Кумецът на Архангел Михаил (Българска народна приказка)

Преди много години, в онуй старо време, когато Господ и светиите му ходели по земята да оправят хорските работи, имало един селянин на име Съботко. Дордето бил още младо ергенче и живеел под бащиното крило, поминувал добре. А като се оженил, тръгнало му назад: болест откарала бащата и майката в гроб, три лета подред градушка била нивята и мор морил добитъка. А на туй отгоре една нощ пожар изпепелил до дъно къщата. Едвам успели с жената да изскочат на двора голи и боси. Спасили се, ама останали без нищо. Налегнала ги злочестина голяма. Пък людете тогава живеели по петстотин години, та сиромашкото тегло край нямало.

Отпървом съседи и роднини помагали с туй-онуй. Ала с подаяния може ли човек да стъпи на нозе? — Не може! Днес дай брашънце на заем, утре дай шепа сол, а заемът се не връща. Е, омръзнало на людете да дават; оставили Съботко и булката му сами да се оправят.

Стъкнали двамата надве-натри една колибка, колкото да имат сушина над главите си. И заживели там като сетни сиромаси, от просяци по-зле. Не стигало това, ами им се родил и син. Трябвало да хранят още едно гърло. Работили милите, не се ленили, ала пак не можели да изплуват едвам изкарвали колкото за насъщния.

Съботко и жена му сметнали, че за всички тия беди, що ги били сполетели от сватбата насам, ще да е виновен грешният им кум — кръчмарят.

Жената рекла:

— Мъжо, трябва да си сменим кума. Ако сегашният кръсти детето, цял живот то не ще се отърве от тая несрета, пък и ние няма да харосаме.

Тръгнал Съботко из село да си търси нов кум, който да му кръсти сина. Ала никой не искал. Всеки си мислел: „Ще идва час по час на прага ми да протяга ръка. Не, благодарим! Не щем да се сродяваме с такъв бедняк!“ Обиколил Съботко и двете съседни села. А там също всички отказвали да кръстят сина му.

Върнал се човекът омъчнен и нажален. Рекъл на жена си:

— То се е видяло, че из нашия край свестните люде са се свършили, ами я ми сложи в торбичката хляб и чубрица, че другаде кръстник ще диря.

Жената му дала храна за из път и го посъветвала:

— Не се хвърляй веднага на кой да е. Като харесаш някого, първом го разпитай какъв е, откъде е. Защото трябва да намериш праведен човек, комуто да обречем детето, та да живее то с неговия късмет.

Тръгнал Съботко. По пътя, по пътя, върви и си кълне орисията. Насреща му — един старец, облечен в бяло расо като владика; косата и брадата му бели като рилски сняг, образът му отдалеч свети.

— Къде си тръгнал, Съботко, по никое време? — попитал.

Нашият човек не се учудил, че непознатият му казал на име. Ами че всички околовръст и надалеч го познавали — един е сиромахът Съботко и името му не се среща на път и под път. Отговорил:

— Тръгнал съм, дядо, да си диря кум и кръстник за детето.

— Ако искаш, аз да ти стана, а?

— Искам. Само че аз диря праведник за кръстник, та с неговия късмет и синът ми да живее, защото нашият с жената се видя какъв е.

— Е, колкото за праведен — праведен съм. От мене по-праведен няма да намериш.

— Ти недей да говориш тъй, че то е грехота. Откъде пък знаеш, че си толкова праведен? Всеки греши, ако не с ръце, то с език. Като се ядоса човек, натвори и наговори каквото му дойде.

— Човек може да сгреши — отвърнал старецът. — Аз — не!

— Че кой си ти, безгрешният?

— Аз съм Господ бог.

— А-а, ти Господ ли си? Добре, че овреме ми каза. Иначе без малко щях да те взема за кум. Бягай от мене, ти си най-големият грешник!

— Как тъй ще съм грешник, бе Съботко, когато съм Господ? Пред кого ще сгреша? Кой ще ми съди греховете?

— Ние людете знаем всичките ти грехове. Ти заради едно непослушание на дядо Адам и на баба Ева наказа целия им род да се мъчи и трепе, дордето свят светува. Пък аз — като жената не ме послуша — тегля й два тупаника и ми минава. Не съм злопаметен като теб.

