Плешивата маймуна (Турска народна приказка)

Било — не било, май че е било! Кой ме слуша, да е ага, кой не слуша — магарешка нога!

Преди години в някакъв крайморски град имало един момък. Живеел той бедно, защото не бил научил никакъв занаят и все се чудел какво да захване, та да се изхранва. Един ден дочул, че съседът му — богат търговец — се стяга да върви в далечната страна Чинмачин, да продава и купува разни стоки. Взел момъкът всичките си скътани пари и отишъл при съседа. Рекъл:

— Приеми тези шейсет гроша и ми донеси нещо от оная земя Чинмачин.

— Харно — съгласил се търговецът, — ще купя нещо, което да ти е от полза.

И ето, подир някой и друг ден съседът, заедно с неколцина други търговци, натоварили стоките си на една голяма гемия и потеглили към страната Чинмачин, която се намирала накрай света, близо до Китайската земя. Кога с платна, кога с весла подир няколко месеца търговците пристигнали благополучно в Чинмачин. Разпродали на много добра цена онова, що били докарали, и накупили разни други редки стоки. След като си свършили работата и се подивили на невиждани дотогава чудеса, качили се на гемията и потеглили назад.

Няколко време плавали добре. Ала един ден излязъл силен вятър, вдигнали се високи-високи вълни, заревало морето страховито. Плющят платната, стенат въжетата, гемията се люшка като сухо листо насам-натам; на людете стомасите се разбъркали, лицата им заприличали на повяхнал лимон, всеки почнал да повръща и да моли милост от аллаха. Аллах — великият, всемогъщият, хвала му! — дочул молбите на нещастните и когато всички вече били загубили сила и надежда, открил пред очите им някакъв далечен остров. Не се минало много време и гемията хвърлила котва в пристанището на един голям град.

Слезли на здрава земя измъчените мореходци, тръгнали да се поразтъпчат, да се разведрят и забравили патилата. Добре, че човек така е нагоден — да не задържа дълго мъката си, защото, ако все си мислеше за нея, бял ден нямаше да вижда, че животът е изтъкан от много мъки и тегла. Та ободрили се спасените от бурята и, нали са си търговци, отишли на пазара да разгледат дали няма и там нещо за купуване. Видели някакъв старец да продава маймуни. Сред тях имало една плешива, която нейните посестрими биели и хапели, а тя, горката, се мятала и виела от болка. Онзи търговец — за когото ни беше думата в началото на нашата приказка — съжалил нещастната животинка и за да я спаси от бой, решил да я купи. Попитал за цената:

— Ох, от тази маймуна печалба не диря, че само сърди другите — отговорил продавачът. — Ще ти я дам за шейсет гроша.

Чак сега — като чул тия думи — търговецът се сетил, че не е изпълнил заръката на съседското момче. Рекъл си на ума: „Ха, това ще му е късметът!“ Купил плешивата маймуна, отвел я на гемията.

Подир няколко дни, като се поукротило морето и мореходците си отпочинали добре, отново вдигнали платата и заплавали към родните брегове. След седмица приближили до друг остров. Там видели няколко почернели от слънцето мъже, които се гмуркали във водата и вадели от дъното на морето бисери. Маймуната видяла какво правят и тя — хоп! — хвърлила се през борда. Подир малко показала над водата плешивата си глава, покатерила се на гемията и подала на човека, който я беше купил, един бисер, едър колкото орех. Търговецът извикал:

— Хвала на всемогъщия! Това е късмет на моя съсед! — скътал скъпия бисер.

И ето, гемията пак разперила платна и се понесла като яла чайка над спокойното море. Една привечер мореходците хвърлили котва на брега на трети остров, за да се запасят с прясна вода и храна. Пък на този остров живеели диви люде-човекоядци. Те се втурнали връз гемията и пленили всички, свързали ги с яки ликови въжета и ги откарали в селището си. На гемията останала само маймуната — нея те не закачили, защото маймукско месо не ядели.

Същата вечер човекоядците не били гладни — сигурно са били изяли преди това други някои нещастници. Затова, щом припаднала нощта, те се натръшкали доволни с пълни търбуси и захъркали. А клетите пленници треперят и без глас се вайкат — каква беда ги настигна!

Среднощ маймуната се промъкнала при мореходците и ги развързала. Те побегнали без шум, качили се на гемията и побързали да напуснат това свърталище на злочинници. Възрадвани до немай-къде, всеки от тях бърка надълбоко в кесията си и дава на търговеца по хиляда жълтици, като казва:

— Предай на твоя съсед тази наша благодарност, загдето маймуната му ни избави от страшна смърт!

Той обещал да изпълни тяхната воля и скрил златото в сандъка си.

