

— Да, всичко е наред. Защо питаш?

— Защото се задъха!

О! Сега, като го спомена, забелязах, че наистина дишам тежко и забързано. Постарах се да успокоя дишането си.

— Заради мрака ли е, или…

Арчър изсумтя и се раздвижи, при което върху мен се посипаха прахоляк и мръсотия, затова затворих очи.

        И двете — отвърнах задавено. — Явно съм развила и клаустрофобия, което е… ъ-ъ, ново. Вероятно има нещо общо с факта, че се измъкнах от горяща сграда през тесен тунел под земята. — Още веднъж си поех треперливо въздух. — Това е то, психологическата травма.

        Върни се горе — веднага предложи Арчър.

Стана ми хубаво, задето се тревожи за мен.

— Няма — отсякох. — Крос, опитваме се да спасим света, нали не си забравил? Нямаме време за пристъпи на паника.

И продължих да слизам бавно, стъпало по стъпало. След малко Арчър ме последва. Не съм сигурна колко дълго продължи спускането ни. Имах чувството, че са изминали часове. През цялото време земята сякаш ме притискаше от всички страни, а сърцето ми се бе качило в гърлото.

Най-после тунелът започна да се разширява и в него проникна малко светлина, макар и съвсем слаба. Когато най-накрая стигнах дъното и се обърнах, установих, че се намирам пред втори, по-кратък тунел. Таванът му обаче бе висок почти два метра и широк поне метър и двайсет. Източникът на светлината, какъвто и да бе той, се намираше в края на този по-голям тунел. Хвърлих поглед през рамо. Арчър вече бе застанал зад мен. Изражението му бе предпазливо.

— Опитът ми показва, че нищо, което блести така, не е хубаво — отбеляза.

— Не е вярно — отвърнах и плъзнах длан в неговата. Двамата тръгнахме заедно към светлината. — Има много хубави неща, които блестят. Светулките, например. Луминесцентните пръчици и тениските с картинки, които светят в тъмното…

Той се засмя, но въпреки това стисна пръстите ми по-здраво. Продължихме да вървим. След няколко крачки на врага ми капна нещо студено и мокро. Потреперих, но не спрях. Завихме зад някакъв ъгъл и в същия миг чух приглушен, дрезгав стон. Трябваха ми няколко секунди, докато разбера, че странният звук е дошъл от мен.

Пред нас се бе открила просторна стая с тухлени степи „Сиянието“ идваше от единична гола крушка като онези горе в мазето, която висеше от тавана. В стаята рамо до рамо стояха десетина деца.

Или по-скоро същества, които някога са били деца.

Строени в редица едно до друго с отпуснати край телата ръце, те се взираха невиждащо напред. Приличаха на механични кукли, които чакат някой да им навие пружината. Зад мен Арчър измърмори нещо, но не чух точно какво. Когато се приближих към Ник и се вгледах в пустите му безизразни очи, започна да ми се гади. До него стоеше Дейзи. Тъмната й коса бе разрошена, а устните й — леко отворени, сякаш тъкмо е казвала нещо и са я замразили по средата на изречението. Зад тях забелязах Ана и Частън. Сега магията, заради която изглеждаха красиви като Елодия, бе изчезнала и те бяха съвсем обикновени. Изглеждаха много малки. Сърцето ми болезнено се сви.

Спомних си как с Ник се бяхме шегували в градината на абатство Торн и заклинанията, които бяхме използвали, за да си правим глупави и смешни дрехи. Сетих се как гледаше Дейзи и как тя несъзнателно се сгушваше в него винаги когато седяха един до друг.

— Държи хора тук като в склад, сякаш са някакви вещи. — Арчър, това е… Ох, сигурна бях, че тук ще открием нещо ужасно. Лара не би използвала мощна кръвна магия, за да пази рецепта за шоколадови бисквитки. Но това…

— Да — тихо се съгласи Арчър. — Това не е просто лошо, а направо кошмарно.