— Бре, човече, не говори така! Та нали аз съм създал тоя хубав свят и людете, и животните, и тревите, и овошките. Всичко направих само за радост на човека. Пък ти…

— Не си направил всичко както трябва — пресякъл го Съботко. — На едни даваш немерно богатство, а на други като мен — само черно тегло и сиромашия усилна; в един дом — веселби, в друг — мъки и плачове. Ето на: имам съседи — едните със седем сина; отидоха момчетата им на война и седмината се върнаха живи и здрави; а другата ми съседка, вдовица, имаше само едничък син да я гледа на старини; отиде и той на война, ама си остави кокалите някъде далеч, да не може майката и на гроба му да си поплаче. И си остана тя, сиротата, като кукувица да кука и да няма кой залък хляб да й даде. Пък ти, като всичко можеш и си толкова справедлив, защо поне не й вземеш душата, та да не се мъчи вече горката?

— Е, така е, защото не всеки се е родил в един ден: Кой в който ден е роден, такъв му е късметът — заоправдавал се Господ.

— Тъй, значи! И защото аз съм роден в събота, а не в неделя, ще трябва да тегля цял живот. Хайде, да речем, че е тъй — опънал се Съботко, — всеки в различен ден се ражда, различен му е късметът. Ами ти като в един ден направи пръстите на човека, защо и те не са равни?

— Ех, когато ги правех, дяволът — анатема му! — се навърташе край мен. Той ме излъга и обърка, та затова не излязоха равни човешките пръсти.

— Видя ли? Дяволът те бил объркал за пръстите, а си направил и людете неравни, и още толкоз други напасти, с които е пълна земята. Не, ти си бог-криводелец! Върви си по пътя! А аз ще диря праведен кръстник за детето си, че дано и то край него прокопса. Хай, със здраве!

Тъй рекъл Съботко и си отминал. Дядо Господ изгледал гърба му със смръщени вежди.

Върви нашият човек по пътя, по пътя, мърмори си нещо и клати глава. Насреща му — един старец, не чак толкова стар, колкото дядо Господ, ама пак с прошарена брада и облечен в черно расо като калугер, със златен ключ на пояса и голям тефтер под мишница.

— Добра среща, Съботко! — поздравил старецът и попитал: — Накъде те води днес тоя път?

— Тръгнал съм да диря праведен кум да ми кръсти детето, та с неговия късмет да расте и то и да ни весели къщата, че сме много угрижени — отговорил му Съботко.

— Аз съм тъкмо този, когото ти търсиш. Да ти стана кум, а?

— Че кой си ти, гдето се мислиш за праведник? — попитал Съботко.

— Аз съм свети Петър, райският ключар.

— А-а! Ти си помощник на бога! От вас двамината е всичката тая мъка на тоя и на оня свят. Не те искам! И ти си като него грешен! — махнал Съботко с ръка.

— Защо, бе човече, да съм грешен? Та нали аз меря людските грехове, пък кой ще мери моите?

— Народът ще мери твоите, защото ти неправо мериш: едни пущаш в рая да добруват, други пращаш в пъкъла да тъгуват. Чунким малко са се мъчили приживе.

— Е, праведниците — в рая, грешниците — в пъкъла. Така е наредено.

— Ама ти откъде знаеш кой е праведен и кой е грешен?

— Ето в тоя тефтер е записано всичко, що прави човек на земята — и добро, и лошо — и свети Петър потупал с длан големия тефтер. — Ако лошото натегне — в пъкъла!

— И къде има повече души — в рая или в пъкъла?

— Повечето са в пъкъла, защото людете много грешат.

— А помислил ли си ти от добро ли грешат. Причернее му на човек пред очите и не вижда вече какво е добро и какво е лошо. Ама ти си знаеш своето: грешен е! Пък не се питаш кой го е довел до тоя хал. Бягай от мен! Ти не мериш правосъдно. Аз ще си диря за кум човек, за когото не важи нито майка, нито баща, нито роднина, нито приятел, нито знатен, нито дребен — съдник с чисто сърце.

— Ти, Съботко, щом смяташ Господ и мен за грешни и несправедливи, праведник нийде не ще намериш — отсякъл свети Петър и си тръгнал сърдит, пресърдит.

Останал Съботко насред пътя да мисли. Помислил, помислил, па се върнал дома и рекъл на жена си:

— Жено, срещнах първом дядо Господ, сетне — свети Петър. И двамата искаха да ми станат кумове, ама аз ги не щях. Защо ми са, като са по-грешни и от мен?

Жената се завайкала:

— Ами сега какво ще правим? Всички деца, от каквато и вяра да са, още от съвсем малки си имат по едно име, а на нашето момче вече зъби му поникнаха и още не е кръстено.

Отишла тя да пита по-стари съседки. Една я посъветвала:

— Ако тъй ходите да дирите кум, няма скоро да намерите. Ами оставете детето на пътя пред портата, пък вие се скрийте зад плета и гледайте: който пръв мине и го вземе на ръце, той да ви бъде кум, негов е бил късметът.