Дотук, както изглежда, патилата свършили и гемията най-сетне се добрала до родното пристанище. Търговците побързали да се приберат по домовете си, да разправят на домашните какво са препатили и как щастливо са се избавили. Същото сторил и нашият приятел.

Още на другата заран той отишъл при съседа си, придружен от своя прислужник, който носел една голяма торба и водел на синджир маймуната.

— Ето — рекъл търговецът на момъка — какъв късмет ти донесе тая маймуна, купена с твоите шейсет гроша.

И разтворил торбата, от която се изсипала цяла купчина жълтици, и най-отгоре — големият бисер. Той разправил всичко, какво и как е станало, и след като предал благодарността на своите спътници, отишъл да си гледа работата.

А момъкът останал като вкопан пред тая камара със златни пари и пред бисера, който блестял подобно пълнолика месечина. Сетне прегърнал плешивата маймуна и двамата заскачали около голямото имане.

Да не го усукваме много-много, че приказката ни ще се удължи до среднощ, ами да разкажем само за най-важните неща, които станали, след като поутихнала радостта на момъка. Сложил си пръста на челото и се замислил — намислил и той да стане търговец. Вдигнал си полите на халата, забързал към чаршията и помолил старейшината на търговците да приеме и него за търговец — да му посочи дюкян, в който и той да търгува. Старейшината на търговците изпълнил молбата му, защото вече бил научил какво сторила маймуната на този младеж. И ето, за ден-два младото търговче напълнило своя дюкян с най-различни стоки и седнало вътре на хладовина да си пие кафето. Пък плешивата маймуна се навърта около него и следи с ококорени очи да не би някой да отмъкне нещо, без да плати.

Времето тече, времето минава, нашият търговец лека-полека забогатява, ала маймуната с това се не задоволява. Една нощ тя изчезнала от дома и се върнала чак призори, а в ръката й — пълна кесия със златни пари. Дала ги на господаря си и легнала да спи. Оттогава всяка нощ тя излизала и всяка заран на ранина се връщала с кесия жълтици. И това продължило много време, та с тия пари момъкът забогатял толкова, че в цялото султанство нямало вече кой да се мери с него по богатство — невям само падишаха, да пребъде славата му до века! Вдигнал търговецът хубава просторна къща с чардаци и голяма градина, купил чернооки роби и русокоси робини, напълнил си дома с всичко, що трябва на човека, за да живее в охолство и доволство.

Една вечер, след като той и маймуната му се прибрали и навечеряли, тя заговорила с човешки думи:

— Изслушай ме, господарю! Помагах ти, доколкото ми беше по силите. Ти сега си най-богатият човек в тая страна. Ала има още нещо да сторим. Като и то се изпълни, пусни ме да си ида при своите.

Дордето маймуната така говорела, на момъка му станало чоглаво и страшно — помислил, че самият дявол седи насреща му и понечил да бяга. Пък тя се вцепила за полите му и рекла:

— Не бой се, ами седни и чуй какво ще ти река! От мене само добро ще видиш.

Той седнал, а тя продължила:

— Аз съм от рода на добрите духове, на джиновете, както вие ни наричате. Веднъж те зърнах и сърцето ми те обикна, защото си такъв млад и хубав, пък ми домъчня, задето си толкова сиромах. Да дойда и да ти се покажа такъв, какъвто съм, зная, че ще се изплашиш, ще побегнеш. Затова намислих да ти помогна по друг начин. И ето, когато ти даде на съседа онези шейсет гроша, за да ти купи нещо от Чинмачин, аз тръгнах по петите му. Направих така, че той да забрави твоята заръка; пък сетне се превърнах на плешива маймуна и го подучих да ме купи. Така накрай се добрах до тебе. Оттогава насетне и сам видя как се трудих, за да имаш всичко и да живееш безгрижно. А сега остава само да си доведеш невяста и да завъдиш челяд. Ето, аз съм ти избрал мома, каквато ти прилича. Иди при еди-кой си търговец и поискай щерка му за жена. По-красива от нея няма нито наблизо, нито надалеч.

— Право казваш! — възрадвал се момъкът и още на другата заран отишъл в дюкяна на търговеца.

— Добро утро! — поклонил му се нашият момък почтително.

— Добро утро! — отговорил онзи.

Седнали, пили по едно кафе, гостенинът се изказал защо е дошъл:

— О, почтени, идвам при тебе по една много важна работа: искам по закона на аллаха — да бъде славата му всевечна като самия него! — да взема за жена твоята щерка. Ще ли ми я дадеш?

— Бива! — отвърнал търговецът. — Само че искам за моето ненагледно цвете десет хиляди жълтици бащин откуп. Ако можеш да броиш толкова пари, ще ти дам щерка си — жена да ти бъде.

— Съгласен! Почакай малко!