Постави ръка на тила ми, после кимна към Ник:

— Той ме нападна в мелницата, нали?

— Да. Явно някак са успели да го заловят.

Протегнах се и докоснах ръката на Ник, която бе студена и като че направена от восък.

— Как мислиш, какво им се е случило?

Нямам представа. Може би е заради магията за задържане… или пък има и друга, освен нея.

Беше ми ясно, че са демони. Всичките, до един. От тях на талази се носеше толкова много тъмна магия, че не бе възможно да греша. Моите собствени сили се мятаха като полудели в мен и с толкова много магия наоколо не можех да преценя какви и колко заклинания са използвани на това ужасно място.

Арчър си пое дълбоко въздух.

— Никога не съм предполагал, че ще изпитвам съчувствие към някого, който се е опитал да ме изтърбуши.

        Не е бил той. Тоест… той е бил, но не съвсем. Касноф са го превърнали в чудовище. Те са го създали и са го… насъскали по теб. Превърнали са всичките в чудовища! И ако успеят да постигнат своето, и останалите ще свършим тук.

Арчър ме придърпа към себе си и прошепна в ухото ми:

— Няма да позволим това да се случи.

— И как? — извиках аз и гласът ми отекна в стените на стаята. — Само виж срещу какво сме изправени, Крос! Не можем да използваме магия. Не можем да се махнем оттук. Нямаме дори бегла представа какво се случва в останалия свят. Можем само да… да си играем на детективи в мазето!

— Това не е всичко, на което сме способни. Софи — заяви Арчър.

Знаех, че говори сериозно, когато се обръща към мен на малко име.

— Какво имаш предвид?

Той отстъпи няколко крачки назад.

— Ами ти искаш Касноф да изчезнат, а тези деца да бъдат спасени или… или поне да бъде сложен край на страданията ми. Искаш никой повече да не създава демони. И не си сама в това. Има и други, които желаят същото.

— Моля те, кажи ми, че не говориш за Окото!

Арчър отклони поглед и пъхна ръце в джобовете си:

— Просто казвам, че с Окото имате еднаква цел.

Не бях напълно сигурна дали съм втрещена, ядосана или отвратена. Май бе смесица от трите.

— Хей, тук да няма някакъв отровен газ? Или пък си си цапнал главата в тунела? Защото само нещо такова може да те извини, че дрънкаш подобни глупости!

— О, напълно си права, Мерсер — сопна се той. — Идеята да се бориш срещу армия демони заедно с група добре обучени воини е направо идиотска. Може би трябва да идем при Навзикая и да я питаме дали феите имат някакъв специален прашец, с който проблемът ще изчезне!

— Не се дръж като тъпанар! — избухнах и аз.

— А ти не бъди наивна! — отвърна ми. — Не можем да се справим сами, Софи. Магическите същества не могат да се справят сами. Но ако се съюзим и действаме заедно, имаме шанс да…

— И как я мислиш тая работа? Че ще помолим Окото за помощ и те веднага ще кажат: „Ама как, Софи, няма никакъв проблем! И да не си помислите, че като приключим с изтребването на демоните, ще избием и вас, макар че точно това ни е мисията в живота!“

Арчър ме изгледа сърдито и ми се тросна:

— А само допреди няколко седмици си мислеше същото и за Бранник! Че не са нищо повече, освен убийци на магически същества. Но определено нямаше нищо против тяхната помощ.

Примигнах няколко пъти.

— Това… е различно — заекнах. — Те са моето…

— Твоето семейство? — попита той тихо. — А Окото са моето.

— Но ти не си един от тях! Не наистина.

— Напротив, Мерсер. Точно такъв съм — заяви. Въздъхна дълбоко и се почеса по тила, загледан в някаква невидима точка над рамото ми. — Няма значение.