Съботковица послушала. Повила детето в чисто и го оставили насред пътя да вряка. Уа-уа-уа! А те двамата се сгушили зад плета.

Ето ти, че подир някое време се задал един намусен войник, обръжен от горе до долу: златна кана на главата, златна ризница на гърдите, препасан с широк колан, а на колана му — златен меч виси; язди той голям кон, из чиито ноздри дим дими и гдето стъпи, дупка в земята прави — не кон, а съща ламя!

Видял войникът детето в праха, слязъл от коня и го взел на ръце. Тозчас Съботко и жена му изскочили иззад плета и се спуснали към непознатия: кланят му се, целуват му ръцете:

— Честито ти кумство, куме! Честито ти кумство! — завикали и двамата.

— Какво кумство? — почудил се войникът.

— Ти намери детето, твой бил късметът да го кръстиш — рекла му Съботковица.

— Че да го кръстя пък — съгласил се той. — Досега не ми се е случвало нито да венчавам, нито да кръщавам.

— Ами ти кой си, какъв си? — попитал Съботко.

— Аз съм архангел Михаил — душевадникът. Мнозина се боят от мен и ми палят свещи да ме умилостивят; други пък ми палят свещи, викат ме да дойда да ги отърва от мъките на тоя свят. Ама аз никого не слушам, никого не отминавам, никого не пререждам — всеки по реда си.

— Ха! Такъв кръстник търсим ние — праведник. Хвала ти, куме! Да живееш хиляда години! Защото никой, който се е родил, не си го оставил да векува на земята; по приятелство не работиш, молитви не те милостивят, хатър не гледаш и подкуп не вземаш. И на царя, и на пъдаря душите вадиш, когато им дойде часът. Ела да ми кръстиш сина!

Направили голямо кръщене с девет попа — да се знае кога Съботко син-първенец е кръщавал. Съботковица от радост, че си има такъв личен кум, не знаела къде да се дене. Извадила едничката риза на мъжа си, която му била ушила и извезала за Великден, и дарила кръстника. Оттогава останал обичай на кръщене да се даряват кръстника и кръстницата.

Щом свършили кръщенето, заръчали на викача да вика и да кани селяните на веселба. Събрало се на мерата мало и голямо от трите села. Проснали се трапези, накамарени с всичко, що душа иска. Яли, пили и се поселили людете за приказ. И цялата сметка платил кръстникът.

Като се разотишъл народът, Съботко поканил кума си дома на приказка и разговорка. Гледа светинята му: малка колибка, с три кола подпряна, вътре с тръни да влачиш, няма що да докачиш. Сиромашия до шия!

— Бре, кумец — рекъл архангел Михаил, — много си тънък, нищичко си нямаш!

— Така си е, куме. Да речеш, че съм мързелив — не съм. От тъмно до тъмно крак не подвивам, не се потривам и пак не върви. Градушка ме би, мор добитъка измори, огън къщата изгори. И сега, щом нещо изкарам, току-виж кое бирникът отнесъл, кое — кметът, кое — пъдарят. За нас остава толкова, колкото да не умрем от глад. Ама ти, като си такъв мощен, да беше, заради кумството, направил нещо, та да се позамогна, че да живея и аз като всички честни люде, а не като псетата. Пък нали и за теб е срамота да си кум на такъв сетен сиромах? Какво ще кажат людете? — почнал да хитрува Съботко. О, не бил той такъв гламав, какъвто си го мислехте досега!

— И-и! — извикал архангелът. — Как ме улучи пък тъкмо когато се охарчих до пара? Вашето кръщене ми изпразни кесията. Ама нищо — ще му намерим колая. Ти ми направи чест да ти бъда кум и все някак трябва да се отсрамя. Само че видиш ли какво, Съботко? Като забогатееш, сетне ще ти бъде свидно да оставиш всичко на тоя свят, когато ти дойде умирачката.

— Нищо, нищо! — отвърнал Съботко. — Нека си поживея аз добре тук, на земята, пък там, на небето, каквото ми е писано и орисано, такова да бъде!

— Харно! Отпуши си сега и двете уши, добре всичко запамети! Ще те направя аз церител, какъвто няма втори на земята. За всяка болка има и билка, ама не всеки я знае. Пък аз ще те науча. Ще се прочуеш и забогатееш. Само да ме слушаш…

— Слушам, слушам. Лечител-церител. Тъкмо такова нещо ми се иска. Хем на народа добро ще правя, хем торбата ми ще е тежка. Говори! Каквото ми кажеш, всичко ще запомня.