И понесен от крилата на радостта, момъкът за най-кратко време отишъл дома, извадил от сандъка торба с десетте хиляди жълтици и още по-бързо се върнал при бъдещия си тъст. Този прибрал кесията, пратил да доведат и свидетели. Подир два часа подписали — както му е редът — сватбения договор и назначили деня на сватбата.

В уреченото време довели в дома на младоженеца булката с богата прикя. Уредили голяма сватбена веселба, която траяла цели седем дни. А като стихнала гюрултията и гостите се разотишли, младият търговец се запътил към покоите, които отделил за булката си. Ненадейно отнякъде изскочила плешивата маймуна, дръпнала го за ръкава и така му рекла:

— Ето, господарю мой, че всичко се нареди, както исках. Сега в дома си държиш голямо богатство и първата красавица на света. Ала за да бъде животът ти спокоен, трябва да сториш едно последно нещо, та и аз да те напусна спокойно. Слушай, запомни и изпълни това, що ще ти река! В брачната стая ще намериш един сандък, обкован с пиринчени обръчи — донесе го жена ти, без да знае каква беда е скрита в него. Отвори го. Вътре ще намериш едно гърне, а в гърнето — черен петел. Без да се маеш и колебаеш, откъсни му главата и строши гърнето. И чак като сториш това, иди при невястата си да я зарадваш.

Момъкът дал дума, че ще изпълни точно съвета на маймуната. Влязъл в брачната стая, където го очаквала младата булка, забулена със седем брачни була. Без да се бави, отворил сандъка, откъснал главата на петела, а гърнето ударил на пода. При тоя шум младоженката отхвърлила сама булата си, плеснала с ръце и изпищяла:

— О, неразумни! Що стори? Та това беше моят талисман, той ме предпазваше от похищението на един зъл дух, който отдавна ме преследва.

Още рекла-недоизрекла тия думи, къщата се разтресла така силно, че вратите и прозорците се разтворили и в стаята като вихър се втурнал един зъл дух — ифрит. Грабнал той невястата и мигом изчезнал с нея.

Смаяният младоженец дълго време не можел да се опомни. Като се съвзел и разбрал какво го е сполетяло, изтичал при тъста си. Този като чул страшната вест, ударил се в гърдите, раздрал си халата и се завайкал:

— Вай, вай! Ифрит похити обичната ми щерка! Какво да сторим сега?

В яда си зашлевил на зет си две плесници и го прогонил.

Върнал се младият търговец в богатата си къща, която му се сторила опустяла. Сега едничката му надежда била маймуната. Потърсил я тук и там, а от нея — нито следа. Сетил се тогава, че тя ще е сторила тая поразия и че не е добър джин, ами злосторен ифрит. Седнал да плаче, ала скоро разбрал, че със сълзи и вайкане злото се не поправя, та скочил на нозе и си рекъл: „Ах, проклет да съм, ако остана тук! Ще тръгна по света да диря невястата си и или ще я избавя от злия ифрит, или ще загина заради нея.“

Незабавно той се обръжил, взел неща леки на тегло, тежки на цена и тръгнал, без да знае накъде отива. Хванал един път, оставил го, тръгнал по друг. И така скитал през равнини и стръмнини, през тъмни гори и пенливи потоци, без да се сети нито за ядене, нито за пиене. Дрехите му се изпокъсали от драките, ботушите му — по каменистите пътеки. Подир много вървеж се изкачил на един връх. „Чакай — рекъл — да си почина малко.“ И току да седне, съзрял две големи змии — бяла и черна — да се бият; съскали ядовито и се хвърляли една връз друга. Нашият човек грабнал един камък и премазал главата на черната змия, която му се сторила по-лоша. Щом бялата змия видяла своя враг мъртъв, отхвърлила змийската си кожа и приела човешки образ.

— Човече — рекла, — ти ме избави от омразата на моя смъртен враг. Кажи какво да направя, та да ти се отплатя за стореното добро.

Някогашният тежък търговец, а сега дрипав просяк си помислил: „Дали пък тоя не е онази плешива маймуна, сега взела човешки лик, за да ме погуби?“ Затова предпазливо попитал:

— Кажи ми първом кой си ти, а сетне аз ще те помоля за нещо.

Непознатият му разправил, че той бил син на падишаха на джиновете, а убитият — син на неговия везир. Двамата се ненавиждали и враждували. Сега везировият син го издебнал и нападнал, та да го убие.

Като чул това и повярвал в истинността на думите на джина, нашият нещастник му се открил и разправил за бедата, която го е подгонила да скита из тия пущинаци:

— И ето, сега бродя по планини и долини с надежда, че ще попадна на дирята на моята клета невяста — завършил той нерадостната си повест и заплакал с едри като лешник сълзи.

