Рейчъл Хокинс
В плен на магията (15)

Глава 16

Не помня как, но успях да преживея вечерята. Е, вярно, че само побутвах храната из чинията си, вместо да ям… Също като Джена и Арчър. Всъщност забелязах, че чиниите на всички ученици са пълни. Може би останалите не се хранеха, защото бяха нервни, но за самата мен причината бе смесицата от гняв и въодушевление. Лара Касноф ми бе отнела толкова много неща, че силите ми бушуваха в мен и настояваха за бой. В същото време фактът, че тя е тук, вероятно означаваше, че и гримоарът е тук. Потънала бях в размисли къде ли може да е книгата, когато Лара се изправи, плесна с ръце и обяви:

— Ако сте приключили с вечерята, да започваме с програмата.

— Как мислите, дали ще има танцов номер? — измърмори Джена, докато местехме столовете си, така че да гледат към предната част на стаята.

Обикновено оценявах добрите шеги (особено за танци), но изпитвах затруднения да се смея, докато гледам жената, опитала се да ме убие неведнъж. Исках да я принудя с усилие на волята да ме погледне в очите, да изкопча някакво признание за случилото се през това лято. Тя обаче не го направи.

Изпитвах силно усещане за дежа вю, докато седях на стола си до Арчър и наблюдавах застаналата пред нас Лара Касноф. Нима бе изминала само година от вечерта, в която двамата с Арчър, тогава непознати един за друг, се намирахме в същата тази зала? В онези дни вярвах, че съм най-обикновена вещица, а „Хеката“ бе училище, не затвор.

Лара вдигна приветствено ръце.

— Сигурна съм, че се чудите защо сте тук — започна тя с висок, ясен глас.

Цареше пълна тишина. Учениците почти не помръдваха. Липсваха безпокойството и гневът, които ни бяха изпълнили по-рано през деня. Може би защото всички искахме отговори. Или пък просто се страхувахме да не ни погълне мъглата.

— Първо, извинявам ви се заради настоящото състояние на стаите ви — каза Лара и започна да крачи напред-назад. Тракането на токчетата й напомняше на пистолетни изстрели. — В момента използваме огромно количество магия, за да осигурим защитата ви тук, в „Хеката“. Страхувам се, че това се отразява на самата сграда. От друга страна, тя никога не е била петзвезден хотел, нали? Не такава е целта. — Все още се усмихваше, но сега в очите й се бе появила стоманена твърдост. — Впрочем аз съм Лара Касноф и тази година заедно с Анастасия Касноф ще изпълнявам ролята на директор. Така, сигурна съм, че имате много въпроси. Първо обаче бих искала да ви разкажа истината за събитията от изминалото лято.

До крака й се появи просветваща точка и разбрах какво следва. Както и предполагах, петънцето се увеличи и след малко се превърна в огромен блестящ екран. А после се наложи всички да закрием очите си с длани, защото ни заля светлината от бушуващ пожар.

— Това е главната квартира на Съвета в Лондон — извиси Лара глас над звука от пращящите пламъци. — Преди седем месеца бе нападната от голяма група Бранник в съюз с Окото на Бога. Повече от половината членове на Съвета бяха избити, а това е резултатът от атаката — и посочи с ръка към горящата сграда.

Последва кратка пауза, после Лара продължи:

— Само няколко месеца по-късно Окото атакуваха втория, временен щаб на Съвета в абатство Торн. — На екрана се появи къщата, огромна и величествена като в първия ден, когато я видях.

Вгледах се в познатата картина и ме заля скръб. Бях щастлива в абатството. Е, освен това няколко пъти се уплаших до смърт и едва не изгубих живота си, но… все пак. Там бях научила повече за произхода и историята на семейството си. Там бях опознала баща си.

За втори път бях заслепена от ярко оранжево зарево. Абатството бе погълнато от хищни пламъци, а Лара продължаваше с „обясненията“:

— Абатство Торн бе унищожено. Аз и Анастасия едва успяхме да се спасим. За нещастие председателят на Съвета, Джеймс Атертън, нямаше този късмет.

Няколко души извърнаха глави към мен и трябваше да положа сериозни усилия, за да не си променя изражението. Отместих поглед от екрана към Лара и установих, че се взира в мен.

— Няма съмнение, че в момента сме във война с враговете си — заяви Лара. — Окото и Бранник няма да се спрат, преди да изтребят магическите същества до крак. — Плесна с ръце и екранът се смали, превърна се в точка и накрая изчезна. — И това е причината да сте тук.

Осъзнах, че седя на ръба на стола си.

— Каква бе първоначалната причина да ви изпратят в „Хеката“? — запита Лара.

Реших, че въпросът й е риторичен, но тя кимна на една от по-младите вещици.

Момичето се огледа, после отвърна:

— Защото сме направили нещо лошо. Разкрили сме силите си пред хората.

— В магията ви няма нищо лошо — поклати глава Лара. — Просто заклинанията ви са били твърде силни. Могъщи дори. Няма нужда да се срамувате от това. И то определено не е причина да бъдете наказвани. Вие — тя разпери широко ръце, сякаш да ни прегърне, сте най-важните хора в магическото общество. Може да си мислите, че силите ви са неуправляеми, но не е така. Просто от време на време ви е трудно да ги контролирате.