И Съботко разперил уши, да чуе какво ще го посъветва кумът.

— Утре на ранина, преди да забели зората, иди на връх планината, на Рудина поляна. Тя цялата е покрита с треви и цветя: зеленика и комунига, тинтява и кантарион и всякакви лековити билки. Да я окосиш, дорде още не е паднала роса. Сетне тия треви да ги разделиш по вид и да ги проснеш да се сушат на сянка и завет — дъжд да ги не вали, слънце да ги не грее, вятър да ги не повее. Като се изсушат, тръгни с тях да цериш людете. Ако човек има век, ще му се намери лек. Аз само на тебе ще се показвам. Като ме видиш до главата на болника, остави го на мен. Защото нему са преброени дните и за него не се захващай. Ако ли пък съм при нозете му — лекувай го. Ето тъй: сложи на огъня в едно гърне билки да врат. Която билка кипи, да знаеш, че не е за тая болест. Ще даваш да пие отварата само от оная билка, която не кипи. Тя е за него, тя ще го изцери. Туй е! Разбра ли всичко?

— Разбрах.

— Първом иди в престолния град. Царската дъщеря е отдавна болна и никой не може да й помогне. Ти ще я изцериш, щом направиш, което ти рекох. А сега остани със здраве и добра сполука!

Тъй рекъл архангел Михаил и тръгнал да си ходи. Съботко го изпроводил с благословии далеч извън село. А на заранта скосил билките. След като изсъхнали, с торбата на рамо отишъл в престолния град. Спрял пред царевите порти. Гледа: влизат-излизат с наведени глави различни важни лечители и церители, знахари и ясновидци. Всеки вдига рамене и мърмори:

— Не мога да й помогна. Не знам каква е болестта й.

Съботко завикал с пълно гърло:

— Аз съм билкарин! Аз съм билкарин! Имам билки за всякаква болест.

Викал цял ден. Ала никой не го поглеждал — всички царедворци били много улисани и угрижени, защото виждали, че царкинята вече бере душа.

Най-накрая царят рекъл:

— Абе, я доведете онзи, гдето цял ден кряска под прозорците, та ни проглуши ушите. Щом учените не я изцериха, дано пък този прост вражалец помогне.

Царедворците довели Съботко. Царят го измерил от глава до пети, видял го колко е прашен, дрипав и окаян. Поклатил глава и го попитал:

— Ти наемаш ли се да изцериш щерка ми?

Съботко се накокошинил и отвърнал:

— Първом да огледам болната. Ако има век, ще й намеря лек. Аз, царю честити, което мога — мога и лекувам. А което не ми е по силите, за него не се залавям.

— Харно! Ама ако се заловиш и не я изцериш, главата ще ти взема. Тъй да знаеш! — отсякъл царят.

Съботко се съгласил. Отвели го при царевата щерка. Гледа: младо момиче, хубаво като майско цвете. Само че повехнала и посивяла, защото архангел Михаил, който стоял откъм нозете й, бил стоварил връз гърдите й торбата си със сечивата, с които вади душите. Пък те тежат, мале! — едва диша горката! Съботко рекъл на царедворците:

— Излезте вън и ме оставете сам с царкинята!

Всички напуснали стаята. Съботко се ухилил:

— Добра среща, куме! Хайде стига си рязал месата на момичето. Вдигай си торбата и върви при някой старец, комуто е омръзнало да векува на тоя свят.

Архангелът вдигнал торбата от гърдите на момичето и си отишъл по своите работи. Тозчас на царкинята поолекнало, потрепнала с клепачите, поотворила очите.

Съботко турил на огнището гърнето с една билка. Тя кипи — значи не е. Турил друга и друга. Най-сетне намерил добрата, която не кипяла. Дал на болната да пие от отварата, сетне измил лицето, ръцете и нозете и тя оздравяла. Той я хванал за ръка и рекъл:

— Хайде сега, батьовото, вдигай се да идеш при татко си, че вече си здрава.

Царкинята станала бодра и весела, сякаш че не е била преди малко на умиране. Изтичала при баща си:

— Тате — викнала му, — билкаринът пропъди болестта и ме изцери! Вземи да го наградиш по царски, защото той бърза да си върви!

— А-а, такъв добър лечител не пущам да си иде, че той и на мене може да дотрябва.

Поискал царят да задържи билкарина в двореца си. Обещал му да го направи пръв съветник и велможа и всякакви още милости му обещавал. Съботко му рекъл:

— Аз, царю честити, си имам челяд. Ще ида да им занеса нещо за ядене, че те седят гладни и ме чакат. Пък трябва да навестя и други болни, та благодаря ти за честта, ама не мога да остана при теб.