Синът на падишаха на джиновете го утешил така:

— Не плачи! Отмахни тая тежка мъка от сърцето си, защото аз зная кой е и къде е онзи зъл ифрит, който се беше преправил на плешива маймуна. Конакът му се намира насред морето-океан, където свършва земята на людете. Смъртен човек не може да стигне дотам, защото е много далеч. Ти зажуми и се остави на мен!

Младият мъж затворил очи и в същия миг усетил, като че силен вятър го е вдигнал и понесъл между земята и небето. Дорде се окопити, чул гласа на сина на падишаха на джиновете:

— Погледни!

Отворил очи човекът и се видял поставен на една скала насред безкрайното море-океан. Под нозете му се разбивали с рев бурни вълни и при всеки техен удар скалата стенела и се тресяла.

— Ето тук, на дъното, се намира конакът на ифрита посочил джинът разпенената бездна. Ако не те е страх, гмурни се във водата и ще видиш долу отвора на една пещера — оттам се влиза. Тръгни през нея и ще намериш невястата си. Аз не мога да те придружа, защото не ми е позволено да влизам във владенията на ифрит — това значи да избухне война между джиновете и ифритите и никой не знае какъв изход може да има тя. Ала ти влез в пещерата, извади невястата и аз ще ви помогна да се измъкнете из водата.

Страх свил сърцето на младия мъж при вида на ревящите вълни, ала си рекъл: „Да бъде каквото ми е писано на челото!“ И се хвърлил надолу с главата в разпенената вода. Като достигнал дъното, съзрял зейналата пещера и влязъл. В прохода — камари със злато и елмази пръскали светлина като през слънчев ден и той крачел уверено. Отворил една врата, сетне втора, трета и четвърта… Накрай се намерил в една широка стая: подът застлан с меки килими, стените облепени със златни листове, в които били вбити хиляди разноцветни драгоценни камъни, а насред стаята — на диван, покрит с дебели пъстри халища, лежи с потъмнял лик неговата невяста. Щом го зърнала, познала го и извикала:

— Клетнико! Как можа да дойдеш тук, където човешки крак не е стъпвал?

Мъжът й я прегърнал и с радостни сълзи разправил накратко как се е добрал до нея. Тя се възрадвала до немай-къде и рекла:

— Зная аз къде е скрит талисманът, що дава мощ на моя поробител. Без него той и да дойде, не може да ни навреди. Ето там виси неговият талисман!

И тя посочила един мраморен стълб, на върха на който била окачена златна клетка, а в нея — чернопера птица със зелени очи. Мъжът бърже се покатерил по стълба, грабнал птицата и се спуснал долу. Невястата отскубнала от опашката и едно перце и го запалила. Мигом в стаята нахлули невидими духове и от всички страни се разнесли гласове:

— Заповядай какво да сторим!

— Уловете ифрита, който отвлече тази хубавица. Завържете го здраво и го доведете тук! — наредил нашият човек.

Подир малко довлекли виновника, който пак бил приел образа на плешивата маймуна. Изглежда, невям много се харесвал така. Щом съзрял своя някогашен господар, паднал на колене и замолил:

— Прости ми! Не ми връщай със зло за злото, което ти сторих! Пусни ме, защото все пак аз те направих човек и ако ти откраднах невястата, то е защото бях обзет от безумна любов към нея. Нека жена ти признае, че не тя ми беше робиня, ами аз на нея и нищо не съм извършил против волята й.

Невястата потвърдила, че ифритът наистина не й прекословил и търпеливо очаквал да спечели благосклонността й. И тъй като двамата млади не искали да омрачават този щастлив миг с жестокост, нашият човек рекъл:

— Закълни се в свещения пръстен на премъдрия Сюлейман, който някога е бил ваш господар, че оттук нататък няма да вършиш злини на людете! (А това била най-тежката клетва на джиновете, ифритите и всички духове, клетва, която никой от тях не смеел да престъпи.)

И след като ифритът се заклел, пуснали го.

Сега вече двамата нямало от какво да се страхуват. На излизане от пещерата ифритът им подарил за спомен и прошка по няколко шепи драгоценни камъни и ги изпратил с благодарност. Водата бърже ги изтласкала нагоре, където ги чакал синът на падишаха на джиновете. Той ги грабнал и рекъл:

— Зажумете!

Миг след това те се намерили в дома на невестиния баща. Клетият, той вече бил изгубил всяка надежда да види чедото си с живи очи и затова сега радостта му нямала край и предел.

И отново уредили сватбено веселие, което продължило цели четирийсет дни и четирийсет нощи. Сетне всички си заживели във веселие и наслада до самата си смърт.

Така те постигнали своите желания, дано и нас ни споходи такъв късмет!