После се обърна и тръгна към стълбата. В продължение на няколко секунди само се взирах в гърба му. Трудно ми бе да повярвам, че допреди малко сме се шегували и целунали. Като се сетих, изведнъж ми се прииска да избухна в сълзи. Нима не бе възможно връзката ни да протича гладко и лесно и да сме щастливи заедно повече от два часа?

Последвах го и започнахме да се изкачваме по стълбата. Този път бях толкова ядосана и нещастна, че изобщо не изпитах клаустрофобия. След като излезе, Арчър се наведе и ми подаде ръка, но аз я отблъснах и се измъкнах сама от шахтата.

Затворих капака зад себе си и без да разговаряме, с Арчър върнахме рафта на мястото му. После минах покрай него и се насочих към стълбите, но той ме спря още на първото стъпало. Стисна ме за китката и каза:

— Хайде, де, Софи. Не искам да се караме.

Обърнах се и понечих да му кажа, че и аз не искам, но не успях. Едва бях отворила уста, когато с периферното си зрение забелязах наблизо издайническо сияние. В следващия миг ръката ми сякаш сама се измъкна от хватката му.

— Щом не искаш да се карате, не й предлагай да се съюзява с хора, които искат да я убият! — изръмжа някой с моя глас.

Арчър се отдръпна толкова рязко, че за малко да падне. Май никога не съм го виждала така стреснат. Все пак трябва да му се признае, че бързо се окопити.

— Елодия, ако исках да разговарям с теб, щях да отида при медиум и да си поръчам спиритичен сеанс. В момента обаче искам да говоря със Софи, така че се разкарай!

Само че Елодия нямаше подобни намерения.

— Слушай, винаги си бил ужасно гадже — заяви тя. — Преди смятах, че е било, защото не си ме харесвал истински. Обаче аз съм мъртва, а не сляпа или глуха, и знам, че наистина харесваш Софи. Всъщност, колкото и да ми е трудно да го повярвам, според мен я обичаш.

Млъкни, млъкни, МЛЪКНИ!

Я стига!, отвърна тя. През цялото време само си подхвърляте тъпи шегички и се правите на интересни. Някои трябва да ви върне на земята.

— И какво точно искаш да кажеш? — попита Арчър и присви очи насреща ми.

Срещу нея, тоест. Божичко, наистина бе объркващо!

— Ако случайно не знаеш, Кал също я обича. А за разлика от теб, той не е член на фанатизиран орден от убийци на чудовища. И ако наистина се чувстваш раздвоен и не знаеш на кого дължиш вярност, може би ще е по-добре да се оттеглиш тактично.

Е, и Елодия знаеше как да се оттегля, макар че „драматично“ би била по-подходяща дума в случая. Когато дойдох на себе си, летях право към Арчър и страшно ми се виеше свят.

Той ме сграбчи през кръста и веднага ме побутна на една ръка разстояние.

— Софи? — запита и се вгледа настойчиво в очите ми.

— Да-а — изграчих. — Върнах се.

Арчър леко отпусна хватката си и вече не ме стискаше толкова грубо.

— И какво, значи не можеш да контролираш кога се вмъква в теб? Може да те обсеби, когато си реши?

Опитах се да се засмея, но вместо това се закашлях.

— Познаваш Елодия. Едва ли някой някога е бил в състояние да я контролира.

Той се намръщи, пусна ме и пъхна ръце в джобовете си.

— Е, направо страхотно.

Сграбчих парапета, за да не се изтърся.

— Арчър… тия неща, които ти ги наприказва… Знаеш, че не са верни!

Той сви рамене, подмина ме и тръгна нагоре по стълбището.

— Това е едно от уменията на Елодия — да казва възможно най-ужасните неща. Не се притеснявай. — Спря за миг и ми хвърли поглед през рамо. — Най-добре да идем да съобщим на Джена какво намерихме тук.

Уф, наистина! Бяхме попаднали на куп демони. Това вероятно бе по-важно от проблемите във връзката ни.

— Хайде, Мерсер — подкани ме Арчър след няколко секунди и ми протегна ръка.

Този път я поех.