— Е, щом е тъй, иди тогава в хазната ми, напълни си една торба с жълтици и облечи най-хубавите ми дрехи, че да не ходиш такъв опърпан и одърпан, ами както подобава на най-добрия лечител.

— Пари ще взема — отговорил Съботко, — че много ми трябват. Ала не ща да се обличам в скъпи дрехи, защото аз ходя нагоре-надолу — може да ме пресрещнат разбойници и да ме заколят само заради дрехата.

— Както искаш, тъй направи — рекъл царят. — Сал ще те моля да навестиш и моя пръв болярин, че и той от някое време е болен.

— Бива! — съгласил се Съботко.

Отишъл в хазната, напълнил си торбата с жълтици. Сетне го отвели при болярина. А до главата на болника Душевадникът бил застанал и разгърнал вече торбата със сечивата да му вади душата.

— Е-е, преварил си ме, куме — пришепнал му Съботко. — Ами че аз ти рекох да идеш при някой сиромах, гдето не му се вече живее, пък ти… Е, нейсе!… — А на домашните рекъл: — Няма век — няма лек! Трябваше с време да ме викате. Сега е вече късно. Дорде сваря билките и той ще умре.

И наистина, още не доиздумал тия думи, болникът въздъхнал и издъхнал. Взел му архангел Михаил душата и я отнесъл в пъкъла. Защото боляринът, както всички боляри, бил много грешен. Пък домашните, които стояли наоколо, много се почудили, че билкаринът познал хала на болния ей тъй, отведнъж.

И тръгнал си Съботко за село с пълна торба пари, а мълвата тичала пред него. Прочул се той надлъж и шир като голям познавач и лечител на всякакви болести. Почнали да го викат при богати и бедни, при знатни и дребни. А Съботко, като видел Душевадникът край главата на болника, отсичал:

— Няма век — няма лек!

Пък като го видел край нозете на болния, казвал:

— Има век, ще му намеря лек!

И му давал билка, която не кипи, и човекът оздравявал. Ето тъй, каквото кажел Съботко, това ставало! И богатите му се отплащали с пари, а бедните — с благословии.

Забогатял наш Съботко. Вдигнал къща с много чардаци, дворът — с плочи постлан, хамбарите пълни пращят, в оборите коне цвилят, в кочините шопари грухтят, в избата му има всичко, що трябва. Е, голяма работа!

Веднъж отишъл в колибата на една сиромахкиня вдовица, влязъл вътре, що да види: стои Душевадникът до главата на болната. А в студената стая шест дечица се въргалят, кое от кое по-малки, мускуриви, парцаливи, месата им се виждат. Начукулили те болната си майка. Едното вика „хляб“, другото вика „папо“, третото подскача и вика „студено“, четвъртото плаче и реве „дено“. А двете най-малките навалили майка си — едното от ляво, другото от дясно. Те сучат от изсъхналите й гърди, а тя ги прегърнала и плаче тихичко, че усеща горкана — оставя на света толкова сирачета. Да ти се скъса сърцето!

— Ех куме, пак си ме преварил. Ама да прощаваш!

Без да се мае и колебае, взел, че преместил болната и останал Душевадникът откъм нозете й. Онзи се усмихнал на хитрината на кумеца си и му рекъл:

— Защо тъй, бе Съботко? Каква ни беше думата?

Съботко отвърнал укорно:

— Ами че бива ли да умре тази клетница? Кой ще й гледа дечицата? Нека ги изправи на нозе, пък тогава…

— То си е моя грижа, не твоя. Ама, нейсе! Прощавам ти, че го направи от добро сърце.

Тъй рекъл светията, па си вдигнал торбата със сечивата и си отишъл. А Съботко запалил огън, сварил билка, каквато трябвало, и дал на болната да пие отварата. Сетне й оставил една кесия с пари до възглавието и си отишъл. Вдовицата се оправила и отхранила децата си. И за благодарност всяка събота в черквата палела свещ за Съботко, че нали всяка седмица имал той имен ден.

И други добрини правел Съботко, защото помнел какво тегло бил теглил на младини. Затова денят му бил весел и сънят — спокоен. Отвред почести и слава, пари и благословии, а на трапезата му — вкусни гозби и най-хубаво вино. Похапнал си, попийнал си добре Съботко. Поживял си така доста време.

Харно, ама въжето се намотавало около шията, намотавало се — дошло комай до края. Тъкмо да поживее човечецът волно-охолно, ето че трябвало да се прости и със славата, и с богатството. Отървал се Съботко от сиромашията, ама сега пък други грижи го налегнали не му се умирало. Ето ти пак беда — да нямаш на тоя свят никога ни мира, ни покой!