Нещо подобно ми бе казал Кал, докато бяхме в абатство Торн — че магията ми не е разрушителна, а просто заклинанията ми са „твърде големи“.

— И какво, ще ни научите как да ги контролираме ли? — подвикна някой.

Лара се усмихна по-широко, ослепително. Изглеждаше ужасяващо.

— Ще направим нещо още по-добро. Доведени бяхте тук със специална цел.

— Едва ли става дума за нещо хубаво, нали? — прошепна Джена.

— Може би ще развиват специалните ни умения за ядене на шоколадови сладкиши… — предположих аз. — Или да обяздваме еднорози. Звучи съвсем реално.

Джена се вгледа внимателно в мен:

— Ти май напълно си се шашнала.

Вярно беше. И както се оказа, имах пълни основания за това, защото ето какво каза Лара след това:

— В продължение на стотици години магическите същества търсят начини да увеличат силата си. Да станат по-могъщи, неуязвими. — Лара отново ме погледна в очите. — И сто, че намерихме начин! Кларис?

Ванди се надигна от учителската маса. В ръката си държеше малка кадифена торбичка. Бръкна вътре и измъкна смачкан и скъсан от едната страна лист хартия. Вдигна го над главата си, така че всички да го видят. Магията ми започна да танцува дивашки танц в гърдите ми.

— Какво е това? — обърна се Арчър към мен.

Нямах време да му отговоря.

— Това парче хартия е ключът към избавлението ни — продължи Лара. — На него е записано най-силното заклинание, създавано някога. То може да вдъхне на всеки от вас най-могъщата магия на света. Тази магия не само ще ви предпази от враговете ни; тя ще ви позволи да ги унищожите веднъж завинаги.

Изведнъж Арчър и Джена едновременно се протегнаха и ме стиснаха за китките.

— Какво има? — прошепнах, като местех поглед между двама им.

— Канеше се да се изправиш — отговори Арчър през стиснати зъби, без да отмества поглед от Лара.

— А после вероятно щеше да започнеш да крещиш как ще ни превърне в демони — добави Джена толкова тихо, че едва успях да я чуя. — А пък ние решихме да се спотайваме, нали си спомняш?

Прави бяха. А пък Лара и без това ме наблюдаваше и не спираше да се усмихва зловещо. Тя искаше да скоча и да се разкрещя за демони, промиване на мозъци и умствен контрол. Щях да изляза пълна откачалка и въпросът да приключи. Затова, макар да се разкъсвах вътрешно, не помръднах от мястото си и само продължих да я гледам.

Като не получи желаната реакция, Лара спря да се усмихва толкова широко и отново насочи вниманието си към останалите ученици:

— Затова бяхте доведени тук — каза им. — Да се упражнявате. Да се подготвяте. И да вземете участие в ритуал, който ще ви направи по-могъщи, отколкото сте смятали за възможно.

— След като сме толкова ценни, защо ни държите тук против волята ни? — попита Шивайн, една от феите.

— Магията, която пази острова, е за ваша собствена защита! — излая Ванди.

Това не беше истински отговор, но явно бе единственият, който щяхме да получим.

— Да, точно така — потвърди Лара. — А сега ще започнем да ви подготвяме за ритуала утре сутрин, затова предлагам всички да си отидете по стаите и да си починете добре.

Зачудих се защо това предложение толкова прилича на заплаха. Учениците обаче бавно се изправиха и се насочиха към изхода. Много от тях се събираха на групички, приближиха глави и взеха да си шепнат нещо, но никой не възрази, нито се опита да зададе други въпроси. Може би и останалите бяха решили да се „спотайват“.

Но аз вече бях преминала тази фаза.

И макар че Джена ми изсъска да се връщам веднага, отидох в другия край на стаята и застанах точно пред Лара Касноф — жената, която се бе опитала да ме убие. Жената, която се бе опитала да убие Арчър и Джена и бе подложила баща ми на ритуал, който за малко да му коства живота.

— Ще ги превърнеш всичките в демони, така ли? — настоях аз. — Да не би да си забравила, че последното ти създание се развилия и започна да избива хора?

Тя не отговори на въпроса ми.

— Ти наистина си упорито същество, Софи — каза вместо това.

— А пък ти си зла и имаш навика да подценяваш другите.

— А, сега може би ще ми заявиш, че ще ме спреш? Че няма да позволиш да ми се размине? — повдигна вежди Лара. — Ако наистина е така, ще ти дам един безплатен съвет: вземи, та порасни!

След което подаде заклинанието на Ванди, която го прибра обратно в торбичката.

Наблюдавах ги, докато излязоха от залата. Госпожа Касноф ги следваше по петите. След малко Арчър и Джена дойдоха при мен.

— И така, вече знаем плана им — каза Джена. — Някой да има идея за ответни мерки?

— Да попречим на Касноф да създадат армия от демони, да спасим всички и да се разкараме от този остров. А после може да си спретнем купон по случая… За да отпразнуваме величието си.

— Планът е добър — отбеляза Арчър и бутна леко рамото ми със своето. — А предложения за изпълнението му?

Зеленикавите лампи в залата примигнаха и угаснаха.

— Не, никакви — въздъхнах аз.