Неграмотният поп (Българска народна приказка)

Това било по онова време, когато гръцките владици се разпореждали из българската земя като в бащин имот — налагали данъци, каквито си искали, наказвали верующите, които не си плащали требите, назначавали за поп онзи, който им давал повече пари, без да гледат бива ли го или не го бива за такава служба. Та така и един мързеливец наброил на владиката кесия грошове и този го запопил, макар човекът да не знаел нито да чете, нито да пише. А за да не го разберат людете какво има под калимавката, владиката го изпратил да попува в далечно село, където никой не го познавал.

Пристигнал, значи, той там. На първия неделен ден всички селяни се събрали в черквата — искали да видят как новият поп ще служи литургията, да чуят какви мъдрости ще им каже. Пък той нали си бил безкнижен и не разбирал черковните работи, щурал се като слепен около олтара, размахвал кадилницата като прашка и си мърморел нещо неразбрано под носа. Накрай застанал и се провикнал:

— Благочестиви християни! Искам да ви кажа едно боже слово. Ама пък дали не го знаете!

Богомолците отвърнали в един глас:

— Не, не го знаем!

— Е, по-добре да не го знаете. И без него досега сте преживели — рекъл попът и разпуснал черквата.

На другия неделен ден селяните се надумали, ако пак попът ги попита дали знаят за какво ще им говори, всички да рекат: „Знаем го!“

И наистина, след като претупал службата надве-натри, попът се провикнал:

— Благочестиви християни! Искам да ви кажа едно боже слово. Дали пък не го знаете?

— Знаем, знаем! — отвърнали всички.

— Е, щом го знаете, няма защо и аз да ви го казвам — рекъл попът.

На третия неделен ден селяните се надумали, тоя път попът като ги попита, половината да казват, че го знаят, а другата половина — че не знаят. И тъй, като свършила службата, попът рекъл:

— Благочестиви християни! Искам да ви кажа едно боже слово. Дали пък не го знаете?

Едните отвърнали:

— Знаем го! Знаем го!

А другите:

— Не, не го знаем!

— Е, щом е тъй, нека които го знаят, да го кажат на онези, които не го знаят!

Тъй рекъл попът и пак се измъкнал сух — не могли богомолците да чуят мъдрото му слово.

Като искал да прикрие своята неукост, новият поп винаги когато трябвало да опява някой умрял, изпъждал людете навън от храма, заключвал вратата и оставал сам с мъртвеца, уж да го опява. Подир някое време се подавал и казвал:

— Елате си вдигнете покойника, да го ровите! Аз го опях.

Пък за опелото не взимал пари, че у селяните рядко се намирали, ами искал по чувал фасул. И ги бил научил заедно с мъртвеца да донасят и фасула и да го оставят до носилото.

Днес тъй, утре тъй — селяните почнали да се чудят на тая нова попова наредба. Попитали го:

— Защо правиш тъй бе, отче-попе?

А той:

— Вие нямате обичай приживе да се изповядвате. Затова, когато някой от вас умре, аз трябва да го изповядам. Да му чуе Господ-бог греховете, та да знае какво място да му отреди — в рая или в геената. Всичко това трябва да стане насаме, защото изповедта е свято тайнство и тайно се върши. Пък след като го изповядам, аз си го опявам и се помолвам за греховете му. Тъй е наредено!

Ала селяните не останали доволни от този отговор. Загнездил се някакъв бръмбар в главите им, питат се:

— Бре, дали е харен този поп или не е?

Имало в село един хитрец-веселяк, който обичал да си прави шеги с людете. Веднъж рекъл на съседите си:

— Не му е чиста работата на нашето попче. Хайде да разберем защо тъй прави, дали нещо не дяволува? Аз ще се престоря на умрял, пък вие да ме отнесете в черквата, та да видя как той опява нашите мъртъвци, че сетне да ви разправя.

Съгласили се селяните. На другия ден положили шегобиеца на носилото, запалили му свещи, покрили го с покров и жените почнали да извиват и да нареждат като на умряло. Сетне го вдигнали, отнесли го в черквата и оставили до носилото чувала с фасула.

Попът, както и преди, изпъдил всички и заключил вратата. Взел сега кадилницата и почнал да обикаля около мъртвеца. Кадил и мърморел:

— Е, като си пукнал, що да ти сторя? Да не си умирал, че и на мен да не отваряш работа!

А от време на време попоглеждал изкриво чувала. Не се стърпял, подритнал го и рекъл:

— Ами! Мене ще лъжат! Не ми се вижда де е пълен. Да има, да има най-много две крини…

И все такива ги приказвал.

Уж-мъртвецът слушал, слушал, па го напушило на смях. Привдигнал се и извикал:

— Бре, попище! Тъй ли се опяват мъртъвци?

Попът като видял, че покойникът се готви да стане, спуснал се да го натиска на носилото и му рекъл:

— Лежи си мирно и кротко, както подобава на умрял! Ти какво овампири ли се?

Попът натиска селянина, селянинът се брани, иска да се изправи. Сборичкали се, почнали здравата да се бият. Ама попът излязъл по-як, че нали повече и по-хубаво яде надвил на шегобиеца, удушил го, та сега този наистина умрял.

Попът нагласил пак мъртвеца в носилото, оправил му дрехите, както си били, изтърсил си расото, изтрил си потта от лицето и отворил вратата:

— Благочестиви християни! — викнал той на чакащите отвън. — Още веднъж да не сте ми донесли недоумрял да опявам, ами да чакате хубаво да умре, че тогава. Защото този, който днес ми донесохте, не беше доумрял. И като стана от носилото, та като ме сграбчи, че ха-бре, де-бре, без малко да ме удуши. Много се измъчих с тоя ваш мъртвец, дорде го накарам съвсем да умре, както е редно при опело. Ако не бях го уморил, той щеше да вампиряса, да излезе из гроба и да тръгне да ви плаши и пакости. Пък друг път може да се случи някой недоумрял да е по-як от мене, та да ме отнесе със себе си на оня свят.

Надзърнали селяните в носилото и се уловили за главите — шегобиецът бил наистина умрял.

— Ха, сега я вапцахме! — извикали.

И вдигнали се тогава всички та със сопи и вили прогонили попа, защото го разбрали колко пари струва.

Оттогава селото останало без поп и народът си живеел както всички божи твари. Пък когато трябвало да се венчава, кръщава или опява, викали поп от някое съседно село.