Една вечер архангел Михаил дошъл в богатия дом на Съботко. Щом го видял, домакинът скочил с разперени ръце:

— Добре ми дошъл, куме!

— Добре заварил, кумец! Е, как си? Виждам, че не си както в оная колиба, а?

— Благодарение на тебе, куме! Сега всичко си имам, че и повече, отколкото ми трябваше. Седни на честна трапеза да похапнеш, да попийнеш, че знам колко път биеш на ден.

Седнали да вечерят: хрускаво печено прасенце и хляб, по-мек от великденски козунак, вита баница и червено вино, мечка да събори. От радост, че вижда кума си дома, Съботко май попреял и попрепил. Пък стар човек не бива да прекалява, защото сънища лоши го спохождат. Та додремало му се на човека. И ето, чул в просъница, че архангел Михаил му дума:

— Е, кумец, много години изтекоха, откакто кръстих сина ти. Ей го вече — мъж за женене. А ти поостаря. Време е да си починеш. Та не съм ти дошъл днес току-тъй на гости, ами да те отведа на оня свят.

Съботко изтръпнал, закършил ръце, замолил се:

— Аман, ангеле — архангеле! Недей да правиш това тъкмо сега, като се замогнах и разбрах колко хубав е животът. Да беше ми взел душата преди, когато се мъчех като грешен дявол.

— Ами помниш ли какво ти рекох, когато ми поиска да те направя богат? — прекъснал го Душевадникът. — Така си е — мъчно се оставя доволството.

Съботко паднал на колене, замолил се да го остави да поживее още някоя и друга година, да се порадва на света, на богатството и челядта си. Архангел Михаил го съжалил:

— Тъй да бъде! — рекъл. — За друг не съм го правил, ала за теб ще го направя, че живя безгрешно и за добро на людете. Поживей още една година. Точно на тоя ден ще дойда да те взема.

Кумът си отишъл, пък Съботко останал да мисли какво да стори, че да избяга от смъртта. Не му се щяло да мре и туйто! И какво намислил наш Съботко? Вместо да си подреди земните работи и да дочака спокойно орисията си, се запретнал да копае под къщата скривалище. Цяла година копал, не си отдъхнал. Изкопал дълбоко в земята скривалището, измазал го с хоросан, така че да няма нийде зирка, ни прозирка, мравчица да не може да пролази вътре. Струпал в скривалището завивки, хляб, месо, вода и всичко, каквото трябва на човек да не умре от студ, глад и жажда. Влязъл вътре Съботко, зазидал вратата — скрил се, значи, от Душевадника. Стоял там кой знае колко време, изял и изпил всичко. Почнал да гладува и жадува. И тъкмо когато не можел вече да трае и се готвел да разбие зида, да излезе на бял свят и да се запаси с нови храни, срокът изтекъл и уреченият ден дошъл. Пред измършавелия Съботко застанал архангел Михаил. Откъде е влязъл — иди го разбери!

— Добре дошъл, куме! — дума Съботко и го поглежда изкриво.

— Добре намерил, кумец! — отвръща Душевадникът и се подсмихва под мустак. — Защо си се заврял в тая тъмна дупка, а не си приготвил угощение за душата си? Ето, мина годината. Стегни се сега за най-дългия път.

Пък Съботко му рекъл така:

— Нека да излезем на светло, гостенино свети. Да се качим горе да хапнем, да пийнем, че да не ходим гладни и жадни на тоя дълъг път, гдето сам казваш.

Кумът се съгласил. Дорде Съботко замахне с чука да разбие замазаната врата, архангелът само като духнал и стената се съборила. Изкачили се горе на чардака. Съботко поканил кума си да седне — да почака, докато донесе яденето и пиенето.

— Харно! Не бързам толкова — рекъл светията и седнал на миндера. — Иди и донеси каквото трябва.

Излязъл клетият Съботко. Чуди се и се мае къде да се дене, как да се отърве от нежелания гостенин. Било вечерно време. Хукнал той по смрачените улички да се скрие някъде — друго не могъл да измисли. Тича и гледа насреща си един окъсан монах. Дръпнал го припряно:

— Хайде да си сменим дрехите!

Съгласил се монахът, сменили си дрехите. Сгушил се Съботко в един тъмен ъгъл, премята монашеските броеници в потните си ръце, моли се на ум.

Чакал архангел Михаил да се върне домакинът, чакал сума време — кумецът никакъв го няма. Тръгнал из селото да го дири. Съзрял го в тъмнината — че нали той вижда всичко и на тъмно — и отдалеч му викнал:

— Хайде, кумец, да се върнем дома, че късно стана!

Пък Съботко се свил, станал мъничък-мъничък, навел глава съвсем ниско и отвърнал с променен глас:

— Кого дириш, твоя милост?

— Тебе! Тебе диря, Съботко.

— Че не видиш ли? Аз съм монах, не съм ти никакъв кумец, никакъв Съботко.

— Хайде, хайде! — почнал да се сърди Душевадникът. — На мене такива не минават. Тръгвай за дома или ей тук ще ти взема душата и ще умреш на пътя като пес, изгубил господаря си.

Клетият видял не видял, тръгнал за дома. По пътя се разплакал и си признал:

— Кръстниче свети, подари ми ти цяла година. А как я прекарах аз? Само в мъки и тежки мисли как от тебе да се отърва. Моля те, заради кумството и приятелството, подари ми още една седмица, та да си подредя земните работи и да се простя с роднини и приятели.

— Да бъде, както искаш! — отстъпил пак архангел Михаил, че той знаел как глупаво бил прекарал Съботко подарената му година. — Върви си с миром. Подир седмица ще дойда.

И си отишъл.

А Съботко се прибрал, сменил си набърже дрехите и избрал най-харния кон. Казал си: „Тук бях наблизо, затова Душевадникът ме намери. Сега ще избягам нейде далеч.“ И подгонил коня. Препускал, препускал седем дни и седем нощи без отдих. От умора конят се строполил и издъхнал на място. Намерил се Съботко в една дива гора, където човешки крак не бил стъпвал. Видял дърво, изгорено от гръм. Намазал си лицето със сажди и се намърдал в дъното на една тъмна пещера. Пък от бързина и припряност си набол кутрето на един трън и го заболяло много. Ама в тоя зор къде ще ти гледа тръна? Клекнал Съботко в мрачината и дъх не смее да поеме. А ето че по едно време пред очите му светнало и застанал архангел Михаил. Подсмихва се пак със своята недобра усмивка:

— Ставай, кумец, да те водя!

— Какъв кумец съм ти аз? Не виждаш ли, че съм въглищар?

— Хайде, хайде! Стига сме си играли на криеница! Не се преструвай и не мисли да бягаш от мен, че откакто свят светува никой не ми е убегнал.

Навел глава Съботко и тръгнал подир кума си. Вървят и мълчат — всеки със своите си мисли. Насред път Съботко въздъхнал и рекъл:

— Разбрах аз, че от теб отърваване няма. Ами я ми кажи поне как познаваш кому кога душата да вземеш?

— Върви с мене, сам ще видиш!

Качили се на небето. Що да види Съботко? Едно поле, равно и безбрежно като морето. А по него набучени запалени свещи — свещ до свещ, нямат нито край, нито брой, едни по-големи, други по-малки.

— Какво ще да е туй, свети Михаиле? — попитал Съботко.

— Това, кумец, са животите на людете. За всеки човек има по една свещ. Ония, които още не са се разгорели, са на новородени; другите — изгорели до половина — са на люде на средна пора; а ония, гдето догарят, са на старци, които си чакат смъртта. Щом видя, че някоя свещ е на свършване, отивам, взимам душата на човека и — каквото му е писано — отнасям я в рая или в пъкъла, та да не се скита бездомна и да плаши живите.

— Я ми покажи, куме, къде е моята, да видя на кой хал е?

— Ей оная, връз сивия камък!

— Бре-бре-брей! Ами че тя, пущината, съвсем догоряла, бе куме! Ето на, фитилът се залепил вече за камъка!

— Е, така си е, кумец…

По гърба на Съботко пролазили мравки. Заплел се горкият като петел в кълчища. Помаял се, помаял, па запитал:

— А къде е свещта на моя син?

— Ей оная, току до твоята!

— Ами че тя като тополка висока, сякаш че ей сега е запалена?

— Защото има да гори още седемдесет години. Затова е толкова голяма.

— Абе куме, да те накарам от чужд човек да вземеш, та моята свещ да наставиш, зная че няма да се съгласиш ти си безмилостен и неподкупен. Ами да беше взел мъничко от свещта на сина, та да донадиш на моята. Ние сме си свои, нали аз съм го родил и отгледал? Мъничко ми отрежи, ей толкоз на, колкото да поживея още три-четири години, а?

И Съботко показал до половината на нараненото си кутре.

— Такава ли ти е справедливостта, бе кумец? Ти, гдето беше тръгнал да дириш праведен кръстник за сина си? Как не те е срам и грях?

Ядосал се светията и го бутнал от небето. Полетял като камък Съботко надолу с главата. Когато да стигне земята, протегнал ръка и се подпрял да не се убие. Ама си ударил кутрето и от болка едва не загубил свяст: поозърнал се, видял се легнал в постелята си. Погледнал си кутрето, а то — посиняло, почерняло и цялата ръка подпухнала.

— Жено, ще се мре! Дошъл ми е вече краят! — вика Съботко, та се къса.

Ето ти го и архангел Михаил се изправил до главата му.

— Жено, бърже ела!

— Какво ти е, бе мъжо?

— Скоро ме обърни на другата страна!

Съботковица го обърнала. Добре, ама и Душевадникът се извъртял и пак застанал до главата на Съботко.

— Жено, обърни ме на другата страна!

Съботковица го положила пак, както си бил преди.

Светията също минал откъм главата му.

— Жено, пак ме обърни!

— Бре, мъжо, полудя ли? Какво става?

— Бърже, жено, че загивам!

Няколко пъти така Съботковица обръщала мъжа си ту на едната, ту на другата страна, дордето съвсем отмаляла. Отишла да търси помощ у съседите.

Като останали сами, архангел Михаил задърпал Съботко за болната ръка:

— Ставай, кумец, да вървим!

Съботко се подчинил — какво ще прави? Тръгнали да вървят. Вървели, вървели, стигнали до една чешма. Архангелът предложил:

— Хайде, кумец, да пийнем водица!

Навел се и пил. Подир него — и Съботко. А Душевадникът минал откъм тила му и с меча си му пресякъл живеца, без онзи нищо да усети. Повел архангел Михаил душата на Съботко към оня свят. Като повървели малко, светията се обърнал и рекъл на душата:

— Съботко, на чешмата, гдето пихме вода, си забравих кърпата. Я се върни да я вземеш, пък аз ще те почакам тук!

Душата се върнала при чешмата и намерила кърпата. А до чешмата видяла да лежи един труп, ама толкова грозен, че тя се уплашила и хукнала да бяга. Върнала се при архангела. Той я попитал:

— От що си се уплашил, че тичаш тъй бързо?

Душата на Съботко отговорила:

— Видях досам чешмата човешки леш — много грозен. Стана ми чогло и побягнах.

— Та това е твоето тяло, в което се криеше, дордето беше жив. Сега само душата ти върви с мен. Видя ли колко е погрозняло. Пък ти заради него как ли не се мъчеше да се укриеш от мен.

Тъкмо душата да му отговори и да поиска прошка, Съботко се събудил целият облян в студена пот. Видял, че насреща му си седи край трапезата архангел Михаил и го гледа.

— Ух, че страшен сън видях, куме! — изпъшкал Съботко и си изтрил мокрото чело.

— Ти сам си го направи страшен, кумец. Защото се държеше за живота, както слепец за тояга. Хайде сега да те водя на оня свят, че да си починеш!

— Да беше почакал поне два-три дена. В неделя ще женя синчето, та да не му разтурям сватбата. Ще ми се да видя снаха дома, пък тогава и да умра, няма да ми е жал.

— Харно! До неделя ще ида да вадя други души — рекъл архангел Михаил — пък ти гледай да сколасаш, че нямам време да те чакам. Нали знаеш — роднинството си е роднинство, работата си е работа!

Като казал това, кумът станал да си ходи. А Съботко запрепирал челядта си да наредят всичко за сватбата. В неделя синът довел булка от друго село. Пък тя хубава, хубава — не може да се изкаже. Свекърът калесал всичката си рода и роднините на снахата, поканил и цялото село. Вдигнала се една весела сватба — да приказва мало и голямо дорде е живо. А от всички най-весел бил Съботко.

След като венчали младоженците и разбудили невястата, почнали да играят хоро. Булката повела хорото, а до нея се хванал свекърът и заиграл като младо момче — толкова се радвал Съботко, че оженил сина си за такава хубава булка. Както хопал, мярнал му се пред очите архангел Михаил.

— Кумец, готов ли си? Хайде, че няма време за чакане!

— Готов съм, куме. Синът се ожени и си пое грижата. Покрай него и жена ми ще помине. Пък аз мога вече да си ида.

Така си приказвали, ама без някой да ги чуе, нито да разбере, че Душевадникът е дошъл. Пък той минал изотзад и измъкнал душата на Съботко. Паднал нашият човек насред хорото и не мръднал. Изпищели сватбарите, залутали се:

— Бре, що му стана на свекъра?

А старият сват рекъл:

— Не го жалете! Отиде си той радостен и сит от всичко на тоя свят. С пълни очи напусна дома си. Вечна му памет на добрия човек!